Какудзо Окакура
Книга за чая (5)

V. Разбиране и оценяване на изкуството

Слушали ли сте даоистката приказка за укротяването на арфата?

В незапомнени времена растяло в клисурата Лунмън едно дърво Кири, истински цар на гората. То повдигало короната си, за да говори със звездите, а корените му били тъй дълбоко проникнали в земята, че сплитали своите бронзови навивки с тези на сребърния дракон, който спял под тях. И така се случило, че веднъж един могъщ вълшебник направил от дървото дивна арфа, чийто опърничав нрав трябвало да бъде укротен само от най-великия от музикантите. Дълго време инструментът се пазел в съкровищницата на китайския император, но всуе били усилията на всички, които се опитвали да изтръгнат мелодия от неговите струни. В отговор на върховните им старания от арфата се изтръгвали само резки ноти на презрение, които никак не ставали за съпровод на песните, които те с удоволствие биха изпели. Арфата отказвала да признае някого за свой господар.

Накрая дошъл Пай Я, най-големият сред арфистите. С нежна ръка той погалил арфата така, както се опитват да успокоят някой необуздан кон, и меко докоснал струните. Той пеел за природата и сезоните, за високи планини и пенливи потоци, и всички спомени на дървото се пробудили! Още веднъж сладостният дъх на пролетта заиграл сред клоните му. Малките водопади, както си танцували из клисурата, се надсмивали над напъпващите цветя. Веднага се дочули замечтаният глас на лятото с неизброимите му насекоми, нежното трополене на дъжда, риданието на кукувицата. Я чуй! Рев на тигър — долината му отвръща. Есен е — в пустинната нощ остра като меч проблясва луната над заскрежената трева. Вече властва зимата и ята лебеди кръжат сред снежинките и зърна от град трополят по клоните със свирепа наслада.

След това Пай Я сменил тоналността и запял за любов. Гората се полюшва като страстен любовник, дълбоко потънал в мислите си. Високо над нея, като горделива девойка, се носи облак, светъл и красив, но при преминаването си влачи след себе си дълги сенки по земята, черни като отчаяние. Отново Пай Я настроил арфата на друг лад и запял за война, за звън на стомана и тропот на коне. И в арфата се пробудили силната буря над Лунмън, драконът яхнал мълния, с гръм и трясък се понесла лавина през хълмовете. Изпадналият в екстаз китайски император запитал Пай Я къде се крие тайната на неговата победа. „Господарю — отвърнал той — другите не успяха, защото пееха само за себе си. Аз оставих арфата да избере своята тема и не знам дали наистина арфата беше Пай Я или Пай Я беше арфата.“

Тази история добре илюстрира тайнството на вникването в изкуството. Шедьовърът е симфония, разиграна върху нашите най-изтънчени чувства. Истинското изкуство е Пай Я, а ние сме арфата от Лунмън. При магическото докосване на прекрасното тайните струни на нашата душа се пробуждат, ние вибрираме и трептим в отговор на неговия зов. Умът говори на ума. Ние чуваме неизреченото, виждаме незримото. Художникът изтръгва незнайни нам ноти. Отдавна забравени спомени се завръщат в нас с ново значение. Потъпкани от страха надежди, въжделения, които не сме дръзнали да си признаем, се възправят в нов блясък. Нашият ум е платното, върху което художниците полагат своите краски, техните пигменти са нашите емоции, техните светлосенки са светлината на радостта и сянката на тъгата. Шедьовърът е част от нас, тъй както ние сме част от него.

Общението на родствените умове, тъй необходимо за разбиране и оценяване на изкуството, трябва да се основава на взаимни отстъпки. Зрителят трябва да възпита у себе си правилна нагласа за възприемане на посланието, докато художникът трябва да знае как да го предаде. Чай-майсторът Кобори Еншу, самият той даймьо, ни е завещал тези паметни слова: „Приближи се към една велика картина, тъй както би се приближил към някой велик господар.“ За да разбереш един шедьовър, ти трябва ниско да му се поклониш и да изчакаш със затаен дъх и най-незначителното му словце. Един знаменит критик от епохата Сун направил веднъж очарователно признание. Той казал: „В младостта си аз възхвалявах художника, чиито картини харесвах, но когато преценките ми станаха зрели, аз хвалех себе си за това, че харесвам онова, което майсторите са избрали да ми хареса.“ Колко жалко е, че толкова малко от нас действително полагат усилия да изучават настроенията на художниците. В упоритото си невежество ние отказваме да им окажем тази проста любезност и по този начин често се лишаваме от богатата трапеза на красорара, разстлана току пред очите ни. Един художник винаги има какво да предложи, докато ние си ходим гладни единствено защото не можем да го разберем и оцени.

