Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (7)

Шеста глава

Замъкът Лохли, 1894

— Баща ти е напълно съсипан след смъртта на Елинор — тъжно каза на Лора лейди Ротбъри. — Правя всичко възможно, за да го разведря, но нищо не помага. Вече изминаха две години и е крайно време животът да продължи — заради по-малките деца, — но ми се струва, че той е неспособен да загърби скръбта си. Поради някаква причина си е втълпил, че вината за инцидента е изцяло негова, макар да не мога да разбера защо.

Лора премълча. Имаше моменти, в които се изкушаваше да разкаже на майка си за кавгата между баща й и нежелания посетител, но инстинктивно долавяше, че това само би влошило нещата още повече. Баща й сигурно си имаше основателна причина да пази случката в тайна, както и още много други неща. Основният въпрос беше кой е бил непознатият и за какво бе избухнал скандалът?

— Татко ти живее с налудничавата мисъл, че всички сме прокълнати — продължи майка й. — Сега пък твърди, че офиката носи лош късмет. Откъде му е хрумнало това?

— Знам за суеверието, както и че много други хора вярват в него — отбеляза Лора. — Всеки фермер ще ти каже, че трябва да се отнасяш към офиката с уважение.

— Невежият народ вярва в какво ли не, но за благородници с нашето положение е недопустимо, скъпа моя. Простите и необразовани селяни от нисшите класи не подлагат под съмнение даже и съществуването на вещици и магии. — После погледна замислено през прозореца. — Намислила съм да наредя да отсекат дървото. Тогава може би баща ти ще си възвърне здравия разум.

Лора я погледна уплашено.

— Не го прави, мамо. Това ще разстрои доста хора.

Истина беше, че баща й, обикновено толкова жизнерадостен, бе станал мълчалив и затворен. През последните дни, когато не беше на езда с личния си лакей, той се затваряше в кабинета, заобиколен от кучетата, които се излагаха около бюрото му, сякаш предчувстваха нещо лошо и се опитваха да го предпазят. През нощта спеше в гардеробната си единствено с любимата вярна Мегън, свита в краката му.

Понякога, когато го спохождаха кошмари, съпругата му го чуваше да ругае някакъв въображаем човек и да крещи: „Махай се! Остави ме на мира!“. Но на следващата сутрин отричаше дори да е сънувал нещо.

— Търпението ми е на изчерпване — оплака се лейди Ротбъри на дъщеря си. — Говорих с доктор Андрюс и той ме увери, че баща ти е депресиран и няма нищо обезпокоително, но аз се тревожа. Как бихме могли да се забавляваме, щом не иска да се среща с никого? Когато дори не сяда с нас на масата по време на семейните ни вечери?

Лора мислено се върна към деня на смъртта на Елинор. Заключението на дознанието беше, че момичето е загинало при нещастен случай, и майка им го бе приела безрезервно, защото не знаеше, че лорд Ротбъри бе унищожил бележката, в която малката бе написала молитвата си към офиковото дърво, и бе побързал да махне въжето от стаята й преди пристигането на полицията. Именно доктор Андрюс упорито бе поддържал предположението, че Елинор е ходила в съня си, когато е паднала от прозореца, и баща им категорично го бе подкрепил. После се бе обърнал към дъщерите си с ледена настойчивост: „Това обяснява всичко, нали? Елинор е страдала от сомнамбулизъм“.

Нито една от тях не се бе осмелила да оспори твърдението, дори когато бяха разпитани. Всички се придържаха към измислената тъжна история.

— Сигурна съм — каза по-късно Лизи, — че го направи, за да избегне скандала.

Всички кимнаха едновременно. Другите възможности бяха да признаят пред целия свят, че малката се е опитала да отърве близките си от някакво проклятие, като допре разпятието до офиката, или че е извършила самоубийство в момент на умствено разстройство. А така хората щяха да съчувстват на трагедията на едно семейство, изгубило една от дъщерите си, докато ходела насън.

— Въпреки това го намирам за несправедливо — с груба откровеност заяви Беати, докато се разхождаха из градината на имението, където никой не би могъл да те чуе. — Тя беше смело малко момиченце, даже и ако усилията й да ни спаси от проклятие са били по детински наивни и неразумни. Но постъпката й е достойна за уважение.

— Съгласна съм — веднага се отзова Даяна. — Струва ми се, че с глупавата история за ходенето насън се омаловажава саможертвата й.

— Тя изобщо си беше луда — обади се Джорджи и в гласа й се прокраднаха остри критични нотки. — Защо, щом така или иначе е решила да гони някакво си проклятие, не е отишла там през деня? На кого му пука за някаква си хлапачка край дървото, щом не може да чуе какво си шепне? Винаги е обичала драматизма. Ако питате мен, просто се е опитвала да привлече повече внимание.

Лора се обърна гневно към нея:

— Как можеш да изричаш такива ужасни неща! Завиждаш й, защото всички говорят за нея, а не за теб!

Лицето на сестра й стана тъмночервено.

— Не е вярно. Никога не бих направила глупостта да се спусна по въже от прозореца си, и то посред нощ. Има много други начини да те забележат, ако искаш това.

