Какудзо Окакура
Книга за чая (1)

I. Чашата на човечеството

Първоначално чаят е използван като лекарство и постепенно се превръща в напитка. През VIII в. той става любим на мнозина поети в Китай като едно от изисканите развлечения. През XV в. виждаме как Япония го въздига в благородническия ранг на естетическа религия — чаизъм^[1]. Чаизмът е култ, основан на обожествяването на прекрасното сред мръсотията и мизерността на всекидневния живот. Той утвърждава в нас чистота и хармония, посвещава ни в тайнството да бъдем великодушни един към друг, налага романтизма на порядъка в обществото. Чаизмът е по същността си преклонение пред Несъвършеното, тъй като е слаб и лесно уязвим опит да се постигне нещо възможно в условията на невъзможната среда, която наричаме живот.

Философията на Чая не е просто естетизъм в обичайния смисъл на думата, защото изразява ведно с етиката и религията нашия цялостен възглед за човека и природата. Тя е хигиена, защото налага чистота; икономика, защото ни въвежда в удобството на простотата, а не в усложнеността и скъпо струващата пищност; морална геометрия, доколкото определя нашия усет за пропорция спрямо вселената. Чаизмът представя истинския дух на източната демокрация, като превръща всички свои последователи в аристократи на вкуса.

Продължителната изолация на Япония от останалия свят, толкова благоприятна за самовглъбяване, е била от голяма полза за развитието на чаизма. Нашият дом и обичаи, облекло и кухня, порцелан, лак, живопис, както и самата ни литература — всичко е изпитало неговото влияние. Всеки, който изучава японската култура, не може да пренебрегне неговото присъствие. Той прониква в елегантността на аристократичните будоари, влиза и в бедняшките къщурки. Нашите селяни се учат да подреждат цветя, а най-обикновените черноработници — да поднасят почитанията си на скалите и водите. В разговорната си реч ние казваме за някой човек, че е „без чай“ в себе си, когато той е безчувствен и невъзприемчив към шеговито-сериозните аспекти на личната драма. А необуздания естет, който, без да обръща внимание на трагедията на земното съществувание, лудува сред пролетния прилив на освободени емоции, заклеймяваме като човек „с твърде много чай“ в себе си.

Външен човек действително може да се зачуди защо се вдига толкоз шум за наглед дребни неща. Каква буря в чаша чай! — ще си каже той. Но когато поразмислим колко малка е в крайна сметка чашата на човешките наслади, колко скоро се препълва от сълзи, колко лесно е да бъде пресушена до дъно в неутолимата ни жажда за безкрайност, ще разберем, че не трябва да се укоряваме чак толкова заради чашата чай. Човечеството има и по-тежки простъпки. Ние твърде волно сме принасяли жертви пред Бакхус и дори сме успели да преобразим кървавия лик на Марс. Защо да не се посветим на царицата на Камелиите^[2] и да не се насладим на топлия поток от чувство на взаимна близост, който избликва от нейния олтар? В кехлибарената течност от порцелановата чаша с цвят на слонова кост посветеният може да се докосне до благата сдържаност на Конфуций, до остротата на Лаодзъ и до неземния аромат на самия Шакямуни.

Тези, които не могат да почувстват незначителността на великите неща в себе си, са склонни да подценяват величието на незначителните неща у другите. Средният човек от Запада, в своето охранено самодоволство, ще погледне на чайната церемония като на още една от хиляда и едната странности, които формират представата му за чудатостта и детинската наивност на Изтока. Той беше навикнал да разглежда Япония като варварска страна, докато тя се беше отдала на нежните изкуства на мира. И започна да я нарича цивилизована, откакто тя бе въвлечена в поголовните кланета по Манджурските бойни полета. Напоследък се появиха много коментари за Кодекса на Самурая — Изкуството на Смъртта, което кара войниците ни да приемат с радост саможертвата, но едва ли някой е обърнал каквото и да било внимание на чаизма, който в толкова голяма степен представя нашето Изкуство на Живота. Удоволствие би било да си останем варвари, ако претенциите ни за цивилизованост ще се основават на ужасната военна слава. Удоволствие би било да изчакаме времето, когато на нашето изкуство и идеали ще се погледне с дължимото уважение. Кога Западът ще разбере (или поне ще се опита да проумее) Изтока? Ние, азиатците, често се ужасяваме от причудливата паяжина от факти и измислици, която е била изтъкана около нас. Ние сме изобразявани като хора, които се хранят с аромата на лотоса, ако не и с мишки и хлебарки. Приписва ни се или импотентен фанатизъм, или в друг случай нечувано сладострастие. Индийската духовност беше осмяна като невежество, китайската трезвост и здравомислие — като затъпялост, японският патриотизъм — като плод на фатализъм. За нас разказват, че сме по-малко чувствителни към болката и раните поради грубостта на нервната ни система!

