Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (7)

Пътешествието на Елизабет

— Е, щом сте в настроение да слушате, да започвам — каза тя. — За да не ви отегча, ще пропусна първия ден, тъй като не се случи нищо интересно. Но тази сутрин, след като видях сигнала ви, реших да се огледам за някоя сянка, където да се крием от време на време от слънцето. Не видях нито едно дърво. Тогава се замислих, че ще е невъзможно да живеем тук без истински подслон, само с една мизерна палатка, в която дори е по-горещо, отколкото на открито. Тогава си казах: Хайде, Елизабет! Съпругът ми и най-големият ми син в момента се трудят. Защо и аз да не свърша нещо полезно? Защо с другите момчета да не направим нещо за удобството ни? Ще отидем на другия бряг и ще огледам околността, за която съпругът ми и Фриц разказваха такива чудеса. Ще потърся някое сенчесто местенце, на което можем да си направим дом.

Извиках момчетата и им казах какво съм намислила. Никой не възрази. Без да губят време, те се приготвиха и взеха провизиите; аз, от своя страна, взех голямо шише с вода и една брадва. Взехме двете кучета за пазачи. Стигнахме до мястото, където вие сте прекосили реката и без особени трудности преминахме на другия бряг. Напълнихме шишето с вода от реката и продължихме. Трябваше да преминем през някаква трева, която бе по-висока от децата, затова решихме, че е по-добре да вървим покрай реката. Намерихме следи от вас двамата и се стараехме да ги следваме, докато наближихме една сенчеста горичка; тревата се оказа прекалено висока, но нямаше как да заобиколим и едва си проправихме път.

Изведнъж една голяма птица излетя от тревата. Момчетата се прицелиха, но преди да успеят да стрелят, птицата се изгуби. Ърнест остана много разочарован.

— Ами трябваше да й кажеш да почака, докато се прицелиш добре, Ърнест — разсмях се аз.

— Но, мамо, как можех да зная, че птицата ще отлети толкова бързо. Само да ми падне пак! — закани се Ърнест.

Момчетата се втурнаха напред. Изведнъж втора птица, същата като първата, но по-голяма, изскочи от тревата и се извиси над главите им.

Децата останаха вцепенени от почуда, с отворени очи и уста, без дума да продумат. Аз не можах да се сдържа и се разсмях.

— Ех, какви ловци си имам! Никога няма да останем без плячка.

Разгледахме внимателно мястото, откъдето бяха изскочили двете птици и намерихме едно голямо гнездо, направено от изсъхнали треви; гнездото беше празно, имаше само няколко счупени черупки от яйца. Реших, че малките им са се излюпили наскоро. В този момент забелязах, че нещо мърда в едни храсти, но бързо утихна.

После стигнахме една горичка. По клоните на дърветата имаше всевъзможни птици, които изобщо не се притесниха като наближихме. Момчетата искаха да стрелят по тях, но аз категорично им забраних, беше ми жал, а и дърветата бяха толкова високи, че изстрелът нямаше да ги стигне. Не можете да си представите какви дървета бяха! Някак сте пропуснали тази гора по пътя си, иначе щеше да ви направи голямо впечатление. Отдалеч изглеждаше като гора, а всъщност имаше само петнадесетина дървета. Стволовете им като че ли се крепяха на някакви арки, образувани от корените.

Джак се изкачи по тези коренища и с една връв измери дебелината на ствола. Оказа се, че обиколката им е около осем метра. Направих тридесет и две крачки, докато обиколя едно дърво в основата му. А бяха високи около двадесет метра. Но не видях да има плодове. Беше прохладно и приятно и реших да си починем малко. После така ми хареса, че останахме там, докато стана време да се връщаме. Мисля, че ако си направим подслон в клоните на едно такова дърво, ще ни е много по-удобно от тук. Не видях по-подходящо място. Вечеряхме и тръгнахме покрай реката, като се надявахме да намерим останки от кораба.

Както очаквах, намерихме дъски, колчета и други неща. Нямахме сили да ги донесем, затова довлякохме каквото можахме до пясъка.

Изведнъж видяхме Флора, която си играеше с нещо кръгло и ядеше от него от време на време. Ърнест забеляза, че са яйца от костенурка. Едва накарахме Флора да ги остави. Накрая успяхме да съберем двадесетина. Сложихме ги в чантите си и в този момент видяхме платно в морето. Не знаех какво да мисля, но Ърнест извика:

— Това са татко и Фриц.