Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (15)

Четири

Към пет и двайсет на другия ден бях сигурна, че няма да дойде. Разхождах се напред-назад из стаята от пет без десет, сигурна, че е премислил, или че Дороти е разбрала, или че се е поддал на чувството за вина. Но точно тогава звънецът иззвъня. Изхвръкнах от апартамента. Той стоеше там — с бутилка френско шампанско в едната ръка и с букет лилии в другата.

— Извинявай, мила — каза той. — Срещата продължи по-…

Прекъснах го.

— Вече си тук — казах, като го хванах за реверите и го придърпах към себе си. — Това е важното.

След час или повече той се обърна към мен в леглото и попита:

— Какво стана с шампанското?

Огледах пода, осеян с разхвърляните ни дрехи. Шампанското лежеше на една страна върху балтона на Джак. Цветята бяха разпръснати по него.

— Ето го къде се е приземило — казах аз.

Той скочи от леглото, взе бутилката, разви станиола и пусна тапата. Гейзер от пяна кръсти и двама ни.

— Хубаво е — казах, докато шампанското се стичаше по лицето ми.

— О-о-о! — засмя се той.

— Имаш късмет, че те обичам — казах.

Той ми подаде бутилката.

— Наздраве.

— Имам чаши в тази къща.

— Держи за гарло, мила — каза той. — Така па масковски.

— Добре, другарю — казах аз, като взех бутилката и я вдигнах нагоре. — Между другото, това шампанско е от Франция и е прекалено скъпо, за да бъде разливано по пода на спалнята ми. Колко струва? Шест или седем долара бутилката?

— Има ли значение?

— За човек, който има да издържа семейство… да, шест долара имат значение.

— Господи, какво силно чувство за отговорност имаш.

— Млъкни — казах аз, като прокарах ръка през косата му.

— С удоволствие — каза той и ме положи отново на леглото.

После легна с лице срещу мен и ме обгърна с ръце. Останахме така мълчаливо замечтани за малко. После той каза:

— От момента, в който излязох от тук снощи, за нищо друго не можех да мисля, освен за това как ще вляза отново тук.

— Аз също броях часовете.

— Към три през нощта се събудих.

— Не само ти.

— Ех, да бях знаел, защото едва издържах на изкушението да ти се обадя.

— Не трябва никога да ми се обаждаш от дома си.

— Няма.

— Ако на това му е писано да продължи, трябва да бъдем изключително дискретни. Никакви телефонни обаждания нито от дома ти, нито от офиса ти. Обаждай ми се от уличен телефон, ако искаш да говориш с мен. Освен това — никакви писма. Ако ти подаря нещо, то трябва да остане тук. И никой не трябва да знае за нас. Никой!

— Защо е тази тайнственост?

— Да не мислиш, че искам да играя ролята на щастливата унищожителка на домашни огнища? Или на държанка? La maitresse (любовницата)? Няма начин, войнико. Ще ти бъда любовница. Но няма да бъда за теб femme fatale (фаталната жена). Искам те… но не искам задължителното страдание, което върви с това да обичаш женен мъж. Ето, това реших в три часа тази сутрин. Ти ще си имаш твоя живот. Аз ще си имам моя. А ти и аз, двамата, ще имаме нашия живот заедно… За който никой друг няма да знае.

— Можеш да бъдеш сигурна, че Дороти нищо не подозира… макар че се позачуди на новия ми одеколон.

— Но аз не бях си сложила никакъв парфюм вчера.

— Да, но на път за вкъщи минах през една аптека и купих две бутилки „Менен Скин Брейсър“ и си сложих малко, преди да вляза вкъщи… За всеки случай, ако нещо от теб все още е останало по лицето ми.

— Защо две?

Той се наведе към балтона си и извади оттам торбичка от местната аптека.

— Една — за вкъщи, една — за тук. Купих и същия сапун, дезодорант и паста за зъби, каквито имам вкъщи.

Погледнах го с разбиране.

— Действаш бързо? Или може би и друг път си правил такова нещо?

— Никога, ама съвсем никога не съм правил нищо такова преди.

— Радвам се да го чуя.

— Просто не исках да огорчавам Дороти.