— Наистина си ужасна — с леден тон заяви Лизи. — Живееш с чувство за превъзходство над всички останали и очакваш от нас да благоговеем пред величието на Джорджина Феърберн. Е, нека ти кажа нещо. Ти си завистлива и злобна и ако кажеш още дори една укорителна дума за бедната малка Елинор, всички ще престанем да говорим с теб до края на седмицата. — Тя се обърна към Лора, Беати и Даяна. — Съгласни ли сте с мен?

Последва хорово одобрение.

Джорджи отметна предизвикателно глава.

— Ще съжалявате, задето се държите толкова лошо с мен! Само изчакайте, докато стана херцогиня и съпруга на милионер и се преместя да живея в замък, докато всички вие останете стари моми. — С тези думи тя се обърна и закрачи решително към Лохли, изпратена от звънкия смях на сестрите си.

Лора се усмихна развеселена и измърмори:

— Поведението й е доста детинско за нейните седемнайсет години, нали?

Лизи продължаваше да се смее, но в очите й се мерна тревога.

— Все пак трябва да предприемем нещо — каза изведнъж сериозно. — Още нито една от нас не е омъжена, а аз съм вече на двайсет и една.

Усмивката на Лора мигом изчезна и по лицето й премина сянка.

— Аз пък съм на двайсет, но нямам намерение да се омъжвам. Как бих могла? Никога няма да срещна мъж като Рори — прошепна тя.

— О, разбира се, че ще срещнеш, миличка — обади се Беати и я прегърна. — Ти си толкова добра, че мнозина биха те поискали за жена.

— Въпросът е дали аз ще ги искам.

— Е, за мен е още рано да се тревожа — самодоволно заяви Даяна. — Предполагам, че не е позволено да се омъжиш на петнайсет, нали?

— Не се притеснявай, Ди. Ще оставим няколко графа и виконта, за да имаш избор, но след като си вземем нашето — подразни я Лизи.

* * *

Април дойде с проливни дъждове, редки слънчеви дни и обещание, че лятото на 1894-та ще бъде добро и ще донесе богата реколта. На графа на Ротбъри обаче предстояха още беди и злощастия заради проклятието, което, според думите му, погубваше семейството.

Силен крясък откъм кабинета стресна всички, докато излизаха от трапезарията след закуска.

— Какво, за бога…? — възкликна лейди Ротбъри.

Хрипливите викове продължаваха и Лизи се втурна по коридора и отвори вратата. Баща й седеше зад бюрото си и държеше сутрешния брой на вестник „Таймс“.

— Уилям! Какво, за бога, става? — изнервена попита съпругата му. — Прислугата ще те чуе!

— Прислугата да върви по дяволите — изруга той със зачервено лице.

— Но какво се е случило?

— Видя ли това? — тикна вестника пред лицето й графът. — Разбираш ли какво ще стане? Сега вече ще признаеш ли, че наистина сме прокълнати?

— Уилям, моля те! — възропта тя. — Успокой се!

Лора забеляза как лицето на баща й се сбърчи като на уморено дете.

— Нека да седнем, за да ни обясниш, татко — опита се да го убеди тя.

Той я изгледа презрително.

— Няма никакво значение дали ще сме прави, или седнали. Това ще ни съсипе. — Отново се наведе над вестника, сякаш не можеше да повярва на написаното.

Лейди Ротбъри се настани пред камината, а петте по-големи момичета насядаха на креслата около нея. Лорд Ротбъри крачеше напред–назад из стаята, от което атмосферата ставаше още по-напрегната.

— Сега ни кажи какво пише във вестника, татко — меко се обади Лора.

Той прочисти гърлото си и започна:

— Това е истинско бедствие. Вчера в Камарата на общините сър Уилям Харкърт е представил следващия бюджет, в който са заложени нови данъци, дяволите да ги вземат! Всъщност цели пет. Наричат ги Данък наследство и ще разберете какво означават, когато умра и държавата предяви претенции за няколко хиляди паунда към вас.

Лейди Ротбъри застина на мястото си.

— Към мен? — заекна тя, сякаш беше единствената засегната в стаята.

— Към имението — поясни нетърпеливо съпругът й. Вдигна вестника и зачете на глас: — Петте данъка представляват допълнителен вид събирателно законодателство. Таксата за легализиране на завещанията е продължение на гербовия налог, утвърден през 1694 година… — Той захвърли статията с отвращение и продължи: — И така нататък, и така нататък. Като си помисля, ще ви се наложи да продадете почти всичката ни земя, за да можете да платите данъка върху наследството си. Чували ли сте досега нещо по-възмутително?

— Правителството приело ли е бюджета? — осведоми се Лора.

— Ще го направят, ако вече не са го сторили. Те са просто една шайка обирджии!

Съпругата му изглеждаше замаяна и апатична.

— Какво точно означава това?

— Означава — отправи й отмъстителен поглед той, — че когато Хенри наследи замъка Лохли и всичко ценно в него, плюс хиляда сто и петдесет хиляди акра земя, ще са ви нужни купища пари, за да им платите данъците.

