Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (2)

Две

Петнайсет от двайсетте присъстващи на погребението се върнаха в апартамента на майка ми. Беше доста натъпкано, тъй като мама прекара последните двайсет и шест години от живота си в малък едностаен апартамент на 84-та улица, и Уест Енд авеню (и даже в изключително редките случаи, когато канеше гости, не мога да си спомня да е имало повече от четирима души едновременно).

Никога не съм харесвала апартамента. Беше тесен. Имаше лошо разположение. Югозападното му изложение на четвъртия етаж означаваше, че гледа към заден пасаж и рядко вижда слънце. Всекидневната беше три и трийсет на три и трийсет, имаше и спалня със същата големина, малка баня, свързана със спалнята, и кухня — три на два и четирийсет, със стари домакински уреди и протрит линолеум. Всичко в апартамента изглеждаше старо, износено и нуждаещо се от подновяване. Преди три години успях да убедя мама да пребоядиса апартамента, но, както в толкова много други апартаменти в Уест Сайд, този нов пласт латекс и лак само прибавиха още едно повърхностно покритие върху гипса и орнаментите, които през десетилетната вече бяха натрупали сантиметър и половина пласт лоша боя. Килимите отиваха към протриване. Мебелите имаха нужда от претапициране. Онези така наречени луксозни предмети, които тя притежаваше (телевизор, климатик, стерео с неопределен корейски произход), бяха безвъзвратно остарели. През последните няколко години всеки път, когато имах малко повече пари (което не се случваше често), й предлагах да си поднови телевизора или да й купя микровълнова печка, но тя винаги отказваше.

— Имаш по-важни неща, за които да си харчиш парите — казваше винаги тя.

— Парите са си мои, мамо, и аз решавам как да ги изхарча — отвръщах аз.

— Изхарчи ги тогава за Етан, изхарчи ги за себе си. Аз съм си добре и с това, което имам.

— Този климатик е като астматик. Ще се свариш жива през юли.

— Имам си вентилатор.

— Мамо, опитвам се да ти помогна.

— Знам това, скъпа, но съм си съвсем добре.

Тя поставяше толкова силно ударение на последните две думи, че разбирах колко е излишно да продължавам разговора. Тази тема не подлежеше на обсъждане.

Отказваше винаги всичко. Мразеше мисълта, че може да се превърне в товар. И тъй като беше изискана, а същевременно и бяла англосаксонска протестантка с прекалено силно самоуважение, ненавиждаше идеята, че би могла да бъде обект на благотворителност. Защото за нея това означаваше личен неуспех, падение.

Обърнах се от мястото, където стоях във всекидневната, и погледът ми попадна на няколко семейни фотографии в рамки на масичката до дивана. Отидох и взех една позната снимка. Беше на баща ми във военна униформа. Майка ми я бе направила в базата в Англия, където са се срещнали през 1945. Това е било единственото й презокеанско пътешествие — единственият път през живота й, когато е напускала Америка. Първоначално била доброволка в Червения кръст, а после работила като машинописка в едно подразделение на щаба на Съюзническите сили в предградията на Лондон. Там срещнала поразителния Джак Малоун, който си почивал, след като бил отразил с репортажи за „Старс енд Страйпс“^[1] — вестникът на армията на САЩ, освобождаването на Германия от Съюзническите сили. Те се впуснали в малка авантюра, в резултат на която се появил Чарли. И изведнъж открили, че съдбите им са се свързали.

Чарли се приближи към мен. Той погледна снимката, която държах.

— Искаш ли да я вземеш? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Имам същата вкъщи. Това е любимата ми снимка на татко.

— Тогава мисля да я взема аз. Нямам много негови снимки.

Останахме така за миг, чудейки се какво още да си кажем.

Чарли нервно хапеше долната си устна.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да-а, отлично — каза той, отклонявайки поглед както винаги. — Ти държиш ли се?

— Аз? Разбира се — отговорих, като се опитвах да пренебрегна факта, че току-що бяхме погребали майка си.

— Синът ти изглежда е страхотно дете. Онзи бившият ти мъж ли беше?

— Да-а, това е чаровникът. Не си ли го виждал досега?

Чарли поклати глава.

— А, да, забравих. Ти пропусна сватбата ми. А Мат беше извън града по време на последното ти идване. Хиляда деветстотин деветдесет и четвърта беше, нали?

Вместо да отговори на въпроса, Чарли ми зададе друг:

— Той все още работи нещо, свързано с новините по телевизията, нали?

— Сега е голяма клечка. Както и новата му съпруга.

— Да-а, мама ми разказа за развода.

— Така ли? — възкликнах истински изненадана. — Кога ти е разказала? По време на ежегодното ти телефонно обаждане през хиляда деветстотин деветдесет и пета?