— Ако наистина не искаш да огорчаваш Дороти, обличай се и си тръгвай. Защото всичко това неизбежно ще огорчи Дороти.

— Не и ако не научи.

— Тя ще разбере.

— Само ако аз я оставя да разбере.

— Толкова ли си умен?

— Не е работата дали съм умен… въпросът е тя да бъде предпазена.

— Като например това, което не знае, не може да я огорчи?

— Не… като няма да я изоставя… но няма и от теб да се откажа. Разбира се, подобно уреждане на нещата на теб може и да не ти хареса.

— О, значи, ето какво било: уреждане на нещата! Постановка Cinq à sept (от пет до седем), както казват във веселия стар Париж? Добре си научил френската литература, Джак. Аз коя ще съм? Ема Бовари?

— Тя не беше ли женена?

— Предавам се.

— Сара…

— И как може да съм толкова глупава да си въобразявам, че съм съблазнителка, когато всъщност съм… какво?… куртизанка… Това ли беше думата? Да, a courtesan, чийто аристократичен любовник оставя флакона със своя одеколон на нейната toilette (тоалетна масичка).

Протяжна тишина. Джак се опита да ме прегърне. Поставих ръка на гърдите му и леко го отблъснах.

— Няма да позволя да ме смачкат отново — казах аз.

— Няма да ти причиня страдание.

— Това предстои да се види. — Погледнах часовника си. — Трябва вече да си на път към дома си, при жена си.

Тръгна си няколко минути по-късно.

— В понеделник и вторник ще съм извън града. Трябва да се върна в Ню Йорк в сряда към обяд — каза той, като си обличаше балтона.

— Добре — кимнах аз.

— Но ако работата върви както трябва, ще мога да си пренасроча последните срещи във Филаделфия и да бъда тук към осем вечерта във вторник… ако приемаш гост за през нощта.

— Не знам. Наистина трябва да премисля всичко това, Джак.

— Сара…

— И не забравяй да си вземеш одеколона и пастата за зъби. Не ги искам в къщата си.

— Ще ти се обадя — каза той, като ме целуна по челото, преди да излезе от апартамента.

Но той не се обади през уикенда. Не се обади и в понеделник. „Идиотка, идиотка — повтарях си аз. — Ти го отблъсна.“ Към осем във вторник вечер събирах сили за най-лошото. „Ако наистина не искаш да огорчаваш Дороти, облечи се и веднага си тръгни. Защото всичко това непременно ще огорчи Дороти.“ Защо, дявол да го вземе, каза това? Очевидно, подействало е. Защо направих такъв голям въпрос за одеколона? Защото трябва да съм госпожица „Разум и чувства“^[1], нали? „Трябва вече да си на път към дома си, при жена си.“ Послушал ме е. Отишъл си е вкъщи. Завинаги.

В осем и десет звънецът иззвъня. Изхвърчах към външната врата и я отворих ядосано. Навън валеше сняг. Джак беше облечен в тъмнокафявия си балтон и носеше мека шапка от този модел, който можеше да се обръща надолу, каквито носеха журналистите. В едната си ръка държеше куфар, а в другата — букет цветя.

— Къде, дявол да го вземе, беше? — попитах аз.

— Във Филаделфия — каза той с изненадан от моя гняв глас. — Но ти нали знаеше.

— А събота и неделя?

— Вкъщи със семейството си, както ти ми нареди…

— Знам какво съм ти казала. Това не означава обаче, че трябва да правиш точно това, което ти казвам.

Той се опита да потисне усмивката си.

— Ела тук, откачалка такава — каза той.

Само секунди след като се намерихме вътре в апартамента ми, започнахме да си сваляме дрехите взаимно. Не стигнахме по-далеч от килима във всекидневната. Когато почувствах, че ще обезпокоим съседите, затворих устата му с моята. След това дълго време не промълвихме нито дума.

— Здрасти — каза той накрая.

— Здравей — разсмях се аз.

— Четири дни ми се сториха…

— Безкрайност — довърших аз. — Не мога да ти кажа колко много ми липсваше.

— Никога нямаше да се досетя.

— Не се възгордявай, войнико.

Станах и изчезнах в спалнята. Сложих си халата за баня. Отворих гардероба и извадих оттам плик от магазин. Когато се върнах във всекидневната, Джак седеше на дивана и обличаше бельото си.

