Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (11)

Десета глава

Замъкът Лохли, 1889

Беати се изтегна в креслото с ръце зад главата си, загледана в орнаментите на тавана на библиотеката.

— Иронията в тази история направо ме смайва — каза тя почти през смях. — Винаги съм мислела, че следващата сватба ще бъде моята, но, уви. Не аз ще мина по пътеката към олтара идната седмица. Жалко, че няма да си и ти, Лора. Не е дори Джорджи! Ще бъде Даяна, най-малката от нас петте. А тя е само на деветнайсет, за бога!

Лора се усмихна и кимна.

— Знам. Но сключва много сполучлив брак.

Беати се засмя.

— Така е. По това време другата седмица ще бъде съпруга на изключително богатия лорд Келсоу от Кранли Кърт.

— Много мил човек — разпалено го защити Лора, щастлива заради сестра си. — Привлекателен, интелигентен и дълбоко влюбен в Ди. Той е всичко, за което някога е мечтала.

— О, аз също се радвам за нея, но трябва да призная, че позеленявам от завист всеки път, когато се сетя. Кога останалите ще срещнем мъжа, който ще бъде всичко за нас? Ето какво ме притеснява.

Лора не отговори. Бяха я представяли на много приятни млади мъже на различни приеми и флиртуването с тях й бе доставяло удоволствие, докато танцуваха или разговаряха на чаша плодово вино, но нито един не бе успял да я накара да затаи дъх, нито да докосне сърцето й. За нея Рори си оставаше мъжът на живота й и нямаше кой да го замести.

— Красива ли е сватбената й рокля? — прекъсна нишката на мислите й Беати. Умираше от любопитство да разбере как изглеждаше, но сестрите й бяха твърдо решени да я пазят в тайна до последния момент.

— Дадох най-доброто от себе си и Даяна наистина ще изглежда като принцеса. Жалко, че я няма семейната тиара, но мисля, че успяхме да я заменим доста удачно.

Беати протегна ръце над главата си.

— О, добре! Поне ще съм кума и страшно харесвам роклята си. Какво ли щяхме да правим, ако ти не притежаваше тези умения и не шиеше дрехите на цялото семейство? Мисис Армитейдж щеше да иска цяло състояние за услугите си, а мама твърди, че много трябва да внимаваме с парите занапред. Направо се ужасява от мисълта, че можем да се превърнем в бедняци.

Настъпи дълга минута мълчание, докато момичетата размишляваха върху промените, които ги очакваха в бъдеще, и оставането им на Западните острови. Данъкът върху наследството, наложен върху замъка Лохли, ги бе принудил да продадат почти всичката си земя. Ловната зона и горите, където бяха отстрелвали фазани и яребици, както и реката, осигуряваща им сьомга и пъстърва. Всичко беше продадено, заедно с фермата и прилежащите й постройки. Величествените елени, които сновяха из планините като горди крале, също вече не им принадлежаха. Не им бе останало нищо освен красивата гледка, простираща се на километри, към която също нямаха право да претендират.

Тази есен листата на офиката, която продължаваше да се издига недалеч от замъка, бяха станали кървавочервени, много по-тъмни от предишни години.

— С кръвта на семейството ми — с горчивина отбеляза лейди Ротбъри. Бе започнала да вярва, че покойният й съпруг е бил прав през цялото време. Семейството им наистина бе прокълнато и от изповедта на Уилям на смъртното му легло тя знаеше кой е изрекъл тежката клетва. Това беше тайна, която носеше дълбоко в себе си, защото суеверно се опасяваше, че ако всички я научат, ще им донесе още повече беди. Имаше и друга причина да си мълчи. Не искаше децата й да узнаят за прегрешението на баща им.

Спомняше си как Уилям често с тревога бе повтарял за „греховете на бащите…“ Тя знаеше как завършваше фразата. „… ще се стоварят върху синовете им хиляди пъти“.

Тези думи не спираха да я преследват. Все още нямаше никаква вест от Фреди, след като бе убил коняря и бе избягал със семейните бижута преди четири години. Разкъсвана между майчините чувства от загубата на първородния си син и яростта и разочарованието, че бе постъпил толкова жестоко, тя ту копнееше да научи нещо за съдбата му, ту се страхуваше от това.

Фреди бе хвърлил петно върху името на рода и лейди Ротбъри бе уверена, че именно поради тази причина Лора, Беати и Джорджи не могат да си намерят подходящи съпрузи. Годеникът на Даяна, Робърт Келсоу, идваше от Абърдийн, който се намираше в източния край на Шотландия. Лохли се намираше на Западните острови, така че ужасният скандал може и да не беше стигнал до него. Досега той не бе споменал името на Фреди нито веднъж и тя се успокояваше с мисълта, че вероятно изобщо не знаеше за случилото се.

