Кон Игълдън
Смъртта на царете (8)

Глава 7

Тубрук се събуди схванат от студ в тъмнината на дома за роби. Чуваше как други тела мърдат около него, но в помещението, където спяха оковани, готови да потеглят на път, още нямаше признаци, че зората е близо.

Още от първите часове с Ферк, докато разработваха подробностите, не си беше позволил да мисли точно за тази част от плана. Това му се струваше дребно неудобство в сравнение с възможността да го подложат на мъчения и да го убият, ако атентатът срещу Сула се провали или ако го хванат, докато бяга. Шансовете му да изпадне в беда бяха толкова много, че той изтласка от ума си деня и нощта, които щеше да прекара като роб, и почти ги беше забравил.

Огледа се в тъмното. Усещаше тежестта на металните гривни, приковали ръцете му към веригата, която издрънчаваше и при най-лекото движение. Опита се да не си спомня какво беше първия път, но паметта му възкреси онзи нощи, дни и години, докато цялото онова време не се събра накуп и не зашепна в него, шепот, който почти го накара да изкрещи. Някои от окованите мъже плачеха тихо; Тубрук никога не беше чувал по-тъжен звук.

Сигурно ги бяха докарали от далечни земи или ги бяха продали в робство заради престъпления или дългове. Имаше стотици начини, но да си роден в робство беше по-зле от всичко останало и той добре го знаеше. Като малки деца те тичаха и играеха в щастливо неведение, докато не пораснеха достатъчно, за да разберат, че нямат друго бъдеще освен да бъдат продадени.

Тубрук вдъхна миризмата на конюшнята: масло и сено, пот и кожа, просто човешки животни, без никаква собственост, самите те нечия собственост. Надигна се и усети тежестта на веригата. Другите роби мислеха, че той е един от тях, навярно провинил се, за да бъде пребит така ужасно. Само Ферк знаеше, че е свободен.

Тази мисъл не му донесе успокоение. Не беше достатъчно да си каже, че само едно кратко пътуване го дели от имението и свободата. Ако те мислят за роб и ако си окован, и лежиш в мрака, без да можеш дори да се надигнеш, къде е тогава скъпоценната свобода?

Ако свободен мъж е окован в робски вериги, той е роб. Тубрук усети стария безименен страх, който беше изпитвал преди десетилетия в тези стаи. Да ядеш, да спиш, да живееш и да умираш по нечия прищявка… сега се беше върнал към всичко това и в този миг годините, когато се гордееше, че е спечелил свободата си, не представляваха нищо повече от пепел.

— Толкова крехко нещо — каза той тихо, само за да чуе гласа си, и мъжът до него изсумтя, размърда се и едва не го дръпна върху себе си.

Тубрук погледна настрани, благодарен за тъмнината. Не искаше светлина да влиза през високите прозорци, за да разкрие лицата им. Предстоеше им кратък, жесток живот на полето — неспирна работа, докато паднат, без да могат вече да станат. Може би един-двама от мъжете в тази стая щяха да бъдат избрани заради силата и бързината си и да бъдат обучени за цирка. Вместо да завършат живота си като осакатени водоносци, щяха да умрат от загуба на кръв, напоявайки пясъка с бъдещето си. Един-двама може би щяха да имат собствени деца и да ги видят дадени за продажба веднага след раждането им.

Светлината идваше бавно, въпреки желанието му, но окованите роби лежаха неподвижно, безмълвно. Повечето показваха, че са будни, само с лекото издрънчаване на веригите, когато се обръщаха. Развиделяването беше знак, че ще им донесат храна и вода, и те чакаха търпеливо.

Тубрук вдигна ръце към лицето си и се намръщи — беше подуто след снощните удари на Ферк. Когато го бяха довели, пазачът се беше изненадал. Ферк никога не се беше проявявал като жесток човек и войникът разбра, че Тубрук навярно сериозно се е провинил, за да го пребият така ужасно точно вечерта, преди да бъде предаден на новите си собственици.