— Няма нужда да се обличаш — казах аз.

— Но може да замръзна. При теб не е много топло.

— Ето, това ще те топли — казах аз и извадих четириъгълен пакет, опакован в хартия за подаръци от „Брукс Брадърс“.

— Подарък? — каза той.

— Я виж ти, колко си досетлив.

Той разкъса хартията. Усмихна се и веднага облече синия ленен халат за баня, който му бях купила предишния ден.

— Имате вкус, госпожице Смит.

— Харесваш ли я?

— Влюбен съм в нея. „Брукс Брадърс“. Висока класа. Имам чувството, че съм учил в Принстън.

— Отива ти.

Той излезе в малкото входно антре до всекидневната и се огледа в огледалото.

— Да — кимна той. — Наистина ми отива.

Пъхнах отново ръка в плика и му подадох още един пакет.

— Да не си луда?

— Не. Да речем — щедра.

— Прекалено щедра — каза той и ме целуна по устните.

— Виж първо дали ще ти хареса.

Той разтвори хартията и се разсмя. В пакета имаше два флакона „Бей Ръм“, афтършейв на „Кежуъл енд Маси“.

— Два флакона? — възкликна той, като отвърташе капачката на единия.

— Един за тук, един за вкъщи.

Той ми се усмихна развеселен, а после дълго вдишва аромата.

— Какво ухание! Опитваш се да ми кажеш нещо?

— Да. С другия евтин одеколон миришеш на училищна гардеробна.

— О, снобка такава. Халати „Брукс Брадърс“, сега пък „Кежуъл енд Маси“. Остава да ме запишеш на уроци по правоговор.

— Какво лошо има в купуването на хубави неща?

Той ме погали по косата.

— Абсолютно нищо лошо. Напълно одобрявам. Просто се чудя как ще обясня новия си одеколон на жена си.

— Винаги можеш да й кажеш, че си го купил сам.

— Но аз съм човек, който никога не харчи повече от долар за това.

— Е, добре, момченце от Бруклин, ето ти идея. Мини утре покрай „Кежуъл енд Маси“ — те се намират на ъгъла на Лексингтън и 47-ма — и купи на жена си флакон с тоалетна вода. После можеш да й кажеш, че когато си й купувал подаръка, си опитал и „Бей Ръм“ и си решил, че си прекалено пораснал за предишния непретенциозен одеколон. Повярвай ми, тя ще одобри това.

Той сипа малко от течността в ръката си и после го сложи на лицето си.

— Какво мислиш? — попита той.

Притиснах лице към неговото и започнах да го целувам по врата.

— Действа.

— Страхотна си! Колко портативна е пишещата ти машина?

— Не е много портативна.

Той отиде до бюрото ми и повдигна моя „Ремингтън“.

— Мога да я нося — каза той.

— Сигурна съм, че можеш. Но защо?

— Имам една идея.

Два дни по-късно бях на сутрешния влак за Олбъни с Джак. Регистрирахме се като господин и госпожа Джак Малоун в хотел „Капитал“. Когато той отиде да се срещне с клиентите си, аз седнах на масата в стаята и написах моята колона за „Животът, такъв, какъвто е“ на ремингтъна.

Джак се върна от срещите си около пет. Разсъблякох го за една минута само. След половин час той запали цигара и каза:

— Това, без съмнение, е най-секси нещото, което някога ми се е случвало в Олбъни.

— Дано да е така — казах аз.

В Олбъни беше минус петнайсет градуса, затова не излязохме, а си останахме в стаята и поръчахме румсървис. На другата сутрин Джак тръгна да се бори с природата и да се среща с разни клиенти. Поразходих се из центъра на града и реших, че съм видяла достатъчно от Олбъни за една сутрин. Затова се върнах в стаята и натраках половината от киноколоната си на машината, после убих половината от следобеда с два сладникави филма на Виктор Матюър („Самсон и Далила“ и „Уобаш авеню“) в близкото кино. Бях в хотела към пет и половина. Преди да отворя вратата на нашата стая, чух, че Джак говори по телефона.