— Говорехме си малко по-често.

— Извинявай, прав си. Ти се обаждаше и на всяка Коледа. Така че при едно от твоите две обаждания през годината всъщност си открил, че Мат ме е напуснал.

— Беше ми наистина мъчно, когато го научих.

— Ей, това е вече стара работа. Преживяла съм го.

Отново настъпи неловка тишина.

— Жилището не изглежда много различно — каза той, като огледа апартамента.

— Мама никога не е имала намерение да бъде показвана на страниците на „Хаус енд гардън“^[2] — рекох аз. — Имай предвид, че тя дори не искаше да ремонтира апартамента — и не го и ремонтира докрай. Както винаги, парите не стигнаха. Слава богу, че беше на нормиран наем, иначе нямаше да може да остане в апартамента.

— Колко е сега на месец?

— Хиляда и осемстотин, което не е лошо за този район. Но за нея винаги е било трудно да го плаща.

— Не наследи ли тя нещо от чичо Рей?

Рей беше заможният брат на мама — бостънски адвокат с добра практика, който се държеше на колосално разстояние от сестра си. От това, което бях успяла да разбера, мама никога не е била особено близка с него, когато са били деца. Бяха се отчуждили още повече след като Рей и жена му, Идит, изразили своето неодобрение към бруклинския католик тарикат, за когото тя се бе омъжила. Но Рей винаги спазваше правилото на белия англосаксонски протестант, гласящо: „Постъпвай правилно“. Така че след преждевременната смърт на баща ми той реши да окаже финансова помощ на сестра си, като й предложи да плати образованието ни. Това, че Рей и Идит нямаха собствени деца (и че освен мама Рей нямаше други братя и сестри), вероятно ги е улеснило при плащането на големите сметки в течение на години — независимо от това, че даже и когато бяхме малки, Чарли и аз съвършено ясно разбирахме, че чичо ни не иска да има нищо общо с нас. Ние не го познавахме. Мама никога не се виждаше с него. За всяка Коледа получавахме по двайсет долара в спестовен влог. Когато Чарли беше в Бостън колидж, Рей нито веднъж не го покани в градската си къща в Бийкън Хил. Същата студенина срещнах и аз, когато учех в Смит и ходех в Бостън един път в седмицата. Мама обясняваше неговата отчужденост с думите: „Всяко семейство си има странности“. И все пак да дадем на човека справедливо признание: благодарение на него Чарли и аз можахме да учим в частни училища и частни колежи. Но веднага след като завърших Смит през седемдесет и шеста, мама не видя повече никакви пари от брат си и до края на живота си изпитваше недостиг на средства. Когато Рей умря през деветдесет и осма, очаквах, че мама ще наследи малко пари (особено като се има предвид, че Идит беше умряла три години преди съпруга си). От неговото наследство тя не получи нищо.

— Искаш да кажеш, че мама не ти е казала, че Рей не й остави нищо?

— Всичко, което ми каза, беше, че е умрял.

— Това беше по време на телефонен разговор през хиляда деветстотин деветдесет и осма, нали?

Чарли се втренчи в обувките си.

— Да, така е — каза той тихо. — Но не знаех, че не е била включена в завещанието му.

— Да-а, Рей остави всичко на болногледачката, която го гледаше, след като Идит се премести в огромната епископална църква на небето. Горкичката мама — нея винаги я лъжеха с рестото.

— Но как успяваше да си плати сметките?

— Получаваше малка пенсия от училището. И социалната осигуровка. Това беше всичко. Предлагах да й помогна, но тя, разбира се, отказваше. Даже и тогава, когато можех да си го позволя.

— Още ли работиш в онази агенция?

— Страхувам се, че да.

— Но сега си на по-висока длъжност, нали?

— Сега съм главен редактор на рекламни текстове, това е всичко.

— Струва ми се съвсем добре.

— Парите не са лоши. Но в моята работа казват, че щастливият рекламен редактор е оксиморон^[3]. Все пак ми запълва времето и плаща сметките. Искам само мама да ми беше позволила да платя някои от нейните сметки. Но тя беше непоколебима, не искаше нищо от мен. Така както пресмятам, тя или нелегално играеше на канаста, или осъществяваше високодоходен рекет с момичета скаути.

— Планираш да освободиш апартамента сега, нали?

— Положително не смятам да го поддържам като музей.

Погледнах го право в лицето.

— Знаеш, че не си включен в завещанието.

— Аз, ъ-ъ, не съм изненадан.

— Не че има кой знае какво наследство. Точно преди да си отиде, мама ми каза, че има малка застраховка живот и някакви акции. Може би най-много петдесет хиляди. Много лошо, че не я потърси преди шест месеца. Повярвай ми, тя не искаше да те изключва от завещанието — противно на всяка логика се надяваше, че ще й се обадиш. След като й съобщиха, че ракът й е в краен стадий, тя ти писа, нали?

