Кон Игълдън
Смъртта на царете (24)

Глава 23

Животът, прекаран в боеве на чужда територия, закалява мъжете, мислеше Юлий, докато вървеше неотклонно напред в края на втория ден от похода, почти заслепен от прах и пот. Ако ветераните си бяха позволили да се отпуснат след пенсионирането си, едва ли щяха да се изравнят с бързия ход на по-младите войници. Но усиленият труд, който бяха полагали, за да обработват дадените им парцели, ги беше поддържал здрави и повечето изглеждаха като направени от жили и кожа под старите си брони. Кожените им туники бяха напукани от времето, но броните им блестяха от масло и полировка. Можеше сега да се водят селяни, но бързината, с която бяха реагирали на призива му, показваше истинската им природа. Някога най-дисциплинираните бойци на света, сега те крачеха уверено и всяка крачка от дългия поход съживяваше по една искрица от някогашния им плам. Това личеше в стойката и очите им, ентусиазмът за война отново пламваше в гърдите им. Бяха мъже, за които пенсията бе смърт, мъже, които се чувстваха най-живи във войнишкото братство, където можеха да изразходват цялата останала им енергия във внезапни удари и в пресушаващия устата ужас от изправянето срещу атаката на врага.

Юлий носеше на гърба си стар щит, откъснат от Квертор от горния праг на нечия порта. Беше здраво закрепен, затиснат от тежкия мях с вода на рамото му, който на всяка стъпка издаваше музикално бълбукане. Също като другите от галерата, и той усещаше тромавостта, породена от изчезването на навика да съобразяваш движенията си с ограниченото пространство на палубата, но дробовете му бяха чисти и припадъците, които го бяха тормозили след удара по главата, бяха изчезнали без следа. Не се осмеляваше да мисли за тях, но продължаваше да се тревожи какво ще стане с авторитета му, ако го връхлетят отново. В такъв ускорен поход и сред толкова хора човек нямаше къде да се усамоти.

През по-голямата част от първия ден Юлий беше наложил сравнително бавна скорост. Имаха твърде малко хора, за да рискуват да загубят повече ветерани, отколкото беше неизбежно, и всички бяха стигнали благополучно до първия лагер. Беше сложил по-младите на пост и никой не се беше оплакал, макар че Светоний съвсем ясно беше дал да се разбере, че премълчава коментара си, преди да се подчини на заповедта с нацупено покорство. Имаше моменти, когато Юлий с удоволствие би наредил да го бичуват и би го изоставил на пътя зад себе си, но сдържаше гнева си. Знаеше, че трябва да установи връзка с мъжете, връзка, достатъчно силна, за да издържи на първите трескави моменти на битката. Войниците трябваше да го възприемат така, както някога бяха възприемали Марий — като мъж, когото да следват и в ада.

На втория ден Юлий вървя с Гадитик в челото на двете кохорти през по-голямата част от сутринта. Уговориха всеки от тях известно време да води колоната, за да може другият да върви назад сред отделенията и да види къде са силните и слабите места. Да крачи сред войниците беше ценно за Юлий и именно в тези моменти той започна да вижда пламъчето на въодушевлението дори и в израженията на най-неиздръжливите. Тези мъже бяха отхвърлили дребнавите закони и ограничения на градския живот и се бяха върнали към най-простия свят, който бяха познавали.

За по-малко от час Юлий се върна почти до средата на кохортата „Вентул“. Един от ветераните привлече вниманието му — единственият, с когото се размина, без да срещне погледа му. Мъжът сигурно беше един от най-старите и вървеше между войниците, навел глава — Юлий предположи, че го прави нарочно. Вместо шлем носеше лъвска глава — кожата й бе отрязана на раменете му в права линия. Очите на звяра бяха тъмни хлътнали дупки; и също като собственика си, мъртвият лъв изглеждаше твърде стар, за да е все още полезен някому. Старецът вървеше и гледаше право напред, присвил очи, за да ги пази от праха. Юлий го огледа с интерес; отбеляза твърдите линии на жилите, които изпъкваха по врата му, и подутите стави на ръцете и пръстите — приличаха на връзка кокали. Макар че ветеранът държеше устата си затворена, от хлътналите бузи личеше, че по старите челюсти са останали съвсем малко зъби. Юлий се запита какъв ли дух поддържа подобен старец да марширува миля след миля, загледан в нещо, което никой друг не можеше да види.

Когато наближи пладне и Юлий реши да заповяда да спрат за обяд и един час почивка, видя, че мъжът започва да куца с левия крак, и забеляза, че коляното се е подуло за краткото време, откакто беше вървял редом с него. Извика да спрат, Вълците направиха две стегнати уставни крачки и спряха като един.

