Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (5)

Връщане до останките на кораба

Бях обезпокоен, защото трябваше да се свършат много неща.

— Трябва да отидем до кораба — казах на Елизабет. — Животните могат да се издавят всеки момент, ако морето се развълнува. Трябва да си построим къща, в която да не сме толкова уязвими, и отделно място за провизиите. Само че с кое да започнем?

— Постепенно нещата ще се подредят — отвърна Елизабет. — Ако сме търпеливи и последователни, ще свършим всичко навреме. Да си призная, тръпки ме побиват като си помисля, че ще ходите до кораба. Но щом смяташ, че е необходимо, не бива да го отлагаш. В това време аз ще се постарая да свърша каквото зависи от мен, обещавам ти. Да не се тревожим за утре: да се съсредоточим върху днешния ден.

— Права си, така ще е най-добре — казах аз. — Няма време за губене. Ти ще останеш тук с трите момчета, а аз ще взема Фриц с мен. — Станах и извиках: — Ставайте, момчета; навън почти се съмна, имаме важни планове за деня. Ще е смешно слънцето да ни свари заспали, при положение че ще правим колония тук.

При тези думи Фриц изскочи навън, докато другите се прозяваха и търкаха очи. Изтича да види чакала си, който през нощта съвсем се беше вкочанил. Той го изправи на крака, нагласи го като часовой на входа на палатката и с нетърпение очакваше възгласите на братята си. Но щом го зърнаха, кучетата се разлаяха и на момента се приготвиха да го нападнат, като си мислеха, че е жив. Фриц едва успя да ги спре и укроти.

В това време малките се бяха разсънили от лаенето и излязоха от палатката да видят какво става. Джак се показа пръв, с маймунчето в ръце. Щом видя чакала, животинчето се ужаси, скочи и се скри в най-далечния ъгъл на палатката, като се зарови в тревата.

Децата останаха поразени като видяха жълтеникавото неподвижно животно на входа на палатката.

— О, небеса! — възкликна Франсис и отстъпи назад от страх. — Вълк!

— Не, не — каза Джак, отиде до чакала и хвана едната му лапа. — Това е жълто куче и е мъртво; изобщо не мърда.

— Не е нито вълк, нито куче — прекъсна ги Ърнест, — не виждате ли, че е златна лисица?

— О, да, професоре! — възкликна Фриц. — Не можете да разпознаете един чакал; пред очите ви стои истински чакал, самият аз го убих тази нощ.

— През нощта ли каза, Фриц? — каза Ърнест. — Докато си спял, предполагам…

— Не, мистър Ърнест — отговори Фриц. — Не в съня си, бях съвсем буден и се бих, за да не ви изядат дивите зверове! Но няма да споря с човек, който не прави разлика между чакал и лисица!

— И ти нямаше да правиш разлика, ако татко не ти беше казал — каза Ърнест.

— Стига сте се карали! — прекъснах ги аз. — Колкото до животното, всички сте и прави, и грешите. Чакалът е нещо средно между куче, вълк и лисица. — Децата веднага се одобриха; после дълго разговаряхме за зверовете.

Седнахме да закусим, защото когато момчетата отворят очи, се отваря и апетитът им. Майка им не можеше да предложи нищо друго, освен бисквити, които бяха толкова твърди и сухи, че едва дъвчехме. Фриц помоли за парче сирене с бисквитата, а Ърнест хвърли копнеещ поглед към втората кутия, която бяхме извадили от морето, за да види дали и в нея има сирене. След минутка се върна със светнали очи.

— Татко — каза той, — ако сложим малко масло на бисквитите, дали няма да станат по-вкусни?

— Със сигурност; но ако… ако… това са предположения, така че предпочитам парче сирене.

— Но предложението може да е вярно, ако отворим тази кутия.

— Каква кутия, синко? За какво говориш?

— Говоря за тази кутия, която е пълна с чудесно масло. Направих малка дупка с ножа; виж, взех си малко, колкото да намажа тази бисквитка.

— Поне веднъж лакомията ти да бъде от полза — отвърнах аз. — Е, кой иска масло за бисквитите? — Момчетата на секундата наобиколиха кутията, а аз се чудех как да я разпечатим, Фриц предложи да я отворим малко от горния край. — Така маслото ще се развали от топлината и няма да можем да го ядем — казах аз. — Но ако пробием една дупчица отдолу и вземем само колкото ни трябва в момента, ще се запази. — Препекохме бисквитите и докато бяха още топли, ги намазахме с масло. Беше много по-вкусно от преди.

— Като отидем на кораба — каза Фриц, — трябва да потърсим каишки за кучетата, за да са защитени гърлата им.

— О — каза Джак, — аз мога да им направя каишки, ако мама ми помогне малко.

— Разбира се, че ще ти помогна — каза Елизабет. — Любопитно ми е какво си намислил.

