Какудзо Окакура
Книга за чая (6)

VI. Цветя

В трепетния здрач на пролетно зазоряване, когато птиците си шепнат с тайнствени трели сред дърветата, не усещате ли, че те си говорят за цветя? Несъмнено хората са започнали да ценят цветята по едно и също време с появата на любовната лирика. Какво по-добро от едно цвете, тъй мило и прелестно в своята невинност, тъй благоуханно със своето безмълвие, може да представи разцъфването на една девствена душа? Първобитният човек, който е поднесъл първия гирлянд на своята любима, се е възвисил по такъв начин над животинското. Той е станал човек с извисяването над грубите потребности на живота. Навлязъл е в сферата на изкуството, когато е схванал изтънчената употреба на безполезното.

В радост или скръб цветята са наши неизменни приятели. Ние ядем, пием, пеем, танцуваме и флиртуваме с тях. С тях сме на сватби и кръщенета. Не дръзваме дори да умрем без тях. Молим се заедно с лилията, медитираме ведно с лотоса, влизаме в бойния строй с розата и хризантемата. Дори се опитваме да говорим на езика на цветята. Как бихме могли да живеем без тях? Страх ни е дори да си помислим за свят, лишен от тяхното присъствие. Какво утешение донасят те при постелята на болния, каква светлина в тъмата на изтерзаните духове? Тяхната ведра нежност възражда помръкналото ни доверие във вселената, точно както вглъбеният поглед на едно прекрасно дете възкресява изгубените ни надежди. И когато ни положат в земята, цветята дълго ще скърбят над нашите гробове.

Тъжно е да си го признаем, но не може да скрием факта, че въпреки дружбата ни с цветята ние не сме се издигнали много над животинското. Подращете малко по овчата кожа и вълкът в нас скоро ще покаже зъбите си. Казват, че на десет години човек е животно, на двадесет — безумец, на тридесет — неудачник, на четиридесет — измамник, а на петдесет — престъпник. Може би той става престъпник, защото никога не е преставал да бъде животно. Нищо не е реално за нас, освен глада, нищо не е свещено, освен нашите желания. Светилище след светилище са рухвали пред очите ни, но само един олтар се е съхранил навеки, пред който ние кадим благовонната си на върховния идол — ние самите. Велик е нашият бог и неговият пророк са парите! Ние опустошаваме природата, за да устроим жертвоприношение в негова чест. Хвалим се, че сме победили Материята и забравяме, че Материята е тази, която ни е поробила. Какви ли не варварщини сме извършили в името на културата и изтънчеността!

Кажете ми, мили цветя, отронени сълзици от звездите, тъй както сте си в градината, кимайки с главици на пчелите, щом те запеят за росата и слънчевите лъчи, осъзнавате ли каква ужасна орис ви е отредена? Мечтайте, полюшвайте се и се веселете, дорде можете, под нежния полъх на летния ветрец. Безмилостна ръка разкъсат на парчета и ще ви отнесат далеко от тихите ви домове. Окаяната, която стори това, може би минава за нежна и красива. Тя може да ви каже колко ви обича, докато пръстите й са още влажни от вашата кръв. Кажете ми що за нежност е това? Такава е може би ориста ви, да бъдете затворени в косите на някоя безсърдечна жена или да бъдете напъхани в бутониерата на някой, който не би се осмелил да ви погледне в лицето, ако бяхте хора. А може би участта ви е да бъдете затворени в някакъв тесен съд, в който само със застояла вода може да утолите влудяващата жажда, предизвестяваща за гаснещия ви живот.

Цветя, ако сте били в страната на Микадо, може би някой път сте срещали един страховит човек, въоръжен с ножици и трионче. Сам той се нарича Майсторът на Цветята. Той ще претендира да бъде доктор и вие инстинктивно ще го намразите, защото знаете, че един лекар винаги се стреми да удължи страданията на своите жертви. Той ще ви среже, ще ви огъне и усуче в тези невъзможни пози, за които той смята, че е редно да заемете. Ще разкриви мускулите ви и ще изкълчи ставите ви като един остеопат. Ще ви прогори с нажежени до червено въглища, за да спре кървенето ви и ще натика във вас тел, за да подпомогне кръвообращението ви. Ще ви подложи на диета със сол, оцет, стипца и понякога с витриол. Вряла вода ще бъде изливана в нозете ви, когато изглеждате готови да припаднете. Той самохвално ще твърди, че е смогнал да удължи живота ви с две или повече седмици, отколкото той би бил продължил без неговото лечение. Не бихте ли предпочели да бъдете убити веднага още при откъсването ви? Какви престъпления трябва да сте извършили в миналите си прераждания, за да заслужите подобно наказание?