Старецът седна и опря гръб на едно дърво. Набръчканото му лице се намръщи, докато превързваше подутото си коляно — уви го толкова пъти, че не можеше да го свие. Беше свалил лъвската кожа и я беше оставил внимателно настрана. Косата му беше побеляла и залепнала на потни кичури.

— Как се казваш? — попита го Юлий.

Старецът заговори, без да престава да увива плата; опитваше как се движи коляното и изсумтяваше след всеки опит.

— Казват ми Корникс, Стария гарван. Ловец съм — ловях животни с капани в гората.

— Имам приятел, който може да ти помогне за коляното. Лечител е. Може дори да е по-стар от тебе — тихо каза Юлий.

Корникс поклати глава.

— Не ми трябва. Това коляно е издържало в много кампании. Ще понесе още една.

Юлий не настоя, впечатлен от упорството на мъжа и без нито дума повече му донесе хляб и боб. Това щеше да е последната им топла храна, преди да потеглят в строй срещу Митридат — иначе неприятелят можеше да ги открие по дима от огньовете. Корникс взе храната и кимна благодарно.

— Странен командир си ти — каза старецът между две хапки. — Да ми носиш храна…

Юлий го гледаше как яде. Накрая каза:

— Вече би трябвало да си се отказал от войниклъка. Сигурно има двадесет години, откакто си излязъл от легиона, а?

— По-скоро тридесет, и ти го знаеш — отвърна мъжът с усмивка, която разкри недосдъвкан залък хляб. — Още ми липсва.

— Имаш ли семейство? — Юлий все още не можеше да си отговори защо този човек не си стои в безопасност някъде из горите, вместо да изразходва последната си сила с другите ветерани.

— Преместихме се на север и жена ми умря. Сам съм.

Юлий стана. Погледът му се отклони към мястото, където Корникс беше оставил щита и меча си до дървото. Старецът също погледна натам и реши да отговори на неизречения въпрос.

— Още мога да ги използвам, не се безпокой.

— Ще се наложи. Казват, че Митридат имал огромна армия.

Корникс изсумтя презрително.

— Винаги казват така. — Преглътна хапката и отпи голяма глътка от меха с вода. — Ще искаш ли това от мене?

— Какво да искам? — отвърна Юлий.

— Виждам, че те гризе през цялото време, откакто тръгна до мене. Какво прави мъж на моята възраст на война? Това искаше да ме питаш, нали? Чудиш се дали още мога да въртя тоя стар меч.

— Мина ми през ума — засмя се Юлий в отговор на проблясъка на хумор в тъмните очи на стареца.

Корникс се засмя заедно с него — смехът му приличаше по-скоро на цвилене. После замълча и погледна в очите високия млад командир, който притежаваше цялата увереност на младостта и целият му живот беше пред него.

— Само за да платя дълга си, момче. Нашият град ми даде много повече, отколкото аз на него. Според мене така ще си изравним сметките.

Намигна, докато изричаше последните думи, и Юлий се усмихна насила, внезапно разбрал, че Корникс е тръгнал с него, за да умре. Може би предпочиташе бърз край пред самотната агония в някоя порутена колиба. Запита се колко ли от другите искат да жертват живота си с последните остатъци от смелостта си, вместо да чакат смъртта, която да се промъкне при тях някоя нощ. Потръпна, макар че денят не беше студен.

Нямаше начин да разбере къде лагерува Митридат. Докладите, които бе получил от оцелелите римляни, можеше да са неверни, а и гръцкият цар би могъл да им избяга с много мили, докато Вълците вървяха донякъде слепешком. Най-много се тревожеше да не би разузнавачите на двете войски да се натъкнат едни на други и така армиите да бъдат принудени да влязат в бой, преди да се е подготвил. Собствените му разузнавачи разбираха, че животът им зависи от това да не ги забележат, и Юлий накара най-бързите и най-сръчните да се отдалечат на много мили, за да търсят пресни следи от неприятеля, докато основната част от Вълците се криеше из храсталаците. Понеже не биваше да палят огън, прекарваха нощите в студ и влага, а през деня едва се стопляха от слабото слънце, което стигаше до тях през клоните на дърветата.

След четири дни бездействие Юлий беше готов да нареди на мъжете да излязат на открито и да поеме последиците. Бяха се върнали всичките му разузнавачи, с изключение на трима.

Юлий неспокойно ги очакваше. Знаеше, че са точно там, където трябва, защото бяха намерили убити римски часови само на пет мили на изток — хванати неподготвени, докато пазели самотна крепост. Телата изглеждаха жалки в смъртта и никакви думи, изречени от него, не можеха да подкладат решителността на хората му повече от тази гледка.

