Какудзо Окакура
Книга за чая (3)

III. Даоизмът и дзенизмът

Пословична е връзката на дзенизма с чая. Вече отбелязахме, че чайната церемония е развитие на дзен-ритуала. Името на Лаодзъ, основоположникът на даоизма, е също тясно свързано с историята на чая. В китайски учебник за произхода на привичките и обичаите е записано, че церемонията за предлагане на чай на гост започва с Гуанин^[1], известният ученик на Лаодзъ, който първи предложил на „Стария философ“ чаша със златист еликсир пред вратите на прохода Хан. Тук няма да обсъждаме автентичността на подобни разкази, които обаче са ценни, тъй като потвърждават ранната употреба на чая от даоистите. Нашият интерес към даоизма и дзенизма е насочен главно към тези идеи относно живота и изкуството, които са въплътени в т.нар. от нас чаизъм.

Достойно за съжаление е, че все още не са се появили адекватни преводи на доктрините на даоизма и дзен на някой чужд език, макар да има няколко опита, заслужаващи похвала.

Преводът винаги е една измяна и, както отбелязва един автор от епохата Мин, може в най-добрия случай да представи само опаковата страна на броката — всички нишки са си там, но от изяществото на цвета или десена не е останало и следа. Но в края на краищата кое ли велико учение е лесно за изложение? Древните мъдреци никога не са излагали ученията си в систематична форма. Те говорят с парадокси, защото се опасяват да не изрекат полуистини. Започват да говорят като глупци и завършват с това, че техните слушатели помъдряват. Самият Лаодзъ, с неговия чудат хумор, казва: „Ако хората с ниска интелигентност чуят за Дао, те ще си умрат от смях. То не би било Дао, ако не му се присмиват.“

Дао означава Път. Превежда се и като Пътят, Абсолютът, Законът, Природата, Последният принцип. Методът. Тези преводи не са неправилни, защото даоистите използват термина различно в зависимост от изследвания предмет. Самият Лаодзъ казва за него така: „Има едно нещо, което съдържа в себе си всички останали, което е родено преди Небето и Земята да съществуват. Колко безмълвно! Колко самотно! То стои само и не се променя. Върти се без опасност за себе си и е майката на вселената. Не зная името му и затова го наричам Пътят. С неохота го наричам Безпределното. Безпределното е мимолетното, мимолетното е изчезващото, изчезващото е възвръщащото се.“ Дао е в пътуването, а не в Пътя. То е духът на Космическата Промяна — вечният растеж, който се връща в себе си, за да сътвори нови форми. То се стоварва върху себе си подобно на дракона, любимият символ на даоистите. То се забулва и разбулва като облаците. За Дао може да се говори като за Великия Преход. Субективно то е Настроението на Вселената. Неговият Абсолют е Относителното.

Трябва да се помни преди всичко, че даоизмът, както и неговият законен наследник дзенизмът, представляват индивидуалистическата тенденция на южнокитайския ум в противоположност на комунализма на Северен Китай, която намира своя израз в конфуцианството. Средното Царство е било с размерите на Европа и в него са представени всякакви психични особености и мисловни нагласи, маркирани от две големи речни системи, които го пресичат. Яндзъ и Хуанхъ съответстват на Средиземноморието и Балтика. Дори днес, въпреки столетия изравняване, Южният поданик на Поднебесната се различава по начин на мислене и вярвания от своя Северен брат, така както един член на латинската раса се различава от член на тевтонската. В древността, когато съобщенията са били доста по-трудни, отколкото днес, и особено през феодалния период, тези различия в мисленето са били още по-изявени. Изкуството и поезията на едните дишат атмосфера, която е напълно различна от тази на другите. При Лаодзъ и неговите последователи, както и при Куцуген^[2], предвестника на поетите пейзажисти от долината на Яндзъ, ние откриваме един идеализъм, който никак не се съгласува с прозаичните етически възгледи на съвременните им северни писатели. Лаодзъ е живял пет века преди ерата на християнството.

Зародишът на даоистките размишления може да бъде открит дълго преди появата на Лаодзъ, по прякор Дългоухия. Архаичните паметници на китайската словесност, особено Книгата на Промените, предвещават неговите мисли. Но голямото уважение, с което се ползват законите и обичаите на този класически период на китайската цивилизация, достигнал връхната си точка с установяването на династията Джоу през XVI в. пр.Хр., задълго възпира развитието на индивидуализма. Така че едва след разпадането на династията Джоу и основаването на многобройни независими царства, той получава възможност да разцъфти в разкоша на свободната мисъл. Лаодзъ и Соши (Джуандзъ) са били южняци и най-видните представители на Новата Школа. От друга страна, Конфуций с неговите многобройни ученици се стреми да съхрани древните традиции на предците. Даоизмът не може да бъде разбран без известни познания за конфуцианството, както и обратно.

