Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (23)

Дванайсет

На другата сутрин поръчах телефонен разговор с Джоуел Ебъртс.

— Сега, преди да ми кажеш каквото и да било — каза той, — ме изслушай. Сигурен съм, че можем да дадем под съд това лайно Уинчъл за клевета, очерняне…

— Не искам да съдя Уинчъл — казах аз.

— Разбрах също и как стоят нещата със „Сатърдей/Съндей“. Определено можем да ги натиснем да ти платят останалите няколко седмици от отпуската… а може би и нещо отгоре.

— Не ми се занимава с това.

— А трябва. Ако хората в твоето положение не се борят в отговор на…

— Нямам настроение за борба. Защото и ти, и аз знаем, че това е битка, която няма да спечеля. Във всеки случай, напускам страната.

— Кога реши това?

— Късно през нощта вчера. По-точно към пет сутринта днес.

— Аз, лично, мисля, че това е добра идея. С какво мога да ти помогна?

— Трябва ми паспорт. Мислиш ли, че ще ми дадат.

— Не виждам причина да не ти дадат. Не си призована от Комисията. Не си подследствена на ФБР. Няма да има проблем, но по-добре ще е за всеки случай да се действа бързо — кой знае дали във Вашингтон някой, който чете писанията на Уинчъл, не е решил, че си струва да те огледат по-внимателно. Кога се връщаш в Ню Йорк?

— Ще бъда там утре вечер.

— Пълномощното ми за банковата ти сметка е все още валидно. Искаш ли да ти ангажирам място на параход за този уикенд.

— Непременно.

— Захващам се с тази работа веднага.

— Още едно последно нещо. Вчера следобед ти изпратих едно писмо. Написано беше в много лошо настроение… когато наистина не бях в състояние да мисля много разумно. Трябва да ми обещаеш, че няма да го четеш… че веднага щом писмото пристигне, ще го скъсаш и ще го изхвърлиш.

— Трябва да е наистина особено писмо.

— Обещаваш ли ми?

— Честна скаутска. Обади ми се, щом пристигнеш. В апартамента ли ще живееш?

— Къде другаде?

— Ами, ако отидеш там, можеш да имаш посетител…

— О, не…

— О, да…

— Той притеснява ли те много заради мен?

— Ти ми каза да не ти казвам нищо…

— Сега искам да ми кажеш.

— При мен има една торба негови писма за теб. Според портиера на твоята сграда той се отбива там през ден с надеждата, че може да си се върнала.

Почувствах пристъп на вина и угризение на съвестта. Отмина бързо.

— Ще намеря хотел — казах аз.

— Това може би е по-разумно… ако наистина не искаш да го виждаш.

— Наистина не искам да го виждам.

— Това си е твоя работа, Сара. Обади ми се, щом пристигнеш в града.

Свърших разговора с Джоуел Ебъртс и се обадих на доктор Болдък. Когато му казах, че искам да напусна града на другата сутрин, той изрази известно безпокойство.

— От операцията са изминали само две седмици. Конците са извадени съвсем скоро. Мисля, че ще е по-добре, ако почивате поне още една седмица.

— Пресичането на Атлантическия океан не е възможно най-тежката физическа работа.

— Така е, но ще прекарате пет дни насред океана. Какво ще стане, ако имате нужда от медицинска помощ?

— Сигурна съм, че на борда на повечето параходи има поне един лекар.

— Наистина, предпочитам да почакате, ако можете.

— Не мога. Не искам.

Той долови твърдостта в гласа ми.

— Разбирам нуждата ви да се махнете от всичко — каза той. — Това не е нещо необикновено след…

— И така, вашето клинично становище е, че с пътуването не излагам здравето си на сериозна опасност, нали?

— От физическа гледна точка е малко рисковано, но… не е невъзможно. От психологическа — това е прекрасна идея. Знаете ли какъв е моят съвет към хора, които са загубили близък човек? Не стойте на едно място.

Последвах този съвет. Рут дойде същия следобед и ми помогна да изпразня апартамента. Написах писмо до Дънкан Хауъл, с което подадох оставка.

