Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (25)

Четиринайсет

— И така — каза той.

— И така — повторих аз.

— Доста време мина.

— Да, така е.

— Как си?

— Добре. А ти?

— Добре съм.

Той не звучеше добре. Гласът му беше сдържан, потиснат. Беше толкова притеснен, колкото и аз. Чувах шума на улицата зад него.

— Къде си? — попитах аз.

— На ъгъла на 77-ма и Бродуей.

„Точно както едно време“, помислих си аз. Измъква се от къщи, за да ми се обади.

— Заета ли си в момента? — попита той.

— Нещо такова. Имам срочен материал.

— О-о, жалко.

— Съжалявам. Нали разбираш, работа.

— Разбирам — каза той.

— Как разбра, че съм се върнала?

— От Уолтър Уинчъл.

— Най-големият ми обожател.

Той се засмя. Но смехът му бързо се превърна в кашлица. Отне му известно време да се успокои.

— Ти добре ли си? — попитах аз.

— Да — каза той. — Имах само малък бронхит.

— Не трябва да стоиш на студено на ъгъла на улицата.

— Ами, сега е мой ред да изведа бебето на разходка.

— Имаш бебе?

— Да, дъщеря. Кейт.

— На колко е?

— Седемнайсет месеца.

— Честито — казах аз.

— Благодаря — отвърна той.

Още една пауза.

— Е… — каза той и замълча. — Просто исках да ти кажа „здрасти“.

— Здрасти.

— Сара… нека да се срещнем. Моля те!

— Джак, не мисля, че това е добра идея.

— Минаха четири години.

— Знам, но…

— Четири години. Много време са. Не искам нищо. Само да те видя. Половин час от времето ти. Не повече.

Слушалката отново се затресе в ръката ми. Най-после казах:

— В „Глиц“, след десет минути.

Затворих телефона. Останах права, без да мога да помръдна. Бебе. Дъщеря. Кейт. Не…

Исках да избягам. Да опаковам багажа си в една чанта, да хукна към Пен стейшън и да хвана първия влак за…

Къде?

Къде бих могла да избягам този път? А дори и да намеря такова място, той пак щеше да бъде с мен. Както винаги.

Не се поддадох на изкушението да изпия глътка уиски. Наложих си да вляза в банята. Погледнах се внимателно в огледалото. Той ще си помисли, че изглеждам остаряла… защото наистина съм остаряла. Измих си зъбите. Сложих си бързо червило. Сресах косата си. Оставих четката. Хванах се за умивалника, за да не падна. Отново ми се прииска да избягам някъде. Събрах сили и излязох от банята. Облякох си палтото и прекрачих прага на апартамента. Навън беше започнало да вали сняг. Наведох глава. Извървях двете карета на изток до „Глиц“.

Когато влязох в заведението, първото нещо, което видях, беше голяма детска количка, спряна до едно сепаре. Джак седеше в него, обгърнал с ръце чаша кафе, загледан в черната мътилка. Той не ме забеляза веднага. И за щастие, защото това ми даде възможност да преодолея шока, който ми причини външният му вид. Беше отслабнал извънредно много. Бузите му бяха хлътнали, а кожата му беше жълтеникава. Косата му беше оредяла. Очите му излъчваха умора. Не изглеждаше добре. Беше остарял с двайсет години от деня, в който го бях видяла за последен път.

Той погледна нагоре. Очите му срещнаха моите. Опита се да се усмихне, но не успя. Аз също се опитах да му се усмихна в отговор, но можах да видя, че е почувствал, че съм разтревожена от състоянието му. Той се измъкна от сепарето и стана. Когато стоеше прав, изглеждаше още по-слаб. Протегна към мен двете си ръце, после размисли и ми подаде само дясната. Поех я. Усетих колко е слаба, безплътна. Очите му не се откъсваха от мен. Беше ми трудно да отвърна на погледа му.

— Здравей — каза той.

— Здравей.