— Не е честно! — възкликна Даяна. — Но за какво им е да се заяждат с нас?

— Мили боже! — изстена баща й при тази очевидна проява на глупост.

Лора побърза да се намеси:

— Не само с нас, Ди. Данъкът ще се начислява като процент от общата стойност на собствеността и останалите унаследени ценности. Всеки един от едрите земевладелци ще бъде засегнат. Херцогът на Атол, херцогът на Нортъмберланд, херцогът на Уестминстър, графът на Файф. Всички ще сме принудени да плащаме данъците след смъртта на главата на семейството — поясни, като преглеждаше набързо статията.

— Значи няма нищо общо с проклятието над нас? — попита Джорджи.

Лейди Ротбъри я изгледа строго.

— Много пъти съм ти казвала, че това са глупости. Разбира се, че не сме прокълнати.

Съпругът й отново закрачи из стаята.

— От петстотин години семейството ми притежава Лохли и винаги сме харчили с труд спечелените пари, за да го обогатяваме с красиви мебели, скъпи картини и сребро. Обработвали сме земята и сме осигурявали работа на стотици хора, а сега, след като аз си отида, някакъв си дребен подсмърчащ ирландски чиновник ще снове из дома ми и ще оценява собствените ми вещи. Това е престъпление! Началото на края на земевладелци като нас. Фермерите ще бъдат съсипани, особено в малките стопанства. — Поклати отчаяно глава. — Когато дойде време праправнуците ми да наследят замъка, няма да е останало нищо друго, освен клони и камънаци.

Лейди Ротбъри го погледна мрачно.

— Искаш да кажеш, че всеки път, когато поредният наследник умре, данъчните ще идват за още пари?

— А ти какво си мислеше, че имам предвид? — грубо попита той с нарастващо раздразнение. — Големите имения постепенно ще се свиват, докато изчезнат съвсем.

— Престани, Уилям! Прекалено потискащо е. Пред теб има още много години живот, така че няма защо да се притесняваме още от сега. Когато му дойде времето, Фреди ще се погрижи за всичко.

— Глупаво е да хленчим — ведро се обади Беати. — Никога няма да бъдем бедни като някои хора. Четох, че в Източен Лондон повечето деца ходят боси и понякога нямат за ядене нищо друго освен коричка хляб. Можете ли да си представите? Седнали сме да се оплакваме, че един ден ще ни се наложи да продадем част от земите си, докато онези семейства спят по шестима на легло и живеят в съборетини, малко по-големи от миши дупки.

Майка й й отправи леден поглед.

— Надявам се, не си намислила да се захванеш с благотворителност?

— Ще е малко разнообразие, след постоянното преследване на съпрузи — язвително подметна лорд Ротбъри. — Фреди вече навърши шестнайсет и е крайно време да се научи как да управлява имението. Още утре ще поговоря с учителя му. Наложително е да знае какво точно трябва да прави след смъртта ми. Дано дотогава да е поумнял достатъчно.

* * *

Отегчен от уроците, Фреди се шляеше из конюшните, докато баща му беше излязъл на езда.

— Хамиш? — подвикна той.

Младият коняр притича веднага с разрошена рижа коса и напрегнато изражение върху луничавото си лице.

— Да, м’лорд? — отвърна със силен шотландски акцент.

Фреди кимна одобрително. Като виконт Феърберн, наследник на графа на Ротбъри, той настояваше прислугата вътре и извън дома да се обръща към него подобаващо, въпреки че родителите му отменяха тези нареждания.

— Донеси ми още уиски — заповяда, подхвърляйки една златна лира в мръсната ръка на коняря. — Искам и малко тютюн.

— Да, м’лорд. — Хамиш не се осмеляваше да се съпротивлява, че го използват като момче за всичко, защото всеки отказ да се подчини, в миналото водеше до побой и закани за изхвърляне от имението.

— Ще кажа на баща си, че си крадец и не може да ти се има доверие — непрекъснато го заплашваше Фреди.

— На същото място ли да ги скрия, м’лорд?

— А къде другаде? — тросна се той и се отдалечи арогантно. — И не се бави много.

Хамиш не отговори, но зад гърба на отдалечаващата се фигура вдигна два пръста^[1] и изкриви лице в гримаса.

— Отрепка — изсумтя под носа си.

Закле се, че някой ден няма да се въздържи, ако младият му господар продължава да го принуждава да му върши услуги, които съвсем не се изчерпваха само с купуването на уиски и тютюн. Изтръпваше, като си припомняше начина, по който бе открил, че младежът никога няма да прояви интерес към момичета. Няколко пъти го бе притискал, карайки го да се изчервява от ярост и срам. Хамиш дълго се бе преструвал, че не разбира какво иска от него Фреди, но ако се случеше още веднъж, щеше да му даде добър урок.

— Какво е станало с лицето ти, Фреди? — попита лейди Ротбъри, докато сядаха на масата за вечеря два дни по-късно.

Той докосна дълбоката драскотина върху бузата си и каза леко заваляно:

— Натъкнах се на едно от проклетите кучета на татко. Скиташе се около алеята, дяволите да го вземат.

