Серия
Феърберн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fairbairn Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 9 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Уна-Мери Паркър

Заглавие: Родово проклятие

Преводач: Пепа Стоилова Стоилова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 09.08.2013

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Рецензент: Мартина Груева

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-1240-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4471


Дванадесета глава

Единбург, 1899

Мисис Сутърланд посрещна ентусиазирано Лора, когато най-накрая пристигна в Единбург. Пътуването беше изтощително, беше прекосила почти цялата страна.

— Скъпа моя лейди Лора! — изписка тя с високия си тенекиен глас. — Влизайте! Добре дошли!

Беше дребна жена в средата на шейсетте, с остри черти и кръгло лице. Кипеше от енергия, не спираше да се суети около нея и да пляска с ръце.

— Радвам се, че съм тук — отвърна Лора, — и съм много благодарна, че ме приехте в дома си. — Докато говореше, тя огледа тесния коридор и стълбището към горните етажи и веднага забеляза, че елегантната някога къща отдавна бе споходена от разрухата и бедността.

Възрастната дама отново шумно удари дланите си една в друга:

— Вече казах на доста хора, че ще живеете и ще шиете тук, и още отсега мога да ви уверя, че ще имате много, много работа — каза тя и вдигна показалеца си многозначително.

Като не спираше да бъбри, въведе Лора в просторна стая на приземния етаж, чийто еркерен прозорец откриваше гледка към улицата. Беше удобно обзаведена с единично легло в единия ъгъл, маскирано като диван с множество възглавници. Всичко беше изключително чисто и във въздуха се долавяше лек аромат на лавандула.

— Чудесно е! — възкликна момичето. Без съмнение, стаята беше преградена част от големия салон, с достатъчно светлина, огромна маса в средата, която щеше да й послужи в работата, и достатъчно място за личните й вещи в гардероба.

— Предишният ми наемател беше учител — отбеляза мисис Сутърланд. — Беше изключително чистоплътен и подреден човек.

— И аз съм такава — увери я през смях Лора. — Значи вие смятате, че ще имам доста купувачи?

— Клиенти, лейди Лора — с настойчив шепот я поправи домакинята. — Дамите от Единбург и околностите са много впечатлени, че дъщеря на граф е решила да отвори собствен бизнес тук. Казах им, че сте живели в старинен замък и вече нямат търпение да се запознаят с вас. Разбира се, че ще имате достатъчно работа, още повече щом сме на Принцес Стрийт, където всички идват да пазаруват.

— Много сте любезна, мисис Сутърланд, и аз съм ви дълбоко признателна. — Тя напомняше на Лора малка мишка, която тича весело наоколо в търсене на трохички. — Надявам се, че уменията ми ще оправдаят очакванията им — добави накрая.

Мисис Сутърланд вдигна глава и дребното й лице блесна като стъклено копче.

— Не сте забравили дребната ни уговорка, нали? Че ще ми давате комисиона за всяка клиентка, която ви доведа?

Лора й се усмихна успокоително и се запита колко ли е тъжно да си стар, самотен и да молиш за незначителен бакшиш.

— Разбира се, че не съм забравила, а от онова, което ми казахте, вече съм сигурна, че напълно заслужавате възнаграждение. Освен това нося парите за наема за първия месец. — Бръкна в ръчната си чанта и измъкна малък плик.

Възрастната жена плесна възторжено с ръце.

— О, това е чудесно, лейди Лора! Защо да не направя по чаша чай, докато разопаковате багажа си?

— Моля, наричайте ме просто Лора — отвърна момичето. Въпреки че копнееше да остане сама и да легне да си почине, опасяваше се да не изглежда грубо. — Чаша чай ще ми дойде много добре.

Това беше началото на новия й живот и нямаше търпение да си пробие собствен път през него. Поддържането на добри отношения с мисис Сутърланд беше първата крачка.

