Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (14)

Тринадесета глава

Замъкът Лохли, 1900

— Колко е хубаво да си отново у дома, макар и само за няколко седмици — каза Лора, когато цялото семейство се събра на традиционната новогодишна вечеря. Беше се върнала точно преди Коледа и бе приветствана топло не само от майка си, но и от Лизи и Хъмфри и двете им дъщерички, все още бебета, от Даяна и Робърт и малкия им син Ричард, както и от Беати и Андрю, пристигнали с влак от Лондон, и, естествено, от Джорджи. По-малките й сестри Алис, Флора и Катриона, които растяха бързо, я посрещнаха с благоговение, нетърпеливи да узнаят как изглежда Единбург и какво прави тя през свободното си време.

— Свободно време? — засмя се Лора, като ги прегърна с обич. — Какво е това свободно време? Нещо, за което не съм чувала през изминалата година.

Беше отслабнала и деликатните й черти се открояваха по-ясно и макар винаги нежните й пръсти да бяха загрубели от карфиците и иглите, сияеше от здраве и кафявите й очи излъчваха самоувереност и задоволство. Материалното й положение й бе позволило да купи коледни подаръци за всички и сега, красиво опаковани в зелена хартия и украсени с червени панделки, те лежаха подредени под триметровата елха, поставена в средата на големия салон. Лора бе единствената, която сама заработваше парите си, за разлика от по-малките, разчитащи на джобните, давани от майка им, и омъжените си сестри, изцяло зависещи от издръжките от съпрузите си. Това я караше да се чувства съвсем зряла и независима и тайно да се наслаждава на плановете си за идната година, които бе решила да запази в тайна за известно време, защото знаеше, че ще срещне отпор, особено от страна на майка си.

Междувременно имаха толкова много неща да си казват през тези първи безценни дни, докато в замъка подготвяха предстоящите празненства.

На Коледа всички заедно весело нагазиха дебелия сняг по пътя към църквата, за да присъстват на утринната служба, след което се върнаха в замъка, където буйни огньове горяха в камините на гостните, а лакеите стояха с подноси с искрящо шампанско. Най-сетне Макюън удари големия гонг и семейството зае местата си зад дългата маса в трапезарията, украсена с борови шишарки и клонки от зеленика, натежали от червени плодове.

— Това е най-щастливата ни Коледа от смъртта на татко насам — увери съпруга си Лизи, когато бе сервирано основното ястие от печена пуйка, пълнена с орехи и червени боровинки, гарнирана с различни зеленчуци. По традиция то бе последвано от ароматни питки с кайма, полети обилно с масло и бренди.

— Майка ти се справя добре — съгласи се Хъмфри. — Радвам се, че и Лора е тук. Тя е като глътка чист въздух.

— Да, много ми липсваше. Също като едно време, когато всички бяхме заедно — отвърна Лизи с известна тъга.

Той се усмихна съчувствено. Петте по-големи момичета винаги бяха особено близки и като единствено дете, често му се бе искало да бе имал братя и сестри, с които да се забавлява. Лизи отново беше бременна и мисълта за още едно дете го радваше.

— Защо се хилиш на Лизи толкова тъпо? — подвикна от другата страна на масата Джорджи.

— Едва ли би искала да знаеш — подразни я зет й.

Тя повдигна рамене.

— Някога беше доста интелигентен човек, Хъмфри. Сега съвсем си се разкиснал.

— Ала не съм се вкиснал — продължи той със същото добро настроение. — Като теб.

— Я престанете вие двамата! — през смях се намеси Даяна. — Робърт ще произнесе тост.

— О, божичко! — измърмори Джорджи. — Колко обича да слуша собствения си глас!

Даяна й отправи предупредителен поглед, докато съпругът й отмести стола и се изправи.

— Скъпа лейди Ротбъри — започна той, като се поклони на тъща си, преди да се обърне към останалите, — дами и господа. От името на Хенри, който щеше да стои пред нас, ако не се биеше с бурите в Южна Африка, бих искал да благодаря преди всичко на вас, мамо, задето ни устроихте толкова приятно посрещане на Коледа. Вашата щедрост е изумителна и ние всички сме ви благодарни, че ни поканихте да се насладим заедно на великолепието на замъка Лохли.