Казахме вече, че абсолютното при даоизма е относителното. В етиката даоистите се надсмиват над законите и моралните норми на обществото, защото за тях правилно и неправилно са само относителни понятия. Дефиницията е винаги ограничение — „установен“ и „неизменен“ са само термини, с които се изразява спирането на растежа. Куцуген казва: „Мъдреците движат света.“ Нашите морални норми са възникнали от миналите потребности на обществото, но нима обществото си остава все същото? Спазването на традициите на общността включва в себе си постоянно жертване на индивида в името на държавата. Образованието, с цел да поддържа могъщата заблуда, поощрява човешкото невежество. Хората не са учени да бъдат наистина добродетелни, а да се държат по правилата. Ние сме зли и порочни, защото сме ужасно стеснителни. Ние се грижим за съвестта си, защото ни е страх да кажем истината на другите. Ние търсим убежище в гордостта, защото ни е страх да си кажем истината сами на себе си. Как може човек да се отнася сериозно към този свят, когато той е толкова смешен и абсурден! Принципът „аз на тебе, ти на мене“ цари навсякъде. Чест и Целомъдрие! Погледнете самодоволния търговец, който продава на дребно Доброто и Истинното. Можеш да си купиш дори една т.нар. Религия, която не е нищо друго, освен обичаен морал, осветен с цветя и музика. Лиши Църквата от нейните салтанати и какво ще остане? Все пак бизнесът върви удивително добре, защото цените са абсурдно евтини — една молитва като билет за рая, една диплома — за почетно гражданство. Бързо скрийте способностите си, защото ако вашата реална кадърност стане известна на света, скоро ще бъдете продадени на предложилия най-високата цена по време на публичния търг. Защо мъжете и жените толкова много обичат да рекламират сами себе си?

Не е ли това просто инстинкт, останал от времената на робството?

Енергията на идеята се съдържа не толкова в силата й да проникне в съвременната мисъл, колкото в способността й да владее последващите движения.

Даоизмът е реална сила по време на династията Цин, епохата на китайското обединение, от която води началото си и името Китай. Би било много интересно, ако разполагахме с време, да проследим неговото влияние върху съвременните мислители, математиците, пишещите по правни и военни въпроси, мистиците и алхимиците и по-късните поети пейзажисти от долината на Яндзъ. Ние не трябва да пренебрегваме дори тези представители на спекулативната философия на Реалността, които се питат дали един бял кон е реален, защото е бял, или понеже е твърд, нито сладкодумниците от епохата на Шестте династии, които, подобно на дзен-философите, с наслада обсъждат Чистото и Абстрактното. Преди всичко трябва да отдадем почит на даоизма — за приноса му в изграждане на китайския характер, на който е придал известна способност за сдържаност и изтънченост „топла като нефрит“. Китайската история е пълна с примери, в които последователите на даоизма, князе и отшелници, следват с разнообразни и интересни резултати ученията на своето верую. Разказите не минават без задължителния дял наставления и забавни моменти. Те са пълни с анекдоти, алегории и афоризми. Ние с удоволствие бихме си поговорили с възхитителния император, който никога не е умирал, защото никога не е живял. Можем да яхнем вятъра с Лиедзъ и да си останем съвършено спокойни, защото ние самите сме вятърът, или да си живеем във въздуха със Стареца от Хуанхъ, който живеел между Небето и Земята, защото не бил поданик нито на едното, нито на другото царство. Даже в тази гротескна апология на даоизма, която откриваме в Китай в наши дни, ние можем да се наслаждаваме на едно богатство от образи, които е невъзможно да открием в някой друг култ.