— В писмото си нито веднъж не споменаваше, че умира — каза той.

— О, това щеше да промени нещата, нали?

Още един от неговите гузни погледи над рамото ми.

Гласът ми остана спокоен.

— Ти не отговори на писмото й, не отговори и на съобщенията, които ти оставях, когато тя изживяваше последните си дни. Което, трябва да отбележа, беше стратегически тъпо. Защото, ако си беше показал очите в Ню Йорк, сега щеше да делиш петдесетте хиляди с мен.

— Никога нямаше да приема дела си…

— Да бе! Принцесата щеше да настоява…

— Не наричай Холи така.

— Защо, по дяволите? В тази история тя е Лейди Макбет.

— Кейт, опитвам се наистина да…

— … направиш какво? Да затвориш раните? Да постигнеш примирие?

— Разбери, с теб никога не съм имал противоречия.

— Трогната съм! Колко жалко, че мама не е тук, за да види това. Тя вечно живееше с тези романтични идеи как всички ще се сдобрят и тя ще може да види един ден отново внуците си от Западния бряг.

— Аз мислех да се обадя…

— Мислех, не е достатъчно! Мислех, е равно на лайно!

Бях повишила глас един-два децибела. Изведнъж забелязах, че всекидневната се бе опразнила. Чарли прошепна:

— Моля те, Кейт… Не искам да се връщам обратно с мисълта, че…

— Чарли, какво, дявол да го вземе, очакваш днес? Спонтанно възстановяване на отношенията? Блажени са вярващите? Човек жъне, каквото е посял, човече!

Почувствах на рамото си подкрепяща ръка. Леля Мег.

— Великолепна проповед, Кейт — каза тя. — Сигурна съм, че Чарли вече напълно разбира твоята позиция.

Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, и казах:

— Да-а, мисля, че разбира.

— Чарли — каза Мег, — защо не потърсиш някакъв алкохол в кухнята?

Чарли постъпи както му бе наредено. Децата, които се караха за дреболии, бяха разделени.

— Е, по-добре ли си? — попита Мег.

— Не — отговорих. — Определено не съм добре.

Тя ми посочи дивана. Седна до мен и заговори с конспиративно тих глас:

— Остави момчето на мира. Аз малко си поговорих с него в кухнята. Изглежда има много сериозни проблеми.

— Какви проблеми?

— Без работа е от четири месеца. Някаква холандска интернационална компания е взела под контрол „Фицгибън“ и веднага е намалила наполовина броя на търговския си персонал в Калифорния.

„Фицгибън“ беше фармацевтичен гигант, в който Чарли беше работил през последните двайсет години. Беше започнал като търговски пътник — представител по продажбите за Сан Фернандо Вали, после постепенно беше успял да се издигне до длъжността областен директор по продажбите за област Ориндж, а сега…

— Колко сериозни са проблемите му?

— Дотолкова, че е трябвало да вземе пари назаем от приятел, за да си купи самолетния билет дотук.

— Господи!

— И с две деца в колеж. От финансова гледна точка нещата отиват към критичната нула. Той наистина е в ужасно положение.

Изведнъж изпитах чувство за вина. Горкият идиот. Изглежда, че нищо никога не се обръщаше в негова полза. Той винаги беше имал изумителния талант да набира грешени номера.

— Доколкото разбирам, на семейния фронт също има сътресения. Защото Принцесата не е от съпругите, готови да проявяват разбиране…

Мег изведнъж спря да говори и ме побутна с лакът. Чарли беше влязъл отново в стаята с шлифер, преметнат върху едната му ръка.

— За какво ти е шлиферът? — попитах аз.

— Трябва да се връщам на летището — каза той.

— Но ти пристигна само преди няколко часа — възпротивих се аз.

— Имам важна среща утре рано сутринта — каза той плахо. — Интервю за работа. Върша, ъ-ъ, няколко неща в момента.

Хванах погледа на Мег, умоляващ ме да не я издам. Не е ли странно, че роднинският живот е една непрекъснато разрастваща се паяжина от малки споделени тайни от рода на „моля те, не казвай на брат си, че съм ти казала…“.

— Съжалявам да го чуя, Чарли — казах аз. — Извинявай за преди малко. Днес е лош ден и…

Чарли ме накара да млъкна, като се наведе и докосна бързо с устни бузата ми.

— Нека да поддържаме връзка, а? — каза той.

— Всъщност зависи от теб, Чарли.

Брат ми замълча, сви рамене тъжно и се отправи към вратата. Когато стигна там, се обърна към мен и си разменихме погледи. Продължи само милиардна част от секундата, но неговият ми каза всичко: „Моля те, прости ми“.