— Недей да ругаеш, скъпи — неодобрително каза майка му. — Добре ли си? Говориш някак странно.

— Май случайно си захапах бузата от вътрешната страна — припряно отвърна момчето.

— Как може да си толкова непохватен? — възкликна Джорджи.

— А татко с теб ли беше? — осведоми се Лизи.

— Не. Трябваше ли да бъде с мен? — Върху веждите му блестяха капчици пот и ръката му леко трепереше, когато отпи глътка вода.

— Защото кучетата никога не се отделят от него — разумно отбеляза Лора. — Никога не съм виждала някое от тях да скита само.

Фреди повдигна нехайно рамене.

— Какво значение има това, по дяволите?

— Бъди така любезен да престанеш да ругаеш — този път строго се обърна към него майка му. — Къде ти е възпитанието?

В този момент в трапезарията с широки крачки влезе лорд Ротбъри.

Съпругата му го изгледа укорително.

— Закъсняваш за вечерята, Уилям.

— Случило се е нещо ужасно — поясни той, очевидно притеснен, докато заемаше мястото си начело на масата.

— Току-що са открили Хамиш, коняря. Намерили са го мъртъв в една от конюшните.

— Мъртъв? О, бедната му майка! — възкликна лейди Ротбъри и притисна салфетката за хранене към устните си.

— Да не би да е изгубил съзнание или нещо такова?

Съпругът й поклати глава.

— Има тежки наранявания, особено в областта на главата.

Хенри, който досега бе седял като вцепенен и бе слушал разговора, се обади дрезгаво:

— Възможно ли е да го е ритнал кон? Джунипър беше доста превъзбуден, докато се опитваше да го оседлае днес, но не съм чувал досега да е ритал някого.

Следващите думи на лорд Ротбъри увиснаха във въздуха и промениха всичко:

— Хамиш е бил пребит до смърт с камшик за езда. Мили боже! Какво ли ще ни сполети следващия път? Продължаваш ли да твърдиш, че над нас не тегне проклятие?

* * *

Лизи се надигна от възглавниците, на които се беше облегнала, и приседна на ръба на леглото. Преди лягане двете най-големи момичета обсъждаха поредната трагедия в имението.

— Хамиш беше много добро момче и така се грижеше за майка си. Допускаш ли, че някой може да му е имал зъб?

Лора поклати глава.

— Не. Всички го обичаха. Освен това си разбираше от работата.

— Полицията със сигурност ще разнищи до дъно случая, но каква трагедия все пак! Татко не вярва наистина, че сме прокълнати, нали? — каза Лизи.

Лора вдигна ръце и ги подложи под главата си.

— Не мислиш ли, че Фреди се държа доста странно по време на вечерята?

Сестра й я изгледа остро.

— В какъв смисъл?

— Мога да се обзаложа, че беше пиян.

— Откъде би могъл да се сдобие с алкохол? Знаеш много добре, че татко следи зорко никой от нас да не изпие дори чаша вино.

Лора продължи, сякаш изобщо не я беше чула:

— А тази измислица за кучето? Не вярвам на нито една дума.

Лизи я изгледа шокирана.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Сигурна съм, че работата е много по-дълбока, отколкото изглежда. Страх ме е, Лизи. Откъде е тази дълбока рана на бузата му?

Момичето повдигна рамене.

— Мисля, че задълба прекалено. Каквото и да се окаже, мама ще настоява истината да се запази в тайна, за да избегне скандал, освен това ще се погрижи добре за майката на Хамиш, в случай че реши да ни създава проблеми.

— Лизи, не знаех, че можеш да бъдеш такава циничка!

— Не, аз съм просто реалистка.

* * *

— Чухте ли какво се е случило! — извика Даяна, втурвайки се в библиотеката, където сестрите й пишеха писма.

Всички се обърнаха към нея в очакване.

— Следователите са казали на татко, че бедният Хамиш е бил жестоко пребит, след което ритан няколко пъти в главата. Но не от кон, а от човек с ботуши.

Очите на Лора се разшириха от ужас.

— Искаш да кажеш, че е бил убит?

Даяна кимна.

— Полицаите ще се върнат всеки момент, за да разгледат всички камшици за езда в конюшните. Предполагам, че ще търсят кръв или нещо такова.

— Не мога да повярвам! — възкликна Лизи. — Кой, за бога, би убил Хамиш? Беше толкова мило момче и само година по-голям от Фреди. Горката му майка, как ли се чувства сега? Едно е да изгубиш дете, защото го е ритнал кон, но съвсем друго е да бъде убито!

— Мама знае ли? — попита Джорджи.

— Да. В ужасно състояние е. Опасявам се, че повече от всичко я притеснява неизбежният скандал и как ще се отрази върху семейството.

— Излишно е да се тревожи — тъжно отбеляза Даяна. — Случаят няма нищо общо с нас. Знаете ги какви са момчетата. Сигурно се е сбил с друг коняр. Или пък някой е проникнал в конюшнята, за да открадне кон, и той се е опитал да му попречи.

— Това е ужасно — изстена Беати, докато слушаше сестрите си. — Какво смята да предприеме татко?