— Изглеждаш чудесно.

Не отговорих с обичайното „И ти също“, защото ми беше невъзможно да го произнеса. За да избегна отговора, погледнах в детската количка. Кейт беше заспала — хубаво, пухкаво бебе в зимно костюмче, завита с карирано одеяло. Посегнах към количката и погалих едната й ръчичка. Инстинктивно тя се отвори и пръстчетата й обгърнаха малкия ми пръст. Стоях и се опитвах да запазя самообладание.

— Хубава е — промълвих задавено аз.

Той стоеше до мен и гледаше в количката.

— Да — каза той. — Хубавица е.

— Дороти и ти трябва да сте много доволни.

Той кимна и ме покани да седна. Нежно измъкнах малкия си пръст от ръчичката на детето. Вмъкнах се в сепарето. Той седна срещу мен. Поръча ми кафе. Ръцете му отново обвиха чашата. Известно време не разменихме нито дума. Най-после той проговори, без да вдига очи от масата.

— Това е… Аз все се чудех дали… Аз… Щастлив съм, че мога да те видя, Сара.

Не знаех какво да кажа. Затова седях и мълчах.

— Не те обвинявам за това, че ме мразиш — каза той.

— Не те мразя.

— Мразеше ме.

— Може би. За известно време. Но… омразата е трудно за поддържане чувство. Но не и мъката. Мъката е нещо, което човек може да носи в себе си много дълго време.

— Знам — каза той. — През тези четири години имаше периоди, когато си мислех дали някога най-после ще стане поносимо.

— И стана ли?

— Не. Въобще. Ти ми липсваше всеки час от всеки ден.

— Разбирам.

— А твоята мъка за Ерик. Тя някога…

— Дали отмина? Не. Но се научих да живея с нея. По същия начин, по който свикнах да живея и с мъката си за теб.

Той ме погледна отново.

— Било ти е мъчно за мен?

— Разбира се. Безкрайно.

Той ме загледа с болка и недоумение.

— Но… не искаше да говориш с мен.

— Така е. Не исках.

— И въобще не си чела писмата ми?

— Не съм. Изобщо не ги отворих.

— Тогава как можеш да кажеш…

— … че ми липсваше през всичкото това време? Защото е истина. Защото те обичах. Повече от който и да било друг.

Той скри главата си в ръце.

— Тогава защо, по дяволите, не ми позволи да се свържа с теб, Сара?

— Защото… не можех. Мъката ми беше прекалено голяма. Обичах те така дяволски много, че когато ти предаде Ерик и мен… когато Ерик умря… не бях в състояние да те погледна. Това, което се случи, беше просто прекалено ужасно. А това, което го прави още по-ужасно, е… че разбрах защо си направил това, което направи. Че си бил поставен в безизходно положение — положение, при което е било лесно да се изпадне в паника и да се направи грешен избор. Но това все пак… все пак… не променя последствията от твоя избор. Защото той ме лиши от двете най-ценни за мен същества.

Донесоха кафето. Той продължи да гледа в масата.

— Знаеш ли колко често преигравам отново тази сцена в съзнанието си.

— Коя сцена? — попитах го аз.