Защо да не се позабавлявате за наша сметка? Азия връща комплимента. Има още над какво да се веселите, ако знаехте всичко онова, което ние сме измислили и написали за вас. Цялото очарование на сравнителната оценка е тук, цялата несъзнавана почит пред чудото, цялото мълчаливо негодувание от новото и неопределеното. Вие сте натоварвани с добродетели, твърде изтънчени, за да им завижда човек; обвинявани сте в престъпления, които са твърде живо и занимателно описани, за да бъдат заклеймени. Нашите писатели от миналото — умни и осведомени хора — ни информираха, че вие имате пухкави опашки, скрити нейде сред дрехите ви, а също, че често обядвате фрикасе от новородени младенци! Не, ние имаме нещо още по-лошо против вас: ние сме привикнали да мислим, че вие сте най-опърничавите хора на земята, защото никога сами не изпълнявате онова, което проповядвате.

Такива погрешни представи бързо изчезват сред нас. Търговията принуди мнозина жители на източните пристанища да изучават европейски езици. Азиатската младеж се тълпи в западните колежи, за да получи съвременно образование. Ние не сме проникнали дълбоко в същината на вашата култура, но поне сме готови да се учим. Някои от моите съотечественици са усвоили твърде много от обичаите и етикецията ви, поради заблудата си, че сдобиването с твърди якички и копринени цилиндри означава постигане на вашата цивилизация. Будещи съжаление и достойни за окайване са такива преструвки и маниерничене, защото показват готовността ни да посрещнем Запада на колене. За съжаление западната позиция не благоприятства разбирането на Изтока. Християнският мисионер идва, за да предаде словото си, но не и за да възприеме самият той нещо. Вашата информация е основана на малко и незадоволителни преводи от нашата необятна литература, ако не и върху недостоверни анекдоти от случайни пътешественици. И рядко се случва рицарското перо на някой Лафкадио Хърн^[3] или на автора на „Тъканта на индийския живот“^[4] да осветли мрака на Изтока с факела на собствените ни чувства.

Може би аз издавам собственото си невежество относно Култа на Чая, като говоря тъй прямо и без заобикалки. Самият дух на учтивостта изисква да казваш онова, което се очаква да изречеш, и нищо повече. Но аз не възнамерявам да бъда вежлив чаист. Толкова много злини са произтекли от взаимното неразбиране между Новия и Стария свят, че не са необходими извинения за незначителния ти принос към постигането на едно по-добро разбирателство. Щяхме да си спестим гледката на кръвопролитните войни в началото на XX в., ако Русия бе благоволила да опознае по-добре Япония. Какви потресаващи последствия за човечеството причинява надменното пренебрегване на източните проблеми! Европейският империализъм, който не смята, че е под достойнството му да надава абсурдния вик за Жълтата Опасност, не си дава сметка, че Азия също може да осъзнае жестоките измерения на Бялата Напаст. Може да ни се надсмивате, задето сме хора с „твърде много чай“ в себе си, но нима нам не е позволено да подозираме, че вие, хората от Запада, сте „съвсем лишени от чай“ в емоционалните, моралните и интелектуалните си качества?

Нека да спрем тази размяна на язвителни епиграми от двата континента и да станем по-сериозни, ако не по-мъдри, от факта, че съвместно владеем половината от земното полукълбо. Ние сме се развивали в различни насоки, но няма причина да не можем да се допълваме взаимно. Вие сте постигнали разширяване с цената на безпокойството; ние сме сътворили хармония, която е слаба срещу агресията. Ще го повярвате ли? — Изтокът е по-добър в някои отношения от Запада!

Колкото и странно да звучи, до днес човечеството си е дало среща само в чашата чай. Това е единствената азиатска церемония, която заслужено се радва на всеобща почит. Белият човек се е надсмивал над нашата религия и нрави, но без колебание е приел кафеникавата течност. В наше време следобедният чай има важни функции в западното общество. От деликатното потракване на подноси и чинийки за чаши, от мекото шумолене на женското гостоприемство, от обичайните разговори за захар и сметана, ние разбираме, че Култът на Чая несъмнено се е установил. Философското примирение със съдбата, обзело госта в очакване на съмнителната отвара, показва, че в този един-единствен случай източният дух е абсолютен господар.

Като най-ранно споменаване за чая в европейски документи се сочи съобщението на арабски пътешественик, че след 879 г. основните данъчни приходи в Кантон идват от налозите върху солта и чая. Марко Поло отбелязва свалянето от длъжност на един китайски финансов министър през 1285 г. заради своеволното увеличаване на налога върху чая. Едва в периода на великите географски открития, европейците започват да опознават по-добре Далечният изток. В края на XVI в. холандците донасят новината, че на Изток се прави приятна напитка от листата на някакъв храст. Пътешествениците Джовани Батиста Рамузио^[5] (1559), А. Алмейда (1576), Мафено^[6] (1588), Тарейра (1610) също споменават за чая^[7]. През посочените години корабите на холандската Остиндийска компания за първи път доставят чай в Европа. Във Франция той е познат от 1636 г., в Русия достига през 1638 г. Англия го посреща радушно през 1650 г. и се изказва за него така: „Тази великолепна и от всички лекари одобрявана китайска напитка, която китайците наричат «ча» (Telia), а другите народи «тей» (Тау), още и «тий» (Тее)^[8]“.

