Кон Игълдън
Смъртта на царете (21)

Глава 20

Много малко от пристанищните постройки имаха покриви и стени, достатъчно сигурни, за да могат хората на Юлий да ги използват. По-голямата част бяха опожарени и бяха останали само каменните стени, подобни на празни черупки. Юлий прати хората си да претърсят района за храна. Макар че Целз беше събрал достатъчно храна, за да му стигне през зимата, едва ли щеше да стигне дълго време за толкова много здрави мъже.

Легионерите вървяха предпазливо — никога поединично и винаги очакваха внезапна атака. Дори след като събраха труповете и ги заровиха, пристанището си остана мълчаливо и мрачно и те живееха с мисълта, че който и да е унищожил римското население, може да е наблизо и да се върне.

Намериха жив само един мъж. Кракът му беше посечен и инфекцията го разяждаше. Откриха го, когато го чуха да се движи, за да убие един плъх, приближил се твърде много към миризмата на кръвта му. Мъжът тъкмо смазваше главата на животното с камък и извика от ужас, когато хората на Юлий го хванаха за ръцете и го изнесоха на светло. Тъй като беше стоял дни наред на тъмно, не можеше да понесе дори слабото утринно слънце и застена като трескав, докато го влачеха към кораба. Юлий повика Кабера веднага щом видя подутия крак, макар да предположи, че е късно. Устните на мъжа бяха целите в сухи корички и той заплака без сълзи, когато поднесоха към устата му купа вода. Кабера опипа подутия му крак с дългите си пръсти, поклати глава и дръпна Юлий настрана.

— Отровата е стигнала до слабините. Твърде късно е да го отрежа. Мога да се опитам да намаля болките му, но не му остава много.

— Можеш ли… да положиш ръце върху него? — попита Юлий с надежда.

— Твърде късно е, Юлий. Трябваше вече да е мъртъв.

Юлий кимна с горчиво примирение, взе купата от хората си и я доближи до устата на умиращия. Едва не дръпна ръце от трескавата жар, която го лъхна от изопнатата кожа.

— Разбираш ли ме? — попита младият римлянин.

Мъжът се опита да кимне, отпи от водата, задави се и лицето му почервеня.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана? — настоя Юлий.

Спазмите утихнаха и мъжът изтощено отпусна глава на гърдите си и прошепна:

— Убиха всички. Цялата страна е в пламъци.

— Въстание ли? — бързо попита Юлий.

Можеше да е някакъв нашественик, опустошил няколко крайбрежни града, преди да се оттегли с корабите си. Това се случваше твърде често в тези части на света. Мъжът кимна и пак помоли да пие.

— Митридат — каза после прегракнало. — Когато Сула умря, той ги повика…

Закашля се отново. Юлий излезе навън, на палубата, далеч от вонята на смърт, изпълнила каютата. „Сула е мъртъв?“ Стисна перилата на кораба, мускулите на ръцете му се сгърчиха в спазъм. Надяваше се мъжът, който му беше отнел Марий, да е умрял бавно и мъчително.

Част от него си беше представяла как се връща в Рим с новонабраните си войници, богат и властен, как побеждава Сула и отмъщава за Марий. В по-спокойните си моменти осъзнаваше, че това е детска фантазия, но я беше лелеял толкова дълго; мечта, благодарение на която месеците в килията и припадъците ставаха малко по-поносими.

Докато денят отминаваше, Юлий раздаваше силите си в изпълнението на десетки задачи, необходими за обезопасяване на района на пристанището. Даваните заповеди и хората, на които говореше, му изглеждаха далечни, докато се опитваше да осмисли новината, които беше чул от умиращия. Поне набавянето на провизии му беше осигурило достатъчно занимания. Смъртта на Сула оставяше дупка в бъдещето му, празнота, която се подиграваше на усилията му.

Търговецът Дур го намери да чисти един кладенец заедно с трима легионери. Всички нашественици обикновено отравяха местните водоизточници с трупове на животни и Юлий работеше вцепенено заедно с другите — вадеше разпадащите се мъртви пилета и се мъчеше да не се задави от вонята, докато ги хвърляше настрана.

— Трябва да поговоря с тебе — каза Дур.

Отначало Юлий като че ли не го чу, затова той повтори думите си по-високо. Юлий въздъхна и се обърна към него. Тримата войници продължиха да пускат въжетата с куките, за да вадят разложените пилета. Юлий избърса ръце в туниката си и Дур видя, че е изтощен — и изведнъж осъзна колко е млад този мъж. Поради умората, която гасеше огъня в него, изглеждаше почти като изгубен. Търговецът се прокашля:

— Искам да си тръгна с моите два кораба, господарю. Оставих писмо от мое име, в което се казва, че си наел „Вентул“, за да преследваш пирати. Време е да се върна при семейството си и към собствения си живот.

Юлий го изгледа, без да отговори. След малко Дур започна отново:

— Разбрахме се, че когато намериш Целз, ще взема моя кораб и първата трирема като обезщетение за изгубения товар. Нямам никакви оплаквания, но трябва да заповядаш на твоите хора да слязат от корабите ми, за да отплавам към дома. Те нямат да приемат заповеди от мене.