Моля ви да ме разберете правилно — не правя това, защото съм се уплашила от Уолтър Уинчъл. Просто чувствам нужда да се откъсна за известно време от всичко, свързано с журналистическата дейност. След изминалата година анонимността изглежда нещо наистина хубаво. Благодаря ви за етичното държание след излизането на материала на Уинчъл. Повечето редактори щяха да ме изхвърлят. Вие не постъпихте така и аз никога няма да забравя това.

Написах и кратка бележка на Джим:

Ако бях на твое място, нямаше да простя на човека, който в случая съм аз. Играх с истината на котка и мишка — това беше както нечестно, така и безскрупулно. Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че, по обясними причини, ми беше трудно да говоря за бременността си. Но това не извинява държанието ми. Най-лошото, което човек може да извърши, е да причини болка на друг човек… а аз чувствам, че ти причиних такава.

Двете писма бяха пуснати на другата сутрин от гарата на Брънзуик. Имах малко багаж — един куфар и пишещата ми машина. След идването ми в Мейн бях купила много малко дрехи, а книгите и плочите, които бях събрала, подарих на местната библиотека. Носачът на гарата предаде багажа ми за директен превоз до Пен стейшън. Рут, която ме бе докарала на гарата, ме прегърна за довиждане.

— Надявам се, че следващия път, когато дойдеш в Мейн, няма да е, защото бягаш от нещо.

Разсмях се.

— Тук е най-подходящото място за човек, който иска да хлопне врата пред лицето на страната.

— Тогава за какъв дявол заминаваш за чужбина?

— Защото благодарение на господин Уинчъл се оказах в чужбина у дома си. Сега заминавам, за да разбера дали в чужбина няма да се почувствам у дома си.

Спах през целия път до Ню Йорк. Чувствах се изтощена. Имах все още и болки благодарение на начина, по който болкоуспокояващите ми таблетки свършиха в огъня. Не посмях да поискам нова рецепта от доктор Болдък и сега вземах аспирин, за да ги поуспокоя. Всеки път, когато си спомнех как седях на дивана с шишенцето таблетки и чашата уиски в ръце, се разтрепервах. Преди два дни решението да сложа край на живота си бе изглеждало толкова логично, толкова разумно, че аз всъщност се бях почувствала щастлива от перспективата да приключа с всичко. Но сега, когато влакът криволичеше по източното крайбрежие на юг, не можех да мисля за друго, освен че: „Ако тогава телефонът не беше иззвънял, аз нямаше да мога да видя днешния ден“. Не беше всъщност кой знае какъв ден — беше облачно и мрачно. Но беше ден. И аз бях все още тук, за да мога да го видя. Бях благодарна за това.

Пристигнах на Пен стейшън към девет часа вечерта на същия ден. Накарах един носач да пренесе багажа ми от другата страна на улицата в хотел „Пенсилвания“. В хотела имаше свободни стаи. Платих за една нощ с предупреждение, че мога да остана и втора. Не исках да оставам дълго в града. Горе, от стаята си, погледах очертанията на града на хоризонта, а после пуснах щорите, за да закрия натрапчивото им сияние. Разопаковах багажа си, съблякох се, легнах в леглото и след няколко минути заспах.

Събудих се в осем, чувствайки се така отпочинала, както не бях се чувствала от месеци. Изкъпах се. Облякох се. Обадих се на Джоуел Ебъртс. Той ми каза да отида веднага при него. По пътя в таксито четох „Ню Йорк Таймс“. Там на единайсета страница имаше съобщение за самоубийството на холивудския актьор Макс Монро, четирийсет и шест годишен, известен с второстепенните си роли в игралното кино. Бил намерен вчера в апартамента си в Западен Холивуд мъртъв от огнестрелна рана. Според агента му господин Монро страдал от депресия, тъй като през последните две години възможностите му за работа секнали, след като Комисията за противоамериканска дейност го обявила за враждебно настроен свидетел.

Оставих вестника, без да съм в състояние да дочета докрай съобщението. Погледнах навън през прозореца на таксито. Ню Йорк беше както винаги невероятен и както винаги зает само със себе си. Всички бързаха за някъде. Всички бяха така загрижени, така заети, че вероятно нямаха дори и представа за онова, което се вършеше от тяхно име — разбиване на професионални кариери, предателства, съсипване на живота на много хора. Най-типичното за черния списък беше, че ако не беше засегнат лично, човек продължаваше да си живее така, като че ли нищо лошо не се случваше около него. Не можех да проумея как бяхме позволили такива лъжепатриоти да ни поставят в подчинение. Знаех само едно — че трябваше да се махна. Да разделя себе си и страната си с цял океан. Докато лудостта свърши.