Изпитах жалост към брат си. Той изглеждаше така подпухнал и съсипан от живота; уловен в клопка и поставен в безизходица като елен, гледащ право към фаровете на приближаващата кола. Животът не се бе оказал благосклонен към него — и сега той беше олицетворение на разочарованието. Можех да му съчувствам, и то с пълно право, защото, освен безметежното изключение, което беше синът ми, и аз самата не бях подвижна реклама за личностна реализация.

— Довиждане, Кейти — каза Чарли и отвори външната врата.

Аз се обърнах и влязох в банята. Когато след две минути излязох, изпитах облекчение, че си е отишъл.

Същото облекчение изпитах, когато останалите опечалени започнаха да се разотиват. Имаше един-двама съседи и няколко стари приятелки на мама — жени над седемдесетте, изглеждащи все по-крехки, опитващи се да бъбрят приятно, да демонстрират висок дух и да не размишляват много-много върху факта, че една по една техните връстнички си отиват.

Към три часа всички си бяха отишли — освен Мег и Розела, едрата весела доминиканка на средна възраст, която бях наела преди две години да чисти маминия апартамент два пъти в седмицата. Накрая след излизането на мама от болницата „Слоун кетъринг“ тя се превърна в нейна денонощна болногледачка.

— Не искам да умирам в някаква бозава стая с луминесцентно осветление — каза ми мама на сутринта, след като онкологът й беше съобщил, че ракът й е в напреднал стадий.

Чух се да казвам: „Ти не умираш, мамо“.

Тя се протегна от леглото и хвана ръката ми.

— Не можеш да се пребориш с това, което е писано, мила.

— Докторът ми каза, че може да продължи с месеци…

Гласът й остана спокоен, странно ведър.

— Три седмици най-много. Което, откровено казано, е по-добре, отколкото очаквах.

— О, ти винаги, винаги си била оптимист, мамо? — О, боже, какви ги разправям! Хванах ръката й по-здраво. — Не исках да кажа това. Просто…

Тя ме погледна критично.

— Ти всъщност никога не можа да ме разбереш, нали?

Преди да успея да направя някакво опровержение, тя протегна ръка и натисна бутона за повикване над болничното си легло.

— Ще помоля болногледачката да ме облече и да ми помогне да си опаковам нещата. Надявам се, че няма да имаш нищо против да ме почакаш петнайсет минути.

— Аз ще те облека, мамо.

— Няма нужда, мила.

— Но аз искам.

— Иди си вземи чаша кафе. Болногледачката ще се погрижи за всичко.

— Защо не ми позволиш? — Изведнъж започнах да звуча като хленчеща четиринайсетгодишна хлапачка.

Мама само се усмихна, защото знаеше, че ме е поставила в мат.

— Хайде, бягай, мила. Но не се бави повече от петнайсет минути, защото ако не напусна преди обяд, ще ми начислят още един пълен ден за стаята.

И какво от това? Имах желание да изкрещя: „“Блу Крос" плаща сметките". Но знаех какъв ще бъде отговорът й.

Въпреки това не е правилно да постъпваме нечестно с добра компания като „Блу Крос“, на която може да се разчита.

И после щях да се чудя (за не знам кой си път) защо никога не бях успяла да спечеля какъвто и да е спор с нея. „Ти всъщност никога не можа да ме разбереш, нали?“

Яд ме беше на нея, че толкова добре ме познава. Както винаги, тя беше права за парите. Никога не можах да я разбера. Не можах да разбера как успяваше да бъде толкова спокойна лице в лице с толкова разочарования, с толкова пречки. От някои нейни недомлъвки (и от това, което Чарли ми беше разправял) се бях досетила, че семейният й живот не би могъл да се нарече щастлив. Съпругът й бе умрял млад. Не й беше оставил никакви пари. Единственият й син се бе отчуждил от семейството. А единствената й дъщеря, Мис Недоволство, не можеше да разбере защо нейната майка отказва да крещи срещу многобройните неправди в живота. Или защо сега, накрая, беше така дяволски примирена. Човек би си помислил, че е признак на лошо възпитание за нея да се разбунтува срещу смъртта. Но такъв беше нейният стил. Тя никога не откри картите си, никога не показа мъката, която ясно прозираше зад пословичния й стоицизъм.

Все пак излезе права по отношение прогнозата за болестта си. Не живя месеци. Издържа по-малко от две седмици. Аз бях наела Розела за двайсет и четири часово гледане и се чувствах виновна, че не съм с мама през цялото време. Но бях подложена на луд натиск в работата си от голям нов клиент, а трябваше да се грижа и за Етан (тъй като бях твърдоглава и не исках да моля Мат за каквито и да било услуги). Така че с мъка успявах да отделя за нея около три часа на ден.

