Олен Стейнхауър
Туристът (47)

41.

Спаха заедно на горния етаж, вързани за китките с парче въже, което Майло намери в кухнята. Сънят им бе нарушен само веднъж, когато Грейнджър седна в леглото и заговори.

— Отначало не одобрих идеята. Искам да го знаеш. Затова излъгах и казах, че нашите туристи не стават за наемни убийци.

— Добре — кимна Майло. — Заспивай.

— Ако знаех как ще приключи, щях да прекратя операцията. Наистина. Може би, ако бях позволил туристите да извършат убийствата, щяхме да имаме контрол върху положението.

— Заспивай — повтори Майло.

Грейнджър се отпусна на възглавницата си и захърка, сякаш думите му бяха част от сън.

Събудиха се, изкъпаха се и се обръснаха, без да се отдалечават един от друг. Майло приготви бъркани яйца и препечени филии. Грейнджър мълча известно време, но накрая заговори отново. Очевидно изпитваше огромно желание Майло да му повярва.

— Наистина мислех, че ще намериш отговорите. Може и да бе глупаво от моя страна, но ми звучеше логично по онова време — той замълча за миг и погледна Майло. — Не ми вярваш, нали?

Майло преглътна яйцата си.

— Не — отговори той, за да спре бърборенето на Грейнджър. — Не ти вярвам. А дори да вярвах, пак щях да те заведа там. Не мога да живея по този начин, а ти си единственият, който може да оправи нещата. И Тина.

— А — тъжно се усмихна Грейнджър. — Семейството ти, разбира се. Вероятно си прав. Прекалено си млад, за да съсипеш кариерата си заради това. Те ще манипулират нещата, за да докажат, че аз стоя зад цялата история. Само аз й никой друг. Могат да ме заключат някъде и да започнат отначало с камбоджанското момче.

Майло го изгледа студено. Единственото, което го интересуваше сега, бе собственото му бъдеще. Щеше да закара Грейнджър в Манхатън, да помогне при разпита, а после да прибере семейството си от Тексас. Проста работа.

Когато Грейнджър приключи със закуската, Майло изми чиниите.

— Време е да тръгваме — каза той.

Сякаш прочел мислите му, старецът отвърна:

— Време е да си върнеш живота, а?

Майло облече сакото си и намери блейзър за Грейнджър, като провери джобовете му внимателно, преди да му го подаде.

— Знаеш ли, част от мен още вярва — каза Грейнджър. — Част от мен вярва, че с разговорите си с теб предавам империята. Не е ли странно? Маркираме територията си като куче още от края на последната голяма война. А от единадесети септември, вече не сме задължени да го правим нежно. Можем да бомбардираме и да измъчваме колкото си искаме, защото само терористите са готови да ни се възпротивят, а тяхното мнение е без значение. Знаеш ли какъв е истинският проблем?

— Облечи си сакото.

— Проблемът е хората като мен — продължи старецът упорито. — Империята се нуждае от хора с железни нерви. Аз не съм достатъчно корав. Все още изпитвам желание да се извинявам с разпространението на демокрацията. А по-младите, дори Фицхю, са хората, от които се нуждаем, ако искаме да продължим напред. Те са корави, за разлика от моето поколение.

— Сакото — повтори Майло.

Грейнджър го изгледа мрачно и се облече.

Излязоха навън в прохладната сутрин. Майло заключи предната врата. Грейнджър застана с ръце на кръста и се загледа в къщата.

— Ще ми липсва.

— Не ставай сантиментален.

— Просто съм откровен, Майло. Трябва да знаеш, че наистина бях откровен с теб. Поне тук.

Майло го хвана за лакътя и го поведе надолу по стъпалата.

— Ще се наложи да повървим пеша до колата ми. Не искам да се возя в твоята.

— Мисля, че мога да се справя — усмихна се Грейнджър.

Нещо изсвистя покрай ухото на Майло и Грейнджър се разтресе. Майло усети вибрацията в лакътя му. Усмивката не напусна лицето на стареца, но главата му се отметна назад, а в средата на челото му се появи малка дупка. Майло чу второ изсвистяване и от рамото на Грейнджър бликна кръв. Той го пусна бързо. Старецът падна настрани. В задната част на главата му Майло видя голяма зловеща дупка, от която течеше кръв.

Вторачи се в трупа. Само за секунда, но осъзна шокиран, че Грейнджър му бе казал истината. Старецът знаеше, че след като говори с него, ще умре. А също и Майло.

Друг куршум профуча покрай него и той се претърколи зад трите циментови стъпала, които водеха към предната врата. Извади люгера, пое си шумно дъх и се замисли.

Три куршума. Заглушител. Заглушителите намаляват точността, следователно стрелецът не е далеч.

