Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Феърберн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fairbairn Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Уна-Мери Паркър

Заглавие: Родово проклятие

Преводач: Пепа Стоилова Стоилова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 09.08.2013

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Рецензент: Мартина Груева

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-1240-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4471

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Замъкът Лохли, 1904

Лизи и Хъмфри убедиха лейди Ротбъри и останалите от семейството, че щом се налага да напуснат Лохли, непременно трябва да устроят незабравим бал, какъвто в общността не бяха виждали поне от половин век.

— Всички ще помагаме, нали? — обърна се Хъмфри към Робърт, Андрю, Шейн и Уолтър, отскоро съпруг на Лора, които побързаха да се съгласят.

Щеше да бъде грандиозно празненство с гайди и цигулки, фойерверки и реки от вино. Замъкът щеше да се изпълни до краен предел с децата и внуците на лейди Ротбъри, на по-големите от които щяха да позволят да останат до късно вечерта. Стотици гости щяха да станат свидетели на края на цяла една епоха.

Цяла нощ щяха да танцуват шотландски ридове, за да забравят, че безценните портрети на предишните поколения в бъдеще щяха да гледат към непознати. Семейството щеше да използва скъпите си сребърни съдове за последен път, преди да бъдат продадени на търг. Повечето от стаите вече бяха изпразнени, но не за да има достатъчно място за танците, а защото мебелите бяха откарани в различни салони за разпродажба.

Три дни след бала новите собственици — американски милионер, притежаващ железопътна компания, и семейството му — щяха да влязат във владение, да заменят семейните портрети с тези на собствените си предци и да натруфят старинния замък с вулгарни драперии и екстравагантни френски мебели. Но никой не искаше да мисли за това сега. За последен път всички щяха да се съберат заедно в стария си дом и това трябваше да бъде щастливо, незабравимо събитие, макар да знаеха, че от двете страни на облицованата със зелено сукно врата се бяха пролели много сълзи. Само онези, които работеха навън, се радваха, защото новият стопанин бе успял да откупи обратно прилежащата към имението земя и осигури прехрана на всички наоколо. На практика мечтата на Хенри се бе сбъднала, макар и под покровителството на друго семейство.

Когато пристигна няколко дни преди бала, с Уолтър и бавачката, която се грижеше за шестседмичната им дъщеря Карълайн и за Нийл, Лора откри, че често мисли за по-малкия си брат.

— Всичко това ме кара да осъзная, че Хенри наистина си е отишъл завинаги — каза тя, докато обикаляха из празните стаи, в които стъпките им отекваха глухо.

Уолтър обви ръка около кръста й.

— Странно е как нещата се обръщат, нали? — каза, като се огледа наоколо. — Кой би помислил, когато се срещнахме за първи път в Лохли, че след време той вече няма да принадлежи на семейството ти? Сигурно си мислела, че потомците на рода Феърберн ще живеят тук още петстотин години?

— Всички приемахме за даденост, че Хенри ще се ожени и ще има поне един син, а мама ще доживее дните си в западното крило. Представяхме си, че винаги ще се събираме тук за Нова година. — Гласът й заглъхна. — Болно ми е като си помисля, че само след няколко дни вече никога няма да се върнем тук.

Той я притисна към себе си.

— Уви, нищо не продължава вечно — съгласи се тъжно. — Но сега имаш нов дом, скъпа моя, и аз ти обещавам, че Ласуейд ще си остане такъв за теб завинаги.

— Знам и съм ти много благодарна за това. Къщата е прекрасна и се чувствам сигурна в нея.

Уолтър бързо извърна глава.

— И така трябва — заяви твърдо.

Сестрите й може да се бяха противопоставяли на брака й с него, защото почти не го познаваше, може да я бяха умолявали да почака още малко, тъй като не знаеше нищо за миналото му, но тя бе отказала да се вслуша в тревогите им и сега бе доволна, че бе настояла и се бе омъжила. Бяха се оженили тайно един ден, който се бе оказал най-щастливият в живота й, след което той я бе отвел на меден месец в Париж.

Никога не бе предполагала, че подобно щастие може да съществува. И за да бъде радостта й пълна, почти веднага бе забременяла. Сега си имаше Карълайн.

Знаеше, че дори и сега близките й все още не бяха сигурни, че той би могъл да я направи щастлива. Но през цялото време нито за миг не се бе съмнявала, че именно Уолтър е подходящият мъж. И все пак нямаше как да не забележи в предпазливите им погледи как искат да се уверят, че при нея всичко е наред. Опасяваха се, че слепешком се бе вкопчила в последната възможност да се омъжи, преди да е станало прекалено късно. Това също й беше известно. Може би щеше да отнеме известно време, но в крайна сметка щяха да разберат, че се бе омъжила за най-невероятния човек на света.