— Така е! Правилно! — обадиха се едновременно Хъмфри и Андрю.

— Затова, нека вдигнем тост за нашата домакиня!

Всички заедно извикаха: „За мама!“, а лейди Ротбъри се усмихна, въпреки че й се искаше да заплаче, защото Хенри й липсваше много. Той трябваше да бъде тук, сред близките си, в безопасност зад масивните каменни стени на дома си.

През следващите дни атмосферата в Лохли продължаваше да бъде все така празнична и Лора установи, че тримата й зетьове са чудесно попълнение на семейството и връщат в него приятното усещане за мъжко присъствие. Робърт отиде да купи няколко шейни, за да могат да се спускат по склоновете на хълма, а Андрю настоя да набавят зимни кънки и да се пързалят по повърхността на замръзналото езеро, и дори да поиграят хокей.

— Защо никога досега не сме правили такива неща? — недоумяваше Лора със зачервени бузи и нос от напора на студения, идващ откъм планината, вятър, който ги подтикваше към още по-голяма активност на чист въздух.

— Защото в семейството имаше прекалено много момичета и малко момчета — подметна Джорджи.

— Я стига! — сряза я Лора, като събра малко сняг, оформи го бързо в топка, захвърли я към Робърт и го улучи по врата.

Забелязала шокираното му изражение, Даяна се разсмя така, че се препъна с кънките и се стовари върху леда, а Хъмфри и Андрю, сякаш чакали само това, побързаха да се присъединят към веселието. Скоро снежни топки се замятаха във въздуха, а момичетата отговаряха на атаката, като ги хвърляха обратно, заливайки се от смях. Дори Джорджи се кикотеше и се забавляваше толкова много, че в увлечението си нарече Лизи „скъпа“, преди да запрати шепа сняг в лицето й.

Тогава Андрю метна към Беати снежна топка, която я закачи по едната буза и се разби на земята, и миг след това двамата бяха в прегръдките си, свлякоха се в пряспата и се завъргаляха в мекия сняг.

Това подтикна Даяна и Робърт да се хванат за ръце. Той я целуна бързо, преди да бе изгубила равновесие, и я хвана здраво, за да не се озове отново на земята. Въздухът кънтеше от веселие и смях. За момент Лора остана настрани, загледана в сестрите си и любящите им съпрузи. Обзе я внезапна тъга, защото за първи път така дълбоко усети самотата си. Гърлото й се стегна от неканени сълзи. Сякаш беше изминала цяла вечност, откакто с Рори бяха щастливо сгодени. Ако се бяха оженили, досега вероятно щяха да имат няколко деца и Лондон щеше да й бъде толкова познат, колкото квартирата й в Единбург. В съзнанието й се мярна мисълта, че може би винаги щеше да бъде така, затова би трябвало да привиква. Когато и по-малките й сестри се омъжеха, тя щеше да бъде стара мома, приседнала в ъгъла, винаги усмихната, за да не издава тъгата си, винаги засмяна, за да запази дълбоката самота в тайна. Бе решила да изхвърли Уолтър Лейтън-Харви от мислите си веднъж завинаги. Дори фантазиите й, свързани с него, бяха глупави и опасни. Неговата хубавичка глуповата съпруга щеше да се върти около него в красивите дрехи, които Лора с толкова усилия й шиеше, и той никога нямаше да узнае, че понякога го сънуваше, а на сутринта се будеше още по-сама и премръзнала в тясното си легло.

— Помогни ми да стана, Лора! — през смях я помоли Беати. — Шапката ми изхвърча, а този ужасен човек, за когото съм омъжена, развали прическата ми! — Тя прекара ръка през къдриците, висящи безразборно върху гърба й, и Андрю си помисли, че никога не му се бе струвала толкова очарователна.

— Подай ми ръка! — весело отвърна сестра й. — Мама ще изпадне в ужас, като ни види всички в такъв вид. Вече я чувам как мърмори: Какво ще каже прислугата?