Разбира се, никой не зададе никакви въпроси. Макар робите да прекарваха само няколко дни в къщата, докато Ферк получи парите си, те бяха негова собственост така несъмнено, както и столът, на който седеше, и дрехите, които носеше.

Раздадоха им копанки, пълни с варени зеленчуци и хляб, и Тубрук зарови пръсти в своята. Вратата отново се отвори и Ферк въведе трима войници. Тубрук държеше лицето си наведено като всички, не се осмеляваше да срещне ничий поглед, дори случайно. Любопитен шепот се разнесе в стаята, но той не отвори уста. Предположи целта на посещението им и коремът му изстина от напрежение. Сигурно вече бяха говорили с всички в кухнята на Сула и бяха разбрали, че липсва роб на име Далций. Ферк беше казал, че преди да напусне града, ще го претърсят, но не беше очаквал войниците да излязат толкова стриктни и да дойдат в помещенията за робите му толкова рано.

Тубрук усети, че ще го разпознаят веднага в сивата утринна светлина, но войниците се движеха, без да бързат, сред хранещите се роби — явно се стараеха да изпълнят възложената им задача възможно най-добре. И как иначе, помисли Тубрук. Ако го пропуснеха тук, а после го разпознаеха при портата, щяха да бъдат сериозно наказани. Запита се дали Сула е погълнал отровата; знаеше, че няма да е сигурен дни, дори седмици наред, ако сенатът реши да отложи оповестяването на новината. Хората в Рим почти не виждаха диктатора отблизо. Щяха да продължат да си живеят и ако той оцелееше, нищо чудно изобщо да не научат за покушението.

Докато дъвчеше бавно, една груба ръка посегна да хване брадичката му. Тубрук позволи да му повдигнат главата и видя студените очи на млад легионер. Преглътна хапката и се опита да си придаде спокойно изражение.

Войникът подсвирна.

— Тоя е здравата помлян.

Тубрук нервно премига с подутите си очи.

— Той оскърби съпругата ми — каза Ферк. — Лично приложих наказанието.

— Ама наистина ли? — попита легионерът.

Сърцето на Тубрук затупка и той отмести поглед — спомни си твърде късно, че е погледнал войника в очите, а не биваше да го прави.

— Щях да го изкормя, ако беше посегнал на моята — каза легионерът и пусна брадичката му.

— Как пък не! И да си изгубя печалбата — реагира веднага Ферк.

— Търговци! — изсъска офицерът презрително.

Двамата с Ферк пристъпиха към следващия и Тубрук опразни копанката — стискаше я, за да не личи, че ръцете му треперят от облекчение. След малко войниците си тръгнаха и стражите влязоха, за да ги сритат да станат и да се качат в каруцата, която щеше да ги откара извън Рим към новите им домове и новия им живот.

 

 

Юлий притисна глава към решетките в тавана на малката килия под палубата на триремата и затвори лявото си око, за да види какво става. Ако го държеше отворено, мъглата в полезрението му предизвикваше главоболие. Пое си дълбоко дъх и се обърна към другите:

— Най-после пристанище. Топъл въздух, подушвам плодове или подправки. Мисля, че сме в Африка.

След като бяха прекарали цял месец в претъпканата мрачна килия, пленените римляни, които седяха или лежаха подпрени на дървените стени, се размърдаха, проявявайки подобие на интерес. Юлий ги изгледа и въздъхна, преди да се дотътри обратно до мястото си; пълзеше внимателно, за да не натоварва шинираната си ръка.

Този месец беше труден за всички. Бяха им отказали бръсначи и вода за миене, затова спретнатите по принцип войници сега представляваха парцалива сбирщина — до един мръсни и брадясали. Кофата, която им бяха дали за естествените им нужди, беше препълнена и над нея кръжеше облак мухи. Стоеше в един ъгъл, но изпражненията преливаха по пода край нея, а пленниците нямаха с какво да се бършат. Горещият въздух вонеше на болест и двама от мъжете имаха треска, с която Кабера едва се справяше.

Старият лечител правеше всичко възможно, но го претърсваха всеки път, когато им носеше храната или преглеждаше раните им. Пиратите непрекъснато го занимаваха със собствените си болежки и Кабера казваше, че е съвсем вярно, че години наред не са имали лечител на борда.

