Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (1)

Корабокрушението

Преди много години със семейството ми напуснахме любимата ни Швейцария. Имахме намерение да се заселим на един малък остров в Тихия океан, недалеч от Нова Гвинея.

Пътувахме по море; бяха минали няколко седмици, когато ни застигна ужасяваща буря. Бушува цели шест дни, а на седмия положението стана безнадеждно. Корабът бе отнесен далеч от курса си и капитанът изгуби представа къде се намираме. Вятърът прекърши мачтите и ги запрати във водата. Появиха се няколко пробойни и трюмът започна да се пълни с вода. Някои коленичиха и започнаха да се молят за избавление, други плачеха и обещаваха, че ще бъдат добри, само и само да се спасят.

Моята съпруга, Елизабет, и четирите ни момчета, Фриц, на петнадесет години, Ърнест, на дванадесет, Джак, на десет, и Франсис, на шест, се сгушиха до мен, треперещи от страх. Казах им колкото можех по-спокойно:

— Не се страхувайте. Бог е милостив и ще ни спаси.

Скъпата ми съпруга избърса сълзите си.

— Нека да бъдем смели — каза тя.

А аз, който трябваше да им давам пример за смелост, едва сдържах мъката си при мисълта каква съдба ще сполети любимите ми същества.

Изведнъж сред грохота на бурята се чу викът на един от моряците:

— Земя! Земя!

В този момент се ударихме в някаква скала с такава сила, че всички изхвърчахме от местата си; последва страшен трясък — корабът се разпадна на трески. Отвсякъде нахлуваше вода.

Капитанът извика, че всичко е загубено и призова мъжете незабавно да свалят лодките. Все едно ми забиха нож в сърцето.

— Изгубени сме! — възкликнах аз и децата избухнаха в плач. После се съвзех и се опитах да им вдъхна малко кураж. — Запазете спокойствие — казах бързо и, за да бъда по-убедителен, добавих: — Водата още не ни е заляла, а и сме близо до сушата. Стойте тук, а аз ще ида да видя какво може да се направи.

Отидох на палубата. В този миг ме връхлетя една вълна, повали ме и ме измокри до кости; след нея дойде още една, и още една. Почти заслепен от пяната, най-накрая се добрах до едно по-безопасно място и успях да се огледам. Беше ужасяващо. Корабът беше съвсем изпотрошен, а от едната страна имаше огромна дупка, през която нахлуваше вода. Лодките бяха препълнени с хора и вече не можеха да поемат нито един човек; последните се качваха и режеха въжетата, за да отплават. Бяха ни забравили! Започнах да крещя като обезумял, умолявах ги да спрат и да ни качат, но напразно. Гласът ми се губеше в рева на морето, а и лодките нямаше да могат да се върнат през вълните, които се извисяваха като планини. И тази надежда угасна — докато крещях, лодките и хората в тях изчезнаха от погледа ми. Бяхме изоставени на потъващия кораб! Бях отчаян, но донякъде се успокоих, когато видях, че кърмата на кораба се е заклещила високо между две скали. Така нашата каюта оставаше над нивото на водата и въпреки че валеше все така силно, успях да зърна суша в далечината.

Земята изглеждаше неприветлива и дива, но в този труден момент бе единствената ни надежда.

Бях изплашен до смърт, но трябваше да сляза при семейството си и да изглеждам спокоен:

— Имайте кураж, скъпи мои — извиках на вратата на каютата. — Положението не е толкова лошо. Нашата кабина е над водата и би трябвало утре да можем да се доберем до брега.

Децата се поуспокоиха при тези думи, защото вярваха безусловно на това, което казвам. Но съпругата ми, която умееше по-добре да разбира истинските ми чувства, усети, че опасността не е отминала. Все пак се усмихна смело и каза:

— Чака ни дълга и трудна нощ. Ще ни трябват сили за утре, така че ще приготвя храна. После трябва да си починем, доколкото е възможно.

