Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (26)

Петнайсет

Два дни по-късно отидох на погребението. Църквата „Света Троица“ не беше голяма, но изглеждаше огромна. Присъстваха само около двайсет опечалени. Те бяха седнали на първите два реда — точно срещу ковчега. Четири запалени свещи бяха поставени около него, а той беше обвит в американското знаме, защото — както се полагаше на всеки ветеран от американската армия — Джак имаше право на погребение с всички военни почести. Двама войници в парадна униформа стояха мирно от двете страни на ковчега.

Службата започна с биене на камбана. Свещеник и две момчета минаха с тържествена стъпка по прохода в средата на църквата. Едното от момчетата размахваше пушеща кадилница с тамян. Другото крепеше голям златен кръст. Свещеникът — нисък, започнал да посивява човек със сурово лице, обиколи ковчега, като го пръскаше със светена вода. После се качи на амвона и започна да чете месата на латински. Гласът му беше студен, безразличен. Както и човекът, когото погребваше, той беше момче от Бруклин. През всичкото време се чудех дали свещеникът е изповядвал някога Джак. На първия ред заплака бебе. Беше Кейт. Държеше я майка й. Лицето на Дороти беше отслабнало и изтощено. До нея седеше Чарли — в блейзър и панталони от вълнен плат. Той беше копие на баща си. До такава степен, че ми беше трудно да задържа погледа си върху него.

Свещеникът прочете бързо латинската молитва. Когато започна отново на английски и заговори за „скъпия наш брат покойник, Джак“, почувствах как очите ми парят. Чуха се няколко приглушени ридания — главно на Мег, която седеше от другата страна на Чарли, обгърнала раменете му. Бях седнала на последния ред в църквата, много далеч от събралата се група. Бях се смесила с няколкото местни богомолци, влезли случайно, за да се помолят или просто да потърсят убежище в дъждовния априлски ден.

Трябваше да бъда тук. Трябваше да се простя с него. Но знаех също така, че мястото ми е отзад, в дъното на църквата — далеч от Дороти и децата, далеч от Мег. Бях причинила достатъчно страдание на това семейство. Не исках с появяването си да му причинявам повече. Затова бях дошла петнайсет минути преди погребението и чаках в един вход на 82-ра улица срещу църквата. Видях как две лимузини спряха пред нея и семейството влезе вътре. Почаках на отсрещната страна още пет минути, докато се уверя, че и другите опечалени са влезли. Тогава, след като завързах стегнато кърпа на главата си, пресякох улицата, изкачих стъпалата и с наведена глава бързо застанах на последния ред. Когато видях ковчега, стомахът ми се сви като от удар. До този момент мисълта, че Джак е мъртъв, ми беше изглеждала направо абсурдна, нереална.

След като прочетох съобщението за кончината му в „Ню Йорк Таймс“, забравих, че трябваше да присъствам на предварителната прожекция на някакъв филм и прекарах останалата част от деня в безцелно скитане из града. По някое време се отправих към къщи. Беше тъмно. Отворих вратата. Влязох. Съблякох палтото си. Седнах на едно кресло. Останах седнала много дълго. След около час забелязах, че съм пропуснала да запаля лампата и седя на тъмно. Телефонът започна да звъни. Не му обърнах внимание. Отидох в спалнята си. Съблякох се и си легнах. Увих завивките плътно около себе си и загледах втренчено тавана. Очаквах, че ще изпадна в криза, че ще се разпадна на части, че ще ридая, без да мога да спра. Но бях прекалено зашеметена, за да мога да плача. Страшната необратимост на случилото се, ужасното осъзнаване, че никога повече няма да мога да говоря с него, ме бе вцепенило. Не можех да проумея, че наистина го няма. Не можех да проумея и защо в продължение на четири години бях така упорита, останах така непреклонна, все така отказваща да му простя. Четири години на раздяла с мъжа, когото обичах — раздяла, причинена от жестоката му грешка, но подклаждана впоследствие от моята неспособност да проявя разбиране, да бъда милостива. Като наказвах него, аз наказвах себе си. Четири години. Как можах да пропилея цели четири години?