Юлий се ядоса. Доскоро не беше разбирал колко трудно е да удържиш някакво подобие на чест. Беше обещал на Дур двата кораба, но това беше преди да открие опустошеното от войната пристанище. Какво очакваше този мъж? Воинските инстинкти у Юлий настояваха да му откаже безусловно. Как можеше да помисли да се откаже от два от корабите си, когато Митридат избиваше всички римляни, намиращи се в Гърция?!

— Ела с мене — каза той на Дур и тръгна толкова бързо, че капитанът трябваше да се затича, за да не изостане.

Стигнаха до кея, където бяха закотвени трите кораба. Стражите отдадоха чест и Юлий им отвърна, после спря на ръба на пристана, в сянката на извисяващите се над него и над търговеца галери.

— Не искам да заминаваш.

Дур примига от изненада, после изсъска сърдито:

— Ти ми даде дума, че мога да си тръгна, когато плениш кораба на Целз!

Юлий се обърна към него и той преглътна мълчаливо, когато видя изражението му.

— Няма нужда да ми се напомня, капитане. Няма да ти попречим да си заминеш. Но Рим има нужда от тези кораби.

Остана дълго замислен, с потъмнели очи; взираше се в корабите, които се издигаха и спускаха в мръсната вода.

— Искам да тръгнеш с двата кораба покрай брега, колкото можеш по-бързо, и да намериш на запад пристанище, което Рим използва за дебаркиране на легиони. Предай държавните пари от мое име… и от името на капитан Гадитик от „Акципитер“. Те, струва ми се, ще ти дадат поръчение да отидеш в Рим и да докараш още войници. От това няма да спечелиш нищо, но двата кораба са бързи, а на властите им трябва всяко нещо, което е в състояние да плава.

Дур пристъпи от крак на крак и възрази:

— Няма ме вече от месеци. Семейството ми и кредиторите ми мислят, че съм мъртъв.

— А тук са загинали римляни, нима не видя труповете? Богове, моля те да направиш услуга на града, който те е отгледал. Никога не си се сражавал за този град, не си проливал кръвта си за него. Давам ти шанс да се отплатиш поне с малко за това, което той ти е дал.

Дур едва не се усмихна на тези думи, но се сдържа, понеже осъзна, че младият мъж говори съвсем сериозно. Запита се какво ли биха направили с този войник неговите приятели в Рим. Той като че ли виждаше града по такъв начин, че представата му нямаше нищо общо с просяците, плъховете и болестите. Разбра, че Юлий си представя Рим като нещо по-голямо, отколкото можеше да го види той, и за миг усети срам пред лицето на тази вяра.

— Откъде знаеш, че няма да взема парите и веднага да тръгна към Северна Италия, за да се върна вкъщи?

Юлий се намръщи и обърна студения си поглед към него.

— Защото, ако го направиш, ще стана твой враг и знаеш, че ще те намеря и ще те унищожа.

Думите бяха изречени небрежно, но след като беше видял екзекуциите и беше чул как Целз бе полетял през борда на собствения си кораб, Дур се уви по-плътно в наметалото си, за да се предпази от студения вятър, и отвърна сърдито:

— Добре. Ще направя както казваш, макар че проклинам деня, в който те видях да стъпваш на „Вентул“.

Юлий викна на стражите на корабите на Дур:

— Моите войници да слизат!

Войниците, които се виждаха на палубата, отдадоха чест и тръгнаха да доведат другите. Главата на Дур се замая от облекчение и той каза тихо:

— Благодаря ти.

Юлий хвърли поглед натам, където каменният кей преминаваше в утъпкана пръст и където се виждаха пет фигури, увиснали на кръстовете.

— Не забравяй. — После обърна гръб на капитана и се отдалечи.

Дур се съмняваше, че някога ще може да забрави.

 

 

Когато се спусна нощта, мъжете се събраха в най-запазения от складовете. Една от стените беше доста очукана, но огънят я беше пощадил. Вонеше, но поне беше топло и сухо. Навън беше започнало да вали — тихо барабанене по тънкия дървен покрив.

Донесоха лампи от кораба на Целз. Жито, разпиляно от мародерите, застилаше пода; войниците седяха върху купища скъсани чували.

Гадитик се изправи пред насядалите мъже. Повечето бяха работили целия ден — или поправяха покрива, или носеха припаси от и към корабите, които щяха да заминат със сутрешния отлив.

— Време е да помислим за бъдещето. Искаше ми се малко да си почина в някое римско пристанище, преди да си ида у дома. Но един гръцки цар е избил нашите войници. Това не бива да остане безнаказано.

Сред мъжете се разнесе сърдит шепот, макар че беше трудно да се каже дали в знак на съгласие, или в пристъп на гняв. Юлий ги огледа от мястото си до Гадитик. Това бяха неговите войници. Беше изразходвал толкова време с простата цел да намери и убие Целз, че никога не се беше замислял какво ще дойде после… какво остава пък за далечната мечта, че един ден ще се изправи пред диктатора на Рим. Ако вкараше нова центурия в някой легион, сенатът трябваше да признае авторитета му и да му присъди официален пост.