За съпреживяващия един шедьовър става жива реалност, към която ние се чувстваме привързани с оковите на другарството. Майсторите са безсмъртни, защото техните любови и страхове оживяват в нас отново и отново. По-скоро душата, отколкото ръката, по-скоро човекът, отколкото техниката, е онова, което ни привлича — колкото по-човешки е зовът, толкова по-дълбок е нашият отклик. Именно поради тайното разбирателство между автора и нас в поезията или в романа, ние можем да страдаме или да се радваме заедно с героя или героинята. Чикамацу — нашият японски Шекспир — формулира като един от първите принципи на драматичната композиция значението на това авторът да споделя замисъла си с публиката. Няколко от неговите ученици му дават пиеси за оценка, но само една от тях му харесала. Тя била в някаква степен подобна на „Комедия от грешки“, в която братя близнаци страдат заради това, че ги бъркат. „Тази пиеса — казал Чикамацу — обладава истинския дух на драмата, защото се съобразява с публиката. На публиката е позволено да знае повече, отколкото на актьорите. Тя знае откъде идват грешките и съчувства на страдащите върху сцената, които наивно и невинно се сблъскват със съдбата си.“

Големите майстори както на Изток, така и на Запад, никога не са забравяли ценността на внушението като средство за доверяване на своя замисъл на публиката. Кой може да съзерцава един шедьовър, без да изпита благоговение от тази необятна перспектива на мисълта, която се представя на нашето внимание? Колко близки и симпатични ни са всички техни творби, и колко студени ни оставят съвременните масови продукти! В първите ние чувстваме топлото излияние на едно човешко сърце, а във вторите — само един формален поздрав. Погълнати от своята техника, съвременните автори рядко се издигат над себе си. Подобно на музикантите, които напразно се мъчили да отправят зов към арфата от Лунмън, те пеят само за себе си. Може би творбите им са по-близо до науката, но и по-далеч от човечността. Има една стара японска поговорка, че една жена не може да обича мъж, който е наистина суетен и с високо самомнение, защото хора от подобен тип нямат процеп в сърцето си, през който любовта може да проникне в него и да го изпълни. В изкуството суетността — било от страна на художника, било от публиката — е еднакво фатална за съпреживяването.

Няма нищо по-свещено от единението на родствени духове в изкуството. В момента на срещата любителят на изкуството надраства себе си. Той е едновременно такъв, какъвто си е и какъвто не е. Долавя проблясък от Безкрайността, но думите не могат да изразят неговата наслада, защото окото няма език. Освободен от оковите на материята, неговият дух се движи в ритъма на нещата. По този начин изкуството става сродно на религията и облагородява човечеството. Именно това превръща шедьовъра в нещо свещено. В стари времена японците изпитват невероятно дълбока почит към творбата на великия художник. Чай-майсторите охраняват своите съкровища с религиозна тайнственост и често е било необходимо да се отворят цяла серия от кутии, една в друга, преди да се достигне до самата светиня — парче коприна, върху чиито меки гънки лежи светинята над светините. Рядко предмет на изкуството е излаган на показ, и то само за посветени.

По време на възхода на чаизма генералите на Тайко предпочитат да получат като подарък една рядка творба на изкуството, отколкото да им се дари обширно имение като награда за една или друга победа. Много от сюжетите на нашите любими драми са построени върху загубата и възвръщането на някой забележителен шедьовър. Например в една пиеса дворецът на господаря Хосокава, в който се пази прочут свитък с изображение на Дарума^[1] от Сессон, внезапно бива обхванат от пламъци, поради нехайството на отговорния за това самурай. Решен на всичко, за да спаси скъпоценния свитък, той се втурва сред пламъците и сграбчва какемоното, но веднага разбира, че пътят назад е отрязан от пламъците. С мисъл само за свитъка, той разпорил тялото си с меча, загърнал свитъка с отрязания си ръкав и го мушнал в зейналата рана. Пожарът най-накрая бил потушен. Сред димящите останки намират един полуизгорял труп, вътре, в който скъпоценният свитък се съхранява непокътнат. Колкото и ужасни да са подобни разкази, те илюстрират голямата ценност, която ние придаваме на шедьовъра, както и предаността на верния самурай^[2].