— Добре, добре. Знам, че се сърдиш, но какво е още една нощ? Да-а, да-а, да-а… Права си… Знаеш, че те обичам… Виж, още една нощ в Олбъни може да донесе десет долара отгоре тази седмица. Добре, добре… И аз също, миличка… Кажи на Чарли, че го обичам. И да, утре в пет часа непременно… Добре, довиждане.

Почаках малко и после отворих вратата. Джак палеше цигара и си сипваше бърбън „Хирам Уокър“ в хотелска чаша за миене на зъби. Опита се да се усмихне насила, но изглеждаше напрегнат. Приближих се, прегърнах го през врата и казах:

— Кажи ми.

— Няма нищо.

— Едва ли е нищо, щом си толкова напрегнат.

Той сви рамене.

— Просто едно обаждане по работа. Това е всичко.

Пуснах го, отидох в банята, взех другата чаша за миене на зъби от умивалника, върнах се в стаята и си сипах два пръста бърбън.

— Какво се е случило? — попита той.

— Мразя да ме лъжат.

— За какво съм те излъгал?

— Просто едно обаждане по работа. Чух с кого говориш по телефона.

— Какво значи това „чух“?

— Искам да кажа, стоях отвън пред вратата и…

— Подслушвала си?

— Не исках да вляза точно по средата на разговора ти с Дороти.

— Или това, или си искала да чуеш…

— Защо, дявол да го вземе, ще искам да подслушвам, Джак?

— Не зная. Ти си стояла отвън до вратата на стаята.

— Направих го, защото не исках да се почувстваш неудобно, като се втурна в стаята.

— Извинявай — каза той неочаквано.

— Никога не ме лъжи, Джак. Никога!

Той се обърна на другата страна и се загледа през мръсния прозорец към неясните светлини на центъра на Олбъни.

— Просто мислех… Не знам… Че последното нещо, което ти би искала да чуеш, е, че съм се карал с Дороти.

— Ти си глупак, Малоун. Може да не ми харесва фактът, че си женен, но то си е твоя територия и аз го приемам. Но ако продължаваме така, ти ще трябва да продължиш да лъжеш Дороти. Ако можеш да се справиш, чудесно. Но ако не можеш, взимам последния влак тази вечер за Гранд сентръл.

Той се обърна и докосна ръката ми.

— Недей да хващаш влака.

— За какво беше спорът?

— Тя искаше да се върна тази вечер.

— Тогава трябваше да се върнеш вкъщи.

— Но аз искам да остана тук с теб.

— Благодаря ти много, но не и когато започваш да лъжеш и мен, за да прикриеш, че си излъгал Дороти.

— Аз съм кретен.

Успях да се усмихна.

— Не, ти си женен кретен. Тя подозира ли?

— Въобще не. Просто е самотна. А аз съм така объркан. Има моменти, когато ми се иска Дороти да не е така разбираща и порядъчна. Ако беше някоя кучка…

— Всичко щеше да бъде наред?

— Нямаше да ми е толкова неловко.

— Горкичкият, бедничкият. Тя не е кучка.

— Господи, колко сурова можеш да бъдеш.

— Защото трябва да бъда. Не е лесно да обичаш човек с раздвоени чувства.

— Не са особено раздвоени. Обожавам те!

— Но си свързан с нея.

Той сви рамене.

— Нямам избор.

— Значи пред теб има дилема. Въпросът е: ще я оставиш ли без разрешение.

— Какво предлагаш да направя?

— Измисли начин да бъдеш с мен и с Дороти. Отдели двете неща едно от друго. Както правят французите.

— Ти можеш ли да приемеш това?

— Не зная. Времето ще покаже. Основният въпрос е дали можеш да се справиш, Джак?

— И аз не знам.

— Добре, опитай се да решиш това, Джак. Защото, ако нашата любов се превърне в безкрайно упражнение по гузна съвест, аз ще сложа край. Зная какво мога и какво не мога да очаквам. Това зависи от теб, любов моя.

Върнахме се в Манхатън на другата сутрин. На Гранд сентръл стейшън той ме прегърна силно.

— По-добре ще е да си стоя повече вкъщи през следващите няколко дни — каза той.

— Вероятно така ще е най-умно.

— Може ли да ти се обадя?

