Кон Игълдън
Смъртта на царете (20)

Глава 19

Черната вода беше ужасно студена и се просмукваше в костите на римляните, които лежаха притиснати към саловете и полека гребяха с ръце към тъмната грамада на кораба на Целз. Бяха работили трескаво, за да направят саловете. Двата кораба се криеха край брега на острова извън залива. Когато работата свърши, петте сала бавно се плъзнаха през дълбоките канали към брега, където стоеше закотвен корабът на Целз. Римляните не носеха брони. Въпреки всичките предимства, които можеше да им даде това, Юлий реши, че няма да има време да ги облекат, затова хората му трепереха в мокри туники и панталони, които едва ги предпазваха от острия нощен ветрец.

 

 

Целз внезапно се събуди в каютата си и се ослуша, за да разбере какво го е стреснало. Да не би вятърът да се беше обърнал? Заливът беше прекрасно убежище, но някоя буря можеше да тласне вода по протоците и да изтръгне котвите.

Спеше му се и главата го цепеше — беше пил твърде много вечерта, не се беше измил и ръцете му бяха в мазни петна и лой от печеното месо. Той остърга едно с нокът. Без съмнение помощниците му си отспиваха, а някой трябваше непрекъснато да стои на вахта на палубата. Той въздъхна, протегна ръка към дрехите си в тъмното и сбърчи нос от миризмата на застояло вино и храна, която го лъхна от тях.

— Уф! — измърмори той и стисна очи. В гърлото му се надигна горчива течност.

Запита се дали си струва да буди Кабера, за да му забърка малко от онова лекарство, което като че ли помагаше в такива случаи.

Изведнъж чу подраскване, а и нещо като че ли тупна на палубата. Целз се намръщи, откачи камата от куката по-скоро по навик, отколкото от тревога, отвори вратата и погледна навън.

Зърна сянка, безлика и тъмна на фона на звездната светлина.

— Къде са ми парите? — прошепна Юлий.

Целз възкликна стреснато, пристъпи напред и замахна. Твърди пръсти сграбчиха косата му и го дръпнаха. Той залитна и изрева, очакваше в незащитения му гръб да се забие нож. Отскубна се и побягна нагоре.

На палубата цареше хаос от борещи се фигури — и странно мълчание. Никой не отговори на вика му. Целз видя как обезвреждат хората му — бяха твърде пияни и сънени, за да се отбраняват. Промъкна се покрай биещите се групички и затича към оръжейницата. Щяха да се барикадират там, битката още не беше загубена.

Нещо тежко го удари по врата и той се олюля, спъна се и се строполи на дъските. Тишината наистина беше странна. В тъмното не се чуваха никакви викове или заповеди, само сумтене и дишане на мъже, които безпощадно се биеха за живота си, като използваха всичко, попаднало им подръка. Целз зърна един от своите хора да се бори срещу дебелото въже, стегнато около врата му, после се надигна и отново тръгна в тъмното.

Оръжейницата беше обкръжена от непознатите. Мократа им кожа отразяваше светлината на звездите. Той вдигна камата, за да ги отблъсне, когато се спуснаха към него.

Една ръка се уви около гърлото му изотзад и Целз нанесе див удар по нея, за да го пусне; чу се приглушен стон. Той се извъртя, размаха камата, сенките се разделиха, една искра освети палубата като внезапна светкавица и разкри за миг блесналите очи на нападателите, после тъмнината се върна, по-страшна отпреди.

Юлий успя да запали лампата, която беше взел от каютата на пиратския капитан, и той извика от ужас, когато позна младия римлянин.

— Справедливост за мъртвите, Целз — каза Юлий и доближи светлината до стреснатото му лице. — Пленихме почти всички твои хора, макар че някои са се барикадирали долу. Но те ще почакат.

Очите му блестяха в светлината на лампата. Някой хвана Целз изотзад, други се спуснаха към него и изтръгнаха камата от пръстите му. Юлий се наведе толкова близо, че лицата им почти се докоснаха.

— Гребците са приковани към пейките си. Хората ти ще умрат, както ти обещах. Конфискувам този кораб в полза на Рим и на дома на Цезарите.

Целз го гледаше смаяно. Долната му устна увисна безволево, докато се опитваше да разбере какво се е случило; това в момента явно беше извън възможностите му.

