Олен Стейнхауър
Туристът (12)

6.

Тина не можеше да си представи какви родители — идиоти бяха облекли седемгодишната си дъщеря в розов клин и фланелка, бяха завързали чифт розови ангелски крила на крехкия й гръб, а после бяха покрили всеки сантиметър с лъскави пайети. Горкото хлапе едва се виждаше заради отблясъка на прожекторите по пайетите докато подскачаше наляво-надясно и пееше измъчено объркана версия на „Аз решавам“ от „хитовия филм «Дневниците на принцесата»“, както бе обявила директорката. Песента можеше и да е добра, но от мястото си в средата на училищната зала, Тина едва чуваше тътена от басите и виждаше малкото момиченце на голата сцена.

Но, разбира се, тя също заръкопляска. Всички го направиха. Двама дори се изправиха и започнаха да викат. Тина предположи, че бяха малоумните родители. До нея, на мястото, където трябваше да седи Майло, Патрик плесна с ръце и прошепна:

— Невероятни кретени!

Тина не бе искала да се обади на Патрик, но тъй като Майло отново нямаше да се появи, а Стефани заслужаваше колкото се може по-голяма публика, го бе направила.

— Дръж се прилично — изсъска тя.

Майло бе оставил поредното си лаконично съобщение на домашния им телефон, в което я уведомяваше, че ще закъснее, но без да обясни защо.

Чудесно, беше си помислила тя. Пропусни рецитала на дъщеря си, а аз ще доведа истинския й баща.

Но после самият Майло й предложи да се обади на Патрик. Това смекчи малко гнева на Тина. Помогна и фактът, че през последните три дни Патрик упорито се опитваше да я накара да вземе Стефани и да се върнат при него. Майло нямаше и представа за това.

Реакцията на първия опит на Патрик бе да отнесе телефона в кухнята, където дъщеря й нямаше да я чуе, и да попита:

— Да не си дрогиран, Патрик?

— Разбира се, не — отговори бившият й приятел. — Как можеш дори да си го помислиш? Знаеш какво е отношението ми към наркотиците.

— Обзалагам се, че си ударил няколко скоча, нали?

— Слушай — отвърна той, като се опитваше да говори разумно. — Гледам назад към миналото и какво виждам? Две прекрасни години. Единствените две години, през които бях наистина щастлив. С теб. Държах да ти го кажа. Никога не съм бил по-щастлив.

— Харесвам Пола — каза Тина, докато разсеяно бършеше алуминиевата мивка с гъба. — Умно момиче е. Никога няма да разбера защо се омъжи за теб, но…

— Ха-ха — изсумтя Патрик и тя осъзна, че наистина е пиян. — Аз съм шегата на века. Но помисли за мен. Спомни си колко бяхме влюбени.

— Чакай малко. Къде е Пола?

Патрик дръпна от пурата си.

— Знам не повече от теб.

Това обясни всичко.

— Зарязала те е. И след шест години правиш опити да се върнеш при мен? Сигурно си адски пиян. Или ужасно тъп.

На сцената хлапе, издокарано като Супермен, произнасяше монолог. Тежкото му заекване правеше думите абсолютно неразбираеми. Патрик се наведе към нея.

— Скоро ще полети. Виждам въжето, закачено на колана му.

— Няма да лети.

— Ако го направи, ще го черпя първото му мартини.

Дългото лице на Патрик и посивяващата му тридневна брада му осигуряваха доста клиенти в „Берг и Дебърг“. Хората смятаха, че той, за разлика от дъртите си партньори, изглежда жизнен. Напоследък обаче, с тъмните сенки под очите си, той изглеждаше по-скоро отчаян, а не жизнен. Пола Шабон, ливанско-френската красавица, която продаваше колекции с изработени лично от нея бижута из най-скъпите бутици по света, се бе завърнала в Берлин. Бивш любовник бе спечелил сърцето й отново и я бе призовал там. И Патрик силно искаше да вярва, че и той може да направи същото — да си върне Тина. Наистина беше жалък.

Супермен завърши монолога си, като се затича по сцената в имитация на полет, но наметалото висеше тъжно на гърба му и Патрик се ядоса, че краката му въобще не се отлепиха от земята.

