Метаданни
Данни
- Серия
- Майло Уийвър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tourist, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Чизмарова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Олен Стейнхауър
Заглавие: Туристът
Преводач: Елена Чизмарова
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 17.01.2011
Редактор: Милко Стоименов
ISBN: 978-954-655-184-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5542
История
- — Добавяне
34.
Понякога Тина изпитваше чувството, че не оценява нещата достатъчно. Спомни си посещението си във Венеция и как бе мразила жегата, мръсотията и тълпите с туристи, както и кошмарно тежкото бебе в корема си. После обаче срещна Франк Доудъл и нещата се влошиха още повече.
Беше оставила първите хубави дни във Венеция да отминат, без да ги оцени. Страхотно я биваше да пропусне това, което стоеше пред нея, и се зачуди дали и сега в Остин правеше същото.
Имаше някои прилики. Любимият й се бе изпарил като дим, а тя седеше и се потеше на задната тераса на родителите си. Жегата в Остин напомняше за тази във Венеция — влажна и мъчителна, когато човек напуснеше охладените от климатици къщи. И, също както във Венеция, тя бе сама с дъщеря си.
— Лимонада? — попита майка й, като надникна през плъзгащата се врата и й напомни, че всъщност не е сама.
— Разбира се, мамо. Благодаря.
— Връщам се веднага.
Хана Кроу затвори вратата, за да запази прохладата в къщата, а Тина се загледа в кафявата трева и умиращите тополи, посадени до оградата. Не, въобще не приличаше на Венеция. В предградията на север от Остин водата беше скъпоценна, а земята — просторна и празна. Хората живееха разделени от високи огради. Това бе напълно различен свят.
Хана донесе огромна пластмасова чаша, пълна с ледена лимонада, и седна на шезлонг до дъщеря си. Известно време просто седяха и гледаха тревата. Хана изглеждаше по-млада от петдесет и шестте си години. Кожата й бе постоянно порозовяла от тексаското слънце. Често й се искаше да бе родена с тена на съпруга си, Мигел, но поне се радваше на мургавата кожа на дъщеря си, която бе наследила най-доброто от двата свята. Най-после Хана каза:
— Не си се чувала с него, нали?
— Няма да се обади отново.
— Разбира се, че ще се обади.
Тина се дразнеше, задето майка й не можеше да проумее положението.
— Не може да се обади, мамо. Управлението мисли, че е извършил нещо нередно и той трябва да им докаже, че е невинен, преди да може да ми се обади отново.
— Но поне едно обаждане…
— Не, мамо. Едно обаждане и ще го проследят за нула време. Още не може да рискува.
Майка й се усмихна тъжно.
— Знаеш как звучиш, нали?
— Да, знам. Параноя.
Хана кимна.
— Не е така. Видя колата, паркирана пред дома на семейство Шефилд, нали? Показах ти я.
— Сигурна съм, че това са приятели на семейство Шефилд.
— Защо тогава не излизат от колата, мамо?
Откак бе пристигнала тук преди два дни, Тина все още не успяваше да впечатли майка си с тези подробности. Баща й схвана положението, защо тогава майка й не можеше?
— Е, хубаво е, че сте тук — каза Хана. — Не сме виждали Стефани от месеци.
Тина затвори очи. Как наистина можеше да очаква майка й да разбере? Родителите й знаеха, че Майло работи за ЦРУ, но вярваха, че е анализатор, работещ с поверителна информация, която не му позволяваше да обсъжда службата си по време на семейните вечери. Никога не научиха историята за първата им среща и нямаха представа, че Майло бе от онзи вид служители на Управлението, които носеха оръжие и имаха право да го използват.
Мъжете, настанени в колата пред дома на семейство Шефилд, работеха за жената, която бе съсипала ваканцията им. Специален агент Джанет Симънс. Макар първото й впечатление да бе, че Симънс е най-проклетата кучка, която някога бе срещала, сега, няколко дни по-късно, Тина си припомни как агентката се бе опитала да се държи разумно.
— Да, мисля, че е убил Анджела Йейтс и още един човек. Затова искам да го разпитам. Но защо би избягал, Тина? Можеш ли да ми обясниш?
— Не, не мога.