Разточителното прахосване на цветя в западните общества е още по-ужасяващо от начина, по който се отнасят към тях източните Майстори на Цветята. Извънредно голям ще да е броят на цветята, които се откъсват всеки ден, за да украсяват балните зали и банкетните маси в Европа и Америка, за да бъдат изхвърлени още на следващия ден. Ако бъдат сплетени, техният гирлянд ще увенчае целия континент. При това върховно нехайство към живота, вината на майстора на цветята става незначителна. Той, най-малкото, уважава пестеливостта на природата, подбира своите жертви много грижливо и след смъртта им отдава почит на техните останки. На Запад показът на цветя изглежда е част от блясъка на богатството — капризът на момента. Къде ще отидат всички тези цветя, когато веселбата завърши? Няма нищо по-тъжно от гледката на увехнало цвете, безжалостно изхвърлено върху купчина оборска тор.

Защото цветята се раждат толкова красиви и все пак са така злочести? Насекомите могат да жилят, а дори най-кротките животинчета ще се бият, когато бъдат притиснати в безнадеждно положение. Птиците, чиито пера са предназначени да натруфят нечия шапка, могат да отлетят от своя преследвач, животните, с чиято пухеста кожа вие замествате вашата, могат да се скрият при появата ви. Уви! Единственото цвете с крила е пеперудата, всички други са безпомощни пред своя унищожител. Ако те пищят в предсмъртната си агония, писъкът им никога няма да достигне до нашите закоравели уши. Ние сме винаги груби и жестоки към тези, които ни обичат и ни служат безмълвно, но може да дойде време, когато, заради нашата жестокост, ние ще бъдем изоставени от тези наши най-добри приятели. Не сте ли забелязали, че дивите цветя стават все по-малко с всяка изминала година? Може би техните мъдреци са им казали да си отидат, докато човекът не стане по-човечен. Може би те са се преселили на небесата.

Немалко добри думи могат да се кажат за онзи, който отглежда растения. Човекът със саксията е далеч по-хуманен от онзи с ножиците. Приятно е да гледаш как той се грижи те да получават вода и слънчева светлина, как враждува с паразитите, ужасът, който го обзема при появата на скреж, тревогата му, когато напълването е бавно, възторгът му, щом листата добият пълния си блясък. Изкуството на цветарството на Изток е много древно, а любовта на поета и неговото любимо растение са записани в разкази и песни. С развитието на керамиката по време на династиите Тан и Сун се появяват изумителни съдове за цветя — какви ти саксии, направо обсипани със скъпоценни камъни дворци. Специален слуга е бил определен да се грижи за всяко цвете и да мие листенцата му с меки четки от заешки косъм. Записано е, че божурът трябва да бъде поливан от красива и облечена в пълна носия девойка, че зимната слива трябва да бъде поливана от блед, слаб и строен монах^[1]. В Япония една от нашите популярни пиеси Но — Хачиноки — съчинена през периода Ашикага, се основава върху историята на обеднял стар самурай, който в мразовита нощ, по липсата на гориво за огъня, откъснал всичките си любими растения^[2], за да стопли някакъв странстващ монах. А този монах в действителност бил Ходжо Токийори, Харун Ал-Рашид на нашите приказки, и жертвата не останала без награда^[3]. Тази опера изтръгва сълзи от токийската публика до ден-днешен.

За опазването на лесно наранимите цветя са били вземани големи предпазни мерки. Император Хуенсун от династията Тан окачва изящни златни камбанки по клоните на своята градина, за да пропъжда птиците. През пролетта излиза от двореца заедно със своите придворни музиканти, за да радва цветята с нежна музика. Чудата дъсчица с надпис, който традицията приписва на Йошицуне, героят на нашите подобни на цикъла за крал Артур легенди, все още се пази в един от японските манастири^[4]. Това е предупреждение, окачено за защита на чудесно сливово дърво, което ни завладява с вледеняващия хумор на една войнствена епоха. След като споменава красотата на цветчетата, надписът гласи: „Който отреже и едничко клонче от това дърво, ще го заплати с един от пръстите си.“ Ще ми се такива закони да бъдат наложени и днес срещу тези, които безотговорно унищожават цветя и повреждат произведения на изкуството!

Все пак дори и в случая с отглежданите в саксии цветя ние сме склонни да съзираме себелюбието на човека. Защо трябва да се вземат цветята от къщите им и да се заставят да цъфтят сред такава странна обстановка? Не е ли все същото като да караш птиците да пеят и да се размножават, затворени в клетки? Кой знае, може би орхидеите се чувстват задушени от изкуствената топлина на нашите парници и безнадеждно копнеят да зърнат родното си южно небе?