* * *

Минаваше полунощ и докато седеше до масата в средата на стаята и подшиваше подгъва на бледосивата рокля от тафта на мисис Инсуърт, Лора се чудеше как ще довърши останалите четири на другите си клиентки до края на седмицата.

Преди шест месеца мисис Сутърланд не бе преувеличила, като й бе казала, че „дамите в Единбург“ били много въодушевени от идването на нова шивачка, която сама измисля моделите си. Беше затрупана с поръчки за различни тоалети, както за сватби, така и за погребения, за рокли за бал и малки вечерни приеми, дори за скромни дрехи, подходящи за носене у дома и в градината. Много от клиентките й имаха пораснали дъщери, които също копнееха да обновят гардеробите си. Напомняха й за самата нея и сестрите й — как се тълпяха около мисис Армитейдж и я подлудяваха с молбите си да изпълни желанията им.

Имаше само един проблем, който я наведе на мисълта, че трябва да се премести да живее и работи на друго място. Хазяйката й никога не бе имала възможност да си прекара електричество. Когато шиеше нощем, Лора беше принудена да използва газени лампи. Напрежението в очите й докарваше непоносимо главоболие и не знаеше още колко дълго щеше да е в състояние да го понася. Но, от друга страна, мисис Сутърланд познаваше всички, защото родителите на клиентките й бяха стари нейни и на покойния й съпруг приятели от времето, когато са били млади и богати.

Това я караше да се пита дали щеше да има толкова много работа, ако не беше помощта на възрастната дама?

Няколко седмици по-късно, рано сутринта, мисис Сутърланд почука на вратата и нахлу развълнувано в стаята.

— Скъпа моя — възкликна възторжено, — репутацията ти се носи от уста на уста! Получих три писма от знатни дами, които ще ходят в Лондон за малкия сезон през октомври и искат да подновят целите си гардероби! Имената им са… — Размаха несръчно писмата и едва не ги изпусна на пода. — Първото е от лейди Гримонд, една невероятно богата жена. Другото е от мисис Едуард Понсби, която спада малко към новобогаташите, но иначе е много приятна. Третото е подписано от мисис Лейтън-Харви. Познавах свекърва й. Живеят в Ласуейд и имат купища пари…

Лора вече не я слушаше. При споменаването на името сърцето й сякаш пропусна няколко удара и по лицето й се разля гъста червенина. Съпругата на Уолтър Лейтън-Харви. Онази сладникава женица, която собственически се бе вкопчила в ръката му и бе прекъснала разговора им. Наведе се припряно към топ ленен плат, за да прикрие смущението си, но нямаше как да прогони вълната от смесени чувства, която се надигаше у нея.

— Мисис Лейтън-Харви? — повтори глуповато и добави: — Мисля, че вече съм се срещала с нея.

— Правилно! Точно така, Лора — примигна с късогледите си очи над писмото мисис Сутърланд. — Тя пише… О, да, ето къде беше! Запознали сте се на сватбата на сестра ти в замъка Лохли. Представи си само! — Изражението й внезапно се промени и по лицето й пропълзя тревога. — Предполагам, не ми се полага комисиона за дрехите, които ще й ушиеш, след като вече сте се виждали?

— О, разбира се, че ще си получите парите — успокои я Лора. — Нали е писала на вас, а и аз почти не я познавам. Срещнахме се съвсем за кратко.

— Чудесно! Чудесно! — засия отново хазяйката. — Нещата се развиват прекрасно, не мислиш ли?

Лора изрази съгласието си със същия ентусиазъм и най-после, възползвайки се от случая, реши да повдигне въпроса за газените лампи.

— Мислили ли сте някога да си прекарате електричество? — подхвърли нехайно, сякаш отговорът нямаше никакво значение.

— Електричество ли? — Дребната вдовица изглеждаше толкова шокирана, сякаш току-що я бяха попитали дали смята да организира оргии в дома си. — Боже мой, никога! Смятам, че е много опасно. Човек може да умре от токов удар, точно както и ако върху него падне гръм. Пък и сигурно е много скъпо.