— Какво си шепнете вие двамата? — попита Беати, като се появи на стълбите с Андрю. В ръцете си носеше малкия си син, кръстен на брат им Хенри. — Не е ли странно, че всички отново се събрахме тук? Току-що си говорихме с Ди и тя каза, че сякаш са минали години, откакто е заминала.

— И наистина минаха години — отбеляза Джорджи, като се присъедини към тях в салона. Тя потупа с гордост големия си корем. — Нито едно от децата ни няма да повярва, че сме родени и отгледани в старинен замък. Поне за моето е сигурно! Обградено постоянно от миризмата на бира, ще си мисли, че е родено в пивоварна — прибави през смях. През последните дни навсякъде се хвалеше, че живее в къща, долепена до един от клубовете на Шейн, сякаш това беше по-престижно от всичко, към което бе привикнала, преди да се омъжи.

Особено Даяна намираше поведението й за много забавно.

— Изглежда ми, като че ли напоследък се извинява, задето притежава титла по рождение, и се подиграва на нашия начин на живот — сподели шепнешком с Лора.

В този момент Робърт се появи откъм главния вход на замъка.

— Какво става? Среща на майките? — попита присмехулно, после се огледа и сниши глас: — Къде са другите момчета? Трябва да обсъдим някои неща. Искам да изясним някои въпроси преди бала, а всички ще си заминем още на следващата сутрин.

Лора и Даяна се спогледаха и лицата им веднага помръкнаха. Не им се искаше да мислят за онова, което щеше да се случи след празненството, нито пък да им се напомня, че щяха да се разделят веднага след него, напускайки Лохли завинаги.

— Дали да не пусна група за издирването на Шейн и Хъмфри? — подхвърли весело Уолтър и стисна ръката на съпругата си. — После ще свършим работа и ще можем да се отдадем на забавленията.

Джорджи, Даяна и Робърт го изгледаха неодобрително. Лекомисленото му поведение ги дразнеше в напрегнат момент като този.

* * *

Адвокатите бяха проверили всичко и по настояване на лейди Ротбъри редовно бяха уведомявали Хъмфри и Робърт за катастрофалните подробности около оценката, легализирането на завещанието и накрая — за данъците, които дължаха на отдела за обществени вземания. Беше продължителна и трудна работа, особено след смъртта на тримата графове на Ротбъри за толкова кратко време.

— В крайна сметка — съобщи Робърт, решил, че е по-разумно единствено Андрю, Шейн и Уолтър да бъдат посветени в истинското състояние на нещата, — родът Феърберн е напълно разорен. Налага се цялото имущество да бъде разпродадено. Трябва да ви призная, че не познавам друго семейство, което да е понесло толкова финансови загуби.

След продължителни преговори и отхвърлени от съда искове, с които се бяха надявали да избегнат плащането на данък върху наследството на Фреди, тъй като беше напуснал страната и реално не бе наследил баща си, установиха, че ще останат достатъчно пари, за да купят голяма къща на три километра от замъка, където преди това бе живял покоен министър със семейството си.

Там щяха да живеят лейди Ротбъри, Алис, Флорънс и Катриона, за които щяха да се грижат преданият Макюън, един лакей, икономка, готвачка, помощничка в кухнята, две камериерки и чистачка.

— Общо заплатите им ще излизат около двеста и седемнайсет паунда на година, плюс храната и квартирата — обясняваше им Робърт в опразнения мрачен кабинет, където се бяха събрали да обсъдят бъдещите разноски на тъща си. — Ще може да си позволи кочияш, защото ще й струва само осемнайсет лири годишно, но за работа в градината може да разчита само на сезонни работници. Градинарите в днешно време искат постоянно жилище за семействата си и добра заплата — отбеляза почти скандализиран.

— Какъв абсурд! — възкликна Хъмфри. — Защо да не живеят в собствените си къщи като всички нас?

Шейн се бе намръщил притеснено.

— Мислиш ли, че милата стара дама ще го преживее? — попита той.

Останалите го изгледаха враждебно. Графинята може и да бе минала през трудни периоди в живота си, но в никакъв случай не можеше да се нарече „стара дама“.

— Лейди Ротбъри ще се справи — с равен глас го увери Робърт.

— Нямам нищо против да си бръкна в джоба, ако й потрябва нещо — заяви Шейн.

Уолтър се обърна и му се усмихна.

— Това е много мило и щедро от твоя страна, приятелю — каза топло. — Мисля, че е най-добре всички да следим отблизо положението, без да я тревожим. Не мислите ли, че може да се обиди, ако реши, че й предлагаме благотворителност?

Шейн доволно се плесна по бедрата.

— Горда е като майка ми. Естествено, че бихме могли да й подхвърлим няколко лири на масата, ако видим, че е изпаднала в нужда.