Но основният принос на даоизма в азиатския живот е бил в областта на естетиката. Китайските историци винаги говорят за даоизма като „изкуството да бъдеш в света“, защото се занимава с настоящето — с нас самите. Именно в нас Бог се среща с Природата и вчера се отделя от утре. Настоящето е движеща се безкрайност, законната сфера на Относителното. Относителността търси Пригаждане; Пригаждането е Изкуство. Изкуството на живота се състои в постоянното пренагласяване към заобикалящата ни среда. Даоизмът възприема земното каквото то е и, за разлика от конфуцианците или будистите, се опитва да открие красота в нашия свят на скърби и неволи. Сунската алегория за тримата дегустатори на оцет чудесно обяснява насоките на тези три учения. Шакямуни, Конфуций и Лаодзъ веднъж застанали пред гърне с оцет — емблемата на живота — и всеки потопил пръстта си, за да вкуси от питието. Реалистът прозаик Конфуций го намира кисел, Буда го нарича горчив, а Лаодзъ обявява, че е сладък.

Даоистите твърдят, че комедията на живота може да бъде направена по-интересна, ако всеки спазва единствата. Да спазваш пропорцията на нещата и да даваш място на другите, без да губиш своето положение — това е тайната на успеха в земната драма. Ние трябва да познаваме цялата пиеса, за да изиграем ролите си както трябва — представата за целостта никога не трябва да се губи в отделната част. Това Лаодзъ илюстрира чрез неговата любима метафора за Пустотата. Той твърди, че само в пустотата се съдържа наистина същественото. Реалността на една стая, например, се открива в празното пространство, затворено между тавана и стените, а не в самите стени и в тавана. Полезността на каната за вода се крие в празнотата, в която може да бъде налята вода, а не във формата на каната или в материала, от който е направена. Пустотата е всемогъща, защото съдържа в себе си всичко. Само в пустотата е възможно движението. Човек, който е в състояние да създаде пустота в себе си, в която другите да могат свободно да влязат, ще стане господар на всички състояния. Цялото трябва винаги да властва над частта.

Тези даоистки идеи в голяма степен повлияват върху всички теории на движението, дори върху тези във фехтовката и борбата. Японското изкуство на самоотбрана джу-джицу води името си от един пасаж в Даодъдзин. Стремежът в джу-джицу е да изтощиш силата на противника чрез несъпротивляване, пустота, докато съхраняваш собствената сила за постигане на победа в крайната битка. В изкуството значението на същия принцип се илюстрира от ценността на внушението. Като оставиш нещо недоизказано, даваш на зрителя шанс да завърши идеята и по такъв начин един велик шедьовър неотразимо привлича вниманието ти, докато наистина не станеш като че ли част от него. Пустотата е тук, за да влезете в нея и да я изпълните в пълна мяра с вашата естетическа емоция.

Овладелият изкуството на живота е „истинният човек^[3]“ за даоистите. При раждането си той навлиза в царството на сънищата само за да се пробуди за реалността при смъртта. Приглушава собствената си яркост, за да се слее с тъмнотата на другите. Той върви „неохотно, като човек, кой го трябва да пресече поток през зимата; колеблив, като онзи, който се страхува от съседите; почтителен като гост; трептящ като лед, който е на път да се разтопи; непретенциозен като парче дърво, което все още не е резбовано; пуст като долина; безформен като развълнувани води“. Трите скъпоценности на живота за него са: жалостивост, пестеливост и скромност.

Ако сега насочим вниманието си към дзенизма, ще открием, че той набляга върху ученията на даоизма. Дзен е название, извлечено от санскритската дума „дхяна“, която означава медитация. Той твърди, че чрез водеща до прозрение медитация може бъде постигната върховна самореализация. Медитацията е един от шестте пътя, посредством които може да се постигне състоянието на Буда. Последователите на дзен твърдят, че Шакямуни особено е наблягал на този метод в късните си учения, когато излага правилата пред главния си ученик Кашяпа. Съгласно традицията Кашяпа, първият патриарх на дзен, предава тайните на Ананда, който на свой ред ги предава на следващите патриарси, докато се стигне до Бодхидхарма, двадесет и осмият. Бодхидхарма пристига в Северен Китай през първата половина на VI в. и е бил първият патриарх на китайския дзен. Много са неяснотите около историята на тези патриарси и техните учения. В своя философски аспект ранният дзенизъм е сроден с индийския негативизъм на Нагарджуна, от една страна, а от друга — с философията на познанието, формулирана от Шанкарачаря. Първото учение на дзен, какъвто го знаем днес, трябва да бъде отнесено към шестия китайски патриарх Хуейнън (637–713), основателя на южния дзен, наречен така поради преобладаващото му влияние в Южен Китай. Веднага след него е великият Басо^[4] (709–788 г.), с чиито усилия дзен придобива реално влияние в китайския живота. Хякуджо^[5] (719–814), ученикът на Басо първи основава дзен-манастири установява ритуал и правила за управлението му. В разискванията на дзен-школа след времето на Басо ние откриваме играта на духа на хората от долината на Яндзъ, в резултат на което се стига до увеличаване на дела на местните начини на мислене в противоположност на предишния индийски идеализъм. Макар сектантската гордост да твърди обратното, не може да не ни направи впечатление сходството на южния дзен с ученията на Лаодзъ и даоистките сладкодумници. В Даодъдзин ние вече намираме алюзии за значимостта на самосъсредоточеността и необходимостта от правилно регулиране на дишането — съществени моменти от практиката на дзен-медитацията. Някои от най-добрите коментари върху книгата на Лаодзъ са написани от дзен-учени.