— Не можем да направим нищо, освен да се погрижим за бедната му майка — спокойно отвърна Лизи. — Тя е тази, която би трябвало да е в ужасно състояние. Представяте ли си? Детето ти, собственият ти син, убит по време на работа.

— А ние отново ще станем център на хорското внимание и клюките — отбеляза Беати. — Предполагам, полицията ще разпита всички в имението.

Лора и Лизи се спогледаха, споходени от една и съща мисъл, която и двете се страхуваха да изрекат на глас.

* * *

Малките бяха вече по леглата си и лейди Ротбъри отиде да ги целуне за лека нощ, както правеше всяка вечер.

— Мама! Мама! — Алис, Флорънс и Катриона се надвикваха и протягаха ръчички, за да я докоснат. Приличаха й на малки ангелчета с дългите си тъмнокестеняви коси и сладки личица. Облечени в бели бархетни нощници до глезените, те обвиваха ръце около шията й, целуваха я по бузите и се боричкаха да се настанят в скута й. Усети прилив на тъга, че не могат да си останат винаги такива. Децата толкова лесно се задоволяваха, бяха толкова очарователни и покорни, а после порастваха и всичко се променяше. Близостта изчезваше. Притесняваше се за по-големите си деца през цялото време. Справяха ли се момчетата с уроците? Щяха ли момичетата да се устроят добре в живота? Нито една от тях още нямаше собствено семейство. Лизи вече беше навършила двайсет и една, а тя се опасяваше, че Лора бе решила да не се омъжва никога, защото смяташе, че няма да намери друг като Рори.

Въздъхна, обзета от носталгия, после целуна малките си ангелчета още няколко пъти и сама ги сложи под завивките.

— Лека нощ, милички! Приятни сънища.

Докато минаваше покрай учебната стая и спалните на момчетата, подвикна:

— Фреди, Хенри, надявам се, че сте готови за вечеря?

— Да, мамо — покорно отговори Хенри.

Дълбоко обичаше по-малкия си син. Беше обичлив, възпитан и почтителен и тя тайно се надяваше той да наследи Уилям. После забърза към собствената си стая, за да се преоблече за вечеря.

* * *

— Уилям! Уилям! — Гласът на лейди Ротбъри отекна силно из дългата картинна галерия, когато изскочи тичешком от стаята. — Уилям! Ела веднага!

Изпълнените с паника писъци продължиха дори след като няколко врати се отвориха шумно. Първи при нея се озоваха Беати, Лора и Даяна.

— Мамо! Какво се е случило? — попита Лора.

Майка им изглеждаше като изгубила разсъдъка си и чупеше отчаяно ръце.

— Намерихте ли баща си? Доведете го бързо! — нареди тя с треперещ глас.

— Какво става тук, по дяволите? — избоботи лорд Ротбъри, качвайки се по стълбите.

— Нещо ужасно… — изхлипа тя.

— Какво има пак? — попита строго и лицето му бавно започна да пребледнява. — За бога! Ще ми кажеш ли най-после какво се е случило?

— Изчезнали са! Всички са изчезнали! — лейди Ротбъри трепереше неистово, докато прекосяваше коридора, следвана от съпруга си. — Някой е влизал в спалнята ни.

Още една врата се отвори шумно и Лизи бързо се озова до майка си.

— Мамо? Станало ли е нещо? — обади се плахо и погледна сестрите си. Никога не я бяха виждали в такова състояние.

— Всичко е изчезнало — повтори тя и лицето й се сгърчи в плач.

— Какво е изчезнало? — настойчиво попита Даяна, докато баща им крачеше с широки крачки към господарската спалня.

— Всички семейни бижута!

— Искаш да кажеш, че са откраднати? — слисана подвикна Беати. — Но нали ги държиш в заключено ковчеже в спалнята си?

— Да, но някой е отворил ключалката. Тиарата, диамантената огърлица, изумруденото и диамантеното колие от прапрабаба ви. О, господи, каква беда! Нищо не е останало!

— Вината не е твоя — опита се да я успокои Даяна.

Лейди Ротбъри избърса очите си с малка, поръбена с дантелена кърпичка.

— Баща ви постоянно ми повтаряше, че трябва да ги съхранявам долу в трезора със среброто, но ми се струваше излишно постоянно да ходя до там, а аз обичам всеки ден да избирам бижутата, които ще нося.

Минута по-късно лорд Ротбъри се върна, разтреперан от ярост.

— Как е станало това? — изкрещя той. — Ковчежето с бижутата е празно!

— Нямам представа — вдигна към него обляното си в сълзи лице съпругата му. — Толкова съжалявам, Уилям. Моля те, не ми се сърди… — Тя млъкна, прекалено разстроена, за да продължи.

— Някой се е промъкнал в замъка посред бял ден — безцеремонно заключи Джорджи.

Той се обърна побеснял към нея:

— Как някой би могъл да се промъкне, след като нашата спалня е на първия етаж и цялата къща е пълна с хора? — Закрачи обратно по коридора и всички го последваха в напрегнато мълчание.

Щом влязоха в стаята, застинаха по местата си и се огледаха, като се опитваха да си обяснят случилото се.