Въпрос: Дали стрелецът ще тръгне към него или ще чака?

Отговор: Беше вторник, което означаваше поща. Спомни си, че сутрешните доставки бяха около девет и половина. Стрелецът сигурно също го знаеше. Сега бе девет.

Не можеше да изостави позицията си, тъй като стрелецът вероятно бе насочил оръжието си към тях. Но в някой момент през следващия половин час щеше да му се наложи да се приближи. Майло затвори очи и се вслуша.

Опита се да пропъди всички мисли, които препускаха в главата му, но му бе невъзможно. Грейнджър му бе казал истината. Истината. Това бе единственото обяснение. Отърви се от стареца, преди да сподели истината пред камерите в килиите на деветнадесетия етаж на Авеню на Америките. Отърви се от Майло, преди да предаде някое съобщение. Фицхю бе решил, че всичко трябва да свърши тук, край тихото езеро.

Ами Тина и Стефани? Те бяха под наблюдение в Остин. Това бе сигурно. Знаеше го. Но кой ги наблюдаваше? Управлението или министерството? Надеждата, че Джанет Симънс ги държи под око, го изненада.

Ако се измъкнеше оттук жив…

Не, когато се измъкнеше оттук жив. Това бе едно от правилата на Туризма. Никога не се съмнявай в способността си да оцелееш. Съмнението води до грешки.

Когато се измъкнеше оттук, щеше…

Спри. Едно по едно. Слушай. Не съществува нищо, освен звука. Когато човек върви, не може да се прицели добре.

Ето: хрус-хрус.

Майло се надигна, стисна люгера и се завъртя. На около двеста метра видя, фигура в камуфлажни дрехи, която спря и вдигна пушката си. Майло изчезна зад къщата.

Нуждаеше се от затворено пространство, затова заобиколи вилата и разби прозореца на трапезарията. Звукът от счупеното стъкло отекна над езерото. Докато влизаше вътре, чу шум от тичащи по сухата земя крака.

Просна се на килима и изпусна пистолета, но го намери под един от столовете. Приближи се към прозорците на всекидневната, които гледаха към предната част на къщата. Надникна навън навреме, за да види стрелеца, преметнал дългоцевната пушка на гърба си и стиснал пистолет в облечената си в ръкавица ръка. Преди да изчезне от погледа му, Майло видя, че е висок мъж с чупен неведнъж нос. Долната част на лицето му бе покрита с гъста червена брада.

Майло се върна до вратата на трапезарията и насочи оръжието си към разбития прозорец. Вторачи се в него и зачака, но след малко, от другата част на вилата, предположи, че е спалнята за гости, се чу звук от чупене на прозорец. Майло забърза към затворената врата, отвори я и се прицели. Но пред прозореца нямаше никой. После бе разбит друг прозорец — този път в дневната. Майло забърза натам, но отново не видя никого.

Трипълхорн си бе осигурил три възможни места за достъп до вилата. Майло се изкачи по стълбите и зачака на площадката, като приклекна, за да представлява по-малка мишена.

От мястото си чу как туристът влезе в къщата, но не бе сигурен кой прозорец е използвал. Е, това беше без значение. Щеше да му се наложи да се качи по стълбите, за да стигне до него.

В продължение на три минути чуваше само стъпки и отваряне на врати. Никой не се появи в подножието на стълбите. Трипълхорн претърсваше щателно първия етаж, преди да продължи нагоре. Най-после, Майло чу висок глас.

— По-добре ще е да слезеш тук.

— Защо да го правя, Трипълхорн?

Кратка пауза.

— Странно име. Иска ми се да знаех кой е това.

— Аз съм Майло Уийвър. Ръководя европейския отдел.

— Не знам за какво говориш.

— Преди използвах името Чарлз Александър.

Нова пауза, после приглушено изсумтяване, което звучеше като „Мамка му“. Туристите не страдаха от скрупули относно убиването на други туристи. Всъщност, винаги бяха подготвени за такава възможност. Но Айнър му бе показал, че името Чарлз Александър бе доста популярно сред колегите.

— Кой те изпрати? — попита Майло.

— Знаеш кой ме ръководи.

— Да, човекът, който сега лежи в двора.

— Грейнджър? — отвърна туристът. — Да, издаде няколко заповеди напоследък.

Очите на Майло се овлажниха и, когато Трипълхорн профуча покрай стълбите, стреляйки нагоре, реагира с леко закъснение. Туристът стреляше сляпо и куршумите му се забиха в горните стъпала. Майло също изстреля два куршума, но закъсня. Трипълхорн изчезна от другата страна на стълбите.

— Нямаш шанс — извика Майло. — Просто се разкарай оттук.

