Какудзо Окакура
Книга за чая (7)

VII. Чай-майстори

В религията Бъдещето е зад нас. В изкуството настоящето е вечността. Чай-майсторите твърдят, че действителното разбиране на изкуството е възможно само за тези, които го превръщат във въздействие върху обичайния живот. Така те се стремят да регулират техния всекидневен живот по високите стандарти на изтънчеността, които са постигнали в чайната. Във всички обстоятелства ведрото спокойствие трябва да бъде поддържано, а разговорът трябва да бъде така проведен, че с нищо да не наруши хармонията на обстановката. Кройката и цветът на дрехите, телодържанието и походката — всичко би могло да послужи за изразяване на артистичната индивидуалност. Тези неща не са могли да бъдат пренебрегвани с лека ръка, защото докато някой сам не е станал прекрасен, той няма право да се приближава до прекрасното. Затова чай-майсторът се опитва да бъде нещо повече от човек на изкуството — самото изкуство. Това е дзен на естетизма. Съвършенството е навсякъде, стига само да пожелаем да го разпознаем. Рикю обичал да цитира едно старо стихотворение, което казва: „На тези, които само копнеят за цветя, с удоволствие бих показал напълно разцъфналата пролет, скрита в трудно напъпващите клонки по покритите със сняг хълмове.“

Наистина многостранен е приносът на чай-масторите в изкуството. Те напълно революционизират класическата архитектура и вътрешна украса, установяват новия стил, който описахме в главата за чайната, стил, чисто влияние се чувства дори върху дворците и манастирите, изградени след XVI в. Многостранен талант като Кобори Еншу е оставил забележителни примери за своя гений в императорската вила в Кацура, замъците Нагоя и Ниджо, както и манастира Кохоан. Всички прочути градини на Япония са създадени от чай-майсторите. Нашата керамика вероятно никога не би достигнала своето превъзходно качество, ако чай-майсторите не са й заели своето вдъхновение. Производството на съдове за чайната церемония изисква върховна изобретателност от страна на нашите керамици. Седемте пещи на Еншу са добре известни на всички, които изучават японската керамика. Много от нашите текстилни тъкани носят имената на чай-майсторите, които са изнамерили техния цвят или десен. Наистина невъзможно е се намери каквато и да е област на изкуството, в която чай-майсторите да не са оставили следите на своя гений. Изглежда почти излишно да споменаваме огромните им заслуги за живописта и лака. Една от най-великите живописни школи е задължена за съществуването си на чай-майстора Хонами Коецу, прославил се също като грънчар и майстор на лака. До неговите творби великолепните произведения на неговия внук Кохо^[1] и неговите праплеменници Корин^[2] и Кендзан^[3] почти бледнеят. Цялата школа Корин, както обикновено се отбелязва, е израз на чаизма. В широките линии на тази школа ние откриваме жизнеността на самата природа.

Колкото и голямо да е влиянието на чай-майсторите в полето на изкуството, то не е нищо в сравнение с това, което те упражняват върху всекидневния живот. Не само в правилата за добро държане в обществото, но също и в подредбата на всички детайли в дома, ние усещаме присъствието на чай-майсторите. Много от нашите вкусни ястия, както и начинът на сервирането им, са изнамерени от тях. Те са ни научили да се обличаме само с дрехи в приглушени, убити цветове. Научили са какъв е подходящият дух, с който да подхождаме към цветята. Подчертали са нашата естествена любов към простотата и са ни показали красотата на скромността. Всъщност чрез техните учения чаят е навлязъл в живота на хората.

Тези от нас, които не познават тайната на правилното регулиране на съществуванието ни върху това развълнувано море от глупави проблеми, което ние наричаме живот, постоянно се чувстват нещастни, докато напразно се опитват да изглеждат щастливи и доволни. Ние се олюляваме в опита си да запазим морално равновесие и виждаме предвестници на бурята във всеки облак, който се задава на хоризонта.

И все пак има радост и красота в грохота на огромните морски вълни, когато те се понасят напред към вечността. Защо не проникнем в техния дух или, подобно на Лиедзъ^[4] не яхнем самия ураган?

Само който е живял с прекрасното може да умре красиво. Последният момент на великите чай-майстори е пълен с изискана изтънченост, какъвто е бил и техният живот. В стремежа си да бъдат винаги в хармония с великия ритъм на вселената, те във всеки един момент са били готови да навлязат в неизвестното. „Последният чай на Рикю“ завинаги ще остане връхна точка на трагичното величие.

Дълга била дружбата между Рикю и Тайко Хидейоши, много високо ценял великият воин чай-майстора. Но приятелството на един деспот е винаги опасна чест. Било е епоха на предателства и хората не вярвали дори на най-близките си родственици. Рикю не бил сервилен придворен и често се осмелявал да е на различно мнение в споровете със своя свиреп покровител. Като се възползвали от студенината, която от известно време съществувала между Гайко и Рикю, враговете на чай-майстора го обвинили, че е участвал в заговор за отравяне на деспота. Пошепнали на Хидейоши, че смъртоносната отрова трябвало да му бъде поднесена с чаша зелен чай, приготвен от чай-майстора. Подозрението било достатъчно за Хидейоши, за да вземе незабавно решение и никой не дръзнал да оспори волята на разгневения владетел. Само една привилегия била дарена на осъдения — честта да умре от собствената си ръка.

В деня, отреден за неговата саможертва, Рикю кани своите главни ученици за последна чайна церемония. В уреченото време скръбните гости се събират при портика. Когато поглеждат към градинската пътечка, сякаш дърветата потръпват и в шумоленето на техните листа се дочува шепотът на бездомни духове. Като тържествено сериозните пазители пред вратите на Хадес стоят сивите каменни фенери. От чайната полъхва превъзходен аромат — това е знак за гостите да влязат. Един по един те пристъпват и заемат местата си. В токономата виси какемоно — чудесен надпис на древен монах относно преходността на всички земни неща. Пеещият чайник, както си ври над мангала, звучи като цикада, тъгуваща за отиващото си лято. Скоро гостите влизат в стаята. На всеки поред бива поднесен чай и всеки поред пресушава чашата си, домакинът последен от всички. Според установения етикет главният гост иска разрешение да огледа чайните прибори. Рикю поставя пред тях различни предмети, заедно с какемоното. След като всички изразили възхищението си от красотата им, Рикю подарил за спомен по един от тях на всеки от събралите се. Само чашата запазил. „Никога повече тази чаша, омърсена от устните на злощастието, няма да бъде използвана от човек.“ С тези думи той я строшил на парчета.

Церемонията завършва. Гостите си вземат последно сбогом, като с мъка сдържат сълзите си, и излизат от стаята. Само един, най-близкият и най-скъпият, е помолен да остане и да стане свидетел на края. Рикю сваля чайната си роба и грижливо я сгъва върху татамито, като по този начин разкрива безукорно бялата смъртна роба, която оставала скрита. Поглежда с нежност блестящото острие на смъртоносния кинжал и във великолепен стих го поздравява:

Привет на теб,

о, меч на вечността!

Пронизал Буда,

и Дарума,

ти на своя път остана верен.

С усмивка на лицето Рикю преминава в неизвестността^[5].