Краят настъпи бързо. Розела ме събуди в четири часа сутринта миналия вторник и просто ми каза: „Трябва да дойдеш“.

За щастие тъкмо бях разработила план за спешни случаи с една приятелка, която познавах отскоро. Казваше се Кристин и живееше два етажа над мен в същата сграда и беше член на приятелския Клуб на разведените майки. Въпреки шумните протести на Етан успях да го извадя от леглото и да го отведа при Кристин, която незабавно го сложи да си легне на нейния диван, разтовари ме от училищните му дрехи и обеща да го заведе в училището „Алън Стивънсън“ сутринта.

После се втурнах надолу по стълбите, помолих портиера да ми намери такси и казах на шофьора, че ще му дам пет долара бакшиш, ако успее да прекоси града до 84-та и Уест Енд за петнайсет минути.

Докара ме за десет. Което беше добре, защото мама си отиде само пет минути след като влязох през вратата.

Заварих Розела да стои до леглото й и тихо да плаче. Тя ме прегърна и прошепна: „Тя е тук, но вече си отива“.

Хубав начин да се каже, че мама беше изпаднала в кома. Което, откровено казано, беше нещо като облекчение за мен, защото тайно изпитвах ужас от сцена на смъртния й одър. От това дали ще намеря вярната последна дума. Защото няма вярна последна дума, която може да се каже. Така или иначе тя не можеше да ме чуе сега, затова каквито и да било мелодраматични признания като „Обичам те, мамо!“ можеха да бъдат от полза единствено за мен самата. В моменти от огромно значение като този, думите са без значение. И те не можеха да успокоят чувството за вина, което изпитвах.

Така че просто седнах на леглото и хванах все още топлата мамина ръка, стиснах я силно и се опитах да си спомня първата ми представа за нея. Изведнъж я видях оживена, хубава млада жена, която държи моята четиригодишна ръка, докато отиваме към площадката за игра в Ривърсайд парк, и си помислих, че това не е важен или съществен спомен, а просто нещо съвсем обикновено и че тогава мама е била с петнайсет години по-млада, отколкото съм аз сега, и как ние забравяме всички тези разходки в парка и посещенията по спешност при педиатъра, когато сме имали ангина, и как са ни взимали от училище, и как са обикаляли с нас да ни търсят обувки или дрехи или да ни водят на събрания на момичетата скаути и всички други точки от протокола, наложени от това, че си родител, и как моята майка полагаше толкова много усилия за мен, и как някак си никога не можах да го разбера, и как мразех своята зависимост от нея, и как исках да съм успяла някак си да я направя по-щастлива, и как в миналото, когато бях четиригодишна, тя винаги се качваше на пързалката с мен, сядаше на съседната люлка, люлееща се напред-назад, и как, изведнъж, ето ни — майка и дъщеря, отлитащи високо в небето, един есенен ден през петдесет и девета, а слънцето свети, моят свят е пълен с уют, със сигурност, с обич, мама се смее и за…

Тя си пое въздух три пъти хрипливо. После стана тихо. Трябва да съм седяла там поне още петнайсет минути, продължавайки да държа ръката й, усещайки постепенно хладина да прониква в пръстите й. Накрая Розела леко ме хвана за раменете и ме изправи. В нейните очи имаше сълзи, в моите — не. Може би защото бях прекалено вцепенена, за да мога да плача.

Розела се наведе и затвори очите на мама. После се прекръсти и три пъти произнесе молитвата „Аве Мария“. Аз извърших друг вид ритуал: отидох във всекидневната, сипах си едно голямо уиски и го глътнах наведнъж, после взех телефона и набрах 911.

— За какъв спешен случай искате да съобщите? — запита операторът.

— Не е спешен случай — казах аз. — Просто смърт.

— Каква смърт?

— По естествени причини. — Но можех да добавя: „Една много спокойна смърт. С достойнство. Стоическа. Понесена без оплаквания“.

Моята майка умря по начина, по който бе живяла.

Стоях до леглото и чувах как Розела мие чиниите от помена. Само преди три дни мама лежеше тук. Изведнъж кой знае защо си спомних нещо, което един човек, Дейв Шроудър, ми беше разказал неотдавна. Той пишеше на свободна практика за списания: дяволски умен, обиколил много свят, но все още стараещ се да си създаде професионална репутация на четиридесетгодишна възраст. Той скъса с мен, когато отказах да преспя с него след втората ни среща. Ако беше изчакал до третата, можеше и да му излезе късметът. Но, както и да е… Той ми разказа една страхотна история за това как бил в Берлин през нощта, когато стената била разбита, а после, когато отишъл там отново, една година по-късно, открил, че този зловещ градеж — тази окървавена крепостна стена, символ на Студената война — просто е изчезнал. Даже и знаменитият митнически контролно-пропускателен пункт „Чарли“ бил разглобен, а на мястото на бившето Българско търговско представителство имало магазин на Бенетон.