— Търпелив съм.

Майло си пое дъх и се изправи бавно.

— Разполагаш с десет минути преди да дойде пощальонът. Не можеш да си позволиш търпение.

Докато говореше, той слезе две стъпала надолу, като внимаваше да не издаде шум.

— Ще убия и пощальона — отвърна Трипълхорн.

Майло бе слязъл вече пет стъпала. Оставаха му само десет.

— И как Фицхю ще обясни това? Съмнявам се, че имаш право да убиваш цивилни.

Друга пауза. Майло спря. Трипълхорн каза:

— Ако си тръгна, знаеш, че ще те чакам навън.

Майло не можеше да продължи да се движи и да говори в същото време — Трипълхорн щеше да чуе, че гласът му приближава към него.

— И какво ще направиш? — попита той с приглушен глас. — Ще ме застреляш, докато ченгетата са тук и правят оглед на трупа? Хайде, Трипълхорн, всичко е свършено. Знаеш го.

— Ако си този, за когото се представяш, знаеш, че мога да се справя.

Майло слезе още две стъпала и не отговори.

— Ако си Чарлз Александър, знаеш, че изключвам провала като възможност.

Още две стъпала. До края оставаха още шест. Е, това щеше да свърши работа.

— Александър? Тук ли си?

Майло протегна ръка. Пистолетът му бе само на три стъпала от ъгъла. Скрит зад него, Трипълхорн каза:

— Е, може и да си прав. Може би трябва да си тръгна и да зарежа работата наполовина.

После туристът се хвърли напред, вдигнал пистолета си високо, за да не пропусне мишената си и този път.

Преди да успее да стреля отново, Майло вече бе вкарал куршум в гърдите му, който го отхвърли назад. Трипълхорн се просна на пода. Ръката му остана протегната нагоре, здраво стиснала пистолета. Той примигна към Майло.

— Мамка му — изхърка той. — Уцели ме.

— Трябваше да си сложиш бронирана жилетка.

Ловното яке на Трипълхорн подгизна от кръв. Майло изрита пистолета му и той се плъзна към всекидневната. Клекна до главата на туриста и си припомни лицето от „Корсо Семпионе“, седнало срещу Тигъра, подаващо на наемния убиец торба с пари и инжекция с ХИВ.

— Кажи ми кой ти дава заповедите — нареди му Майло.

Трипълхорн изкашля кръв на пода и поклати глава.

Майло реши, че нямаше смисъл да го принуждава. Знаеше, че Терънс Фицхю дърпа конците. Нямаше какво друго да каже. Той простреля туриста в челото. Претърси трупа и взе мобилния му телефон и малкия декодер за автомобили, от който се бе възхитил, когато Айнър го използва в Европа.

Излезе от предната врата, мина покрай трупа на Грейнджър и влезе в гората. Там повърна измъчено. Докато клечеше сред листата, осъзна, че това не бе нормалното прилошаване от вида на труп. Гадеше му се от прилива на адреналин и прекалено малкото ядене. А фактът, че вече не реагираше като нормално човешко същество, го притесни още повече от убийствата.

Вторачи се в тревата. Вече мислеше и се чувстваше като турист. Беше неуравновесен.

Обмисли следващия си ход и дори не потръпна. Избърса уста с опакото на ръката си и се върна в къщата.

Пет минути по-късно, иззад разбития прозорец на всекидневната видя как малката пощенска камионетка се задруса по черния път, а после спря рязко. От нея изскочи дебел мъж в бяла униформа, приближи се до трупа на Грейнджър, после се завъртя и побягна. Метна се в камионетката, обърна и изфуча напред.

Максимум десет минути.

Майло отвори предната врата и завлече трупа на Трипълхорн, увит в найлонови чували за боклук, до мерцедеса на Грейнджър. Набута го в багажника и се настани зад волана. Подкара бързо към главния път, после зави надясно към планините. Зад гърба си чу воя на полицейските сирени.

Тъкмо намери удобно за освобождаване от трупа място на шосе 23 и телефонът на Трипълхорн завибрира на седалката до него. Скрит номер. На четвъртото позвъняване Майло вдигна, но не промълви дума.

Фицхю каза:

— Американецът подаде на Лиймъс.

Майло се замисли, после прошепна:

— Друга чаша кафе.

— Свършено ли е?

— Да.

— И двамата?

— Да.

— Някакви проблеми?

— Не.

Въздишка.

— Добре. Вземи си малко отпуска. Ще ти се обадя.

Майло затвори и си припомни откъде бе паролата.

„Шпионинът, който дойде от студа“:

Американецът подаде на Лиймъс друга чаша кафе и каза: „Защо не се върнеш да поспиш?“.

Само да можех, помисли си той.