Тази нощ не спах. В някакъв момент станах от леглото и се облякох. Излязох навън и два часа седях в едно кафене, отворено цяла нощ, на 76-та улица. Разсъмна се. Станах. Платих си сметката. Отидох до Ривърсайд парк. Тръгнах надолу покрай брега на реката. Седнах на една пейка. Загледах се в Хъдсън. Искаше ми се да се отпусна и да настъпи моментът на голямата криза. Но единственото, което бях в състояние да направя, беше да гледам водата и да се питам дали, по някакъв мой собствен садистичен начин, не бях го убила.

Най-после се прибрах в апартамента. Часовникът в кухнята показваше девет и петнайсет сутринта. Телефонът зазвъня. Този път го вдигнах. Беше Джоуел Ебъртс.

— Слава богу — каза той, след като се обадих. — Търсих те вчера цял ден. Притесних се за теб.

— Няма защо — казах аз.

— Звучиш изморено.

— Не прекарах добре нощта.

— Това не ме изненадва — каза той. — След като видях съобщението в „Таймс“ вчера, се чудех…

— Държа се — казах тихо.

— Имаш ли представа за причината на смъртта?

— Не.

— Той не се ли свърза с теб след връщането ти в града?

— Не, въобще, не — излъгах аз, защото в момента не можех да говоря за каквото и да било.

— Така може би е най-добре.

Не казах нищо.

— Сигурна ли си, че си добре, Сара?

— Просто беше шок за мен, това е всичко.

— Добре, но ако има нещо, искам просто да знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Можеш да ми се обадиш по всяко време.

— Благодаря.

— И в никакъв случай не се чувствай виновна. Всичко, което се случи, беше много отдавна.

Но аз обвинявах себе си. За всичко.

Пълното изтощение ме накара да си легна в седем часа същата вечер. Събудих се малко след пет. Навън беше тъмно, но аз бяха спала толкова дълго, че се чувствах отпочинала. Знаех, че до погребението има повече от четири часа. Изпитвах ужас от отиването си там. Но нямах избор, трябваше да отида.

Сега, докато седях в задната част на църквата с наведена глава, в ушите ми отекваха думите на месата.

„Agnus Dei, qui tollis peccata mundi: dona eis requiem.“

(Агнец Божи, ти, който опрощаваш греховете на хората, дай им покой.)

Или още по-болезнено разкъсващото:

„Lacrimosa dies illa, qua resuget ex favilla judicandus homo reus; huic ergo parce, Deus.“

(В този ден, пълен със сълзи, когато от пепелта се въздига грешника, за да бъде съден, о, Господи, имай милост към него.)

Притиснах очите си пръсти. Аз го бях съдила. И да, най-после му бях простила. Уви, прекалено късно.

Кейт започна да плаче отново. Но този път не можаха да я успокоят. След няколко минути тя направо започна да вие. Държах главата си наведена, но я вдигнах точно когато Мег минаваше по пътеката. Тя беше решила очевидно да освободи Дороти от бебето, защото носеше племенницата си на ръце и отиваше към вратата. Когато ме видя, се стъписа — лицето й отначало изрази силна изненада. После се скова в някакъв израз на студена ненавист и презрение. Отново бързо наведох глава. Исках да избягам, но знаех, че стои отвън с бебето. Останах на мястото си десет минути, смаяна от срам. Месата вървеше по реда си — свещеникът отново ни призова да се помолим за душата на „добрия съпруг, добрия баща и чудения човек със силно чувство за отговорност“. Когато той замълча за миг, чух стъпки и видях Мег с вече успокоената Кейт на ръце на половината път към първия ред. Незабавно се измъкнах от последния ред и бързо излязох през предната врата, надолу по стъпалата и взех първото такси, което успях да спра.

— Къде отивате? — попита шофьорът.

— Не знам. Просто карайте.

Той се отправи към Бродуей. На 42-ра улица слязох от таксито и се пъхнах в първото кино, което видях. Останах на прожекцията и на двата филма. После отидох в друго кино и престоях прожекцията на още два филма. После отидох в едно кафене с автомати и си взех чаша кафе. Докато стоях там, взех решението, което се оформяше в съзнанието ми през всичките седем часа, които бях прекарала непрекъснато из кината. Изпих кафето. Погледнах часовника си. Беше седем вечерта. Излязох отново на 42-ра улица и взех такси, което отиваше на Изток. На Първо авеню накарах таксито да спре пред един блок с апартаменти, наречен „Тюдор Сити“. На вратата имаше портиер. Той беше зает в момента с приемане на някаква доставка на продукти. Казах му, че отивам при Мег Малоун. Той ме огледа внимателно и реши, че не представлявам опасност.