Идеалният любител на цветята е този, който ги навестява в присъщите им места, както Тао Юенмин, който седнал пред една разкъсана бамбукова ограда, за да си поговори с дивата хризантема, или Лин Уосин, изгубил се сред тайнствения аромат, докато странствал по здрач сред разцъфналите сливи на Западното езеро. Казват, че веднъж Джоу Моушъ заспал в една лодка, така че сънищата му се смесили с тези на лотоса^[5].

А Кобо Дайши^[6] е казал: „Тече, тече, тече, тече, потокът на живота винаги тече напред. Умираме, умираме, умираме, умираме, смъртта идва за всички“. Накъдето и да се обърнем, ще се изправим пред разрушението. Разрушение горе и долу, разрушение отзад и отпред. Само промяната е Вечна, тогава защо да не приветстваме Смъртта като Живот? Те са само двете страни на едно и също нещо — Нощта и Денят на Брахма. Чрез разпадането на старото става възможно възраждането. Ние почитаме Смъртта, неумолимата богиня на милостта под множество различни имена. Именно сянката на Всепоглъщащата са приветствали гебрите^[7] в огъня. Тя е ледената чистота на меча-душа, пред който шинтоистът японец се покланя ничком до ден-днешен. Мистичният огън поглъща нашата слабост, свещеният меч разсича оковите на желанията ни. От нашата пепел се ражда фениксът на небесната надежда, от свободата идва една по-висша реализация на човешкото.

Защо да не унищожаваме цветята, ако по такъв начин можем да развием нови форми, облагородяващи световната идея? Ние само можем да ги помолим да се присъединят към нас в жертвоприношението ни пред прекрасното. Ще изкупим вината за делата си чрез посвещаване на Чистотата и Простотата. Така са разсъждавали чай-майсторите, когато установяват култа към цветята.

Всеки, който е запознат с похватите на нашите майстори на чая и цветята, ще да е забелязал религиозното благоговение, с което се отнасят към цветята. Те не ги срязват произволно, а внимателно подбират всяко клонче или цвят с оглед на художествената композиция, която имат предвид. Ще се срамуват, ако срежат повече от онова, което им е абсолютно необходимо. В тази връзка може да се отбележи, че те винаги свързват листата, каквито и да са те, с цветята, защото обектът, който искат да представят, е цялата красота на растителния живот. В това отношение, както и в много други, техният метод се различава от западните. Тук ние сме навикнали да виждаме само цветните стръкове, сякаш глави без тяло, напъхани както дойде в някаква ваза.

Когато чай-майсторът подрежда дадено цвете за негово удовлетворение, той го поставя върху токономата, почетното място в една японска стая. Нищо друго не се поставя наблизо, тъй като може да попречи на ефекта, избягва се дори рисуван свитък, освен ако няма някаква особена естетическа причина за съчетаването им. Цветето стои там като възкачен на трона владетел, а гостите или учениците при влизане в стаята ще го приветстват с дълбок поклон, преди да се обърнат към домакина. Правят се рисунки на шедьоври и се публикуват за обучение на любителите. Литературата по въпроса е необятна. Когато цветето увехне, майсторът нежно го поверява на реката или грижливо го заравя в земята. Понякога се издигат и паметници в тяхна чест.

Зараждането на изкуството на подреждането на цветя изглежда става едновременно с появата на чаизма през XV в. Нашите легенди приписват първото аранжиране на цветя на тези ранно будистки светци, които събрали цветята, разпилени от бурята и, в тяхната безкрайна загриженост за всичко живо, ги поставили в съдове с вода. Казват, че Ноами^[8], великият художник и ценител на изкуството при двора на шогуна Йошимаса Ашикага, бил един от първите вещи познавачи на това изкуство. Чай-майсторът Джуко^[9] бил един от учениците му, както и Сенно, основателят на дома Икенобо, фамилия, която е толкова знаменита в областта на цветята, колкото фамилията Кано в живописта. С усъвършенстването на чай пия ритуал от Рикю през втората половина на XVI в., подреждането на цветята също достига своето пълно развитие. Рикю и неговите последователи, прочутите Ода Ураку^[10], Фурута Орибе^[11], Коецу^[12], Кобори Еншу, Катагири Секишу^[13], се съревновавали помежду си в изнамирането на нови съчетания. Трябва да помним обаче, че култът към цветята на чай-майсторите съставлява само част от техния естетически ритуал, а не отделна религия сама по себе си. Подреждането на цветята, както всички други произведения на изкуството в чайната церемония, се подчинява на общата схема на украса. Така Секишу предписва, че белият цвят на сливата не трябва да бъде използван, когато градината е покрита със сняг. „Шумните“ цветя били безмилостно изгонени от чайната. Подредбата на цветята от чай-майстор губи своята значимост, ако се отстрани от мястото, за което е била първоначално предназначена, защото неговите линии и пропорции са специално разработени с оглед на обстановката.