— Трябва ли да ме питаш?

Той ме целуна леко по устните.

— Обичам те…

— Звучиш несигурно.

— Старая се да не е така.

Не ми се обади на другия ден. Нито на по-другия. Нито на третия. Естествено мълчанието му ме влудяваше. Защото то можеше да значи само едно — всичко свърши.

Уикендът дойде и отмина. В понеделник седях до телефона цял ден. Но той не се обади. После, в шест и половина сутринта във вторник звънецът на вратата иззвъня. Той стоеше отвън. Зад него на улицата чакаше такси. Лицето му просветна, когато отворих вратата, независимо от това, че бях по нощница и имах отнесения вид на човек, който все още не е успял напълно да се събуди.

— Готова ли си? — попита той.

— Къде, по дяволите, беше? — попитах аз дрезгаво.

— После ще говорим за това. А сега искам да се облечеш, да си приготвиш багажа…

— Не те разбирам.

— Много е просто: имаме резервация за влака в осем и четирийсет и седем от Пен стейшън до Вашингтон. Ще останем там три дни в хотел „Мейфлауър“ и…

— Джак, искам обяснение…

Той се наведе и ме целуна.

— После, миличка. Трябва да изтърча и до офиса, преди да тръгнем.

— Кой ти каза, че аз идвам. И защо, дявол да го вземе, ме пришпорваш?

— Защото разбрах само преди десет минути. Коловоз седемнайсет на Пен стейшън. Трябва да си там най-късно в осем и половина. Което ти дава около деветдесет минути, за да си приготвиш багажа и да дойдеш там.

— Не знам, Джак…

— Не, знаеш — каза той, като ме целуна отново. — Доскоро.

Преди да мога да кажа дори и дума, той се обърна и се отправи към таксито. Когато влезе, свали прозореца и викна:

— Ще се видим там.

Влязох отново вътре. Ритнах един стол. Взех бързо твърдо решение. Няма да позволя да бъда манипулирана, да търча извън града с Джак само защото на него изведнъж му е дошло наум, че трябва да съм с него. По дяволите, идиотът не ми се бе обаждал цели пет дни. Така че нямаше абсолютно никакъв начин да капитулирам пред исканията му.

След като взех това решение, отидох веднага в спалнята си и опаковах един куфар. След това скочих под душа, облякох се бързо, грабнах пишещата машина и по Уест Енд авеню взех такси в посока юг.

Достигнах влака около десет минути преди заминаването му. Както беше планирано, Джак ме чакаше на платформата. Пред мен вървеше носач с куфара и машината ми, закрепени на количката му. Като ме видя, че се приближавам, Джак свали шапката си и ми се поклони със замах.

— Глупачка съм, че правя това — промърморих аз.

— Целуни ме — настоя той.

— Искам да получа няколко отговора преди това.

— Ще ги имаш — каза той, като даваше бакшиш на носача.

Намерихме местата си. Веднага щом влакът излезе от гарата, Джак предложи да отидем във вагон-ресторанта, за да закусим. Поръчахме кафе. Той започна да говори за това-онова, като ме разпитваше весело как съм прекарала последните шест дни, какви филми съм гледала, как ми върви работата и дали наистина вярвам, че Стивънсън има шансове срещу Айзенхауер, ако (както се очакваше) бъдат съперници в изборите през 1952. Накрая го прекъснах.

— Защо, дявол да го вземе, си толкова щастлив тази сутрин?

— О, за едно-друго — каза той прекалено весело.

— Смяташ ли да ми обясниш защо изчезна за шест дни?

— Ще ти кажа.

Кафето пристигна. Замълчахме, докато келнерът си отиде.

— Хайде, казвай.

Задължителната цигара се намести между устните му. След като я запали, той огледа вагон-ресторанта, видя, че точно до нас не седи никой и се наведе към мен:

— Казах й.

Трябваше ми малко време, за да проумея това, което чух.

Когато това стана, попитах:

— Какво каза току-що?

— Казах й.

— Казал си на Дороти?

— Да. Казах на Дороти.

Изненадата ми все повече и повече растеше.

— Какво точно й каза?

— Казах й всичко.

— Всичко?

— Да — каза той. — Всичко.