Кон Игълдън
Смъртта на царете (15)

Глава 14

— Чакай! Нещо не е наред — изсъска Светоний и задържа Пракс тъкмо когато щеше да излезе от сянката на пристройките на пристанището.

Бившият опций раздразнено се отърси от ръката му.

— Не чувам нищо. Трябва да намерим Юлий. Хайде.

Светоний поклати глава и огледа празното пристанище. Къде беше квесторът? Сигурно нямаше да пренебрегне предупреждението, което му беше изпратил. Толкова лесно беше да прошепне съобщението си на един легионер, който пикаеше в тъмния вход на хана. Преди войникът да свърши и да се обърне, Светоний беше изчезнал в тълпата — сърцето му биеше до пръсване. Толкова ли пиян беше мъжът, че да не го е чул? Всъщност наистина се олюляваше, докато изливаше изпитото вино в каменната канавка.

Младият римлянин стисна раздразнено юмруци. Квесторът би възнаградил човек, предотвратил пиратско нападение в сърцето на римско пристанище. Юлий щеше да бъде унищожен, а той щеше да се върне в Рим с непокътнато достойнство, оставил най-накрая зад гърба си униженията, от които беше страдал. Освен ако пияният легионер не беше забравил съобщението или не беше паднал някъде на път към казармата.

— Какво има? — попита Пракс. — Ето го кораба. Ще тичаме дотам.

— Това е клопка — бързо каза Светоний. — Нещо не е наред, усещам го.

Не смееше да каже повече от страх, че Пракс ще го заподозре. Сетивата му се напрегнаха да долови признак, че охраната приближава, но не можа да чуе нищо.

Пракс го погледна накриво.

— Не чувам нищо. Ако си толкова изнервен, стой тук, но аз тръгвам.

И затича към извисяващия се силует на търговския кораб, като избягваше блестящите светли петна. Светоний го загледа намръщено. Ако квесторът не дойдеше, трябваше да тръгне след Пракс. Не можеше да остане тук и после да се моли да го закарат до Рим.

 

 

Напрегнат и нервен, стиснал перилата, Юлий се взираше към пристана. Къде се бавеха Пракс и Светоний? Очите му пробягаха по откритото пространство: търсеше своите хора, мислено ги подканваше да дойдат по-бързо. До зазоряване оставаха само два-три часа.

Чу под себе си леко тупване и погледна. Поредният плувец бе стигнал до сянката на кораба и сега лежеше по гръб и пухтеше от изтощение. Без светлини, по които да се водят, те бяха плували в дълбоките води около пристанището, където дори нямаше за какво да се хванат, обзети от ужас от акулите. Трудно беше, но Юлий се тревожеше за другите, които не можеха да плуват, като гиганта Кир. Те трябваше да минат през пристанището в тъмнината, без да събудят подозрението на стражите на квестора, а вече закъсняваха.

Небето беше черно, но цялото пристанище беше осеяно с факли — трепкащи тъмножълти пламъчета, които подскачаха на вятъра, духащ откъм морето. Беше се обърнал преди час и Юлий искаше само едно — да изтегли котвата и да тръгне. Капитанът беше вързан и заключен в каютата си, а екипажът беше приел присъствието на бойците без коментари или признаци на тревога. Всичко се беше развило доста по-добре от това, на което се беше надявал Юлий, но докато гледаше как припукват пламъците на факлите, изпита внезапен страх, че квесторът може да е хванал хората му и всичко, направено дотук, е напразно.

Пожела си да не беше пращал Пракс и Светоний в хана. Можеше да се е стигнало до сбиване или да бяха събудили подозрение с неумело разказвани приказки за богатствата на борда. Беше прекален риск, призна той пред себе си и стисна перилата на „Вентул“ още по-силно.

Ето! Позна стария опций, който тичаше към кораба. Затърси с очи Светоний, но не го видя. Какво се беше случило?

Пракс се качи с пухтене на борда.

— Къде е Светоний? — изсъска Юлий.

— Зад мене. Уплаши се. По-добре да го оставим — отговори Пракс и погледна към пристанището.

В далечината Юлий чу вик и се наведе, за да види. Идваше още някой, но под поривите на вятъра не можеше да е сигурен кой точно. После чу ритмичния ход на легионери, тропота от подкованите им с желязо сандали по калдъръма — шум, който би познал навсякъде по света. Десет, може би двадесет. Със сигурност не бяха неговите хора. Освен Светоний още шестима други трябваше да дойдат на пристанището пеша. Устата му пресъхна. Това беше квесторът, идваше да ги арестува.