— Да, да — подкрепих ги аз. — Опитвайте всякакви неща, това е най-полезното, което може да свършите. И който направи нещо полезно, ще получи похвала. А сега на работа. Ти, Фриц, като най-голям, ще имаш изключителната чест да дойдеш с мен на кораба, така че се приготвяй по-бързо. Ще донесем каквото можем. Останалите момчета ще останат тук. Предполагам няма нужда да споменавам, че разчитам да слушате майка си и да се държите добре.

Докато Фриц приготвяше лодката, намерих едно колче и завързах бяло платно на края му: забих го в земята така, че да се вижда от кораба.

— Ако се случи нещо, свалете платното и стреляйте три пъти с пушката. Ние ще дойдем веднага. Освен това ще имаме доста работа на кораба и ако всичко е наред, може да не се върнем вечерта. Ние също ще ви даваме знаци.

Отплавахме мълчаливо, Фриц гребеше равномерно. Аз му помагах от време на време с греблото, което ми служеше да насочвам лодката. След известно време усетих течение. Исках да спестя силите и на двама ни и да се възползвам от това течение. Не бях много вещ в плаването, но насочих лодката към него и се понесохме леко. Постепенно силата му намаля и отново загребахме. Скоро се озовахме до останките на кораба. Завързахме лодката на една греда и слязохме.

Фриц веднага отиде на палубата, където завари животните. Последвах го. Бях доволен, че е така загрижен за бедните изоставени животинки. Огледахме запасите им: изхвърлихме развалената храна и им сложихме нова. Ние също се подкрепихме.

Докато се хранехме, обсъдихме с какво да се захванем първо. За моя изненада, той предложи да направим платно на лодката.

— За Бога — извиках аз, — това пък как ти хрумна, има толкова по-важни неща.

— Прав си — отвърна Фриц, — но да ти призная, доста се уморих от гребането. Забелязах нещо: въпреки че вятърът духаше срещу нас, ние се носехме по течението. Тъй като течението не ни върши работа на връщане, мислех си, че можем да използваме вятъра. Смятаме да вземем много неща и лодката ни ще е много тежка. Май няма да ни стигнат силите да гребем. Не мислиш ли, че трябва да направим платно?

— Имаш право, ти си чудесен съветник. Не бива да претоварваме лодката, за да не потънем или да не се принудим да изхвърляме разни неща във водата. Но ще направим твоето платно. Няма да е много лесно, но да се захващаме за работа.

С един кол, малко плат от корабното платно и няколко въжета постигнахме целта.

После Фриц предложи да изобретим нещо, с което по-лесно да направлявам лодката. Докато работехме, денят напредваше и си дадох сметка, че ще трябва да прекараме нощта тук.

После сложихме по-важни неща, като гвоздеи, парцали, разни инструменти и други. Справихме се по-добре от банда обирджии. При мисълта, че занапред ще бъдем сами и изолирани, гледахме да се запасим добре с муниции, за да ловуваме и за защита.

Корабът, който вече беше развалина, бе изпратен да основе колония по Южните морета и бе снабден с няколко отделения, каквито нямаше в обикновените кораби. Бяха изпратили множество европейски домашни животни: но биволите и конете не издържаха дългото пътуване. Повечето от тях бяха мъртви, а другите бяха в такова състояние, че беше по-добре да ги застреляме. На кораба имаше толкова полезни неща, че се чудех кое да взема. Много от тях отпаднаха. Фриц вече обмисляше още един курс. За по-сигурно решихме още сега да се запасим с ножове, вилици и лъжици и цял комплект домакински съдове. В капитанската кабина намерихме сребърни прибори и един шкаф, пълен с малки бутилки отлежало вино. Сложихме всичко в лодката. После слязохме в кухнята и взехме една скара, някакви тенджери и други неща, които щяха да ни влязат в работа. Взех по една чанта царевица, пшеница и малко картофи, Фриц ми напомни, че леглата ни на острова са студени и твърди, затова взехме няколко хамака и одеяла. Последните неща бяха един бидон сяра, въжета, корда и един голям топ платно. Корабът бе в такова окаяно състояние, че щеше да се разпадне при първата буря. Съмнявахме се, че ще можем да дойдем пак.

Така бяхме натоварили лодката, че буретата бяха пълни до пръсване. Първото и последното оставихме за себе си. Ако морето не беше така спокойно, щяхме да се принудим да оставим част от багажа, за да не потънем. За всеки случай си сложихме спасителните жилетки.

Целият ден премина в работа. Нощта се спусна неусетно и вече не можехме да се върнем. Скоро на брега запалиха голям огън, в знак, че там всичко е наред. Ние отвърнахме, като завързахме четири запалени фенера на мачтата си. Така можехме да заспим спокойно.