— Тя очаква ли ви?

Кимнах.

— Апартамент 7Е. Качете се направо горе.

Взех асансьора до седмия етаж. Минах направо по коридора до апартамент 7Е. Преди да имам време да се разколебая, натиснах звънеца. След миг вратата се отвори. На нея стоеше Мег, все още облечена в черния костюм, с който беше на погребението. Изглеждаше съсипана, изтощена. В лявата й ръка имаше запалена цигара. Устните й се свиха.

— Ти, какво, да не ми се подиграваш — процеди тя.

— Мег, мога ли да…

— Не. Не можеш. Хайде, разкарай се.

— Моля те, изслушай ме само…

— Искаш да кажеш по начина, по който ти изслуша брат ми? Еби си майката.

С тези думи тя захлопна вратата. Подпрях се с ръка на стената и останах така, докато спрях да се треса. След миг вратата се отвори отново. Мег внезапно беше добила още по-смазан, отчаян вид. Аз пристъпих към нея. Тя постави глава на рамото ми. Зарида силно. Прегърнах я и най-после заплаках.

Когато и двете се успокоихме, тя ме въведе във всекидневната и ми посочи едно кресло. Апартаментът беше с една спалня, малък, крайно функционален, мебелиран без особена претенция за стил, претъпкан с книги, списания и препълнени с фасове пепелници. Мег изчезна в кухнята и се върна с бутилка скоч и две чаши.

— Лекарство — каза тя и сипа по малко.

Подаде ми моята чаша, отпусна се в едно кресло срещу моето и запали цигара. След две силни дръпвания, тя най-после проговори.

— Наистина не исках никога повече да те виждам.

— Не те обвинявам за това.

— Но те разбирам. Ако вместо Ерик беше Джак, аз също щях да бъда безмилостна.

— Бях прекалено безмилостна.

Още едно дръпване от цигарата.

— Д-а-а — каза тя. — Беше наистина. Но… той ми каза, че си му простила.

— Той ти каза това?!

— Да. Около една седмица, преди да умре. Повече от една година знаеше, че умира.

— Една година?

— Поне. Левкемията е жестока, безмилостна. Веднъж пипне ли те, знаеш, че краят ти идва.

— Левкемия? — повторих аз, крайно изненадана. — Но в семейството ви…

— Да, дойде просто изневиделица. Както повечето нещастия.

— Значи Джак не е бил в Бостън по работа?

— Не, беше в „Мас Дженерал Хоспитал“ на лечение при един голям специалист новатор по заболявания на кръвта — един от най-добрите в страната. Той изпробваше някакво последно, отчаяно лечение, за да го спаси. Но, както ми каза и докторът около седмица преди Джак да си отиде, с нищо вече не можеше да му се помогне.

— Добре поне че „Стийл енд Шеруд“ са платили сметката.

— Занасяш ли се? „Стийл енд Шеруд“ не дадоха дори и стотинка за лечението му.

— Но той ми каза, че се връща на работа при тях… че те са му дали отпуск по болест.

— Просто не е искал да ти каже истината.

— Каква истина?

— Те го уволниха преди две години.

Взех чашата си с уиски и отпих голяма глътка.

— Но той беше един от най-добрите им служители — казах аз.

— Да — каза Мег. — Беше. Докато не се разкапа напълно след…

Тя се поколеба известно време.

— Е, добре, ще ти кажа направо, Сара. След като Ерик умря и ти реши да нямаш нищо общо с него, Джак получи нещо като нервна криза. Престана да спи, отслабна много, започна да се явява на срещите си небръснат и небрежно облечен. Един или два пъти направо се е разплакал пред клиентите си. Трябва да призная, че „Стийл енд Шеруд“ проявиха голямо разбиране. След около осем месеца странно поведение от негова страна, те му дадоха отпуск по болест и го изпратиха при психиатър за сметка на фирмата. Всички смятаха, че е започнал да се оправя. Но грешаха.