Обожаването на цветята заради самите тях започва с възхода на „Майсторите на цветята“ към средата на XVII в. Култът към тях става независим от чайната и не познава други закони, освен тези на вазата. Нови идеи и методи на изпълнение стават възможни тогава, откъдето идват множеството принципи и школи. В средата на XVII в. един автор казва, че може да изброи над сто различни школи в подреждането на цветята. Общо взето те се делят на два главни клона — формалистичен и натуралистичен. Формалистичните школи, водени от Икенобо, се стремят към един класически идеализъм, съответстващ на академизма на Кано в живописта. Съхранени са записки за подрежданията от ранните майстори на школата, които почти преповтарят изрисуваните с цветя свитъци на Сансецу и Цуненобу^[14]. От друга страна, натуралистичната школа приема природата за свой модел, като налага само такива видоизменения на формата, които способстват за изразяването на художественото единство. Така ние разпознаваме в техните творби същите импулси, които формират в живописта школите Укийо-е и Шиджо.

Би било интересно, ако имахме време, да навлезем по-пълно, отколкото е възможно в момента, в законите на композицията и детайла, формулирани от различни майстори на цветята през този период, и да покажем, доколкото е възможно, основополагащите теории, които са ръководни при украсата в периода Токугава. В тях ние виждаме, че се позовават на Водещия принцип (Небе), Подчинения принцип (Земя) и Помиряващия принцип (Човек) — всяко подреждане на цветята, което не въплъщава тези принципи, се смята за безплодно и мъртво. Те също наблягат много върху значимостта на третиране на цветята в три различни аспекта: формалният, полуформалният и неформалният. За първия може да се каже, че представя цветята в празничното облекло на балната зала, вторият — в удобната елегантност на следобедния костюм, а третият — в очарователното неглиже на будоара.

Нашите лични симпатии са към подрежданията на цветя от чай-майсторите, а не към тези, които са дело на майсторите на цветя. Първото е изкуство в съответстващата му обстановка и ни привлича поради истинската си близост с живота. Бихме искали да наречем тази школа натурална в противовес на натуралистичната и формалистичната. Чай-майсторът смята, че е изпълнил дълга си с подбора на цветя и ги оставя да разкажат тяхната собствена история. Когато влезете в чайната в късна зима, можете да видите нежно клонче на череша в съчетание с напъпила камелия — отглас от отиващата си зима в съчетание с предвещание за пролетта. Освен това, ако влезете по пладне в някой дразнещо горещ летен ден, вие може да откриете в прохладния полумрак на токономата единична лилия в окачена ваза. Цяла в роса, тя изглежда се усмихва на глупостта на живота.

Соловото изпълнение на цветята е интересно, но в концерт с живописта и скулптурата съчетанието става пленително. Секишу веднъж поставил няколко водни растения в плосък съд, за да извика представата за зеленината на езерата и блатата, а на стената закачил свитък от Соами, на който са изобразени летящи диви патици. Друг чай-майстор — Шоха, съчетава стихотворение за красотата на самотата край морето с една бронзова кадилница във формата на рибарска колиба и няколко диви цветя от морския бряг. Един от гостите е отбелязал, че е почувствал в цялата композиция дъхът на отиващата си есен.

Нямат край историите за цветя. Тук ще разкажем само една. През XVI в. грамофончето е било все още рядко растение за нас. Рикю имал цяла градина с него, която той обработвал с усърдие и постоянство. Слухът за тях достигнал до Тайно и той пожелал да ги види, вследствие на което Рикю го поканил на утринен чай у дома си. В уречения ден Тайно се разходил из градината, но никъде не могъл да види и следа от цветята. Почвата била изравнена и посипана с дребни камъчета и пясък. Навъсен и гневен, тиранът влязъл в чайната, но там го очаквала гледка, която напълно оправила настроението му. На токономата в рядка бронзова ваза от епохата Сун стояло едно-единствено грамофонче — царицата на цялата градина!

Подобни примери ни разкриват цялото значение на жертвоприношението на цветята. Може би цветята го разбират. Те не са лицемери като хората. Някои цветя са прекрасни в смъртта — особено цветчетата на японската вишна, когато те волно се отдават на ветровете. Всеки, който е стоял пред благоуханната лавина в Йошино или Арачияма^[15], трябва да го е разбрал. За миг те кръжат във въздуха като украсени със скъпоценни камъни облаци и танцуват над кристалните потоци. После, когато отплават надалеч върху смеещите се води, те сякаш казват: „О, Пролет! Сбогом! Отиваме във вечността“.