— Като че ли това ужасно нещо, този решаващ крайпътен камък в историята на XX век, никога не е съществувал — ми каза Дейв. И тогава ми дойде наум, че в момента, в който приключим някакъв спор, ние заличаваме цялата история. Това е важна характеристика на човечеството, благодарение на която то върви напред.

Погледнах отново към леглото на майка и си спомних замърсените чаршафи, подгизналите от пот възглавници, начинът, по който тя почти дращеше с нокти по дюшека, преди морфинът да започне да действа. Сега леглото беше застлано с чисти чаршафи и кувертюра, току-що взета от химическо чистене. Мисълта, че тя е умряла тук, вече изглеждаше сюрреалистична, невъзможна. След още една седмица, когато Розела и аз опаковаме вещите от апартамента, а служителите на „Гудуил Индъстрис“ изнесат всички мебели, които възнамерявах да раздам, какво веществено доказателство ще остане за времето, прекарано от майка ми на тази планета? Няколко по-ценни неща (годежният й пръстен, една-две брошки), няколко фотографии и…

Нищо друго освен, разбира се, мястото, което винаги ще заема в съзнанието ми. Място, което тя сега дели с татко, когото никога не съм познавала.

А когато Чарли и аз умрем… Това ще е краят на Дороти и Джак Малоун. Отпечатъкът им върху живота на човечеството ще бъде изличен напълно. Така, както последната следа от мен ще бъде Етан. Докато е тук, на земята…

Потреперих и изведнъж ми стана много студено. Почувствах нужда от още един скоч. Влязох в кухнята. Розела беше до умивалника и привършваше с чиниите. Мег седеше до малката кухненска маса с цигара, димяща в малка чинийка (майка ми нямаше пепелници в къщата си) и бутилка скоч до полупълна чаша.

— Не гледай така неодобрително — каза Мег. — Аз предложих на Розела да й помогна.

— По-скоро си мислех за една цигара — уточних аз.

— Това не ми пречи — промърмори Розела.

— Мама мразеше пушенето — казах аз. Седнах и посегнах към пакета „Меритс“ на Мег, измъкнах една цигара и я запалих.

Мег изглеждаше поразена.

— Да се обадя ли на Ройтерс — каза тя. — Или може би на Си Ен Ен?

През смях издишах дим, колкото бяха побрали дробовете ми.

— Позволявам си една-две в годината. При специални случаи. Например, когато Мат ми съобщи, че ме напуска. Или когато мама ми се обади през април, за да ми каже, че постъпва в болницата за изследвания, но е сигурна, че й няма нищо…

Мег ми наля голяма доза уиски и побутна чашата към мен.

— Хвърли го през трюма, миличка.

— Направих това, което ми беше наредено.

— Защо не си тръгнеш с леля си — предложи Розела. — Аз ще довърша работата тук.

— Оставам — казах аз.

— Това е глупаво — възпротиви се Мег. — Освен това моят чек от социалната осигуровка излезе вчера, така че се чувствам богата и в настроение за нещо с много високо съдържание на холестерол… като стек. Какво ще кажеш да резервирам маса в „Смит енд Уолински“? Виждала ли си някога какви мартинита сервират там? Големи са като аквариуми за златни рибки.

— Спести си парите. Оставам тук тази нощ.

Мег и Розела размениха загрижени погледи.

— Какво разбираш под тази нощ? — попита Мег.

— Смятам, че планирам да спя тук тази нощ.

— Не трябва да правиш това — каза Розела.

— Най-меко казано — добави Мег.

— Решила съм. Ще спя тук.

— Ако ти оставаш, оставам и аз — каза Мег.

— Не, не оставаш. Искам да съм сама.

— Хайде, сега! Щуротии.

— Моля те, послушай леля си. Да останеш сама тук през нощта… не е добра идея.

— Мога да се оправя.

— Недей да бъдеш толкова сигурна — каза Мег.

Но никой не можа да ме разубеди. След като платих на Розела (тя не искаше да вземе от мен никакви допълнителни пари, но аз пъхнах сто долара в ръката й и отказах да ги приема обратно), най-после към пет часа успях да отлепя леля Мег от кухненската маса. И двете бяхме всъщност малко пийнали, защото аз пих наравно с Мег уиски след уиски, и някъде след четвъртата чаша престанах да ги броя.

— Знаеш ли, Кейт? — каза тя, докато й помагах да си облече палтото. — Аз наистина мисля, че ти си мазохистка.

— Благодаря ти за толкова честната преценка за мен.

— Разбираш какво искам да кажа. Последното нещо, което би трябвало да направиш тази нощ, е да останеш сама в апартамента на мъртвата си майка. Но ти точно това правиш. И, дявол да го вземе, това съвсем не го разбирам.