До най-отдалечената стена, под голям гоблен, стоеше масивна дъбова кутия. Капакът зееше отворен и четирите й тапицирани със зелено сукно етажа, които се нареждаха един върху друг, бяха захвърлени отстрани. Ужасяващата празнина на онова, което някога бе съхранявало безценните бижута, ги остави безмълвни и за момент можеха само да стоят неподвижно и да се взират в нея.

— Кой би направил това? — изплака накрая Лизи.

Лора гледаше тъжно изпразнените разхвърляни чекмеджета.

— Всичко е изчезнало — измърмори под носа си, при което майка й се отпусна безсилна върху широкото легло.

— Кога за последен път си отваряла ковчежето? — настойчиво попита лорд Ротбъри.

Съпругата му го погледна измъчено.

— Тази сутрин. Исках днес да сложа перлите, но съм съвсем сигурна, че го заключих и сложих ключа на обичайното му място.

— Кой друг знаеше къде го държим?

— Никой, освен теб, Уилям.

— А къде всъщност го криехте? — полюбопитства Беати.

— В малка ниша до леглото ни, скрита под подвижен панел. За нея не знаеше никой друг, освен мен и баща ви.

— Очевидно е имало и трети — озъби се графът.

Лора се обърна към него:

— Допускаш ли, че това може да има нещо общо със смъртта на Хамиш? Че някой го е извършил като отмъщение към семейството ни?

— Конярят няма други близки освен овдовялата си майка — отбеляза Беати. — Прислугата непременно би забелязала появата на външен човек. Единственият възможен извод е, че извършителят е вътре в замъка.

— Престани да дрънкаш глупости, момиче — скастри я Уилям. — Смъртта на онова момче няма нищо общо със случващото се тук или пък с някого от семейството, така че без повече налудничави предположения. Веднага трябва да се обадим в полицията.

В този момент Лизи се сети нещо:

— Няма ли да е добре да проверим и среброто в трезора, татко?

Баща й я изгледа ужасен.

— Веднага ще погледна, но Макюън лично съхранява ключа през цялото време. — Той въздъхна тежко. — Боже всемогъщи! Кога ще свърши всичко това?

* * *

При посещението на полицията и извършения оглед бе изказано категорично предположението, че кражбата изглежда дело на вътрешен човек, след което всички си тръгнаха, заявявайки, че ще се върнат на следващата сутрин.

— Не пипайте нищо в спалнята — предупреди ги полицейският началник.

Беше доста късно, когато семейството седна да вечеря.

Говеждото беше препечено, а зеленчуците се оказаха преварени, от което негово благородие изпадна в по-лошо настроение от когато и да било.

— Къде са другите? — попита строго, оглеждайки масата.

Хенри припряно влезе в трапезарията, извини се за закъснението и мълчаливо зае мястото си.

— Опасявам се, че изгубих представа за времето — призна той.

— А брат ти? — продължи все така сърдито баща му.

— Не знам, татко. Почти не съм го виждал днес.

— Какво искаш да кажеш, момче? Как така не знаеш?

Синът поклати глава.

— Нямам представа къде може да е.

— Струва ми се, че цялата суматоха днес би трябвало най-малкото да го накара да се подаде от стаята си. Фреди започна да става мързелив, Маргарет — каза намръщено на съпругата си, сякаш я държеше лично отговорна за това. После се обърна към иконома:

— Макюън, изпратете някого до стаята на лорд Феърберн да му предаде, че веднага трябва да слезе за вечеря.

— Да, милорд.

— Полицията от всички ли ще взима пръстови отпечатъци, татко? — попита Беати.

— Не ставай глупава. За какво им са отпечатъци от пръстите на членовете на семейството ни? — И добави подигравателно: — Нали не ние сме откраднали собствените си скъпоценности?

— Разбира се — измърмори лейди Ротбъри, ровейки с вилица из задушената сьомга. Сърцето я болеше, сякаш някой я бе ударил в гърдите, все още трепереше и усещаше вътрешен хлад. Нейните бижута, красивите й бижута, които обичаше толкова много, особено онези със сантиментална стойност, вече ги нямаше и тя беше съкрушена. Как някой би могъл да постъпи толкова жестоко? Нека Бог опрости греховете му, каза си мислено, защото аз никога няма да му простя.

След няколко минути Макюън се върна и в поведението му се долавяше някакво напрежение, но и неохота да говори. Той се обърна към господаря си с приглушен глас:

— Милорд, може би ще е по-добре да излезем в коридора.

— Какво има пак? Говори, Макюън.

— Една от камериерките е била в стаята на Негово благородие. Тя иска да ви каже нещо, което не е за пред дамите.

— Какво е станало, Уилям? — попита графинята от другия край на масата.

— Един господ знае — изпъшка той и стана от стола си. — Ако е завел в стаята си момиче, ще го убия.

Сестрите се спогледаха, едновременно заинтригувани и уплашени, и само Хенри остана невъзмутим.

* * *

Камериерката Руби стоеше в средата на големия салон и изглеждаше ужасена. Ръцете й трепереха и с усилие сдържаше сълзите си.