Юлий усети как главата започва да го боли и изстена. Още откакто си възвърна съзнанието, болките го връхлитаха почти непрекъснато, подкопаваха волята му и го караха да се държи грубо с другите. Всички бяха раздразнителни, някогашната дисциплина полека изчезваше в тъмнината, ден след ден, и Гадитик трябваше непрекъснато да се намесва, за да предотврати сбиванията, щом опънатите нерви не издържаха.

Когато държеше очите си затворени, Юлий успяваше да овладее главоболието, но Кабера повтаряше, че не бива да престава да си служи със замъгленото око, че трябва часове наред всеки ден да фокусира на близко и далечно разстояние, иначе ще ослепее, щом излезе на слънце. И трябваше да вярва, че всичко ще има край. Щеше да се върне в Рим при Корнелия и това нещастие щеше да остане далечен спомен. Донякъде му помагаше и представата, че това вече се е случило, че седи на слънце край стената на имението, прегърнал тънката талия на Корнелия, и свежият ветрец роши косата му. Тя щеше да го пита как е живял в мръсотията и вонята на килията и той щеше да й разкаже всичко. Пожела си да можеше да си спомни по-ясно лицето й.

Протегна ръка, взря се в нея, после в залостената врата, отново и отново, докато болката не започна да пулсира в лявото му слепоочие. Отпусна ръката си и затвори очи, за да не гледа окаяното си състояние след един месец дажби колкото да не умре. Какво не би дал за една студена стрида, която да се плъзне в гърлото му! Знаеше, че е глупаво да се самоизмъчва, но умът му извикваше видения на стриди, толкова истински, сякаш висяха пред него, и с толкова остър вкус, колкото беше зрението му преди битката на „Акципитер“.

Не си спомняше нищо от този ден. Доколкото успяваше все пак да си спомни, само за миг силата и здравето го бяха напуснали, отстъпили бяха място на слабостта и болестта, и през първите няколко дни, след като си възвърна съзнанието, той кипеше от гняв за това, което му бяха отнели. Остана сляп с лявото око достатъчно дълго, за да повярва, че никога повече няма да вижда и никога повече няма да може да върти меч както преди.

Светоний му каза, че еднооките не могат да бъдат добри бойци, и той вече беше разбрал, че пропуска неща, когато посегне към тях — ръката му сграбчваше въздуха, когато не успееше да прецени разстоянието. Сега зрението му се беше върнало поне отчасти, макар че размазаните очертания, които виждаше с лявото око, го вбесяваха, караха го да търка окото, за да види по-ясно. Ръката му се вдигна по навик, за да направи точно това, но той се сдържа — знаеше, че няма да му помогне.

Главоболието като че ли си намери друг канал в мозъка му и си проправи път по него, докато и новата точка не започна да пулсира в ритъм с първата. Надяваше се болката да си остане там и да не се разпространява. Мисълта за това, което бе станало с него, пораждаше страх, който още не беше започнал да изследва, но досега три пъти болката беше избухвала в светкавични светлини, които го поглъщаха, и той се беше събуждал с уста, вгорчена от жълта жлъчка, проснат в собствената си мръсотия и стиснат здраво от Гадитик. При първия пристъп си беше прехапал езика и устата му се беше напълнила с кръв, която го задушаваше, при втория бяха откъснали парче от мръсната му туника и го бяха пъхнали между зъбите му, докато той се гърчеше в конвулсии. Той си го запази — за третия.

Усмърделите се войници — до един със зачервени, кървясали очи — вдигнаха глави, щом чуха стъпките по стълбата. Ставаше нещо необичайно, което прекъсваше безкрайната скука; дори двамата трескави се надигнаха да видят какво става.

Беше капитанът. Светеше от здраве и чистота в сравнение с мъжете от „Акципитер“. Беше висок, така че му се наложи да наведе глава, за да влезе в килията. Придружаваше го друг мъж, с меч и кама, готов да отблъсне внезапна атака.