— Искам малко време да остана насаме със себе си. Тук. Преди да разчистя мястото. Не можеш ли да разбереш?

— Мога, разбира се. Точно толкова, колкото мога да разбера самобичуването.

— Звучиш като Мат. Той винаги казваше, че имам изключителен талант да бъда нещастна.

— Заеби го тоя гаден кариерист. Още повече че има доказана способност да твори нещастие.

— Може би е прав в някаква степен. Понякога си мисля…

Замълчах, защото наистина не исках да завърша изречението. Но Мег каза:

— Хайде, изплюй камъчето.

— Не знам. Понякога наистина обърквам работите.

Мег завъртя очи нагоре.

— Добре дошла сред каръците, миличка.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Не, наистина не разбирам. Постигнала си успех в работата си, имаш прекрасно дете…

— Най-доброто дете.

Мег сви устни и за момент лицето й стана тъжно. Тя рядко говореше за това, но знаех, че липсата на дете винаги е била мълчалив източник на мъка за нея. И си спомних какво ми каза, след като споделих с нея, че съм бременна:

— Запомни го от мен. Може никога да не ми е дошла сляпата неделя, но мъже не са ми липсвали. И преобладаващото мнозинство от тях са страхливи задници, които бягат на километър, като разберат, че си самостоятелна жена. Всъщност единственото хубаво нещо, което един мъж може да ти даде, е дете.

— Тогава защо не си забременяла?

— Защото през петдесетте и шестдесетте години, когато можех да направя това, идеята за семейство от един родител беше горе-долу толкова обществено приемлива, колкото поддръжката на руска космическа програма. Неомъжената майка веднага биваше белязана като черна овца от обществото и на мен просто не ми стискаше да мина през това. Подозирам, че дълбоко в себе си всъщност съм страхлива.

— Мисля, че последното нещо, което може да ти се припише, е страх. Искам да кажа, че ако анализираш нещата както трябва, страхливецът в семейството съм аз.

— Ти се ожени. Ще имаш дете. Това за мен е смелост.

Тя незабавно смени темата на разговор. Повече никога не сме говорили за това, че няма деца. Всъщност се издаваше само в моменти като този, когато споменаването на Етан обикновено беше придружено от лека тъга, която тутакси шеговито прикриваше.

— Точно така, той е най-доброто дете — каза тя. — Е, добре, от женитбата нищо не излезе, но виж какво ти остана.

— Знам…

— Така че защо трябва да се отчайваш?

Защото… О, боже… Не знам как да обясня това най-двусмислено и все пак толкова завладяващо чувство — непрекъснатото недоволство от самия себе си и от мястото, на което си се поставил в живота.

Но бях прекалено изморена — и прекалено пияна — за да навлизам в тази тема. Затова просто кимнах в знак на съгласие и казах:

— Слушам те, Мег.

— Лошо е, че майка ти не те възпита като католичка. От теб щеше да стане страхотна каеща се.

Отправихме се надолу с асансьора. Докато пресичахме фоайето, Мег се наклони към мен за опора. Портиерът й спря такси. Той отвори вратата и й помогна да влезе.

— Надявам се, дявол да го вземе, че всичкият тоя скоч, който изпи, съвсем ще те отреже — каза тя, — защото хич не ми се иска да седиш там горе, миличка, и да си мислиш, мислиш, мислиш…

— Няма нищо лошо в това човек да мисли.

— Опасно е за здравето. — Тя ме хвана здраво. — Обади ми се утре, когато излезеш от зоната на здрача. Обещаваш ли?

— Добре-е. Обещавам.

Тя ме погледна право в очите.

— Тъй те искам, моето момиче.

Върнах се обратно горе. Останах пред вратата на апартамента поне минута, преди да си възвърна смелостта. После влязох.

Тишината вътре беше поразяваща. Първата ми мисъл беше: бягай. Но си наложих да вляза в кухнята и да прибера останалите чинии. Избърсах масата два пъти, после изчистих всички плотове в кухнята. Намерих препарат и изтърках мивката. Намерих парцал и избърсах прахта от всяка мебел в апартамента. Влязох в банята. Опитах се да не забелязвам отлепения тапет и големите влажни петна на тавана. Взех четката за чистене на тоалетна и се захванах за работа. После прехвърлих вниманието си на ваната и я търках поне петнайсет минути, но не можах да почистя докрай петната от ръжда около канала. Умивалникът беше още по-ръждив. Трябва да съм прекарала нови петнайсет минути, търкайки го като побъркана, забравила напълно, че вършех всички тези домакински работи, облечена в един наистина хубав черен костюм (абсурдно скъп, абсурдно шик костюм от Армани, с който Мат ме бе изненадал преди две Коледи и който беше компенсация за огромно чувство за вина, както разбрах по-късно, когато на втори януари ми поднесе изненада номер две, като ми съобщи, че е влюбен в някоя си Блеър Бентли и е решил да сложи край на нашия брак. Решението влизало в сила незабавно).