Разузнавачите най-после дойдоха — подтичваха през мокрите листа с равномерната стъпка, с която можеха да изминат много мили без почивка. Пренебрегнаха студеното задушено, което ги чакаше, и отидоха право при Юлий. Бяха уморени, но въодушевени. Бяха отсъствали цели четири дни и Юлий веднага разбра, че най-накрая са намерили врага.

— Къде са? — попита той и бързо се изправи.

— На тридесет мили на запад — отговори единият; нямаше търпение да съобщи новината. — Голям лагер. Изглежда, се готвят да се защитават срещу легионите, идващи от Орикон. Окопали са се в една теснина между два стръмни хълма.

Спря, за да си поеме дъх, и друг от разузнавачите продължи:

— Настанили са се по склоновете и по равното на запад. Имат широка линия разузнавачи и стражи, затова не можахме да се приближим много, но мястото изглежда достатъчно укрепено, за да спре дори конница. Видяхме стрелци да се упражняват с лъковете си. Видяхме и самия Митридат. Един едър мъж даваше заповеди на войската. Приличаше на важен военачалник.

— Колко са? — прекъсна го Юлий: тази подробност му беше необходима повече от всичко останало.

Разузнавачите се спогледаха и първият заговори отново:

— Мислим, че са около десет хиляди. Никой от нас не можа да се приближи достатъчно, за да сме сигурни, но цялата долина между хълмовете е покрита с кожени палатки, може би хиляда. Предположихме, че във всяка има от осем до десет бойци…

Другите двама кимнаха. Наблюдаваха Юлий, за да видят как приема новината. Изражението му нарочно остана безразлично, макар че усети разочарование. Нищо чудно, че Митридат се чувстваше достатъчно уверен, за да застане срещу легионерите, запътили се към него. Предишния път сенатът беше изпратил само Сула срещу едно малко въстание. Ако пратеха пак един легион, Митридат можеше да го победи, да спечели още една година, преди сенатът да разбере за това, и да събере всички възможни войници от другите територии. Сенаторите не биваше да си позволят да загубят Гърция! Всеки град под римско управление, който се криеше от царя зад високи стени, можеше да бъде унищожен, преди сенатът в крайна сметка да събере съкрушаваща войска. Реките щяха да потекат кървави, преди последният римлянин да бъде изгонен от земите на Митридат, а ако той успееше да обедини всички градове, това би означавало война за цяло едно поколение.

Юлий отпрати разузнавачите да се нахранят и да си починат — поне малко. Знаеше, че няма да им е достатъчно.

Веднага след като разузнавачите си тръгнаха, Гадитик се приближи към него и вдигна въпросително вежди.

— Намерихме го — уведоми го Юлий. — Десет хиляди, най-много. Мисля тази нощ да се придвижим на десет мили, а последните двайсетина да минем утре, когато се стъмни. Преди зазоряване стрелците ни ще повалят часовите и ще ударим по главните им сили.

Гадитик се разтревожи.

— Ветераните ще изпопадат от изтощение, ако ги пресилиш толкова много, и то в тъмното. Гърците ще ни избият.

— Ветераните са в много по-добро състояние, отколкото когато напуснахме града им. Ще е трудно, ще загубим част от тях, не се съмнявам, но на наша страна е изненадата. Те са прекарали целия си живот в походи. Искам да организираш бързо оттегляне след първата атака. Не искам да мислят за смъртна битка срещу толкова много врагове — право напред, убиват колкото могат повече и се оттеглят. Ще стигнем възможно най-далече преди зазоряване и тогава ще видя в каква форма сме.

Вдигна поглед през обраслите с мъх стъбла към небето над главата си.

— Не остава много до свечеряване, Гадитик. Приготви хората да тръгнат. За утре вечер ще дам почивка колкото може по-близо до врага, но гърците не бива да ни видят. Ще изработим тактиката, когато стигнем по-близо. Няма смисъл да планираме подробности, докато не ги видя как са се разположили. За момента не трябва да ги побеждаваме, а само да ги накараме да вдигнат лагера и да се придвижат на запад към легионите, които идват насам от крайбрежието.

— Ако идват — отвърна тихо Гадитик.

— Идват. Независимо какво е станало след смъртта на Сула, сенатът не може да си позволи да загуби Гърция без бой. Стегни редиците, Гадитик.

Гадитик отдаде чест. Знаеше, че всяка атака срещу толкова много врагове е рискована, но все пак нощният удар, предложен от Юлий, бе най-добрият избор, като се имаше предвид с колко хора разполагат. Освен това Митридат беше събрал армия от необучени, нередовни войници, които щяха да се сблъскат със сила, включваща извънредно опитни бойци с мечове. Срещу десет хиляди не беше много, но щеше да има значение.

Даде заповеди на кохортата да вдигне лагера и загледа как младите мъже и ветераните работят заедно бързо и тихо, събират се в рехава формация и тръгват през горичката. Наистина като вълци, поне някои от тях.