— И точно тогава ти ми писа в Париж.

— Да. Тогава ти писах.

Едно писмо. Едно кратко, великодушно писмо беше всичко, което се е искало от мен. А аз не бях успяла да си наложа да направя дори това. От всички чувства гордостта е най-заслепяващото, най-силното чувство на самовлюбеност.

— Както и да е — каза Мег, — през няколкото седмици, след като отново започна да ходи на работа, всички мислеха, че се е върнал към предишното си аз. Но той не можа да издържи. Започна да пропуска срещи и изглеждаше неспособен да доведе докрай каквато и да било сделка. Търпяха го още шест месеца, после един ден го извикаха и му казаха да опразни бюрото си. Отново постъпиха с него съвсем почтено — шестмесечно обезщетение за уволнение и медицинска помощ за една година. Но той изобщо не можеше да започне каквато и да било работа — особено че след уволнението отново изпадна в депресия. Раждането на Кейт го съживи за малко, но веднага след това лимфните възли на врата му започнаха да се подуват. Все го успокоявах, казвах му, че тялото му реагира на стреса, на който е подложен. Но аз самата се страхувах от най-лошото. Също и Джак. И когато диагнозата най-после беше поставена…

Тя замълча и посегна към бутилката с уиски. Досипа в чашите и на двете ни.

— Трябва да ти кажа — каза тя, — че Дороти се държа страхотно през голямата част от всичко това. Въпреки че изобщо не понасяше брат ми, че цялата тази женитба беше огромна грешка и че до дъното на душата си ненавиждаше всичко, свързано с живота му с теб, тя го поддържаше през всичкото време. До самия край.

— Той ми каза, че тя го изхвърлила от къщи след свидетелстването.

— Да, беше направо отвратена от това, че е сътрудничил на Комисията… особено след като разбра, че това е предизвикало смъртта на брат ти. И нещо повече, тя не можа да понесе това, че беше напълно смазан от факта, че те е загубил. Не че бих могла да я обвинявам за това. Но накрая — след като дълго й говорих — тя му разреши да се върне. Мисля, че вътрешно на нея самата не й харесваше да живее сама. Тя, разбира се, нямаше с него никакви „брачни отношения“ с изключение на една пиянска нощ, благодарение на която на сцената се появи Кейт.

— Той спомена за това.

— Но сигурно не ти е споменал, че обезщетението беше изхарчено напълно за шест месеца. После дойде Кейт, диагностицираха левкемията му, но по това време вече срокът на здравната осигуровка беше изтекъл. Така че последната година от живота му беше пълна финансова катастрофа. Той имаше малко акции, но се наложи да ги продаде, за да плати сметките за лечението. Стана много лошо. Толкова лошо, че аз им плащам наема последните три месеца. И — като събереш сметките от болницата и разходите по погребението — Дороти остава с осем хиляди долара дългове, без да споменаваме малкия проблем, че трябва да отгледа две деца сама.

Отпих отново от уискито.

— Чувствам, че за всичко това съм виновна аз.

— Това е тъпо и ти чудесно го знаеш.

— Но аз трябваше да му напиша писмото, за което ти ме помоли.

— Да, трябваше. Но щеше ли това да му помогне да не се разпадне напълно? Кой, по дяволите, би могъл да каже? Той продължаваше да обвинява себе си за това, което стана с Ерик. А що се отнася до болестта му… Сара, независимо какво си мислят някои автори на любовни романчета за по десет цента едното, няма случай разбито от несподелена любов сърце да е причинило левкемия. Джак беше застигнат от генетичната си съдба. Всичко е съвсем просто.

— Но ако бях му простила преди години…

— Сега ти ли търсиш опрощение?

— Сгреших.

— Съгласна съм. Джак също сгреши. Е, да, а известно време съвсем искрено те мразех за това, че не му помогна, когато той имаше нужда от теб.

— А сега?

Тя изгаси цигарата си и веднага запали друга.

— Аз загубих брат си, моя единствен брат. Също както и ти. При тези обстоятелства омразата е безсмислена, нали? Във всеки случай срещата му с теб преди около две седмици беше много важна за него.