— Точно така. Ако е невинен, нямам нищо против да чуя версията му. Но трябва да говоря с него — каза тя, като поклати глава и се загледа в стената. — Внезапното му бягство не изглежда добре. Може би знаеш нещо, което не ми казваш? Може би знаеш къде е отишъл?
Тина си призна честно, че не знаеше нищо. Дори дребнавият Патрик изпитваше подозрения. Дали защото бе такова долно леке, или защото виждаше нещо, за което тя бе сляпа?
Майка й каза нещо, което приключи с:
— … прясна тортила от грила.
— Какво?
Хана Кроу се усмихна и погали ръката на дъщеря си.
— Новият ресторант до 35-а магистрала. Мисля да отидем там довечера. Какво ще кажеш?
— Разбира се, мамо. Звучи добре.
Мигел Кроу бе считан за едър мъж от времето, когато навърши деветнадесет и получи спортна стипендия за университета в Тексас да учи инженерство. След като пристигна в Остин от Гуадалахара, той започна да планира бъдещето си и се свърза с хората, които набираха персонал за големите нефтени компании. Когато завърши, вече си бе уредил място в „Ексон Мобил“ в Аляска, където заведе младата си съпруга, Хана, която напусна университета, за да го последва на север. Тина се роди в Ном, но когато навърши шест години, се завърнаха в главния офис на Управлението в Ървинг, предградие на Далас. Мигел беше единственият мексиканец, издигнал се до борда на директорите, преди да се пенсионира през 2000 г.
След пенсионирането си купи магазин за велосипеди в Остин, който бе закъсал с бизнеса. Разшири магазина и пусна реклами в „Кроникъл“, които накараха местните жители да кръстят мястото „Уол март[1] за колела“. Новото му делово начинание се стори адски иронично на Тина, която го питаше понякога колко от местните магазини бе прогонил от бизнеса.
— Господи, Тина. Мислех, че си готова да помогнеш за опазването на околната среда.
Тина обожаваше баща си. Мигел наближаваше шестдесетте, беше едър и мургав и приличаше на мексикански борец. Но когато бе със Стефани, забравяше напълно за бизнеса и не искаше нищо друго, освен да седи на пода с внучката си и да си бъбри с нея.
Тази сутрин, Мигел настоя да заведе Стефани да види магазина. После отидоха да хапнат пица в „Чъки чийз“ и сладолед в „Баскин Робинс“ и Стеф се завърна със сплескан с шоколад гащеризон. Хана я съблече и отиде да се погрижи за петното. Мигел също изчезна за малко в кабинета си, за да прегледа пощата си, после се върна във всекидневната. От джоба му стърчеше плик. Той пусна телевизора и CNN ги уведоми за борсовите цени.
— Как беше тя, татко?
— Това хлапе може да очарова абсолютно всекиго. Би трябвало да го използвам в преговорите си.
— Не я натъпка прекалено много, нали?
Баща й пренебрегна въпроса й, седна на канапето и погледна към празния коридор. Извади плика от джоба си и го метна към нея.
— Виж това.
Тина го вдигна и бързо прочете имената на родителите си. Познаваше почерка. Нямаше адрес на изпращача. В плика имаше два нови паспорта и лист хартия, който молеше родителите й да пазят паспортите на Т и С — Тина и Стефани.
— Мили боже — промърмори тя, като видя собствената си снимка до името Лора Долан.
Стефани също бе там, но сега се казваше Кели.
Когато майка й влезе, тя натъпка паспортите обратно в плика, сякаш това бе тайна между нея и баща й, но Хана просто отиваше до банята, за да вземе праха за пране.
— Какво мислиш? — попита Мигел, когато жена му излезе от стаята.
— Не знам какво да мисля.
— План за бягство?
— Може би.
Мигел превключи на финансовите новини, когато Хана отново профуча през стаята с думите:
— Надявам се, че не си унищожил апетита й, Мигел.
— Само сладолед, скъпа. В „Чъки чийз“ само се забавлявахме с различните игри.
Хана изсумтя подозрително и изчезна.
Мигел въздъхна.
— Не знам какво точно става, Тина, но ако Майло се кани да отведе теб и внучката ми в някоя друга страна, ще си има неприятности с мен. Не съм съгласен с това.
— Не би го направил.
— Защо тогава ми изпрати паспортите ви, Тина?
Тя не отговори. Баща й започна да скача от канал на канал, като мърмореше мрачно.
— Да, наистина сериозни неприятности.