Трябва да помним обаче, че изкуството има ценност само в степента, в която ни говори. То може да бъде един универсален език, ако самите ние сме универсални в своята способност за съпреживяване. Нашата крайна природа, силата на традицията и условностите, както и унаследените от нас инстинкти, ограничават обхвата на способността ни за естетическа наслада. Самата ни индивидуалност установява в някакъв смисъл граница на разбирането ни, затова и нашата естетическа личност търси в творенията на миналото онова, което й е сродно. Вярно е, че с възпитаване на нашето естетическо чувство разбирането на изкуството се разширява и ние сме в състояние да се насладим на много скрити и неразпознати изражения на прекрасното. Но, в крайна сметка, ние виждаме само собствения си образ във вселената — нашият характер и темперамент диктуват и нагласата ни за възприемане.

Чай-майсторите колекционират само творби, които точно се вместват в мярата на тяхното индивидуално разбиране на изкуството.

В тази връзка можем да си припомним една история за Кобори Еншу. Неговите ученици много го похвалили за възхитителния му вкус, който той демонстрирал при подбора на неговата колекция. Те му казали:

— Всеки предмет е такъв, че не може да не предизвика възхита. Това показва, че вие имате по-добър вкус от Рикю, защото неговата колекция би могла да бъде оценена само от един на хиляда зрители.

— Това само доказва колко банален човек съм аз. Великият Рикю се е осмелил да обича само онези предмети, които лично нему са харесвали, докато аз несъзнателно се нагаждам към вкуса на мнозинството. Наистина Рикю е бил един на хиляда сред чай-майсторите — тъжно отговорил Еншу.

За голямо съжаление външният ентусиазъм към изкуството днес няма основания в истински чувства. В наивна демократична епоха хората настойчиво търсят онова, което масата признава за най-добро, независимо от своите чувства. Те търсят скъпото, а не изтънченото, модното, а не прекрасното. За масите съзерцаването на илюстрованите списания, достоен продукт на индустриалната епоха, дава по-смилаема храна за естетическа наслада, отколкото ранните италиански майстори или творците от периода Ашикага, на които те уж се възхищават. Името на художника е по-важно за тях от качеството на работата му. Както се е оплаквал един китайски критик преди много векове: Хората критикуват картината с ушите си. Именно липсата на истинска преценка е отговорна за псевдокласическата литература на ужасите, с която днес се сблъскваме, накъдето и да се обърнем.

Друга обичайна грешка е смесването на изкуството с археологията. Благоговението, което буди старината, е една от най-добрите черти на човешкия характер и би било удоволствие за нас тя да бъде възпитавана в още по-голяма степен. Старите майстори заслужават да бъдат почитани, задето са проправили пътя за бъдещето просветление. Простият факт, че те са преминали здрави и читави през векове на критики и са достигнали до нас все още обвеяни със слава, ни вдъхва уважение. Но наистина ще бъдем глупаци, ако оценяваме техните постижения просто поради възрастта им. Ние позволяваме на нашата историческа симпатия да превъзмогне естетическата ни преценка. Полагаме цветя на признателност, когато художникът лежи в гроба си, вече безопасен за нас. Бременният с теорията за еволюцията XIX в. е създал у нас навика да губим из поглед индивида сред видовете. Колекционерът е загрижен да придобие образци, за да илюстрира даден период или школа, а забравя, че един-единствен шедьовър може да ни научи на повече неща, отколкото каквато и да е бройка от посредствени продукти на даден период или школа. Твърде много класифицираме и твърде малко се наслаждаваме. Жертването на естетическото пред т.нар. научен метод на излагане на експонатите се е оказало гибелно за не един и два музея.

Претенциите на съвременното изкуство не могат да бъдат пренебрегнати в никой изпълнен с жизненост начин на живот. Днешното изкуство е това, което реално ни принадлежи — то отразява нас самите. Като го осъждаме, ние осъждаме себе си. Казваме, че няма изкуство в съвременната епоха, но кой е отговорен за това? Срамно е наистина, че въпреки всичките ни възторжени речи за древните ние обръщаме толкова малко внимание на нашите собствени възможности. Художници, които се борят за място, износени души, щуращи се насам-натам в сянката на студено презрение! В нашия егоцентричен век какво вдъхновение можем да им предложим ние? Миналото с основание може да погледне със съжаление на бедността на нашата цивилизация, бъдещето ще се надсмива над яловостта на нашето изкуство. Ние сме унищожили красивото в живота. Би ми се искало някой велик вълшебник да може от ствола на обществото да направи могъща арфа, чиито струни ще откликнат на докосването на гения.