Подобно на даоизма, и дзенизмът е култ на Относителността. Един учител определя дзен като изкуството да чувстваш полярната звезда в южното небе^[6] Истината може да бъде достигната само чрез разбиране на противоположностите. Освен това дзенизмът, както и даоизмът, е твърд поддръжник на индивидуализма. Реално е само онова, което е свързано с работата на нашия ум. Веднъж шестият патриарх Хуейнън видял двама монаси, които наблюдавали как флагът над една пагода пърполи във въздуха. Единият казал: „Вятърът се движи.“ Другият отвърнал: „Флагът се движи.“ Хуейнън обаче им обяснил, че реално не се движи нито вятърът, нито флагът, а нещо вътре в умовете им. Хякуджо се разхождал из гората с един ученик, когато някакъв заек побягнал при тяхното появяване.

— Защо избяга заекът от теб? — попитал Хякуджо своя ученик.

— Защото го е страх от мен.

— Не — казал учителят — защото в теб е жив инстинктът да убиваш.

Този диалог напомня за един друг — на даоиста Соши (Джуандзъ). Един ден Соши се разхождал по брега на реката със свой приятел.

— Как възхитително се радват рибите на водата! — възкликнал Соши.

— Ти не си риба, откъде можеш да знаеш, че рибите й се наслаждават? — казал приятелят му.

— А след като ти не си аз — отвърнал Соши — откъде знаеш, че аз не знам, че рибите й се наслаждават?

Дзен често се противопоставя на предписанията на ортодоксалния будизъм, така както даоизмът — на конфуцианството. За трансценденталното прозрение на дзен думите са само бреме за мисълта. Писанията на будистите са само коментари върху вътрешната природа на нещата, смятайки, че техните външни добавки са само пречки пред ясното възприемане на истината. Именно тази любов към абстрактното кара дзен да предпочита черно-белите ескизи пред сложния колорит на класическата будистка школа. Някои от последователите на дзен дори стават иконоборци в резултат на опитите им да разпознаят Буда в себе си, а не чрез образи и символизъм. Известен ни е случаят, когато учителят Танка^[7] счупил дървена статуя на Буда, за да запали огъня в един зимен ден.

— Какво светотатство! — казал ужасеният случаен свидетел.

— Искам да извлека шарира^[8] от пепелта — спокойно отвърнал монахът.

— Но ти сигурно няма да извлечеш шарира от тази скулптура — бил гневният язвителен отговор.

— Ако няма, това определено не е Буда и аз не съм извършил светотатство.

След което се обърнал да се погрее над разпаления огън.

Един особен принос на дзен към източната мисъл е признаването на еднаквата значимост на земното и духовното. Той твърди, че във великата връзка на нещата няма разлика между голямо и малко, всеки атом обладава възможностите на вселената. Търсачът на съвършенство трябва да открие в своя живот отражението на вътрешната светлина. Организацията на дзен-манастира е твърде важна от тази гледна точка. За всеки член, с изключение на игумена, е определена специална работа по поддържането на манастира и, което е твърде любопитно, на новаците се дават най-леките задължения, докато на по-уважаваните и напреднали монаси се падат най-досадните и слугински задачи. Такова служене съставлява част от дзен-дисциплината и всяко действие, дори най-малкото, трябва да бъде извършвано абсолютно безукорно. Например много тежки спорове възникват, докато се плеви градината или се бели някоя ряпа, или при сервирането на чая. Целият идеал на чаизма е резултат от тази концепция за величието на най-дребните събития в живота. Даоизмът осигурява основата за естетическите идеали, дзенизмът ги следва на практика.