— Не, ще каже още нещо — засмя се Даяна. — Ще каже: Къде ви е достойнството? А сте омъжени жени! Ще видиш, че това ще бъдат думите й.

— Е, в моя случай това не важи — пошегува се Лора.

Алис, Флорънс и Катриона вече се бяха прибрали, за да свалят мокрите дрехи и да се стоплят, и скоро цялото семейство щеше да се събере около голямата камина в библиотеката на чаша топъл шоколад, поднесен от Макюън, който безуспешно се опитваше да остане сериозен, докато наблюдаваше веселбата край езерото от един от прозорците на замъка.

Празниците в Лохли продължиха, тъй като цяла Шотландия се готвеше да посрещне Нова година. Независимо от обстоятелствата, семейство Феърберн се славеше със своето разточителство на тридесет и първи декември, а за англичаните Хъмфри и Андрю това беше едно съвсем ново преживяване.

— Вие сте сасънаци^[1]! — презрително заяви Джорджи.

Андрю, съвсем наскоро озовал се сред аристократичния свят и особено сред шотландското висше общество, я погледна озадачен.

— Какво означава това?

— Не се притеснявай, скъпи — с усмивка го успокои Беати. — Не е нещо обидно, въпреки че Джорджи придава на думата точно такъв смисъл.

Атмосферата бе натежала от очакване, когато в навечерието на Нова година се събраха за вечерята — дамите в официални рокли, Робърт в плисирана пола, а Хъмфри и Андрю с бели връзки и смокинги, за голямо разочарование на Джорджи.

— Вие двамата не сте с поли! — изсумтя недоволно тя. — Дано Хенри се прибере следващата година, за да ви покаже как се прави.

За новите членове на семейството не остана незабелязано, че името на Фреди, който бе опозорил рода си, тези дни изобщо не се споменаваше. Сякаш всички бяха решили да го обявят за персона нон грата и вече го смятаха за мъртъв.

Докато седяха около осветената от свещи маса и се наслаждаваха на супата от дивеч, пая с фазан и яребици и еленовото месо с картофено пюре и червено зеле, посипано с парченца бекон и орехи, последвани от шарлота с ябълки, домашен кейк с ром и малинов сладкиш, Лора си даде сметка колко скромно бе живяла през изминалата година. Отчасти това се дължеше на желанието й да спестява, но и защото не бе имала време да готви в почти средновековната кухня на мисис Сутърланд. Менюто й основно се бе състояло от хляб, сирене, ябълки и чаша вода или чай. Но тази вечер виното се лееше в изобилие и тя се чувстваше отпочинала и щастлива, в очакване Макюън да разиграе шотландската традиция на Първия влязъл^[2].

— Разбира се, ако Хенри си беше у дома, щеше да е той — обясни лейди Ротбъри, — но тъй като Макюън е тъмнокос, или поне някога беше, ще се наложи този път да го замести.

Пет минути преди полунощ цялото семейство се събра в очакване и всички впериха очи към големия салон през множеството еленови глави, чиито рога блестяха на светлината на свещите. Макюън мръзнеше в студа, докато черковните камбани започнаха да отброяват дванайсет удара. Тогава, размахвайки драматично ръце, той отвори рязко тежката дъбова врата и прекрачи прага като Първия влязъл през новата година, стискайки в дланите си въглен за топлина, малка торбичка със сол за здраве, сочен плодов кейк, наричан Черна бисквитка, и половин бутилка уиски за изобилие. Този древен ритуал, в основата на който стоеше езическа церемония, посветена на зимното слънцестоене, бе приет тържествено от лейди Ротбъри, преди всички да започнат да ръкопляскат и да се поздравяват за голямо удоволствие на Макюън. Неговата роля беше да донесе на семейството благоденствие през идващата година и той се чувстваше дълбоко поласкан.

— Добра работа! — успя да надвика одобрителните възгласи Робърт. — Дайте на човека едно питие. Сигурно е измръзнал до смърт!