Без никакво предупреждение Юлий го удари с юмрук в корема. Целз почувства киселината да подскача в стомаха му, задави се и гърлото му се изпълни с горчилка. Отпусна се в ръцете на пазачите си и Юлий отстъпи. Целз обаче изведнъж се изтръгна от охлабената за момент хватка на мъжете зад себе си, скочи към него, блъсна го и двамата се стовариха долу. По палубата плъзна огън от лампата. Объркани, римляните тръгнаха да гасят огъня с интуитивния страх на хора, плаващи на дървени кораби. Целз удари противника си, който се надигаше под него, после се хвърли към перилата на кораба, отчаяно търсейки спасение. Гигантската фигура на Кир му препречи пътя и той дори не забеляза острието, на което се наниза. В смъртна агония вдигна очи към лицето на убиеца си и не видя там нищо, само празнота. Тялото му се изхлузи от острието и се свлече на палубата.

Юлий се надигна задъхан. Чуваше пращене на дъски — хората му разбиваха барикадираните каюти. Всичко беше свършило — почти — и той се усмихна и премигна от болка: устата му беше разкървавена. Кабера се приближи по палубата. Изглеждаше още по-слаб, ако това изобщо беше възможно, и в широката му усмивка липсваше поне един зъб от тези, които Юлий помнеше. Но лицето му си беше същото.

— Не престанах да им повтарям, че ще се върнеш, но те не ми вярваха — весело каза старият лечител.

Юлий го прегърна, зарадван, че вижда стареца жив и здрав. Нямаше нужда от думи.

— Да видим колко от откупа ни е успял да похарчи Целз — каза той накрая. — Дайте лампи насам! Елате в трюма.

Кабера и другите го последваха по стълбите.

Вратата поддаде лесно под брадвите и маслените лампи осветиха помещението. Сърдитият ропот на гребците долиташе през стената като призрачно ехо.

Юлий рязко си пое дъх. Трюмът беше претъпкан. Големи лавици от дебели дъбови дъски се точеха по цялата дължина на стените, от пода до високия таван. На всяка лавица имаше богатство. Делви със златни монети и малки сребърни кюлчета, натрупани на купчини, разположени внимателно, за да не нарушат равновесието на кораба. Юлий поклати глава в неверие. Това, което виждаше пред себе си, беше достатъчно, за да си купи цяло малко царство. Целз сигурно много се беше безпокоил за тези съкровища. Юлий се съмняваше дали изобщо е напускал кораба си, след като бе имал да губи толкова много. Единственото, което не видя, беше пакетът с книжата, който Марий му беше дал, преди да умре. Той си знаеше, че за Целз тези документи няма да имат никаква цена — пиратът никога не би могъл да изтегли големите суми, без да стане ясно кой е всъщност. Юлий се беше надявал, че не са потънали с „Акципитер“, но пък загубените пари бяха нищо в сравнение със златото, което бяха спечелили в замяна.

Мъжете, които влязоха с него, онемяха от гледката. Само Кабера и Гадитик влязоха по-навътре в трюма — проверяваха и оценяваха съдържанието на всяка лавица. Гадитик спря, изсумтя и издърпа един сандък — на капака му беше пирографиран орел. В прилив на въодушевление той счупи ключалката с меча си.

Шепата му излезе от сандъка, пълна с лъскави сребърни монети, прясно отсечени. Всяка беше белязана с герба на Рим и с главата на Корнелий Сула.

— Можем да изчистим имената си, като върнем това — каза той и погледна доволно Юлий.

Юлий се засмя.

— С този кораб, който да замени „Акципитер“, ще ни приветстват като отдавна изгубени синове и без среброто. По-бърз е от повечето наши кораби.

Видя, че Кабера пъха скъпоценности в гънките на робата си, и му намигна развеселен.

Гадитик започна да се смее доволно и пусна монетите да се стекат между пръстите му обратно в сандъка.

— Можем да се върнем у дома — възкликна той. — Най-после можем да се върнем у дома!

 

 

Юлий не позволи на капитан Дур да вземе двете триреми, които му беше обещал в замяна на изхвърления товар — знаеше, че е глупаво да оголват защитата си, докато не стигнат на безопасно място в някое римско пристанище. Капитанът се разбесня, но нямаше избор.

Малко по-късно Гадитик посети Юлий в каютата, която беше принадлежала на Целз — сега измита и лъсната. Младият мъж крачеше из нея, все още ядосан от разговора с Дур.

Гадитик отпи от чашата с вино, одобри избора на Целз и каза:

— Можем да слезем на суша в пристанището в Тесалоника, Юлий, и да предадем парите на легиона и кораба. След като изчистим имената си, можем да тръгнем покрай брега или дори направо на запад, към Дирахион, и да вземем кораб за Рим. Близо сме. Дур каза, че ще се закълне, че сме имали делова уговорка, затова обвиненията в пиратство ще отпаднат.

— Остава войникът, който Кир уби на пристанището — каза Юлий замислено.

