Олен Стейнхауър
Туристът (22)

16.

Той купи цигари и бутилка „Смирноф“ от денонощен магазин, после звънна на Айнър, който разбира се, вече бе чул всичко.

— Анджела се опита да заспи. Нямаше късмет. Поигра си с приспивателните си, но предполагам, че дори разговор с теб й се стори по-привлекателен.

— Направи ми услуга и прекрати наблюдението. Ние сме добри приятели и разговорът ни ще е личен.

— Ако искаш да я чукаш, давай. Няма нужда да искаш позволението ми.

— Ще ти фрасна един, Джеймс. Не мисли, че няма да го направя.

— Нямам търпение, старче.

— Ще говорим за неща, които никой няма нужда да знае. Ако Анджела заговори за нещо, свързано със случая, ще ти се обадя.

— Каква е паролата? — попита Айнър, зарадван да се върне на собствената си територия от шифри и пароли.

— Не знам, мамка му. Ще чуеш гласа ми.

— Обади се на жена си — посъветва го Айнър. — Обещал си да й звъннеш и спазваш обещанието си.

— Но те са приятелки. Анджела ще иска да говори с нея.

— Да, ама жена ти е заета и трябва да върви.

Вършеше работа и Майло се съгласи.

— Но ще изключиш камерите и микрофоните, когато се появя, нали?

— Да. Обещавам.

Майло се съмняваше в това, но ако Анджела стигнеше до признания, знаеше приблизително къде се намираха камерите и можеше да ги закрие. Положението с микрофоните обаче бе различно. Е, вероятно можеха да излязат на терасата.

Анджела натисна бутона на домофона, каза му да се качи на четвъртия етаж и той се понесе нагоре в раздрънкания асансьор. Тя го чакаше на вратата, облечена в джинси и тениска. В ръката си държеше чаша бяло вино.

— Бързо пристигна. Не те събудих, нали?

— Моля те — отвърна той, като размаха бутилката водка. — За мен е още пет следобед.

Целуна я по бузата и я последва в апартамента.

Остана с впечатлението, че Анджела бе променила решението си. Беше му се обадила, но докато го чакаше, явно бе осъзнала грешката си. Сложиха водката във фризера за по-късно и се заеха с виното, седнали на канапето, което Майло бе видял на монитора на Айнър.

За да я предразположи, Майло започна да я разпитва за любовния й живот. Да, принцесата бе преди цяла година, но оттогава?

— Никога не си оставала сама за дълго време — отбеляза той.

Анджела се засмя, но наистина не се бе мятала в леглото с никого откак тази връзка бе приключила.

— Беше ми трудно. Помниш ли как се чувствах след историята с Франк Доудъл? Е, раздялата ми подейства по същия начин.

— Проблем с доверието.

— Нещо такова — кимна тя и отпи от виното. — Можеш да пушиш, ако искаш.

Майло извади кутия „Давидоф“ и й предложи цигара, но тя отказа.

— Можех да пропуша отново, когато връзката ми се провали, но това би означавало да призная поражение.

Той й се усмихна и каза:

— За какво искаше да говорим?

Вместо да отговори, тя влезе в кухнята. Майло осъзна, че това му предоставя очакваната възможност. Можеше да се обади на Айнър и да го накара включи микрофоните и камерите, ако вече не го бе направил. Но не вдигна телефона и седмици по-късно тази грешка щеше да се превърне в гадна дреболия в историята на Майло Уийвър.

Анджела се върна с бутилка вино, допълни чашите им, после отиде да изхвърли празното шише. Докато приключи с ритуала и се настани обратно на канапето, вече бе взела решение как да действа.

— Какво знаеш за положението в Судан? — попита тя.

— Колкото и всички останали. Дългата и тежка гражданска война приключи преди две години. Ние помогнахме за това. Но сега в района на Дарфур се води нова гражданска война между суданската Армия за освобождение и подкрепяната от правителството милиция „Джанджауийд“. Последното, което чух, бе, че над двеста хиляди души са загинали, а два милиона са прогонени от домовете си. На изток, в столицата, има друга гражданска война в резултат от убийството на молла Салих Ахмад през януари, за което обвиниха президента. Но ние знаем истината, нали? — усмихна се той, но Анджела не отвърна на усмивката му. — Какво друго? Ужасна икономика. Основният експорт е нефт.

Той присви очи и си припомни нещо.

— Но не продават нефта на нас, нали? Наложихме им ембарго. Продават го на Китай.