— Включи камерата — нареди му Тина след задължителните аплодисменти.

Патрик извади малка камера „Сони“ от джоба си. Включи я и малкото й екранче проблесна.

Без да мисли, Тина го стисна за коляното.

— Ето я малката госпожица!

Но първо се появи директорката на училището и присви очи към картичката в ръката й.

— Моля, приветствайте първокласничката ни Стефани Уийвър, която ще изпълни… — жената се намръщи и се опита да разчете думите. — „Poop-ee de sirk, poo-ee de son“.

Из публиката се понесе приглушен кикот. Тина почервеня. Как бе възможно проклетата кучка да не се научи първо да произнася името на песента?

Директорката също се подсмя.

— Френският ми вече не е добър като едно време. Но на английски, песента е „Кукла от восък“, написана от Серж Генсбур.

Тълпата заръкопляска енергично. Директорката напусна сцената и Стефани пристъпи гордо към центъра. Несъмнено, тя беше най-добре облеченото дете. Майло бе прекарал целия уикенд с нея в Гринич Вилидж в обикаляне на ретро магазините и търсене на подходяща рокля и чорапогащник. После бе изровил от интернет различни интересни прически от шестдесетте години. Тина смяташе, че всичко това е прекалено и идеята да обличаш дете по модата от преди четиридесет години е абсурдна, но сега, когато видя как елегантната рокля проблясваше под светлината на прожекторите, а гъстата коса на Стефани висеше идеално от двете страни на личицето й…

До нея, вторачен в дъщеря им, Патрик най-после млъкна, омагьосан от гледката.

Високоговорителите изпращяха, после се чу оркестровата мелодия. Стефани запя, произнасяйки идеално френските думи.

Тина се опита да фокусира дъщеря си, но не успя и осъзна, че плаче. Майло се оказа прав. Беше великолепно. Тя хвърли бърз поглед към Патрик, който записваше изпълнението и мърмореше възхитено. Може би това най-после щеше да го убеди, че Майло бе свестен, макар вчера, когато й се обади в службата, да бе изразил различно мнение.

— Не го харесвам.

— Какво? — раздразнено извика Тина. — Какво каза?

— Майло.

Тя усети, че Патрик бе леко на градус.

— Говоря за Майло Уийвър — продължи той. — Никога не съм му имал доверие. Особено когато става дума за дъщеря ми.

— Никога дори не си опитал да го харесаш.

— А ти какво знаеш за него? Просто тип, с когото се запозна в Италия, нали? Откъде е?

— Знаеш. Родителите му са починали. И той е от…

— Северна Каролина — прекъсна я Патрик. — Да, да. Защо тогава няма южняшки акцент?

— Пътувал е много, знаеш го.

— Точно така. Пътешественик. Ами сиропиталището, където е израснал? Той ми каза, че бил отгледан в „Сейнт Кристофър“. А това сиропиталище изгоря през 1989 г. Удобно, нали?

— Струва ми се странно, че знаеш всичко това, Патрик. Шпионирал си го.

— Имам право да шпионирам, когато благополучието на дъщеря ми е заложено на карта.

Тина се опита да пропъди разговора от главата си и да се вслуша в кристалночистия глас на Стефани, който се носеше из залата. Не разбираше думите на песента, но все пак бе великолепна.

— Слушай, Пат, мога да се заяждам с теб относно как ме заряза, когато бях бременна и се нуждаех от теб, но вече не съм ти ядосана. Начинът, по който се развиха нещата… Щастлива съм. Майло се отнася с нас добре. И обича Стефани като собствено дете. Разбираш ли какво искам да кажа?

Стефани изпя последните няколко думи и замълча. Чуха се още няколко акорда, и тя се залюля леко и ритмично, както бе видяла Франс Гал да прави в изпълнението си по Евровизия, което Майло бе открил в „ЮТюб“.

— Уха! — извика Патрик.

Тина скочи на крака, закрещя и въодушевено размаха ръце. Няколко от останалите родители също се надигнаха и заръкопляскаха. Може би само проявяваха любезност, но на Тина не й пукаше. Беше замаяна от възторг. Майло наистина щеше да се зарадва на представлението.