Мълчаливо направи гримаса в сенките. А може би нямаше да постъпят така, щяха да назначат Гадитик, а него да върнат пак да командва само двадесет души. Сенаторите не бяха хора, които с охота биха признали необикновения му авторитет пред случайно събраната група хора, макар че новопридобитото му богатство би могло да му осигури влияние, стига да го използваше незабавно. Запита се дали би могъл да се задоволи с подобно положение и се усмихна незабелязано за войниците, които гледаха Гадитик. Имаше прост отговор. Той се беше научил, че няма нищо по-хубаво от водачеството и нищо по-предизвикателно от това да нямаш кого да помолиш за помощ. В най-лошите моменти бяха гледали него, за да разберат къде е пътят напред, да видят следващата стъпка. Богове, беше много по-лесно да следваш някого, без да мислиш… но не и наполовина толкова задоволяващо. Част от него копнееше за тази сигурност и за простото удоволствие да е в състава на едно цяло. Но в сърцето си той желаеше главозамайващата смесица от страх и опасност, която идваше само с командването.

Как можеше Сула да е мъртъв? Тази мисъл се връщаше отново и отново. Раненият, прибран на борда, не знаеше нищо за това — просто на войниците им било казано една година да носят черно. Когато мъжът беше изпаднал в безсъзнание, Юлий го беше оставил в ръцете на Кабера — по залез-слънце сърцето му най-накрая спря. Юлий беше заповядал да го погребат заедно с другите римляни и го беше срам да си помисли, че дори не го беше попитал как се казва.

— Юлий? Искаш да им кажеш нещо? — обърна се към него Гадитик и той трепна.

Виновно осъзна, че не е чул нищо от думите на по-възрастния офицер. Изправи се бавно, замисли се за миг и отвори уста.

— Знам, че повечето от вас се надяваха да видят Рим, и ще го видят. Моят град е странно място: мрамор и мечти, поддържани със силата на легионите. С клетвата, която полага, всеки легионер е задължен да пази нашия народ — навсякъде. Римският гражданин трябва да каже само едно: „Аз съм римски гражданин“, и това му гарантира подслон и закрила от наша страна.

Той спря. Всички очи в склада бяха впити в него.

— Но вие не сте положили тази клетва и аз не мога да ви карам да се биете за град, който никога не сте виждали. Имате повече богатство, отколкото повечето войници ще видят дори след десет години служба. Трябва да направите свободен избор — да служите под клетва или да си заминете. Ако си отидете, ще се разделим като приятели. Сражавахме се заедно и някои не оцеляха в битката. За други от вас може да има още много битки. Ако останете, ще предам съкровищата на Целз под опеката на капитан Дур, който ще се срещне с нас на западното крайбрежие, след като Митридат бъде победен.

Когато спря, нисък шепот отново изпълни помещението.

— Може ли да имаш доверие на Дур? — обади се Гадитик.

Юлий помисли за момент, после поклати глава.

— Не и за толкова много злато. Ще оставя Пракс при него да поддържа честността му.

Потърси с очи стария си опций и с удоволствие го видя да кима. Щом уреди това, Юлий си пое дълбоко дъх и пак огледа насядалите мъже. Можеше да назове по име всекиго от тях.

— Ще положите ли клетвата на легиона, за да бъдете под моя команда?

Те изреваха утвърдително.

Гадитик се наведе към ухото на Юлий и прошепна дрезгаво:

— Богове, сенатът ще ми вземе главата, ако го направиш!

— Тогава трябва да заминеш, Гадитик, да се присъединиш към Светоний на кораба, докато аз приемам клетвата им.

Гадитик го изгледа преценяващо. После каза:

— Питах се защо си го оставил там. Няма да положи клетва, която да не може да наруши… Мислил ли си накъде ще ги поведеш?

— Мислил съм. Ще събера армия и ще ги поведа право срещу Митридат.

Протегна ръка, Гадитик се поколеба, после я пое с кратко ръкостискане, което беше почти болезнено.

— Тогава пътят ни е един — каза той и Юлий кимна разбиращо.

Вдигна ръце, за да призове за тишина, и се усмихна, когато тя настъпи. Гласът му се разнесе ясно във внезапното мълчание.

— Никога не съм се съмнявал във вас — обърна се той към мъжете. — Нито за миг. Сега станете и повтаряйте.

Всички станаха като един и застанаха мирно, с вдигнати глави и изправени рамене.

Юлий ги огледа и разбра, че е длъжен да продължи напред. У него нямаше нищо, което да го накара да се отметне, но с клетвата неговият живот щеше да се промени, докато Митридат не паднеше мъртъв.

Започна да изрича думите, на които баща му го беше учил, когато светът още беше прост.

— Юпитер Победителю, чуй тази клетва. Посвещаваме нашата сила, нашата кръв, нашия живот на Рим. Няма да отстъпим. Няма да се пречупим. Няма да протестираме срещу страданието или болката. Където има светлина, оттук до края на света, ние защитаваме Рим под командата на Цезар.

Мъжете повтаряха след него с ниски и твърди гласове.