— Точно така — потвърди Анджела, без да трепне при споменаването на Китай. — В момента, те доставят седем процента от нефта на Китай. От своя страна, Китай доставя на суданското правителство оръжия, за да убиват собствените си хора. Китайците биха направили абсолютно всичко, за да запазят притока на нефт. Странна работа. Китай бе подложен на сериозен натиск от страна на ООН, за да убедят президента Ал Башир да сключи примирие в Дарфур. Най-после, миналия февруари, Ху Дзинтао, китайският президент, се срещна с него, за да обсъдят положението. По същото време той опрости дълга на Судан към Китай и обеща да построи президентски дворец. Откачена работа, нали?

— Напълно.

— Но да се върнем на Салих Ахмад. Днес следобед ти ми каза, че Тигъра е убил Ахмад. И не го е направил по поръчка на суданското правителство.

— Може да е останал с погрешно впечатление. Никога не е знаел за кого точно работи. Предположението му бе, че ставало дума за мюсюлмански екстремисти.

Анджела се намръщи.

— През май се срещнах няколко пъти с едно хлапе. Рахман Гаранг. Суданец. От групата на Салих Ахмад.

— Терорист?

Тя наклони глава, после кимна.

— Не съм сигурна какво точно е правил Рахман, но, да, бих го нарекла терорист. Поне начинаещ терорист. Семейството му е тук от пет години и когато дошъл да ги посети през май бил прибран от французите. Свързали го с някаква терористична групировка в Лион. Ужасно дебелоглав. И проклет. Оказа се, че всъщност не е свързан с нищо във Франция, но докато го държали, обвинявал разпитващите за смъртта на моллата. Думите му били: „Вие и американците“. Бившата ми приятелка ми се обади за него. Принцесата. Е, не е точно принцеса, макар да се държи като такава. Тя е от френското разузнаване. Помислих си, че по този начин иска да се сдобри с мен. Говорих с Рахман веднъж в затвора и той ми каза, че не се страхувал от мен. Каза, че ние, имаше предвид Съединените щати и съюзниците им, сме убили молла Салих Ахмад и очаква да очистим и него. Французите го освободиха поради липса на доказателства. Аз обаче проявих любопитство. Всички гледаме новините. В негов интерес беше да обвини президента Ал Башир. Все пак, целта на всички бунтове е свалянето му от власт. Седмица по-късно открих семейството на Рахман, после го убедих да поговори с мен отново. Обядвахме в центъра — на същото място, където ме намери днес. Братът на Рахман, Али, настояваше да ни придружи, за да го пази. Съгласих се, но го накарах да чака пред ресторанта докато говорехме.

Майло си припомни снимките на Айнър от шестнадесети май. Анджела отпи от виното и той попита:

— И какво ти разказа Рахман? Знаеше ли въобще нещо?

Анджела остави празната си чаша на масата.

— Малко. Намирал се в къщата на моллата в Хартум в нощта, когато трупът му се появил. Били голяма група приятели и роднини. Рахман отишъл до тоалетната. През прозореца й се виждал задният двор. Рахман видял европеец — бял мъж — да оставя трупа. Това беше основното в аргументите му.

— Показа ли му снимки на Тигъра?

Анджела поклати глава, очевидно засрамена.

— Не се сетих. Но му казах, че ще проуча случая. Ако бях от мъжки пол, надали щеше да ми повярва. Но май ме харесваше. Откарах него и брат му обратно до къщата им и през следващите няколко дни се посветих на случая. Но нямах за какво да се захвана. Нямах основания да смятам, че това е дело на Тигъра. В света има много бели лица и предположих, че Ал Башир просто е отишъл до местния пазар, за да си намери убийци.

— Докладва ли за това? — попита Майло. — Имам предвид за това, че помагаш на Рахман.

Тя отново поклати глава отрицателно, но този път без притеснение.

— Знаеш какво щеше да стане — никой не се интересува от конспиративните теории на потенциален бомбаджия самоубиец. Просто докладвах, че работя с него като с вероятен източник.

— Разбирам.

— След пет дни още нямаше никакви резултати, затова отидох да съобщя лошата новина на Рахман. Семейството му не ме пусна да вляза. Майка му, баща му и сестра му се държаха с мен като с прокажена. Най-после се появи Али. Не знаеха къде е Рахман. Същия ден му се обадили по телефона. Казал на майка си, че отива на важна среща. Тогава го видели за последен път.

— Дали не се е върнал обратно в Хартум?

— Не би могъл да го направи. Не го биваше. Не използваше фалшиви паспорти или нещо такова — обясни тя, после замълча за момент. — Миналата седмица трупът му бе намерен в Гонес. Два куршума в гърдите. Криминолозите казаха, че бил мъртъв от около месец и половина — точно след като говорих с него.

Майло усети нужда да се раздвижи. Раз търка колената си, изправи се и отиде да вземе изстудената водка. Трябваше да се обади на Айнър, преструвайки се, че звъни на Тина, но не го направи. Предполагаше, че той бездруго вече ги слуша. Наля водка в чашите от вино и Анджела не се възпротиви.