Накрая нямах повече сили да се правя на чистачка и се свлякох върху умивалника. Бялата ми блуза беше мокра, лицето ми бе обляно в пот. Отоплението в апартамента на мама винаги беше засилено до ниво почти сауна и аз изведнъж почувствах, че имам страшна нужда от душ. Затова отворих медицинското й шкафче, за да видя какви сапуни и шампоани мога да използвам. Пред мен изведнъж се появиха около десет шишенца с валиум, дузина ампули морфин, опаковки с игли за инжекции, пособия за клизма и един дълъг тънък катетър, който Розела трябваше да вкарва в уретрата на майка ми, за да изтегля урината й. После забелязах пакета памперси за възрастни, поставен в един ъгъл под тоалетната й масичка върху пластмасова подлога. Хванах се, че мисля: „Някой някъде трябва да произвежда и продава всички тези неща“. И, господи, цената им сигурно никога не пада. Защото, ако има едно сигурно нещо в този живот, то е, че ако живееш достатъчно дълго, ще завършиш с памперс за възрастни. Дори и ако нямаш късмет и хванеш рак на матката на четиридесет години, има вероятност към края на твоята драма и ти да имаш нужда от памперс. И…

Изведнъж започнах да правя това, което се клех цял ден, че няма да направя.

Не мога да си спомня колко дълго плаках. Неутешимо. Най-после емоционалните ми спирачки паднаха и аз се предадох на мъката с непреодолима ярост. Безспирен поток от болка и вина. Болка, защото сега бях сама в големия лош свят. И вина, защото бях преживяла по-голяма част от живота си на възрастна, стараейки се да се измъкна от ръцете на майка ми. Сега, когато завинаги бях избягала от нея, се чудех в какво се състоеше противоречието между нас.

Хванах се здраво за умивалника. Почувствах, че стомахът ми се качва нагоре. Падайки на колене, едва успях да достигна тоалетната навреме. Скоч. Още скоч. И накрая горчива слюнка.

Изправих се несигурно на крака, с кафеникава слюнка на устните, капеща върху моя скъп черен костюм. Върнах се при умивалника, завъртях крана за студената вода, пъхнах устата си под него и я изплакнах от повръщаното. Грабнах бутилката вода за уста „Лаворис“ от тоалетната масичка — защо само дребничките стари дами купуват „Лаворис“? — отвъртях голямата пластмасова капачка, изсипах около триста милилитра от стипчивата, с аромат на канела течност в устата си, изплакнах я и изплюх всичко в умивалника. След това се втурнах към спалнята, като събличах дрехите си по пътя.

Когато стигнах леглото на мама, бях останала по чорапогащник и сутиен. Порових из чекмеджетата й да намеря някоя фланелка, но си спомних, че моята майка не беше всъщност представител на спортното поколение. Затова се спрях на един стар кремав пуловер с деколте по врата — точно мода „Отивам с първокурсник на състезанието между Харвард и Йейл — Есен’42“. Като свалих бельото си, дръпнах пуловера и го опънах почти до коленете си. Миришеше на нафталин, а вълната боцкаше кожата ми. Много важно. Отхвърлих покривката и пролазих в леглото. Независимо че горещината в апартамента напомняше за Флорида, чаршафите създаваха усещане за призрачен хлад. Грабнах една възглавница и я притиснах до себе си, държейки се за нея, като че ли е единственото нещо на света, което може да ми вдъхне кураж.

Внезапно почувствах неистова нужда да прегърна сина си. Внезапно започнах да плача и се почувствах като малкото изгубено момиче. Внезапно изпитах ненавист към самата себе си за този изблик на самосъжаление. Внезапно започнах да се чудя защо стаята се наклонява на една страна и се клатушка като лодка в бурно море. Накрая съм заспала.

Събуди ме телефонът.

Необходими ми бяха миг или два, за да дойда отново в съзнание. Нощната лампа все още светеше ярко. Присвих очи към дигиталния часовник до леглото в стил 1970 (цифрите му се сменяха механично). 9:48 вечерта. Бях спала около три часа. Вдигнах телефона и успях да промърморя:

— Ало?

Но гласът ми беше така надебелял от пиянския сън, че вероятно съм звучала като в безсъзнание. От другата страна настана дълга пауза, после чух женски глас:

— Извинете, грешка.

Линията прекъсна. Сложих слушалката обратно. Изгасих лампата, дръпнах завивките над главата си и обявих края на този ужасен, отвратителен ден.