— Сцената, когато двамата служители на ФБР ме интервюираха в заседателната зала на „Стийл енд Шеруд“. Адвокатът на компанията беше с мен. Интервюто продължи цяла сутрин. Лавирах и заобикалях въпроса за комунистите, които познавам. Държах позицията три часа и просто назовах хората, които вече бяха съобщили преди мен. Накрая хората от ФБР се ядосаха и поискаха да говорят с адвоката на компанията насаме. Излязоха и се бавиха може би двайсет минути. Адвокатът се върна сам и каза: „Джак, ако не им дадеш още едно друго име, ще бъдеш призован пред Комисията като враждебно настроен свидетел. И с кариерата ти в «Стийл енд Шеруд» ще бъде приключено“. Всичко, което трябваше да направя, беше да кажа не. Само толкова беше необходимо. Е, разбира се, можех да загубя работата си, но… все щях да намеря начин да изкарвам за хляба. Но те ме бяха набутали в ъгъла. Хората от ФБР така умеят да ти надушат слабото място. Господи, колко добре използваха моето! Те, разбира се, знаеха всичко за нас и непрекъснато правеха намеци как, ако не им окажа съдействие, не само ще бъда уволнен от „Стийл енд Шеруд“, но вероятно и сложният начин, по който съм уредил личния си живот, ще стане известен. И че не само ще бъда заклеймен като „розов“, но ще се превърна и в господин Неморален. Спомням си точно какво ми каза един от агентите на ФБР: „Приятел, ако имаш две семейства в Париж, на никого няма да му пука. Но ние в Америка, имаме малко по-строги морални норми — открият ли те, ебава ти се майката! Ще си късметлия, ако те вземат да лъскаш обувки някъде“. И тогава им казах името на Ерик. В момента, в който то излезе от устата ми, знаех, че съм убил всичко. Беше само въпрос на време, докато ти научиш. А когато Дороти разбра за това, ми каза, че не заслужавам и презрение.

— Но тя не си ли даде сметка, че ти си направил това за нея и за Чарли.

— О, беше й съвсем ясно, разбира се. И все пак, от нейна гледна точка, това не беше нищо друго освен още едно от моите предателства. Изрита ме от къщи за известно време, след като разбра. Каза ми, че ще ми даде развода, който винаги съм искал. Че сега ще мога да бъда свободен да бъда с теб…

Необходимо ми беше малко време, за да проговоря.

— Не знаех — казах аз.

— Ако само беше прочела писмата ми… ако само ми беше позволила да се свържа с теб… Непрекъснато мислех — това е най-гадната ирония на съдбата, която човек би могъл да си представи. И грешката е само моя.

Той замълча, без да довърши, бръкна в джоба на балтона си и порови в него, да си извади цигара. Постави я в ъгъла на устата си. Взе кутийката кибрит от масата. Запали цигарата си с треперещи ръце. Пламъкът на кибрита придаде на лицето му още по-жълт, изтощен оттенък. Той изглеждаше така смачкан, победен, лишен от всичко. Видях себе си как хвърлям кашона с писмата му. Писмата, които сигурно беше писал с часове. С часове… по същия начин, по който му бях писала аз през зимата на 1946, когато и аз самата не можех да повярвам, че мога така безумно лудо да го обичам. В продължение на четири години писмата му бяха събирали прах в кантората на Джоуел. Четири години. Аз ги оставих да се търкалят там. И после в деня, в който се върнах в Ню Йорк, просто ги изхвърлих — като последен акт на наказание. Защо не ги прочетох, когато пристигнаха още в самото начало? Откъде дойде тази нужда да го наказвам? Наказание, което от този ден нататък щеше да преследва мен. Защото никога нямаше да престана да се питам: „Ако тогава бях прочела писмата му, през месеците веднага след смъртта на Ерик, нямаше ли да мога да го разбера? Нямаше ли да намеря начин да му простя? Нямаше ли да успеем отново да открием път един към друг?“.

— Какво стана след като те изхвърли?

— Прекарах шест месеца на един разтегателен диван в апартамента на Мег.

Мег. Писмото й до мен от зимата на 1953.

„Какво друго да кажа, Сара? Нищо, освен това, че знам колко силно го обичаше ти някога. Не те моля магически да върнеш чувствата си. Моля те само да намериш някак сили да му простиш и да му простиш. Мисля, че това ще има огромно значение за него. Сега той е безкрайно нещастен. Нуждае се от твоята помощ, за да намери обратно пътя към себе си.“

Но не, о, как бих могла да проявя слабост и да променя позицията си? Правото беше на моя страна. Той трябваше да бъде наказан за вечни времена. „Той си постла леглото — както язвително писах на Мег — и сега може да си легне, в него. Сам.“

— Накрая Мег започна някакви много деликатни дипломатически преговори с Дороти — каза Джак. — По дух моята съпруга е твърда прагматичка. И причината, поради която ме прие обратно, е съвършено практична — трудно й беше да живее сама с дете. „От моя гледна точка — каза ми тя, — ти си още един чифт ръце и нищо повече. Освен, разбира се, по отношение на Чарли. Той има нужда от баща. Защо да не си ти?“

— И ти все пак се върна при нея, след като тя каза това?