Скоро настъпи нощта. Бурята не стихваше, гредите на кораба се разпадаха с ужасяващ трясък. Мислехме си за лодките и се опасявахме, че хората в тях сигурно са потънали, потопени от бесните вълни.

Елизабет беше приготвила оскъдна вечеря; с нея нямахме голям апетит, за разлика от момчетата. Те се нахраниха и си легнаха, изморени от премеждията. Най-големият, Фриц, остана при нас. Явно си даваше сметка за тежкото ни положение.

— Татко — каза той, — мислех си как можем да се доберем до сушата. Можем да доплуваме до брега, ако имаме нещо като спасителни жилетки, за да се държим над водата.

— Чудесна идея, Фриц — отвърнах аз. — Да видим дали можем да намерим нещо и да си направим спасителни жилетки.

Открихме няколко малки бурета, които прикрепихме две по две като импровизирани спасителни жилетки. Бяхме доволни от изобретението си и Фриц, който вече беше доста изтощен, си легна и бързо заспа. Ние с Елизабет обаче се страхувахме, че корабът ще се разпадне на трески и не мигнахме през цялата нощ.

Призори всички излязохме на палубата. Вятърът беше утихнал, небето беше по-ясно, а водата — спокойна. След тревожната нощ ни обзе радост и надежда. Фриц, който обичаше приключенията, каза весело:

— Хайде, слагайте си жилетките и да плуваме до брега.

Но Ърнест, вторият ни син, който беше доста боязлив, каза притеснено:

— Да, вие с татко сте добри плувци и без проблем ще доплувате до брега, но останалите ще се издавим. Не е ли по-добре да си построим сал и с него да доплаваме до брега?

— Доста разумно предложение — отвърнах аз, — стига да имаме с какво да го направим и стига да не е опасно да се движим със сал. Но, хайде, момчета, огледайте из кораба дали има нещо, което може да ни влезе в работа.

Те тръгнаха да търсят, а аз проверих какви са запасите ни от храна и вода. Съпругата ми и най-малкия ни син отидоха при животните, които бяха в окаяно състояние — изнемогваха от глад и жажда. Фриц огледа помещението с боеприпасите; Ърнест влезе в каютата на дърводелеца, а Джак — в капитанската кабина. Щом отвори вратата, две огромни кучета се нахвърлиха върху него. Казваха се Търк и Флора, кучетата на капитана. Въпреки че бяха съвсем изгладнели, се успокоиха и ближеха дружелюбно лицето и ръцете на Джак. Търк дори остави Джак да му се качи на гърба.

— Внимавай — казах аз, въпреки че ми беше смешно, — гладните кучета са опасни.

— Не се тревожи — отвърна Джак весело, — вече сме добри приятели. Флора и Търк ще ни помагат да ловуваме, когато стигнем на брега.

Скоро всички се върнаха с разни находки, Фриц носеше две ловджийски пушки, барут и амуниции. Ърнест бе напълнил шапката си с гвоздеи, беше взел и брадва, чук, клещи и големи ножици, а от джоба му стърчеше един свредел. Дори малкият Франсис бе хванал под мишница една голяма кутия, пълна с кукички. Братята му се изсмяха на неговата находка.

— Много добре, господа — казах аз, — но най-малкото ви братче носи най-ценното. Това са кукички за риболов и сигурно ще се окажат по-жизненоважни от всичко останало на кораба. Разбира се, всички носите неща, които ще ни бъдат изключително полезни.

— Що се отнася до мен — каза съпругата ми, — аз не нося нищо, но пък имам добри новини: открих на борда една крава, едно магаре, две кози, шест овце и една свиня, която скоро ще роди прасенца: преди малко ги нахраних и напоих и се надявам, че ще оживеят. Има и петел, кокошки, гъски и патици!

— Чудесно — казах аз. — А скъпият ни Джак, вместо да намери нещо полезно, добави към компанията ни още две същества и ще трябва да мислим как да ги изхранваме.