— Благодаря, милорд — с лек поклон отвърна икономът.

— Хайде всички да пием за новата година — предложи Хъмфри, вече преполовил шампанското, купено в Париж, от което бе донесъл две каси в Лохли, „за да полеем семейно Коледа и Нова година“, както сам беше обяснил.

Всички извикаха в хор: „За новата 1901-ва“, размениха си прегръдки и целувки, после замълчаха, защото Робърт бе вдигнал чашата си за нов тост:

— Нека благодарим за хубавото, което ни донесе отминалата година, и да отпием за нашия герой Хенри и за скорошното му щастливо завръщане у дома!

— Дай боже! — прошепна на себе си лейди Ротбъри.

— За Хенри! — вдигнаха чашите си всички, а Даяна и Лора се просълзиха. Празникът не беше същият без вибриращия младежки чар и енергичността на брат им и той много им липсваше.

Робърт обви ръка около кръста на съпругата си.

— Войната с бурите съвсем скоро ще свърши — каза й успокоително. — Хенри ще се върне, преди да си усетила. — Деловият му тон ободри временно помръкналата атмосфера на празненството.

— Прав е — топло се съгласи Хъмфри, после се обърна към лейди Ротбъри: — Помнете ми думата, ще донеса от Франция още от това великолепно шампанско и ще устроим за посрещането на Хенри такова празненство, каквото този замък още не е виждал. Нали така, момичета?

— Тогава непременно ще си дойда пак — обеща Лора.

— Всички ще се приберем по този повод — усмихна се през сълзи Беати.

* * *

Лора остана в Лохли до Дванадесетата нощ, когато с друг ритуал всички заедно свалиха коледната украса и накараха градинарите да изнесат елхата и да я насекат на трески за огъня. Зелениката и имелът също трябваше да се изхвърлят и изведнъж домът изгуби празничния си дух чак до следващата година. Беше време да се върне към новия си живот в Единбург.

— Нетърпелива ли си да се прибереш в къщата на мисис Сутърланд? — попита майка й, когато всички се бяха събрали за последен път да обядват заедно, тъй като Лизи, Даяна и Беати също си заминаваха по-късно следобед.

— Няма да се връщам при нея — заяви Лора.

Лейди Ротбъри остави ножа и вилицата си.

— Значи ще продължиш да шиеш тук? — каза с надежда в гласа.

Момичето поклати глава.

— Ще разширя бизнеса си.

— В какъв смисъл? — враждебно, почти със злоба попита Джорджи.

— Наех малък апартамент недалече от къщата на мисис Сутърланд. Има голяма стая, която ще използвам като ателие, спалня, малка кухня, баня и…

— Забранявам ти да живееш сама, Лора! — яростно извиси глас лейди Ротбъри. — Да си наемеш квартира? Какви ги мислиш? Млада жена съвсем сама в големия град? Та това ще съсипе репутацията ти!

Челюстта на Лора се стегна. През цялото време бе била наясно, че майка й няма да одобри плановете й.

— Времената се промениха, мамо, освен това жилището е в най-скъпия квартал на Единбург. Имам нужда от ателие и отделна пробна за клиентките си, ако искам наистина да разширя бизнеса си. Както и да е, вече е свършено. Предплатила съм наема за няколко месеца напред. В къщата има и други работещи жени, а аз ще наема една много способна шивачка, която да ми помага. Всичко е уредено и мисис Сутърланд с удоволствие ще продължи да ми води клиенти.

— Робърт, кажи й, че това е неприлично! — помоли се лейди Ротбъри. — Не бива да й позволяваме да се държи като обикновена търговка, за бога! Едно е да шиеш дрехи за няколко приятели, но да изглежда така, сякаш е отворила магазин…! О, и дума не може да става. Трябва да бъде спряна!

Робърт се усмихна мило и кимна одобрително на Лора, преди да се обърне към майка й:

— Скъпа лейди Ротбъри, времената, уви, наистина се промениха — каза почтително. — Лора е много надарена млада жена и би било жестоко да й се отнеме възможността да изяви таланта си.