Лора кимна с престорено разбиране. Проява на глупост от нейна страна беше, че изобщо започна темата. Просто трябваше да се примирява с газените лампи още известно време. Междувременно мисълта, че ще шие дрехи за мисис Лейтън-Харви, изцяло обсеби съзнанието й. Дали съпругът й щеше да идва с нея? Нямаше обособена пробна за клиентките си, което напълно изключваше вероятността да я придружава. Това неудобство беше още една от причините за желанието й да се премести.

Когато остана сама, Лора осъзна, че е изоставила работата си на масата и седи до прозореца, унесена в мисли за Уолтър, както предпочиташе да го нарича. Питаше се отново и отново как ли щеше да се чувства, докато шиеше красиви и съблазнителни рокли за съпругата на мъжа, който така силно я привличаше. Понякога го сънуваше и в сънищата й той винаги стоеше с протегната ръка и й правеше знак да тръгне с него. Веднага след това се събуждаше стреснато. Дали жена му щеше да говори за него? Дали щеше да го нарича „моя съпруг“ или просто „Уолтър“? Щеше ли да показва на шивачката новото бижу, което й е подарил?

Лора реши, че отношенията й с мисис Лейтън-Харви трябва да си останат чисто професионални. Може и да бяха приятели на Робърт, но за нея да окуражава социални контакти с тях, би било фатална грешка.

Докато лежеше будна в тясното си легло същата нощ, не можеше да изхвърли от съзнанието си спомена за плътния му и едновременно с това кадифен глас. Обикновено не обръщаше внимание на гласовете на хората, толкова, колкото на онова, което говореха, но при Уолтър, независимо дали рецитираше Шекспир, или четеше списък с продукти, чувствените нотки нямаше как да останат незабелязани.

Само ако не беше женен, повтаряше си мислено отново и отново, припомняйки си колко очарователен и красив й се бе сторил и как бе усетила със сърцето си, че и той е привлечен от нея! Би било опасно да го опознае твърде отблизо, но в един безумен момент изпита копнеж по тази опасност, по вълнението от споделеното желание, по усещането от допира на ръцете им и срещата на погледите им. След смъртта на Рори за първи път изпитваше нещо подобно към мъж.

Внезапно седна в леглото, зашеметена от натрапчивостта на мислите си. Уолтър Лейтън-Харви имаше за съпруга много приятна и мила жена. Какво си въобразяваше? Как би могла да храни романтични чувства към мъж, който имаше съпруга и дете?

Почувства се засрамена заради неприличните си желания. Какво би казала майка й, ако разбереше? Забрани си дори да се сеща за него в бъдеще. Отпусна се отново в леглото, сви се на една страна под завивките, но точно преди да се унесе, отново си спомни проницателните му тъмни очи. По страните и се затъркаляха сълзи, които бързо попиха във възглавницата.

* * *

— Никога няма да забравя изисканата сватбена рокля, която бяхте ушили на сестра си — каза мисис Лейтън-Харви веднага след като пристигна на насрочената среща с Лора седмица по-късно. — Очарована съм, че сте започнали да се занимавате с това професионално. Имаме нужда от такава като вас в Единбург. Много често ни се налагаше да ходим в Лондон и дори в Париж, за да шием дрехите си.

— Не мисля, че мога да се конкурирам с Париж — с усмивка отвърна Лора, докато отвеждаше клиентката си към един стол до широката маса, — но ще направя каквото мога. — Настани се срещу нея и делово взе бележник и молив. — Преди всичко ми кажете какво искате за малкия сезон в столицата, било то вечерни или бални рокли, или пък ежедневни тоалети, подходящи за обедни приеми? Може би ще ходите на надбягванията? Или пък на домашни празненства в провинцията през почивните дни?

Мисис Лейтън-Харви примигна бързо, съвсем объркана.