— Повтори пред Негово благородие онова, което ми каза преди малко — нареди Макюън.

Момичето подсмръкна шумно.

— Всичко е наред — каза с необичайна мекота лорд Ротбъри. — Просто ми разкажи какво си видяла в стаята на сина ми.

— Дрехите и ботушите му са нахвърляни на купчина в единия ъгъл — подхвана глухо камериерката. — Всичко е в кръв. Младия господар го няма никъде и по всичко личи, че е избягал, милорд.

В очите на Негово благородие проблесна нещо, подобно на страх.

— Как така е избягал?

— Ами напуснал е дома си, милорд. Гардеробът му е отворен, липсват някои неща. Очевидно ги е взел със себе си.

Лорд Ротбъри остана сковано на мястото си за момент, след което, без да каже и дума повече, закрачи с широки крачки към кабинета си. Затръшна вратата и веднага отвори долното ляво чекмедже на масивното си махагоново бюро. Отне му само няколко секунди, за да разбере, че най-лошите му опасения са се оправдали. Паспортът на Фреди беше изчезнал.

* * *

— Мили боже! — изстена лорд Ротбъри. — Винаги съм знаел, че Фреди е особняк, но за нищо на света не бих допуснал, че ще направи нещо подобно!

— Не можеш да кажеш на полицията, Уилям! — умолително изплака Маргарет Ротбъри.

— Как, по дяволите, бихме могли да скрием подобно нещо? — гневно възрази той. — Още утре сутринта всеки в имението ще е научил за смъртта на Хамиш, за откраднатите бижута, за окървавените дрехи и бягството на Фреди. Наистина ли си въобразяваш, че можем да запазим всичко в тайна?

— Как можа да ни причини такова нещо? — През последните няколко часа в опити да опази семейството от поредната сполетяла го трагедия, лейди Ротбъри беше остаряла сякаш с години.

Сънят беше невъзможен. В три часа сутринта съпрузите лежаха един до друг в широкото си легло и въпреки това на хиляди километри един от друг. Тя не виждаше изход от създалата се бъркотия, но и да съобщят в полицията за случилото се й се струваше неприемливо.

— Греховете на бащите… — измърмори графът, сякаш на себе си.

— Твоят баща нямаше грехове, Уилям.

— Не. Той не. Беше праведен човек.

— Тогава кого имаш предвид?

Вместо да й отговори, лорд Ротбъри се престори на заспал.

* * *

Замъкът Лохли бе изправен пред истинско цунами от скандали, което заплашваше да помете и него, и цялото семейство през следващите няколко месеца. Следите на Фреди се изгубиха и властите неохотно признаха, че вероятно беше напуснал страната, въпреки че дори екипажите на корабите бяха уведомени за изчезването му. Една от семейните снимки, направени в градината по време на годежа на Лора, вече беше обиколила всички вестници. Съобщението, че „младият виконт Феърберн се издирва по обвинение в убийството на коняр от конюшните на фамилното имение“, представляваше най-интересното четиво във всички второразредни издания, които ехидно допълваха, че бе отнесъл със себе си и старинните родови скъпоценности.

За първи път след петстотин години на благородство и слава срамът се стовари върху главите им, хвърляйки незаличими петна върху репутацията им завинаги.

Още от момента, в който окървавените дрехи на Фреди бяха открити захвърлени в стаята му, за никого не бе останало ни най-малко съмнение, че именно той бе убил Хамиш, след което бе откраднал семейните ценности и бе изчезнал. След първоначалния шок цялото семейство трябваше, макар и неохотно, да приеме този факт. Дори и майка му.

Докато виещият вятър се носеше из замръзналите вече поляни, атмосферата в замъка не беше по-топла. След бягството на Фреди лейди Ротбъри се бе оттеглила в личните си помещения и отказваше да слиза дори за да се храни със семейството. Прекарваше по-голямата част от времето си потънала в тежки мисли пред камината.

Междувременно депресията на съпруга й се изразяваше в моментни изблици на ярост, последвани веднага след това от угризения на съвестта и самосъжаление, макар да отказваше да си го признае. Повече от всякога говореше за проклятието, надвиснало над старинния му род, и очакващите ги в бъдеще катастрофи.

— Убедена съм, че всичко е свързано с онзи скандал, който случайно чухме — не спираше да настоява Лизи. — Опитах се да изкопча нещо от татко, но той не иска да говори. Ако успеем да разберем кой е непознатият, със сигурност ще стигнем до дъното на цялата история.

Алис, Флорънс и Катриона бяха пощадени от мрачното настроение и угнетяващото усещане за тревожност, обхванали замъка, защото още не бяха навършили шест и постоянно се намираха под грижите на бавачката и две прислужници. Единственият контакт с майка им беше, когато ги отвеждаха в личната й всекидневна след ежедневния следобеден чай. За лейди Ротбъри бе мъчително да играе с тях, затова обикновено отиваше да им прочете приказка, докато бавачката ги подготвяше за сън.

Хенри също бе станал необичайно затворен и дори деликатният му учител не успяваше да изтръгне нищо от него.