— Но за пари…! — извиси глас графинята. — А и да живее съвсем сама в апартамент под наем, може да се разтълкува погрешно. Няма ли някои мъже да си помислят, че е…?

— Доколкото я познавам, едва ли някой би си позволил да го допусне — категорично заяви той. — Тя очевидно е много уважавана млада дама, която честно си изкарва прехраната, като прави тоалети за аристократи. Не е като да ги продава в евтин магазин — завърши накрая.

— Това, което прави, е да съсипва семейството си, нали? — със злоба отбеляза Джорджи.

Лизи се обърна гневно към нея:

— Говориш ужасни, при това напълно неверни неща.

— Да, Джорджи, и е много жалко, че и ти не правиш нещо полезно в живота си, вместо винаги да критикуваш другите — отсече Беати.

Даяна също се обади:

— Защо не съм те чула да кажеш нещо хубаво за някого? — каза троснато.

— На вас всичко ви е наред — изстреля в отговор Джорджи. — Вие вече си намерихте съпрузите.

Хъмфри изкриви устни от едва сдържания смях.

— Не знаех, че сме били изгубени — каза с жалостив глас, докато очите му проблясваха весело. После се обърна към Андрю и Робърт и попита, намигайки: — Вие, приятели, знаехте ли?

Двамата се засмяха и поклатиха глави.

— Е, за мен поне е огромно облекчение да чуя, че все пак сме били намерени — заяви Робърт, като улови ръката на Даяна и я целуна.

— О! Такива сте деца! — изръмжа раздразнено Джорджи, скочи от мястото си и напусна стаята.

— При това щастливи! — подвикна след нея Андрю, загледан в отдалечаващата се фигура.

Робърт изведнъж стана сериозен.

— Трябва да й се извиня. Беше ужасно от наша страна да я разстройваме така. Не биваше да го правим.

— Не се притеснявай — обади се Лизи. — Джорджи си го причинява всеки път, щом си отвори устата. — После се обърна към Лора: — Ние смятаме, че планът ти е чудесен, поддържаме те и ти желаем успех.

— Да, успех — повтори Хъмфри. — Гордеем се с теб и наистина мислим, че на новото място ще се чувстваш много по-комфортно.

— Аз пък продължавам да твърдя, че ти е нужен настойник — ядно заяви лейди Ротбъри. — По мое време момичетата, които живееха сами, се смятаха за пропаднали. — Тя се изправи сковано. — Ти вече навърши двайсет и една и аз нямам право да ти забраня, Лора, но трябва да знаеш, че не одобрявам онова, което си замислила.

Мъжете също станаха. Робърт пристъпи напред бързо, за да й отвори вратата, и тя се оттегли величествено.

Настъпи кратко мълчание, след което всички се обърнаха нетърпеливо към Лора и започнаха да я разпитват за новото й жилище.

Очите на момичето искряха, докато отговаряше на въпросите им.

— Знаете ли кое е най-хубавото? — попита ги през смях.

— Кое? — полюбопитства Лизи.

— Че има прекарано електричество! Повече никаква работа на светлината на вонящите газени лампи.

— А безопасно ли е? — повдигна вежди Даяна. — И ние имахме намерение да си прекараме в Кранли Кърт, но мен ме достраша, въпреки че Робърт твърди, че само след няколко години ще го има във всяка къща.

— Разбира се, че е безопасно — възрази Лора. — Първото нещо, което ми направи впечатление, когато отидох да разгледам апартамента, беше една бележка, закачена на стената на коридора. Тя гласеше: Не се опитвайте да светнете с кибрит! Просто натиснете копчето до вратата! Направих точно това и стаята веднага се изпълни с ослепителна светлина. В първия момент даже не можах да повярвам. Толкова по-добре от газта!

— Доста умен човек е този мистър Едисон. И аз бих искал да направя някакво такова изобретение — замислено измърмори Хъмфри.

— Ще ти хареса да живееш там — отбеляза Лизи.

Лора засия.

— Не ме интересува какво мисли мама. Сигурна съм, че наистина ще ми хареса.