— Но, моля ви! — отвърна Джак. — Ако се доберем до сушата, ще видите как ще ни помагат за ловуването.

— Това е вярно — казах аз, — но ще бъдеш ли така добър да ни кажеш как според теб ще стигнем до сушата?

— Едва ли е чак толкова трудно — каза Джак. — Там долу има едни бурета. Има достатъчно за всички ни, ще седнем в тях и така ще доплуваме до брега.

Извадихме буретата от водата и ги сложихме в края на палубата, който все още се държеше над водата. Сложихме ги в редица. После с момчетата намерихме няколко греди. Сложихме едната греда под буретата и ги заковахме за нея, после ги приковахме едно към друго и накрая добавихме по още една греда от другите страни. Получи се нещо като лодка с осем места. Отрязахме по-малки дъски за гребла.

Оставихме храна за няколко дни на животните. Надявахме се да се върнем и да ги приберем. Щом усетиха, че тръгваме, кокошките и патиците започнаха да издават тревожни звуци и аз реших, че няма да е лошо да са при нас. Сложихме ги заедно с провизиите на сигурно място в двете средни бурета. Взехме най-необходимото от находките и се приготвихме да потеглим. Елизабет пъхна една голяма чанта при най-малкия ни син. Помислих, че му я дава, за да седне върху нея или за да го държи да не падне, затова реших да не задавам излишни въпроси.

Така моето мило семейство и аз тръгнахме към брега. В първото буре беше Франсис, прекрасно момче с мил и весел нрав, силно привързано към родителите си; зад него беше Фриц, най-големият ни син, красив младеж с къдрави коси, изпълнен с живот. В третото буре беше Елизабет, най-нежната жена на света. В другите бурета бяхме сложили багажа. В шестото буре седеше Джак, весел, енергичен, смел и великодушен момък. В седмото — Ърнест, съобразителен и умен, много начетен за възрастта си, но малко мързелив. В осмото бях аз, бащата, който трябваше да направлява лодката и да се грижи за любимите си същества.

Всички държахме гребла и стискахме под ръка онези импровизирани спасителни жилетки за всеки случай. Гледахме с копнеж към сушата, но напразно гребяхме с всички сили и се опитвахме да стигнем до там. Водата влечеше лодката настрани. За щастие най-накрая успяхме да удържим права линия. Двете кучета изглежда бяха разбрали, че сме напуснали кораба; скочиха във водата и доплуваха до нас. Бяха прекадено тежки да ги приберем в лодката, а се опасявах, че може да скочат вътре и да ни създадат неприятности. Търк беше мъжко куче, а Флора — женско. Много се тревожех за тях, защото си мислех, че няма да могат да доплуват чак до сушата. Те обаче се справиха успешно. Когато се изморяваха, опираха предните си лапи на лодката за кратка почивка.

Напредвахме бавно, но сигурно. Островът обаче не ни вдъхваше много надежда. Брегът бе покрит с голи скали и си помислихме, че ще умрем от глад при подобни условия. Морето беше спокойно, имаше леки вълни. Небето се синееше. Около нас се носеха разни предмети от кораба, попаднали във водата след корабокрушението. Успяхме да вземем някои от тях.

Когато съвсем наближихме сушата, видяхме, че земята не е съвсем пуста, Фриц забеляза няколко палмови дървета. Ърнест се зарадва, че тук кокосовите орехи ще са по-големи и по-хубави от тези, които е виждал досега. Тъкмо съжалих, че не взех телескопа от кабината на капитана и Джак извади триумфално от джоба си един мъничък далекоглед.

Забелязах, че пред нас брегът е пуст, но в лявата част има растителност. Когато обаче се опитах да насоча лодката натам, някакво подводно течение ни отблъсна и повлече към скалистата и пуста част. Скоро попаднахме в малко заливче. Животните се отправиха към него и аз, като разчитах на техния инстинкт, подкарах лодката след тях.