Погледна тясната дъска, която свързваше кораба с кея. Крепяха я само няколко торби с мокър пясък. Можеше да я издърпа за секунда и да нареди корабът да отплава. Гадитик пазеше капитана. Пелитас беше при надзирателя на робите, готов да даде сигнал. Почувства се ужасно сам на палубата.

Тръсна раздразнено глава. Той беше взел това решение и щеше да чака, докато не види кой идва. Взря се в постройките на пристана, молеше се неговите хора най-после да се покажат, но не видя нищо; само чуваше приближаването на невидимите легионери — стъпките им отекваха все по-ясно и по-наблизо.

Когато излязоха на осветения от факлите пристан, сърцето на Юлий подскочи. Лично квесторът беше там, повел двадесетина от хората си, всички въоръжени. И бързаха към „Вентул“.

 

 

Светоний чу тропането на войниците и си отдъхна. Щеше да чака, докато заловят другите, и да се изплъзне призори. Квесторът щеше с удоволствие да разговаря с човека, изпратил предупреждението. Усмихна се. Изкушаваше се да остане за екзекуцията на Юлий, просто за да срещне погледа му, застанал в тълпата. За момент усети съжаление за другите, но сви рамене. Те бяха пирати, никой от тях не беше попречил на Юлий да унищожи дисциплината с безсрамните си ласкателства и обещания. Гадитик не беше достоен да командва, а Пелитас… щеше много да се зарадва да види как го убиват.

— Светоний! — изкрещя един глас зад него и сърцето му подскочи и за миг спря. — Бягай! Квесторът е довел войници… Бягай!

Светоний изпадна в паника. Гигантът Кир се носеше към него. Някой го избута на открито и той зяпна, като видя легионерите да идват към тях с голи мечове. Преглътна. Нямаше време да мисли. Можеше да го съсекат, преди да разберат, че именно той им е помогнал. Затича с другите. Вече нямаше шанс за лична среща с квестора, както си беше въобразявал. Трябваше първо да се измъкне жив от този хаос. Стисна зъби, затича напред и дори изпревари Кир.

Юлий почти извика от облекчение, когато видя последните да тичат към кораба. Хората на квестора ги забелязаха веднага и им завикаха да спрат.

— По-бързо! — извика Юлий на хората си.

Изстена, като видя колко близо са легионерите на квестора до неговите хора. Нямаше достатъчно време. Дори ако Кир и другите успееха да се качат на палубата, първите от пристанищните стражи щяха да се втурнат да ги преследват.

Сърцето на Юлий заби лудо, главата му се замая. Насили се да се обърне и извика:

— Хайде! Хайде, Пелитас! Бързо!

Дълбоко в търбуха на кораба чу как Пелитас вика заповеди. „Вентул“ потрепна, греблата се раздвижиха и се опряха в камъните на пристана, за да отблъснат кораба в тъмната вода. Юлий започна яростно да реже въжето, което го задържаше. Дъската, опряна на кея, помръдна и торбите с пясък се разместиха.

Много рано ли беше извикал? Войниците бяха на по-малко от петдесет стъпки от неговите хора, когато първите скочиха на палубата и се обърнаха назад с извадени мечове. Светоний, пъргав като невестулка, се метна на борда.

— Хайде, Кир! — извика Юлий и вдигна меча над главата си.

Едрият мъж обаче беше много бавен. Без да мисли, Юлий тръгна към дъската, готов да скочи на кея при него.

Кир спря и извади меча, за да отбие атаката на стражите.

— Кир! Много са! — изрева Юлий, разпъван между желанието да скочи в сигурен плен и това да помогне на последния от хората си. Греблата напънаха още веднъж и дъската падна.

Кир пристъпи заднешком към ръба на кея — не смееше да обърне гръб на хората на квестора. Те се хвърлиха към него и той посрещна първия с юмрука си — съкрушаващ удар, който отхвърли войника във водата. Бронята го повлече в поток сребърни мехурчета. Кир се обърна и ахна, когато един меч го удари в гърба. Размаха ръце, изрева, хвърли се към потеглящия кораб и се хвана за перилата с една ръка. Юлий го сграбчи за китката и се взря в тъмните му очи, полудели от болка и напрежение.

— Помогнете ми! — извика Юлий.

Трябваха още двама души, за да вдигнат Кир през перилата. Той изпъшка. От раната на гърба му течеше кръв и оставяше тъмно петно на дъските на палубата.