Гадитик сви рамене.

— Войниците умират, а Кир всъщност не го прободе. Човекът просто нямаше късмет. Няма да могат да ти го лепнат. Свободни сме да се върнем.

— Ти какво ще правиш? Имаш достатъчно пари, за да излезеш в пенсия, струва ми се.

— Може би. Мисля да използвам моя дял, за да платя на сената за робите, които потънаха с „Акципитер“. Ако го направя, дори може да ме пратят обратно в морето като капитан. Победихме два пиратски кораба, в края на краищата, което те не могат да пренебрегнат.

Юлий се изправи и стисна ръката му.

— Дължа ти много повече от това, нали знаеш.

Гадитик здраво стисна ръката му.

— Не ми дължиш нищо, момче. Когато бяхме в онази смрадлива дупка и приятелите ми умираха, волята ми за малко щеше да се изпари заедно с живота им.

— Но ти беше капитанът, Гадитик. Можеше да държиш на авторитета си.

Гадитик се усмихна малко тъжно.

— Човек понякога разбира, че в края на краищата не струва много.

— Но ти си добър човек, нали разбираш, и чудесен капитан — каза Юлий; искаше му се да може да намери по-добри думи за приятеля си.

Знаеше, че на Гадитик му беше трябвала неподозирана сила, за да преглътне гордостта си, но ако не го беше направил, никога нямаше да могат да си възвърнат живота и честта.

— Добре — въздъхна той. — Ако това е желанието ти, ще се върнем у дома.

Гадитик се усмихна, после попита:

— А ти какво ще правиш с твоя дял от златото?

Само Светоний се беше оплакал, когато Юлий беше взел половината за себе си, а останалата половина раздели поравно. След като извадеха държавните пари и откупите за офицерите от „Акципитер“, дяловете, които щяха да получат, въпреки всичко щяха да бъдат повече, отколкото изобщо бяха виждали. Светоний не беше казал и дума на Юлий, след като беше получил определената му сума, но от всички на трите кораба само неговото лице беше нацупено. Останалите гледаха на Юлий с нещо като благоговение.

— Не знам — каза Юлий и усмивката му се стопи. — Не мога да се върна в Рим, нали помниш.

— Заради Сула ли? — Гадитик си спомни как младият мъж се беше качил на галерата в Остия точно преди отлива, спомни си лицето му, потънало в пот от бягството от горящия град.

— Не мога да се върна, докато е жив — измърмори Юлий и настроението му помръкна толкова внезапно, както се беше и повишило.

— Много си млад, за да се тревожиш за това. Някои неприятели могат да бъдат победени, но други просто трябва да надживееш. Така е по-безопасно.

 

 

Докато корабите се плъзгаха през дълбоководния канал, който предпазваше Тесалоника от бурите на Егейско море, Юлий мислеше за разговора си с Гадитик. Трите кораба плаваха един до друг, гонени от вятъра, платната им плющяха и всички бяха излезли на палубите да чистят и лъскат. Той беше заповядал да се направят три флага на републиката и да ги издигнат на мачтите и когато флотилията заобиколи последния завой пред пристанището, тя представляваше гледка, която би ободрила всяко римско сърце. Юлий въздъхна. Рим беше всичко, което познаваше. Тубрук, Корнелия и Марк, когато отново се срещнеха. Майка му. За първи път, откакто се помнеше, искаше да я види само за да й каже, че разбира болестта й и че съжалява. Животът в изгнание беше непоносим. Потрепери, но не от вятъра.

Гадитик застана до него.

— Нещо не е наред, момче. Къде са търговските кораби? Галерите? Това пристанище обикновено е доста оживено.

Юлий напрегна очи, за да види земята, към която се приближаваха. Тънки струйки дим се издигаха във въздуха — твърде много, за да са от къщни огнища. Когато се приближиха достатъчно, забеляза, че единствените други кораби в пристанището са в окаяно състояние, явно опожарени. Един приличаше на изкормена черупка. Водата беше покрита с пелена от пепел и дървени отломки.

Останалите от екипажа в смаяно мълчание гледаха разгръщащата се пред тях отчайваща картина. Виждаха тела, гниещи под слънчевата светлина. Кучета ги дърпаха и отпуснатите крайници се мърдаха и подскачаха в някаква вулгарна пародия на живот.

Трите кораба пуснаха котва и войниците слязоха на брега, без да нарушават неестествената тишина, стиснали дръжките на мечовете — за което не стана нужда да се дава заповед. Юлий слезе с тях, след като каза на Гадитик да остане на борда и да е готов за бързо оттегляне. Римският капитан прие заповедта с кимване и бързо събра хора, които да останат с него и да наблюдават гребците.