— Да, върнах се. В семеен живот без любов. Но аз бях дал брачен обет, имах задължения. Не можеш да си представиш колко страшно е чувството за вина у католиците. Но истинската причина да се върна беше Чарли. Не можех да издържа да бъда разделен от Чарли.

— Сигурна съм, че си му много нужен.

— И той на мен. Мисля, че ако не беше Чарли, нямаше да мога да преживея последните няколко години.

Той изведнъж поклати глава с чувство на досада.

— Извинявай, извинявай, знам, че звуча мелодраматично.

— Ти добре ли си?

— По-добре от всякога — каза той, като дръпна нервно от цигарата си.

— Изглеждаш малко… бледен.

— Не. Приличам на лайно.

— Не си добре, нали?

Пръстът му отново докосна края на чашата с кафе. Той все така избягваше да ме погледне.

— Не бях добре. Изкарах тежка жълтеница. Съвет от мен — избягвай да ядеш череши в Сити Айлънд.

— Обикновена жълтеница ли беше? — попитах аз, като се стараех да не звуча прекалено скептично.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Е…

— Не ми отговаряй. Но така е — хепатитът може наистина да те свърши.

— И не работиш?

— Вече шест месеца.

— Боже господи…

— „Стийл енд Шеруд“ проявиха изключително разбиране. Пълна заплата — първите три месеца, половин — след това. Което означава, че с парите не бяхме съвсем добре, особено че си имаме и хубавицата Кейт. Но, оправяме се някак.

— Сега отношенията между теб и Дороти по-добри ли са?

— Кейт промени нещата. Създаде ни тема за разговори. Още една тема, освен Чарли, разбира се.

— Трябва да е имало някакво стопяване на леда между вас още преди това — казах аз, като кимнах към детската количка.

— Всъщност не. Просто една вечер бяхме изпили по четири уискита в повече от обикновено и Дороти за малко забрави, че дълбоко в себе си не ме обича.

— Надявам се, че и за двама ви Кейт е…

Той ме прекъсна. Тонът му изведнъж стана остър.

— Да, благодаря ти за чувствата, взети от поздравителна картичка с предварително написан текст.

— Наистина мисля така, Джак. Не ти желая нищо лошо.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм ти мислила лошото.

— Но и никога не ми прости.

— Така е. Дълго време ми беше много трудно да ти простя за това, което направи.

— А сега?

— Което е минало, минало е.

— Не мога да върна нищо назад.

— Знам.

Той протегна ръка към моята, която бях поставила на масата, и я постави върху нея. Веднага щом ме докосна, имах чувството, че нещо като ток премина през ръката ми. Същото, което бях почувствала през онази първа вечер през 1945. След миг поставих лявата си ръка върху неговата.

— Съжалявам.

— Всичко е наред — промълвих аз.

— Не — каза той тихо, — никога нищо няма да бъде наред.

Внезапно се чух да изричам:

— Прощавам ти.

Тишина. Дълго не отронихме нито дума.

Кейт се раздвижи с някакви мъркащи звуци, които бързо прераснаха в рев. Джак се изправи и започна да рови из количката, докато намери биберона, който тя беше изплюла. Веднага щом го сложи в устата й, тя го изплю отново и продължи да плаче.

— Мисля, че си иска шишето — каза Джак. — По-добре ще е да се връщам вкъщи.

— Добре — казах аз.