Както става с всички добри неща на тоя свят, пропагандирането на чая се натъква на противодействие. Еретици като Хенри Севил (1678) осъждат пиенето на чай като порочен обичай. Джоунас Хенуей^[9] (Есе за чая, 1756) казва, че изглежда от чая мъжете губят откъм осанка и привлекателност, а жените — откъм красота. В началото цената му (около 15–16 шилинга за фунт) възпрепятства масовата му консумация и прави чая „привилегия на приеми с изискани гости, подарък за принцове и знатни люде“. Но въпреки тези спънки пиенето на чай се разпространява с удивителна бързина. През първата половина на XVIII в. кафенетата в Лондон се превръщат фактически в чайни, обиталище на остроумни хора като Адисън и Стийл^[10], които прекарвали приятно времето си над своята „съдинка с чай“. Скоро напитката става жизнена необходимост и стока, която подлежи на данъчно облагане.

В тази връзка можем да си спомним каква важна роля е играл чаят в съвременната история. Колониална Америка се покорява на потисничеството, докато търпението на хората не се изчерпва поради тежките налози, наложени върху чая. Американската независимост датира от момента, в който сандъците с чай политат във водата на Бостънското пристанище^[11].

Има някаква изтънчена омая във вкуса на чая, която го прави неотразим и достоен да бъде обект на идеализация. Западните хумористи не закъсняват да смесят аромата на своите мисли с уханието на чая. Той е лишен от арогантността на виното, от стеснителност на кафето, от престорената невинност на какаото. В 1711 г. „Спектейтър“ вече заявява: „Поради това аз особено бих препоръчал тези мои размишления на всички порядъчни семейства, които всяка сутрин отделят по час за чая, хляба и маслото; и сериозно бих ги посъветвал за тяхно добро да се разпоредят този вестник да им бъде поднасян навреме и да бъде смятан като част от приборите за чай.“ Самюъл Джонсън^[12] описва себе си като „закоравял и безсрамен чаепиец, който от двадесет години разрежда ястията си само със запарката от това очарователно растение; който с чай се забавлява вечер, с чай се утешава в полунощ и с чай посреща утрото“.

Друг отявлен поклонник — Чарлз Лам^[13], изсвирва вярната нота за чаизма, когато пише, че най-голямото удоволствие, което той е познал, е било скришом да прави добрини и после това някак случайно да се разкрива. Защото чаизмът е изкуството на скритата красота, която можеш да откриеш, на внушението, което не си дръзнал да разкриеш. Той е благородната тайна да се шегуваш със себе си, спокойно, но без ограничения и изключения. По такъв начин олицетворява самия хумор — усмивката на философията.

Всички истински хумористи могат в този смисъл да бъдат наречени чаефилософи — например Такъри^[14] и, разбира се, Шекспир. Поетите на декаденса (а кога светът не е бил в упадък?) в своя протест срещу материализма също до известна степен проправят пътя на чаизма. Може би днес Западът и Изтокът могат да се срещнат за взаимно утешение в нашето скромно и сдържано съзерцание на Несъвършеното.

Даоистите разказват, че във Великото начало на Незапочналото още да започва, Духът и Материята влизат в смъртна схватка. Накрая Жълтият император, Синът на Слънцето, удържа победа над Джуюн, демонът на мрака и земята. В смъртната си агония титанът удря главата си в слънчевия свод и разбива на парчета синия нефритов купол. Звездите губят гнездата си, луната блуждае безцелно сред пустите бездни на нощта. В отчаянието си Жълтият император търси къде ли не майстор, който да поправи Небето. И усилията му не остават напразни. От Източно море се надига една императрица, божествената Нюгуа, с рога на главата и с опашка на дракон, бляскава в доспехите си от огън. Тя заварява петоцветната дъга в нейния магически котел и ремонтира китайското небе. Казват, че Нюгуа забравила да запълни две малки пукнатини в небесната твърд. Така започнал дуализмът на любовта — две души странстват в пространството и никога не намират покой, докато не се съединят, за да завършат вселената. Всеки трябва да сътвори наново свое небе от надежда и покой^[15].

Небето на съвременното човечество действително е строшено в циклопската битка за богатство и власт. Светът върви пипнешком в сянката на егоцентричността и простащината. 3нанието се купува с цената на нечиста съвест, благотворителността се практикува заради изгода. Изтокът и Западът, като два дракона, хвърлени в развълнувано море, напразно се стремят да си възвърнат съкровището на живота. Необходима ни е отново една Нюгуа, за да поправи огромното опустошение, в очакване сме на великия Аватара. А в това време нека изпием чаша чай. Късното следобедно слънце озарява стъблата на бамбука, изворите бълбукат с наслада, шепотът на боровете се дочува в нашия чайник. Нека се унесем в мечтанията на този скоропреходен свят и се помаем приятно сред красивите незначителни неща на живота.