Хъмфри вдигна очи към тавана, а Робърт го изгледа строго. Даваше си сметка, че Джорджи бе извадила късмет със съпруга си, благодарение на което се бе държала добре към всички през изминалите дни. Дори само заради това би трябвало да са благодарни и да се отнасят почтително към Шейн.

Робърт заговори твърдо:

— Най-важното от всичко е, че лейди Ротбъри ще бъде заобиколена от хора, които познава добре. Всъщност, като се изключи фактът, че ще живее в по-малка къща, за нея нищо друго няма да се промени. Ще я обслужва същата камериерка, старата готвачка ще й готви любимите ястия, а Макюън, Бог да го благослови, винаги ще стои зад гърба й. Това е повече, отколкото всеки от нас би могъл да се надява да получи, когато остарее.

Последва мълчание, докато останалите осмисляха думите му.

Тогава Шейн отново се плесна по бедрата.

— Но все още сме млади, така че хайде да обърнем по една кана, за да се развеселим, а?

— Ето това вече е мъжка приказка! — възкликна Хъмфри, като му се усмихна опрощаващо и го потупа приятелски по рамото.

* * *

Сестрите се бяха събрали в голямата детска стая, за да помогнат на бавачките да дадат на децата чай, но скоро се оттеглиха в ъглите, за да се отдадат на удоволствието да си побъбрят още веднъж.

— Спря ли вече да шиеш, Лора? — попита Лизи, като се настаниха една до друга на познатото им до болка канапе.

— Да. Продадох бизнеса си на Хелън, чийто съпруг бе спестил малко пари. Сега шия само за себе си и, естествено, пеленките и дрешките на Карълайн — отвърна сестра й и погледна с любов спящото бебе в ръцете си.

— Сигурно е най-добре облеченото дете в Шотландия! Често ми се иска да не зависех от Хъмфри за всяко пени.

Лора я изгледа закачливо.

— О, аз вече похарчих своите — каза тя и понижи глас: — Пренаредих цялата къща. Присила е имала ужасен вкус. Материите, които е избирала, не ставаха за нищо, а колкото до тапетите…! Уолтър нямаше нищо против. Разбра, че трябва да сложа свой отпечатък върху къщата.

Лизи също заговори тихо:

— Наистина ли си щастлива? Съпругът ти е доста богат, нали? — Никога не го беше харесвала и не можеше да прикрие критичния си тон, когато говореше за него. — От баща си ли е наследил състоянието си?

Сестра й кимна.

— Така мисля. Човек не говори за такива неща, нали? Със сигурност можем да си позволим да живеем доста стилно.

— Хмм… — беше единственият отговор.

Беати се приближи, седна на близкия стол и остави малкия Хенри на пода помежду им.

— За какво си шепнете вие, двете стари вещици? — подразни ги тя.

— За любовниците си, разбира се. За какво друго? — съвсем сериозно отвърна Лора.

Застаналите наблизо Даяна и Джорджи я чуха и избухнаха в смях.

— Разбира се! — дръзко повтори Джорджи. — При мен проблемът е, че Шейн не ми позволява да работя зад бара, така че нямам никакъв шанс.

За момент петте млади жени сякаш отново бяха момичета, които се кикотеха на закачките помежду си и се заливаха от смях без причина.

Главната бавачка вдигна поглед от масата в средата на стаята, около която на високи столове седяха малките и пъхаха намазани с мармалад филии в устите си, докато по-големите срамежливо мълчаха и похапваха шоколадова торта.

Тя познаваше момичетата още от бебета и докато слушаше Лизи, Лора, Даяна, Беати и много променената Джорджи, си даде сметка, че тази стая никога повече нямаше да бъде огласяна от такова искрено веселие.

* * *

Няколкото безценни дни преди бала отлетяха неусетно и въпреки че всички се опитваха да изглеждат ведри и весели, тъмен страх пълзеше над Лохли, независимо от работниците, издигащи естрадата за музикантите, дългите маси за студени закуски и бара, предлагащ изобилие от разнообразни напитки. Всичко беше организирано от Шейн, който гордо обясняваше колко много средства им бе спестил, като ги бе купил по цени на едро.

— Полезно е да познаваш човек като него — отбеляза под носа си Хъмфри.

От време на време лейди Ротбъри слизаше от апартамента си, за да види как върви подготовката, но й беше болно да гледа празнините там, където някога бе имало стилни мебели, и страдаше за всеки изгубен камък от любимия си дом. Бе дошла в него като младоженка и бе живяла тук като вдовица, изгубила и двамата си сина.

Колкото повече времето за заминаване наближаваше, толкова повече й се искаше всичко вече да бе свършило. Единственото й желание беше да излезе с изправена глава през входната врата и да тръгне по посипаната с чакъл алея, без да поглежда назад. Балът беше огромна грешка и никой от семейството не беше в състояние да я убеди в обратното. Той само продължаваше агонията и необходимостта да се преструват, че нищо не се бе случило, и ненужно сипваше сол в прясната рана.