— Всъщност не знам — отвърна простичко. — Да кажем, че имам нужда от тоалети, които ще са подходящи за всякакви обществени събития.

— Много разумно решение. Една и съща дреха може да изглежда съвсем различно с подходящи аксесоари. След това бихме могли да обсъдим стила, актуалните цветове и материите, както и с какво бихте предпочели да бъдат гарнирани палтата и жакетите? Самурът и хермелинът са много модни в момента, но аз смятам, че през новия сезон ще се наложи кожата от червена и черна лисица — червената за дрехите от туид, а черната за ежедневното облекло. Естествено, полярната ще е по-подходяща за официалните вечерни тоалети. Въпреки че, разбира се — продължи словоохотливо, — кожа от черна лисица с черна сатенена рокля и диамантено колие ще изглежда величествено.

Мисис Лейтън-Харви стоеше безмълвна, представяйки си как ще се носи из огромните лондонски салони в дома на херцога на Уестминстър и на маркиза на Лондондъри, ще привлича погледите навсякъде, където мине, и ще събира комплиментите на мъжете и завистта на жените им.

— Какво ще кажете да взема мерките ви днес и да си ги запиша, за да ги имам за бъдещи поръчки? — спокойно предложи Лора.

— Чудесна идея — замаяните сини очи примигнаха отново. — Много, много добра идея.

— По-късно ще ви изпратя няколко скици и вие сама ще си изберете моделите. Обикновено към всяка прикрепвам и парченце от плата, който препоръчвам като най-подходящ.

— Господи, толкова сте находчива.

— Обичам да организирам работата си — отвърна Лора усмихнато, докато вътрешно изпитваше задоволство от похвалата. Тази жена беше глупачка. Сладникава ограничена кукла от висшето общество. Какво толкова е намерил Уолтър в нея?, проблесна в съзнанието й неканена мисъл.

— Да. Разбира се. Сега ми дайте време да помисля. — Мисис Лейтън-Харви се намръщи, сякаш решаваше сложна математическа задача. — Двамата с Уолтър ще бъдем в Лондон през октомври, така че сигурно ще имам нужда от доста дрехи, нали?

— Ако програмата ви е натоварена, със сигурност — отвърна енергично Лора, докато си водеше записки. — Познавате ли добра шапкарка?

Мисис Лейтън-Харви я погледна озадачена.

— Не знам. Обикновено купувам шапките си от магазина на Фрейзър на Принцес Стрийт. С приятелките ми винаги пазаруваме там.

Лора кимна.

— Това ми е известно. Може би няма да е лошо да поговорим с главния им дизайнер. Ще му покажем моделите и материите за дрехите, така че да могат да ви направят шапки, които ще допълват цялостната композиция.

Думите най-сетне стигнаха до съзнанието й и мисис Лейтън-Харви беше очарована.

— Представете си само! Шапки, които ще подхождат на тоалетите! — възкликна изумена. — Честна дума, вие наистина сте изключително умна млада жена!

— Преувеличавате — скромно отвърна Лора. — Ще ви изпратя ценоразпис заедно с моделите и ако сте съгласна с цените, ще започнем веднага. Разполагаме само с четири месеца, ако искате новият ви гардероб да е готов до септември.

— Веднага ще ви уведомя. Чакайте само да кажа на Уолтър! Съпругът ми е особено взискателен към облеклото ми.

Тя си тръгна, едновременно объркана и въодушевена, като остави Лора изтощена и сконфузена от иронията в създалата се ситуация. Беше на път да спечели много пари, докато работеше до изнемога, за да ушие изящни тоалети, които щеше да носи друга жена с единственото желание да достави удоволствие на мъжа, в когото самата тя беше влюбена.

В чисто практически план поне едно нещо беше сигурно. Трябваше да намери добра шивачка, която да й помага, в противен случай никога нямаше да се справи с поръчките и прищевките на дамите от Единбург, които сега се тълпяха да шият дрехите си при нея.