— Ако само ми беше казал колко болен е бил наистина…

— Каква полза щеше да има от това? Във всеки случай постъпил е правилно, като не ти е казал. Съвсем сигурна съм, че и в писмата, които ти пишеше, не е споменал нито веднъж за депресията си или че е бил уволнен. Джак имаше чувство за собствено достойнство. И по-точно, той смяташе, че те е обременил предостатъчно и не искаше да те кара да се чувстваш виновна. И това, което ми повтаряше всеки пореден път, беше колко му липсваш и колко съжалява.

— Не съм чела писмата му.

— Прочети ги сега.

— Изхвърлих ги.

Мег сви рамене.

— Той те обичаше, Сара. Да можеше да видиш лицето му, когато говореше за теб! Някак си като че ли сияеше, дявол да го вземе. Никога друг път не съм виждала такова нещо. Не разбирах това, честно казано, защото никога и към никого не съм изпитвала такова нещо. Е, да кажем, че брат ми не беше най-добрият човек. Направи няколко непростими грешки. Имаше ужасния навик да се панира. И, господи, как ненавиждаше сам себе си за това, че на два пъти е постъпил нечестно с теб. И затова, че е предал Ерих. Както също се мразеше и за това, че не постъпва честно с Дороти и децата. Но аз знам, че той с цялото си сърце се стараеше да премине през живота, макар и препъвайки се, като всички нас. Стараеше се да направи най-доброто, което беше по силите му. Което, може би не беше кой знае колко много. Но поне истински те обичаше. Без да поставя условия. А колко пъти може да се случи това в живота на човека? И на колко хора?

Знаех отговора на този въпрос, но не го произнесох на глас. Защото просто не можех.

— Искаш ли да направиш нещо за мен? — попитах накрая.

— Съмнявам се. Но, хайде, казвай.

— Искам да накараш Дороти да се срещне с мен.

— Няма да стане. Аз може да не те мразя вече. Но тя те ненавижда. Винаги те е ненавиждала. А сега… сега жената има достатъчно проблеми за решаване, и без да й се налага да ти прощава. Което — мога да ти се закълна — тя никога няма да направи.

— Не искам да ми прощава. Искам просто да…

— Не желая да знам какво смяташ да правиш. Но няма начин снаха ми да се съгласи да се срещне някога с теб.

— Изслушай ме — казах аз.

Мег точно това и направи. Мълча една-две секунди, след като свърших да говоря.

— Добре — каза тя. — Ще видя какво мога да направя.

Няколко дни по-късно тя ми се обади вкъщи.

— Говорих с Дороти. Трябваше доста да я обработвам, но тя се съгласи да се срещнете. Не съм й давала много обяснения. Всъщност говорих доста мъгляво — настоявах единствено да се срещнете. Повярвай ми, тя нямаше никакво желание да те вижда. Но аз я убедих, като й казах, че ти имаш да обсъдиш с нея въпрос от особена важност. Но не очаквай нищо приятно от тази среща, Сара. Тя има чувството, че ти си причина за нещастието й.

— Права е. Аз съм причината.

— На ъгъла на Амстердам и 86-та има кафене. Можеш ли да дойдеш там утре в четири? Уредих си да изляза от работа по-рано, за да мога да пазя Чарли и Кейт, докато тя е на срещата с теб.

Съгласих се. Следващият следобед бях в кафенето малко преди четири. Намерих едно сепаре в дъното. Поръчах си чай и констатирах, че неистово го бъркам, докато чаках Дороти да дойде. Тя се появи с десет минути закъснение. Беше облечена в скромна пола от туид и блуза, купена от „Пек енд Пек“. Изглеждаше много уморена — начинът, по който косата й беше събрана в кок отзад, още повече подчертаваше тъмните сенки под очите й. Тя не ме поздрави. Каза само:

— Искала сте да ме видите.

— Благодаря, че дойдохте — казах аз, като усетих напрежението в гласа си. — Кафе?

Тя отказа със завъртане на глава.

— Нещо друго. Чай? Горещ шоколад? Сандвич?

— Нищо. Вие пожелахте да се срещнете с мен. Ето, тук съм. Имам на разположение двайсет минути. Затова трябва да побързате.