Ако главата му не пулсираше от болка, Юлий щеше да се изсмее на тези предпазни мерки. Римляните бяха загубили силата си, понеже нямаше как да се упражняват. Не можеше да престане да се чуди колко бързо се отпускат мускулите без упражнения. Кабера им беше показал как да се поддържат здрави, като опират гърбове двама по двама и се мъчат взаимно да се избутват, но от това като че ли нямаше голяма полза.

Капитанът се мъчеше да не диша, очите му се заковаха в преливащата кофа. Лицето му беше загоряло, издълбано от годините взиране в морските простори. Дори дрехите му ухаеха на свежо и Юлий закопня да излезе навън, на въздух, на открито — толкова силно, че сърцето му се разтупка.

— Стигнахме безопасно пристанище. След половин година може би ще ви свалим някъде през нощта, свободни и откупени.

Капитанът направи пауза, за да се наслади на ефекта от думите си. Вестта, че пленничеството им все пак ще има край, прикова очите на всички римляни в него.

— Сумите, които ще искаме… ето това е деликатният проблем — продължи той с приятен глас, сякаш се обръщаше към група стари познати, а не към войници, които биха го разкъсали със зъби, ако имаха сили. — Не трябва да е чак толкова много, че близките ви да не могат да платят. Нямаме полза от такива неща. Но някак си не ми се вярва, че ще кажете истината, ако ви запитам колко биха платили семействата ви за вас. Разбирате ли ме?

— Много добре те разбираме — каза Гадитик.

— Най-добре ще е да постигнем компромис. Всеки от вас ще ми каже как се казва и какво богатство притежава, а аз ще преценя дали лъжете и ще добавя каквото ми се стори, че е уместно. Нещо като малка игра.

Никой не му отговори, но всички отправиха безмълвни молитви към боговете и по лицата им се изписа достатъчно видима омраза.

— Добре, да започваме.

Посочи с пръст Светоний, който чешеше червените болезнени петна, които въшките оставяха по телата на пленниците.

— Светоний Пранд. Аз съм тесерарий, най-ниският чин. Семейството ми няма какво да продаде — отвърна той прегракнало.

Капитанът се вгледа в него; преценяваше го. Нищо не подсказваше особено голямо богатство у този пленник, ако се съдеше по мършавината му — видима, впрочем, и у другите. Юлий разбра, че капитанът просто се забавлява. Явно изпитваше удоволствие, че надменните римски офицери са принудени да се пазарят с врага. Но какъв избор имаха? Ако пиратът поискаше твърде много и семействата им не успееха да вземат назаем или — по-зле, — ако откажеха, тогава щеше да ги настигне моментална смърт. Трудно му беше да не си позволи такава игра.

— Мисля, че за най-ниския чин ще поискам два таланта — петстотин в злато.

Светоний изфуча, макар Юлий да знаеше, че семейството му лесно ще успее да събере тази сума и дори десет пъти по-голяма.

— Богове! Та те нямат толкова пари! — възрази Светоний; измършавялото му тяло придаваше достоверност на думите му.

Капитанът сви рамене.

— Моли се на боговете си да могат да ги съберат, иначе политаш през борда с верига на краката.

Светоний се отпусна, привидно отчаян, но Юлий знаеше, че смята, че е надхитрил пирата.

— А ти, центурионе? От богато семейство ли си?

Гадитик го изгледа яростно и изръмжа:

— Не съм, но каквото и да кажа, няма да има никакво значение за тебе.

Капитанът се намръщи замислено.

— Мисля… да, за центурион, който е не по-низш от капитан, значи с моя ранг… ще е оскърбление, ако поискам по-малко от двадесет таланта. Това, мисля, е около пет хиляди в злато. Да.

Гадитик не му обърна внимание, макар че сякаш леко се сниши, изпаднал в отчаяние.

— Как се казваш? — обърна се капитанът към Юлий.

Той също беше смятал да не му обръща внимание, но изведнъж главата го заболя неудържимо и у него се надигна гняв.

— Казвам се Юлий Цезар. Командвам двадесет души. И съм глава на богато семейство.