Мъже, жени и деца лежаха по обветрените кафяви камъни на пристанището — трупове с ужасни рани, под облаци бръмчащи мухи, които приближаването на войниците накара да се вдигнат. Въпреки хладния ветрец, идващ от морето, вонята беше непоносима. Повечето от телата бяха на римски легионери, броните им още блестяха над черните туники. Юлий вървеше покрай купчините трупове заедно с другите и възстановяваше мислено разигралите се събития. Видя много петна от кръв около всяка група мъртъвци, без съмнение където враговете бяха паднали и после отнесени за погребение. Да оставят телата на римляните, където си бяха, беше нарочно оскърбление, акт на презрение, който започваше да разбужда гняв у Юлий; видя го отразен и в очите на хората около себе си. Вървяха по улиците с готови за бой мечове, с все по-нарастващ гняв, и гонеха орди плъхове и глутници кучета от труповете. Враг обаче не се виждаше. Пристанището беше пусто.

Юлий спря — дишаше тежко през устата — и загледа трупа на малко момиче в ръцете на войник, прободен в гърба, докато е бягал с него. Кожата им беше почерняла от слънцето, втвърдяващата се плът беше оголила зъбите и потъмнелите езици.

— Богове, кой ли го е направил? — прошепна Пракс.

Лицето на Юлий представляваше горчива маска.

— Ще разберем. Това е моят народ. Те ни призовават, Пракс, и аз ще им отговоря.

Пракс го погледна и усети маниакалната енергия, която струеше от младия мъж. Юлий се обърна към него и той отмести очи, не можеше да издържи погледа му.

— Заемете се да ги погребете. Гадитик може да каже молитвите, след като ги заровите.

Юлий спря и погледна към хоризонта, където слънцето гореше в мътен зимен меден отблясък.

— Останалите да отсекат дървета — ще разпъваме на кръст тук, по крайбрежието. За предупреждение на отговорните за това клане.

Пракс отдаде чест и изтича към закотвените кораби, доволен да се махне от вонята на смъртта и от младия офицер, чиито думи го плашеха, защото вече го познаваше.

 

 

Докато приковаваха първите петима към грубо скованите кръстове, Юлий стоеше безстрастно. Издигаха всеки кръст с въжета, докато напречното дърво не се плъзнеше в жлебовете, които да го задържат, а после го укрепваха с дървени клинове. Пиратите викаха, докато гърлата им не пресъхнаха и от тях вече не излизаше никакъв звук, само хрипове и свистене. Кървава пот капеше от мишниците и слабините на единия — тънки пурпурни линии, които очертаваха грозни криволици по кожата му. Третият се затърчи, когато набиха железния гвоздей през китката му в мекото дърво на кръста. Започна да се моли като дете, задърпа другата си ръка, но я хванаха и задържаха за ударите на чука и острието на гвоздея. Още преди неговите хора да довършат ужасната си задача, Юлий пристъпи напред като в замая и бавно извади меча си. Войниците замръзнаха при приближаването му, но той не им обърна внимание и заговори, сякаш мислеше на глас:

— Никога вече… — И заби меча си в гърлото на първия разпънат пират.

В очите, които бързо се изцъклиха, се мярна облекчение. Юлий отмести поглед и изтри меча си. Ненавиждаше собствената си слабост, но не можеше да гледа повече мъките им.

— Убийте бързо другите — заповяда, преди да се запъти към кораба.

Мислите му се блъскаха диво. Беше обещал да разпъне всички на кръст, но в действителност тази гледка бе толкова грозна, че не можеше да я понесе. Виковете го бяха накарали да се засрами. Беше му необходима цялата му воля, за да накара да разпънат останалите четирима след ужаса, предизвикан от вида на първия.

Направи нервна гримаса. Баща му не би показал слабост. Рений сам би ги приковал и след това щеше да спи спокойно. Усети, че бузите му горят от срам, и плю през ръба на кея. Въпреки всичко не би могъл да остане заедно с войниците си и да гледа как умират, а това, че се беше отдалечил сам от тях, би уронило авторитета му в очите на подчинените му, тъй като собствените му заповеди бяха довели до жестоката смърт на пиратите.

Кабера беше отказал да слезе на брега за екзекуциите заедно с легионерите. Стоеше до перилата на кораба, навел глава на една страна, с неизказан въпрос в очите. Юлий го погледна и сви рамене. Старият лечител потупа ръката му и в другата му ръка изникна амфора с вино.

— Добра идея — каза отсъстващо Юлий. Мислите му бяха далече. — Донеси още една. Довечера не искам да сънувам нищо.