Той седна срещу мен.

— Мога ли да те видя пак? — попита той.

— Не знам.

— Разбирам…

— Нямам никой друг.

— Не намеквах такова нещо.

— Просто… виж… аз всъщност не знам какво да мисля в момента.

— Няма защо да бързаме — каза той. — Във всеки случай аз трябва да пътувам извън града за седмица-две. По работа. В Бостън. Някакъв клиент, с когото „Стийл енд Шеруд“ искат да установя връзка преди да се върна на работа другия месец.

— Но достатъчно добре ли си, за да пътуваш?

— Изглеждам по-зле, отколкото всъщност съм.

Кейт плачеше все по-силно и по-силно.

— По-добре тръгвай — рекох аз.

Той стисна ръката ми за последен път.

— Ще ти се обадя от Бостън.

— Добре — отговорих аз. — Обади ми се.

Джак стана. Оправи одеялцето и се обърна отново към мен. Станах и аз. Внезапно той ме привлече към себе си и ме целуна. Отвърнах на целувката му. И я задържах. Продължи само миг. Когато свърши, той прошепна:

— Довиждане.

После постави двете си ръце върху детската количка и я избута навън.

Седнах в сепарето. Кръстосах ръцете си върху масата и положих глава върху тях. Останах така дълго.

Шокът, в който бях изпаднала, продължи и през следващата седмица. Работех. Гледах филми. Срещах се приятели. Отново и отново преживявах тази целувка в съзнанието си. Не можех да разбера какво значеше. Нищо вече не разбирах.

Каза, че ще се обади. Не се обади. Но ми писа. Една картичка с пощенско клеймо от Бостън. Беше надраскана с несигурна ръка.

Все още съм тук. Ще свърша скоро.

Обичам те.

Джак.

Препрочетох я отново и отново, като се опитвах да открия нещо между редовете. Накрая реших, че няма никакъв скрит смисъл. Той беше все още в Бостън. Щеше скоро да свърши там работата си. Той ме обичаше. И аз все така го обичах.

Но не очаквах нищо. Защото — както вече бях научила — ако не очакваш нищо, за теб всичко е изненада.

Измина още една седмица. Никакво обаждане. Никакви картички. Запазих спокойствие. В понеделник, 17-ти април, се отправих тичешком на представяне на някакъв филм за пресата. Бях закъсняла, движението по Бродуей беше ужасно, затова реших да взема метрото към центъра. Отидох бързо до станцията на 79-та улица и купих пътьом „Ню Йорк Таймс“ от щанда за вестници пред входа й. Качих се на влака за центъра. Прегледах набързо вестника. Когато стигнах до страницата с некролозите, забелязах, че главният некролог за деня е за един застрахователен служител от „Хартфорд“, някогашен колега на баща ми. Прочетох некролога му и тъкмо когато се готвех да обърна страницата, погледът ми попадна върху кратко съобщение в колоната „Починали“.

МАЛОУН, Джон Джоузеф, 33 години, в „Масачузетс Дженерал Хоспитал“, Бостън, на 16-ти април. Съпруг на Дороти и баща на Чарлс и Катрин. Приживе, служител на „Стийл енд Шеруд Пъблик Рилейшънс Инк.“, Ню Йорк. Семейството и приятелите му дълбоко скърбят за него. Погребална меса в сряда, 19-ти април, в храма „Света Троица“, Западна 82-ра улица, Манхатън. Погребение — в тесен кръг. Моля, не изпращайте цветя.

Прочетох го само веднъж. Пуснах вестника на коленете си. Загледах втренчено пред себе си. Не виждах нищо. Не чувах нищо. Не забелязвах, че времето върви. Докато един човек в униформа не се приближи към мен и не ме попита:

— Да не ви е нещо лошо, госпожо?

Едва тогава разбрах, че влакът е спрял. Вагонът беше празен.

— Къде сме? — събрах сили да попитам.

— На последната спирка.