Притисна с пръсти устните си, за да потисне надигащото се в гърдите й ридание, и се замоли горещо Бог да й даде сили да сдържи емоциите си през последните двайсет и четири часа. Колко пъти беше повтаряла на дъщерите си, че дамите никога не плачат, защото карат прислугата да се чувства неудобно? Някой беше ли виждал член от кралското семейство просълзен? — запита се яростно. Не, разбира се! Дамите не плачат. Щеше да бъде облечена в новата си бална рокля, щеше да държи главата си високо изправена и очакваше момичетата й да направят същото. Независимо колко усилия щеше да им коства това.

Запалени фенери опасваха цялата алея, а на всеки прозорец бе поставена горяща факла, така че Лохли приличаше на замък от приказка, когато гостите започнаха да се тълпят пред главния вход.

В голямата зала лейди Ротбъри, величествена в сребристосивата сатенена рокля, приветстваше приятелите си с помощта на осемте си дъщери и петимата си зетьове. Вместо да се наредят в редица, каквато беше традицията, тя бе решила да се съберат в неофициална група и на всеки гост веднага да бъде предложено питие от очакващите ги лакеи. Откъм балната зала се носеше жизнерадостна музика, въздухът бе наситен с аромат на цветя, а в трапезарията се виждаха достойните дори за кралския дворец ястия, наредени в големи сребърни съдове.

Скоро замъкът се напълни с пъстроцветни бални рокли и мъже в кадифени жакети и вълнени поли в родовите им карета. Музикантите засвириха рилове. За онези, които не искаха да танцуват, бяха подредени столове в библиотеката, където, застанал пред бара, Шейн предлагаше различни марки уиски на мъжете. По-възрастните дами се разхождаха в по-тихите гостни и с искрено съчувствие се възхищаваха на смелостта на домакинята да се премести в по-малък дом още на следващата сутрин.

— Издръжката му няма да й излиза толкова скъпо — отбеляза добронамерено една от тях.

В голямата зала младежите се тълпяха около момичетата Феърберн, които, както лейди Ротбъри с гордост отбеляза, изглеждаха невероятно красиви. Всички бяха високи, стройни, с изящни профили и лъскави черни коси.

Нямаше да мине много време, отбеляза мислено, преди Алис, Флорънс и Катриона да си намерят съпрузи, с които да танцуват из балните зали.

— Всичко върви чудесно, нали? — обърна се Лора към Робърт, докато се отдалечаваха от дансинга, където бяха танцували заедно с Беати и Андрю. — А кога ще започнат фойерверките?

— Точно преди края на бала, струва ми се — отвърна той.

Тя кимна одобрително. В залата беше толкова шумно от множеството разговори, гайдите и цигулките, че й се налагаше да вика, за да я чуят.

Минаваше два през нощта и празненството беше в разгара си. Замъкът сякаш се тресеше от музика, танци и смях и Робърт реши, че моментът е подходящ за зарята, преди гостите да са се изтощили напълно и да са започнали да се разотиват.

Съобщението бе направено и всички се втурнаха в градината, изсипвайки се на моравата на големи, шумни групи. Някои носеха чашите си с вино, други се държаха за ръце.

Внезапно ясното тъмно небе се озари от хиляди ярки светлини, последвани от оглушителен трясък. Приветстваха ги одобрителни възгласи и ръкопляскания, а това беше само началото. Застанала до Уолтър, Лора си помисли, че никога не бе виждала такова съчетание на цветове и светлина. Искрящите фонтани се извисяваха над главите им и се разплискваха над кулите на замъка или се издигаха право нагоре и избухваха над тях. Имаше истински водопади от златисти искри, сипещи се от небето, и цветни въртележки, озаряващи нощния мрак. Кулминацията бяха няколко мощни ракети, чийто гръм разтърси земята като при земетресение и сияещи, подобни на лъскави змии, ленти се извисиха нагоре, задържаха се известно време над притихналата тълпа, преди да се посипят бавно надолу като ябълкови цветове от летен бриз.

Лора се обърна към Уолтър, но той се бе загледал към замъка. Проследи погледа му и видя един цигулар, застанал на една от кулите, вдигнал лъка в ръката си. Миг след това към него се присъедини друг мъж, чийто самотен глас се разнесе трогателно над старинната постройка:

Ще забравим ли старите приятели,

без да се сетим повече за тях?

Ще изоставим ли старите приятели?

За миналите дни…

За миналите дни, приятелю,

за миналите дни.

Да вдигнем чаши за това,

за миналите дни.

Празненството беше свършило. Утре цялото семейство щеше да си тръгне. Това беше краят на една петвековна шотландска история, а за момичетата Феърберн — на един живот, изпълнен със скъпи спомени.