— Криминолозите казаха ли още нещо? — попита той.

— Деветмилиметров ИПК. А това е доста често срещано оръжие.

— Струва ми се, че приятелите му са го видели да говори с теб.

— И Али смяташе така.

— Говори ли с него?

— Той ми се обади. Веднага след като откриха трупа. Така научих за станалото.

През следващия час се наливаха с водка и разсъждаваха върху събитията. „Изглежда“ бе основната дума.

Съгласиха се, че „Х“ бе наел Тигъра да убие радикалния молла в Судан, а когато наемният убиец започнал да се интересува от самоличността на работодателя си, Х го очистил.

— Всеки би могъл да убие Рахман — каза Анджела, като примигна, за да задържи лицето на Майло на фокус. — Приятелите му терористи го видели да говори с мен и заподозрели, че е двоен агент. Или който и да е поръчал убийството на моллата смятал, че Рахман обсъжда самоличността на Х с мен. И Х го очистил по същата причина, поради която убил и Тигъра.

Майло прехапа езика си, защото онова, което искаше да каже, щеше да издаде, че знаеше прекалено много. Агентът на Х, Хърбърт Уилямс, бе видян с Анджела Йейтс. Възможно бе, Уилямс да не е бил връзката на Анджела, а просто да я бе наблюдавал. Все пак, беше седял в ресторанта по времето на срещата й с Рахман.

Забравяме за китайския дипломат и откраднатите тайни и картинката става съвсем различна. Анджела е жертва, а не предател.

И все пак, въпросът, който Тигъра бе задал на смъртното си легло, оставаше без отговор. Кой беше Х? Кой би наел Тигъра да очисти молла Салих Ахмад и френския министър на външните работи? Дали някоя терористична група би искала смъртта и на двамата? Смъртта на молла Ахмад подпомагаше ислямската кауза в Судан, но тази на французина не допринасяше с нищо.

А и какво би обяснило всички убийства, извършени от Тигъра след 2001 г., когато Хърбърт Уилямс бе станал основния му клиент?

Може би Хърбърт Уилямс бе Х. Възможно бе той да бе просто брокер на смъртта за хора с власт, които искаха някой да изчезне. А в подобен случай, нищо не свързваше различните убийства.

— Китайците — каза Анджела. — Жигосването на трупа на Салих Ахмад прилича на открито предупреждение към екстремистите — престанете да тормозите приятеля ни, или ще приключите живота си като този човек. Но пък е прекалено очевидно, нали?

Майло кимна.

— Китайците могат да бъдат обвинени в много неща, но не и в късогледство. Централният комитет не иска война със суданските маси. Не желае да изпрати войски в Африка, нито да предизвика интереса на международната общност — след година китайците са домакини на олимпийските игри. А жигосването е било предназначено да предизвика антикитайски настроения.

Той си пое дъх и добави:

— Съгласен съм с Тигъра по въпроса — мисля, че е работил за джихадистите.

— Единственият начин да разберем, е да открием Хърбърт Уилямс — каза Анджела.

Въпреки раздразнението от липсата на солидни отговори, Майло се наслаждаваше на разговора си с нея. Обсъждането на подробностите и размишленията върху възможните разрешения му напомниха за приятелството им преди десет години, когато и двамата бяха млади и изпълнени с див ентусиазъм за работодателя си и страната си.

После настроението се промени. Анджела разгърна ръце, сякаш внезапно бе намръзнала от зловещите истории, които си разказваха. Малко след един часа, тя каза:

— Ще повикам такси. Не искам да закъснееш за Дисниуърлд.

След като се обади по телефона, тя отиде до тоалетната и се върна с флакон хапчета.

— Какво е това? — попита Майло.

— Приспивателни.

Той повдигна вежди.

— Наистина ли имаш нужда от тях?

— Не си личният ми психоаналитик, Майло.

— Помниш ли времето, когато се опитах да те привлека към амфетамините?

Тя се засмя.

— Леле, ти беше такава развалина.

Майло я целуна на път навън, а тя му подаде почти пълната бутилка „Смирноф“.

— Хайде да поддържаме връзка за този случай — предложи той. — Свършила си много повече работа, отколкото аз бих могъл да свърша някога.

Тя го плесна по задника.

— Това е защото съм по-умна от теб.

Таксито го чакаше на улицата. Преди да се качи в него, той погледна към цветарския ван. Вторачен в него от седалката до шофьора, Айнър вдигна ръка въпросително. Майло отговори с вдигнат палец и туристът се върна в задната част на вана. За огромно учудване на Майло, Айнър наистина ги бе оставил насаме. Самият Майло никога не би проявил подобна щедрост.