— Добре… — казах аз, като прочистих гърлото си. Не знаех как да обърна разговора към темата, по която исках да говорим. — Мег ми каза, че изпитвате известни трудности.

— Снаха ми говори повече, отколкото е необходимо. Моите трудности са си моя работа, а не ваша.

— Не се опитвам да нахалствам или да любопитствам. Просто искам да ви помогна.

— Да ми помогнете? — каза тя с пресилен смях. — Вие да помогнете на мен? Не, благодаря.

— Разбирам какво чувствате…

— Не се опитвайте да заемате покровителствена позиция спрямо мен, госпожице Смит.

— Не правя това.

— Тогава не ми казвайте как се чувствам. Знам как се чувствам. Чувствам се бясна. Бясна, че преди десет години нямах смелостта да кажа на Джак, че не е необходимо да се женим само защото съм бременна. Бясна съм и затова, че останах женена за него, след като между нас вече нямаше любов. И бясна, че нямах куража да сложа край на този брак веднага, след като той ми каза за вас.

— Никога не съм настоявала той да ви напусне.

— О, знам това много добре. Той ми каза, че вие отказвате да играете ролята на победоносната разрушителка на семейството; че вие прекрасно разбирате неговата нужда да запази семейството си, независимо от това, че го обожавате.

— Аз наистина го обожавах.

— Моите поздравления. И той беше точно толкова лигав, когато ставаше дума за вас. Да живееш с него, беше все едно че живееш с влюбен пубертет. Не мога да разбера защо, по дяволите, понасях това.

— Защо се примирихте тогава?

— Защото имахме дете. Защото бях възпитана да вярвам, че човек плаща за грешките си. Защото бях също така възпитана да вярвам, че приличието значи всичко. И защото съм глупава, слаба жена, която не събра сили да признае, че може да живее и без съпруг. А после, разбира се, се оказа, че моят съпруг е глупав, слаб човек, който освен това и доносничи за другите.

— Той е направил това единствено защото се е страхувал, че ще остане без работа и няма да има възможност да издържа вас и Чарли.

— Да не би да го защитавате? Особено след като осакатихте глупака емоционално и го отхвърлихте? Във всеки случай огромната ирония беше, че с превръщането си в доносник, той изгуби всичко: вас, работата си, мен за известно време…

— Но вие го приехте обратно…

— Още една слабост от моя страна. Той липсваше ужасно на Чарли. Аз реших, че детето има нужда от баща си.

— Но не и вие.

Дълго мълчание.

— Имах нужда от него, разбира се. Не го обичах, но… все така имах нужда от него. А после, след като се разболя… Странно е, нали, как понякога откриваме истинските си чувства към другите доста късно. Беше ужасно да го гледам как умира. Ужасно. И изведнъж отчаяно исках той да остане жив. На всяка цена! Затова замина за Бостън, защото аз бях научила за лекаря — специалист в „Мас Дженерал“, който прилага нов метод за лечение на левкемия. Джак не искаше да отиде — главно, защото знаеше колко ще струва и защото нямахме толкова пари. Но аз настоях. Исках той да живее.

— Тогава значи вие всъщност сте го обичала.

Тя сви рамене.

— Накрая. Да. Когато най-после се бе освободил от вас.

Не казах нищо.

— Той нито веднъж ли не ви потърси, след като се върнахте? — попита тя.

— Не.

— Истината ли ми казвате?

— Да — казах аз, полагайки всички усилия да звуча искрено.

— Щастлива съм да чуя това. Защото не исках той да ви види отново. Защото вие не заслужавахте…

Тя замълча и започна да къса салфетката на масата.

— Как ви мразех! — прошепна тя. — И причината беше, че ви бе дал любовта си.

— Но след това аз я отхвърлих.

— Да, така е. И трябва да призная нещо много грозно — бях толкова доволна, когато направихте това. Защото си мислех: тя ще съжалява. И вие наистина съжалявахте.

Отново не казах нищо. Тя хвърли настрани раздраната салфетка. Замълчахме и двете. Накрая аз казах:

— Знам, че имате финансови проблеми.

— Вас това какво ви засяга?

— Искам да ви помогна.