Джоуел Ебъртс ме посрещна с бащинска прегръдка и цял куп новини. Резервирал ми беше място на „Коринтия“, който заминаваше същата вечер и пристигаше в Хавър след седем дни. Осигурил ми беше единична вътрешна кабина — нищо специално, но поне нямаше да съм с други хора. Беше подготвил и всички формуляри за паспорта ми.

— Процедурата е същата, каквато беше и при брат ти — тичаш в паспортното бюро в Рокфелер сентър, даваш формулярите и чек за дванайсет долара, показваш им билета си за парахода и те ще трябва да са ти приготвили паспорта до пет часа следобед на същия ден. Но по-добре побързай. Срокът за приемане на документи за паспорти за същия ден е десет и половина. Имаш точно половин час на разположение, за да стигнеш дотам.

С формулярите в ръка взех бързо такси. Прехвърчах до центъра на града. Стигнах паспортната служба в десет и двайсет и пет. Чиновникът прегледа формулярите и ми каза да дойда отново в бюрото в края на работния ден. Когато излязох оттам, забелязах, че се намирам точно срещу сградата на „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“. Не си направих труд да я погледна втори път. Просто взех такси и се отправих в обратна посока.

Джоуел Ебъртс ми предложи да ме заведе в малък италиански ресторант близо до кантората му. Седнахме. Шефът на ресторанта — приятел на Джоуел — настоя да ни почерпи по чаша шампанизирано вино „Спуманте“. Чукнахме се за моето пътешествие из чуждите страни.

— Мислила ли си какво ще правиш там?

— Не. Дори не знам къде ще се установя, макар че първоначално вероятно ще отида в Париж.

— Нали ще ми пишеш веднага щом се установиш някъде?

— Ще ти телеграфирам. Защото ще бъде необходимо да си открия там и банкови сметки.

— Няма проблем. Ще ти го уредя.

— И трябва да ми представяш сметка за всичко, което правиш за мен.

— Смятай, че ти правя приятелска услуга.

— Предпочитам да ти платя както е редно, Джоуел.

— Това е едно от многото неща, които харесвам у теб, Сара — ти си етична докрай.

— Виж докъде ме докара това.

Той помълча малко, като триеше ръба на чашата си с показалец.

— Ще ми се разсърдиш ли, ако те попитам нещо?

— Да, все още много често мисля за него.

Той се усмихна.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Не, аз съм прозрачна.

— Както ти казах по телефона, имаш от него петнайсет-двайсет писма, събрани в кантората ми. Обади ми се също така четири пъти по телефона. Молеше ме да му кажа къде си.

— Ти какво му каза?

— Това, което искаше да му кажа, че си извън Ню Йорк и живееш на място, което не искаш да бъде известно на другите. После ме попита препращам ли писмата му. Казах му, че си ми наредила по телефона да събирам цялата ти лична поща до завръщането ти.

— Той остави ли те на мира след това?

Пак пауза.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Кимнах.

— Дойде да ме види лично. Преди около шест седмици. Седна на стола срещу бюрото ми и…

— Да?

— Започна да плаче.

— Не искам да чувам това.

— Чудесно — каза той и взе менюто. — Ще поръчваме ли?

— Какво каза той?

— Нали каза, че не искаш да слушаш…

— Прав си — казах аз и взех менюто. — Не искам. А сега кажи какво каза той.

Джоуел остави менюто.

— Каза ми, че ти си най-хубавото нещо, което му се е случило — същността и смисълът на неговия живот. И после се опита да обясни…

— Как е убил брат ми.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Добре, добре. Не той сложи физически край на живота му. Но без съмнение насочи топката в тази посока. Той вдигна пръст. Той предаде Ерик на ФБР. Как да му простя това? Как?

Джоуел барабанеше с пръсти по масата.

— Прошката е най-трудното нещо в този живот… и най-необходимото. И все пак най-трудното.

— Лесно ти е да го казваш.

— Права си. Така е. Ерик не ми беше брат.

— Точно така — каза аз и взех менюто. — А, да, искам телешко piccata.