— Наистина ли не забеляза някакъв знак, който да ти подскаже, че Фреди се готви да избяга? — попита един ден мистър Стюърт, след като бе дочул за показанията на момчето пред полицията, че нито е знаело, нито е подозирало нещо.

Хенри сви рамене и отклони поглед.

— Не бяхме толкова близки — отвърна неопределено.

— Но сигурно ти липсва?

— Всъщност не. Винаги ме е подценявал и потискал.

Мистър Стюърт си спомняше много добре как Фреди, когото никога не беше харесвал, се подиграваше с брат си, като го наричаше „зубрач“ и разправяше на всички, че е „женчо“, защото не се забавлявал истински по време на „кървавата баня“, както обичаше да описва ловния сезон.

Тайно мистър Стюърт споделяше мнението на целия персонал в Лохли, че Фреди никога няма да се върне. Според него това беше едно щастливо избавление за всички.

Петте по-големи сестри повече от всякога имаха нужда една от друга и прекарваха по-голямата част от времето си заедно в безкрайно обсъждане на трагедията.

— Питам се къде ли е сега Фреди? — за пореден път правеше догадки Лора, когато една вечер се бяха събрали около камината в библиотеката.

— Сигурно е избягал на някой кораб — предположи Даяна.

Беати вдигна глава.

— Току-що си спомних нещо. Съвсем наскоро четох във вестника за някакъв нов кораб на име „Клейд“, собственост на „Нюърс лайн“. Спуснат е на вода близо до Глазгоу в началото на годината. Струва ми се, че беше през юли. — Тя смръщи лице замислено. След секунди заяви триумфално: — Може да се е качил на него! Избяга точно в началото на същия месец, нали? Мога да се обзаложа, че е използвал част от бижутата като подкуп, за да го пуснат на борда. Някой от екипажа сигурно се е съгласил да го скрие между товара, а ако скъпоценностите бъдат продадени в чужбина, кой би разбрал?

— Не ти ли се струва, че предположението ти е малко наивно? — критично се обади Джорджи. — Не е ли по-вероятно да изчезне в Лондон, да продаде бижутата и после да се качи на кораб в Саутхемптън, пътуващ за Америка например?

— Имам чувството, че никога няма да го намерят, независимо къде е отишъл — сериозно се намеси Лизи. — Пък и се съмнявам, че някой от нас иска да го хванат, даже мама и татко. Сега вече никога не би могъл да се върне. Не и след като е убил Хамиш.

— А ако се върне, наистина ли ще го обесят? — ужасена попита Даяна.

Беати повдигна рамене.

— Разбира се, че ще го обесят — каза с дълбока въздишка. — Как е могъл да го направи? Защо изобщо се е нахвърлил върху момчето?

Очите на Лора бяха пълни с болка, когато се обърна към сестра си.

— Всички познаваме Фреди — винаги са възниквали проблеми, когато не е получавал онова, което иска. Никога няма да разберем какво се е случило между двамата, но каквото и да е било, Хамиш заплати за него с живота си, за което аз никога няма да простя на брат ни.

— Може би е действал при самозащита — с надежда в гласа подхвърли Даяна.

— Съмнявам се — едва чуто се обади Лизи. — Чух татко да казва, че Хамиш е умрял от жесток побой с камшик за езда и няколко силни ритника в главата.

— Престани! — примоли се Даяна.

— Това е трагична загуба — съгласи се Джорджи. — Фреди имаше всичко, което можеше да поиска, а го захвърли с лека ръка.

— Може би, ако го хванат — предположи Лизи, — би могъл да каже, че не е извършил престъплението, но изпаднал в паника и напуснал страната, защото се страхувал, че ще го обвинят.

— Не вярвам, че дори най-добрият адвокат би поддържал подобна версия — възрази Лора. — Допускам, че са се сбили и Фреди си е изпуснал нервите. Както и че тайно е проследил мама и е видял как крие ключа от кутията с бижутата зад подвижния панел до леглото. Иначе откъде би могъл да знае къде да го търси? Според мен е виновен като самия дявол и не мисля, че има съд, който би го оправдал.

— Защо нещата се объркаха така? — с въздишка попита Лизи. — Спомням си деня, в който се роди. Бях на четири, но още виждам как татко благодари на Бога, че най-после го е дарил със син. Тогава бях много объркана и не можех да разбера какво му е толкова специалното да ти се роди момче. Но той беше толкова сладко бебче, че и след хиляда години не бих допуснала, че ще стигне дотук.

— И аз се чувствах така след раждането на Хенри — призна Джорджина. — А ето че сега татко има само един син.

— Но Фреди все още е негов наследник, нали?

Останалите кимнаха.

— Ако не се появи през следващите седем години, официално ще бъде обявен за мъртъв. Тогава Хенри ще получи всичко.

— С изключение на семейните бижута — с горчивина отбеляза Лизи. Винаги се беше надявала да носи една от диамантените тиари на собствената си сватба.

— Предпочитам Хенри да наследи татко — призна Лора.

— Както всички ние, включително мама и татко — тихо се съгласи Лизи. Другите не казаха нищо. Чудовищността на случилото се бе попарила цялото семейство.