— В никакъв случай!

— Моля ви, изслушайте ме. Когато Ерик умря, оказа се, че има застрахователна полица от Ен Би Си за четирийсет и две хиляди долара. Аз инвестирах сумата. Сега тя е почти шейсет и пет хиляди. Това, което искам да ви предложа, е следното — давам ви веднага осем хиляди долара, за да уредите дълговете си, свързани с лечението и погребението. А с останалите петдесет и седем хиляди учредявам фонд на името на Кейт и Чарли. Фондът ще дава доход, който вие ще можете да използвате, за да платите обучението им в училище и евентуално в колеж, а и за всичко друго, което сметнете…

Тя ме прекъсна.

— Какво искате срещу това?

— Нищо.

— Не вярвам.

— Така е наистина.

— Значи искате да дадете на мен и на децата ми близо шейсет хиляди без никакви условия?

— Точно така.

— Защо?

— Защото е правилно да постъпя така.

— Или може би защото това е начин да успокоите съвестта си.

— Да, може би е така.

Тя взе друга салфетка и започна да я къса.

— Без условия? — повтори тя и ме изгледа.

— Без никакви условия.

— Не приемам подаяния.

— Това е подарък, а не подаяние.

— А вие от какво ще живеете, когато остареете и няма да можете да пишете повече колони из вестниците?

— Получих съвсем прилично обезщетение след развода си. То е изцяло инвестирано. Един ден ще ми осигури добра пенсия.

Салфетката се разпадна в пръстите й.

— Вие не можете да имате деца, нали? — попита тя.

Срещнах погледа й.

— Така е — не мога да имам деца. Той ли ви каза това?

— Да, той, за да успокои страховете ми, че може да създаде второ семейство с вас и след това да изчезне. Тогава бях наистина доволна от това, че вие никога няма да имате деца. Не е ли ужасно? Ето, виждате колко много ви мразех. Но в съзнанието ми вие застрашавахте всичко, което имах.

— Не е ли това винаги основание за омраза?

— Вероятно е така.

Пауза.

— Искам да вземете парите, Дороти.

— И ако ги взема…

— С това въпросът се изчерпва. Парите стават ваши.

— Този… подарък… Нали няма никога, никога да ви даде каквито и да било права по отношение на Кейт или Чарли…

— Не очаквам подобно нещо.

— Няма и да го получите. Това е единственото условие, което поставям аз по отношение на този подарък — ще го приема само ако вие се съгласите, докато съм жива, никога да не се опитвате да установите връзка с децата ми. И още нещо — след днешния ден искам никога отново да не ви видя.

Без да се колебая, аз казах:

— Разбира се.

— Давате ли ми дума?

— Имате думата ми.

Мълчание. Тя извади от чантата си малък бележник и писалка. Написа име и номер на листче хартия, после го откъсна и ми го подаде.

— Това е телефонният номер на моя адвокат. Можете да разговаряте с него за учредяване на фонда.

— Ще се свържа с него утре сутрин.

Мълчание.

— Знаете ли какво си мисля понякога? — каза тя след малко. — Че ако тогава, онзи следобед, не бях попаднала случайно на вас в Сентръл парк… Спомням си така ясно този следобед… Бяхме излезли на разходка. Той беше се изморил. Искаше да се връщаме вкъщи. Но денят беше толкова хубав, че аз настоях да спрем на полянката край езерото. Изведнъж там се оказахте вие… и всичко се промени. Всъщност стана само защото го помолих да се поразходим още малко край езерото.

— Но не става ли всичко така? Случайно, по съвпадение…

— … и по избор. Нещата могат да станат случайно — като това, че забременях, или това, че вие срещнахте един бивш любовник със семейството му в парка. Но след това идва ред да избираме. И това е, с което ни се налага да живеем — не случайността, не течението, а изборът, който правим, когато попаднем в него. Защото той е онова, което наистина определя съдбата ни.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

Стана. Станах и аз.

— Е, довиждане — казах аз.

— Довиждане.

После тя бързо докосна ръкава ми и каза две думи: „Благодаря ви“.

Не я видях никога повече. Не се приближих до децата. Изпълних условията, които тя постави. Удържах думата си.

До смъртта й.