— Хубав избор — каза Джоуел, като повика със знак келнера.

Поръчахме. После той бръкна в джоба си. Извади плик и ми го подаде. Видях пощенския печат: „Брънзуик, Мейн“.

— Ето писмото, което ми изпрати.

— О-о — казах аз и внезапно се почувствах неудобно. — Не си го чел нали?

— То е неотворено, Сара, както ти поиска. Докато клиентите ми са в рамките на закона, аз винаги изпълнявам разпорежданията им.

— Благодаря — казах аз и прибрах писмото в чантата си.

Той ме погледна внимателно. Почувствах, че знае какво е съдържанието на писмото и колко близо съм била до ръба на пропастта.

— Надявам се, че през време на пътуването ще си отпочинеш — каза той. — Изглеждаш изморена, Сара.

— Изморена съм. Но смятам да прекарам в здрав сън по-голяма част от следващите седем дни на „Коринтия“. Ако ме пуснат да се кача на кораба, разбира се.

— Защо да не те пуснат?

— Защото не мога да се кача на презокеански параход без паспорт, нали? И щом Държавният департамент спря паспорта на Ерик…

— Не се безпокой, на теб ще ти дадат паспорт.

Джоуел излезе прав. В пет часа същия следобед чиновникът от паспортното бюро в Рокфелер сентър ми връчи чисто новичък зелен паспорт, валиден за пет години. Адвокатът ми ме придружи до бюрото, в случай че с молбата ми има някакви усложнения. Но не ми зададоха никакви въпроси и нямаше никакви пречки. Чиновникът дори ми пожела: „Добър път“.

Успяхме да вземем такси по Пето авеню сред хаоса на най-натоварения час на деня. Имах по-малко от четирийсет и пет минути, за да стигна до кей 76, където беше акостирала „Коринтия“, която трябваше да отплува в седем и трийсет същата вечер. Гледах през прозореца на таксито как нощта пада над Манхатън. Внезапно изпитах желание да скоча от таксито, да изтичам до най-близката кабина и да се обадя на Джак. Но какво можех да му кажа?

— Вярваш ли, че всичко, което се случва, има някаква причина — чух се да питам аз.

Джоуел ме погледна внимателно.

— Казваш това на евреин, роден агностик, Сара. Не вярвам, че има някакъв план на Всевишния, нито пък в сляпото нещо, наречено „съдба“. Вярвам, че човек трябва да живее живота си етично и да се надява, че всичко, което става, ще е за добро. Какво друго можем да направим?

— Иска ми се да знам, Джоуел. Искам…

— Какво?

Замълчах.

— Ако само Ерик беше получил паспорт…

— Сара…

— Или беше заминал за Мексико на другия ден… Ако не беше погледнал през прозореца на таксито и не беше видял очертанията на града на хоризонта… Ако само…

— Не играй играта „ако само“, Сара. Никога няма да я спечелиш.

Допълзяхме до 50-та улица. Стигнахме до Дванайсето авеню. Завихме на юг по 48-ма улица. Спряхме пред портата на кей 76. Слязохме от таксито. Шофьорът даде куфара и пишещата ми машина на един носач, който се навърташе наоколо. Изведнъж забелязах, че съм се вкопчила в ръкава на Джоуел.

— Какво правя тук?

— Качваш се на парахода.

— Страх ме е.

— Заминаваш от страната за първи път. Естествено е да се притесняваш.

— Кажи ми, че съм луда.

Той ме целуна по главата като баща, който дава благословия, на дъщеря си.

— Добър път, Сара. Телеграфирай ми, когато се установиш някъде — каза той и нежно откачи ръцете ми от ръкава си.

Носачът се изкашля като намек, че е време да се качвам. Прегърнах Джоуел.

— Какво ще правя там?

— В най-лошия случай — ще оцелееш. А това правим всички ние.

Обърнах се и тръгнах след носача по стълбата на парахода. Точно преди да достигна главната палуба, се обърнах рязко назад. Таксито с Джоуел Ебъртс в него излизаше през портала. Задържах погледа си на нивото на улицата. Да погледна нагоре, щеше да означава да отнеса със себе си последен, болезнен спомен от очертанията на Манхатън на хоризонта. Не исках дълго сбогуване. Исках просто да напусна града, колкото се може по-незабелязано.