— Не исках да го убивам — каза Кир прегракнало.

Юлий коленичи до него и хвана ръката му.

— Нямаше избор.

Кир затвори очи от болка и не видя как Юлий се намръщи, когато се изправи и се отдалечи към перилата. Корабът бързо започна да се отделя от кея — робите вече имаха повече място да маневрират с греблата.

Само на двадесет стъпки от тях, легионерите ги гледаха яростно, на лицата им беше изписана омраза. Въпреки че бяха толкова близко, между тях и кораба зееше бавно разширяваща се пропаст, която не можеха да преодолеят. Един от тях плю ядно на камъните.

Квесторът стоеше с тях. Сега не беше с тога, а с тъмна туника и кожени панталони. Лицето му беше червено от гняв — и той, и хората му гледаха как корабът се отдалечава и потъва в нощта.

— Какво ще заповядаш, господарю? — попита един от легионерите.

— Тичай при капитана на галерата, която пристигна вчера — изръмжа Правитас. — Предай му, че заповядвам веднага да отплава и да преследва търговския кораб „Вентул“. Искам да тръгне след час.

Войникът отдаде чест и попита:

— Да му обяснявам ли нещо?

— Кажи му, че има убит легионер и че корабът е откраднат от пирати.

 

 

Юлий събра хората си в тъмнината. Само Кир отсъстваше — лежеше в каютата да си почива, след като превързаха раната му. Ударът беше дълбоко под плешката, но раната изглеждаше чиста и ако имаше късмет, едрият войник щеше да оживее.

Моряците бяха заключени под палубата: щяха да ги държат там, докато не получеха възможност да им обяснят промяната в положението им. Добре поне, че неговите офицери можеха да се оправят с платната и без затруднения да управляват кораба. Въпреки това обаче не му харесваше да държи невинни хора затворени — беше твърде сурово напомняне за собствения им плен.

— Нещата се промениха — започна Юлий. Опитваше се да подреди обърканите си мисли. — За тези, които още не са чули, един от войниците на квестора се удави, когато се опита да настигне нашите хора. Това означава, че всяка галера в околността ще тръгне по следите ни. Трябва да се държим колкото може по-далеч от брега и да бягаме от всички платна, които видим, докато нещата не се уталожат. Не го бях планирал така, но връщане няма. Ако ни хванат, сме мъртви.

— Аз няма да стана пират — каза високо Гадитик. — Започнахме всичко това, за да се бием с пиратите, а не да ставаме като тях.

— Квесторът знае имената ни, не забравяй — каза Юлий. — В доклада, който ще прати в Рим, ще опише как сме откраднали кораб и как сме удавили един от неговите хора. И независимо дали ви харесва, или не, ние сме пирати, докато не успеем да измислим начин да оправим това недоразумение. Единствената ни надежда е да проследим Целз и да го пленим. Едва тогава може да спрат да ни преследват.

— Виж докъде ни докараха твоите глупости! — изфуча Светоний и размаха юмрук. — Загубени сме!

Аргументи заваляха от всички страни. Юлий остави хората си да викат; бореше се със собственото си отчаяние. Ех, ако квесторът си беше останал в леглото… сега щяха да са далече и да преследват пиратите.

Накрая се овладя и каза високо:

— Ако поне за малко спрете да спорите, ще видите, че нямаме избор. Ако се предадем, квесторът ще ни даде под съд и ще ни екзекутира. Това е неизбежно… Трябва да добавя нещо.

Настана тишина и Юлий усети надеждата в лицата им. Още мислеха, че може да промени нещо, а му бяха останали само голи обещания, на които и той почти не вярваше. Погледна в очите офицерите от „Акципитер“, един след друг.

— В онзи вонящ затвор мислехме, че е мечта да сме тук, на борда на приличен кораб, готови да предизвикаме враговете си в бой. Платихме си за това, но ще се разплатим окончателно, когато Целз бъде повален в краката ни и неговото злато стане наше. Изправете глави.

— Рим никога не забравя враговете си — каза Гадитик унило.

Юлий се насили да се усмихне.

— Но ние не сме врагове на Рим. Знаем, че не сме. Само трябва да убедим и тях в това.

Гадитик поклати глава, обърна се и се отдалечи по палубата. Вече се зазоряваше. Сини делфини играеха и скачаха зад кормилото на „Вентул“. Корабът пореше вълните и греблата с бързи удари ги отнасяха далеч от сушата и от възмездието.