Веждите на капитана се вдигнаха и другите си зашепнаха невярващо. Юлий се спогледа с Гадитик, който поклати глава. Посланието беше ясно.

— Глава на семейство! Чест е за мен да се запозная с тебе — каза капитанът и се ухили зловещо. — Може би двадесет таланта ще е добра цена, за да те пусна.

— Петдесет — каза Юлий и изправи рамене, докато изричаше думите.

Капитанът премига и самообладанието му изчезна.

— Това са двадесет хиляди златни монети — каза той изумено.

— Направи ги петдесет — отвърна твърдо Юлий. — Когато те намеря и те убия, ще ми трябват пари. Далеч съм от дома си, в края на краищата.

Въпреки болката в главата успя да изобрази дивашка усмивка.

Капитанът бързо се съвзе от изненадата.

— А, ти си онзи със счупената глава. Сигурно умът ти е останал на палубата на кораба ми. Ще поискам петдесет, пък като не дойдат — морето е достатъчно дълбоко.

— Но не е достатъчно широко, за да те скрие от мене, кучи сине — отвърна Юлий. — Ще разпъна хората ти на кръст по цялото крайбрежие. Към офицерите може да проявя милост и да ги удуша. Имаш думата ми.

Войниците избухнаха в приветствени викове: присмиваха се на капитана, който пребледня от гняв. За миг понечи да пристъпи напред и да стисне Юлий за гърлото, но се овладя и се огледа строго.

— Ще определя висок откуп за всички. Да видим тогава дали ще се радвате! — над вика той врявата. Докато излизаше заедно със спътника си, погледна за последно към Юлий и разтърси глава в неверие.

След малко, когато бяха сигурни, че никой няма да ги чуе, Светоний се нахвърли върху Юлий:

— Какво те прихвана, глупак такъв? Семействата ни ще бъдат докарани до просяшка тояга заради глупавата ти гордост!

Юлий вдигна рамене.

— Той ще определи такива цени, каквито сметне за добре. Щеше да направи същото и ако не беше дошъл тук, макар че за мене напук ще поиска петдесет.

— Цезар е прав — каза Гадитик. — Той просто си играе с нас. — Изсмя се. — Петдесет! Видяхте ли физиономията му? Рим заговори у тебе, момче.

Смехът премина в кашлица, но старият войник се усмихна.

— Мисля, че беше грешка да го дразниш — продължи Светоний и един-двама измърмориха одобрително.

— Той уби римски войници и потопи „Акципитер“, а вие мислите, че трябва да играем по неговата свирка, така ли? Бих ви заплюл, ако имах плюнка — изсъска Юлий. — Сериозно говоря. Когато се освободя, ще го намеря и ще го претрепя. Дори да ми отнеме години, този негодник ще види лицето ми, преди да срещне смъртта си.

Светоний се хвърли към него вбесен, но Пелитас го бутна назад и изръмжа:

— Сядай долу, глупако! Няма смисъл да се бием помежду си, а и Юлий още не е оздравял.

Светоний се подчини, макар че гледаше сърдито. Юлий не му обърна внимание. Почеса ръката си под шината, погледна болните, легнали във влажната воняща слама, и каза:

— Тук ще измрем.

— На стълбата пазят двама души — каза Пелитас. — Можем да ги очистим. Сега, като сме в пристанище, си струва да опитаме.

— Може би — каза Юлий. — Но те са нащрек. Дори да успеем да измъкнем пантите на вратата, залостват капака към палубата всеки път, след като някой влезе тук, дори Кабера. Не виждам как можем да го разбием достатъчно бързо, за да излезем, преди всички да са се струпали горе да ни чакат.

— Може да си послужим с главата на Светоний — подхвърли Пелитас. — Няколко удара и ще си отворим път. Каквото и да стане, печелим.

Юлий се засмя заедно с него.

На следващата нощ единият болен умря. Капитанът позволи на Кабера да извлече тялото и да го хвърли през борда без никакви церемонии. Настроението на останалите отново спадна до пълно отчаяние.