Сватбата на Даяна беше единственият светъл лъч, проблеснал в мрачния й свят. Тя й даваше надежда, че и другите момичета могат да имат същия късмет. Можеше дори да си я представи. Любимият й Хенри, който щеше да наследи графството след три години, когато Фреди, в случай че не успееха междувременно да го хванат, официално бъде обявен за мъртъв, щеше да отведе Даяна до олтара. Щеше да изглежда великолепно в плисираната пола с карето на рода Феърберн, с червения кадифен жакет и украсената с камъни кама на баща си, подаваща се от дългия десен чорап. Усмихна се при мисълта за красивия си син, който, в ролята си на наследник, щеше да посреща гостите на приема, застанал до нея на мястото, което обикновено заемаше Уилям.

Сега той беше бъдещето на семейството. Единственият, който можеше да продължи линията за следващите петстотин години. Въпреки че бяха изгубили всичките си земи, поне бяха запазили безценния замък, зад чиито масивни каменни стени се чувстваха в безопасност.

* * *

В деня на сватбата църквата беше пълна с приятели и съседи. Огромни букети от пролетни цветя и зелени листа смекчаваха строгия интериор и създаваха празнично настроение. В голямата зала на замъка цялото семейство очакваше Даяна да излезе от стаята си, където Лора й помагаше да се облече.

— Изглеждаш невероятно — отбеляза със задоволство Лора, защото бе работила упорито, за да ушие роклята. — Погледни се в голямото огледало.

Даяна се обърна да види отражението си и очите й се разшириха от изумление.

— Това аз ли съм наистина? — прошепна, останала без дъх. — Нямах представа, че си се справила толкова добре.

— Ти си тази, която прави роклята красива — увери я сестра й. — Хайде! Всички те очакват.

— Колко е часът? — притеснено попита лейди Ротбъри. Облечена в тоалет в сребристосиво, тъй като вече не беше в траур, тя непрекъснато хвърляше тревожни погледи към Хенри.

Той извади плосък златен часовник на верижка, наследен от баща му.

— До седем остават още четири минути. Ди вече трябва да слиза.

В същия момент на най-горното стъпало на масивното дъбово стълбище се появи фигура и всички застинаха по местата си. Даяна приличаше на видение и деликатната й красота се открояваше повече от всякога в роклята от бял сатен, покрит с френска дантела, прихваната отпред, за да създава впечатлението за фин шал, и с дълъг шлейф.

Всички мълчаха изумени и гледаха с благоговение. Лора стоеше до парапета, придържаше с една ръка края на богатата пола и се наслаждаваше на изумлението, изписано върху лицата на близките й.

— О, миличка… — За първи път в живота си лейди Ротбъри не можеше да намери нужните й думи. — Изглеждаш великолепно.

Даяна засия от щастие.

— Вижте тиарата ми — каза през смях.

Лора беше направила панделка от бял сатен, избродирана с кристални мъниста и перли, която имаше и практичен ефект, тъй като придържаше финия воал на мястото му.

— Добра работа! — възторжено отбеляза Хенри и пристъпи напред, за да предложи ръка на сестра си.

На заден план цялата прислуга, предвождана от стария иконом Макюън, подвикваше поздравления и заръкопляска, когато Хенри я изведе от замъка, последван от седемте си сестри, всички облечени в бледосини копринени рокли, също дело на Лора.

Лейди Ротбъри се качи в очакващата я карета, която щеше да я откара в църквата. Кортежът на младоженката щеше да извърви краткото разстояние пеша по застланата с чакъл алея. Следваше го целият персонал, работил за семейството извън дома. Тук бяха старият лакей, придружавал Уилям при езда, викачите по време на лов, пазачите на дивеча, няколко лесничеи и десетина градинари. Присъстваха също няколко мъже, които бяха поддържали портите и оградите на някогашното имение, както и тези, които се бяха грижили за реките. Повечето от тях продължаваха да носят характерното за рода Феърберн каре, което дълбоко трогна Даяна, защото беше доказателство за лоялността им към семейството, независимо от сполетелите ги беди. Много от тях все още изпитваха затруднение при намирането на нова работа, но нито един не изрази недоволство в деня на сватбата.

Хенри им се усмихна и мислено се закле, че когато заеме пълноценно мястото си като граф на Ротбъри, ще направи всичко възможно, за да ги подпомогне финансово. Може би щеше да намери начин да откупи обратно част от земите. Може би щеше да направи дори немислимото и да превърне Лохли в доходно място, където гостите да отсядат срещу заплащане и да доплащат, ако искат да ходят на лов, за риба или просто да се поразходят. Баща му сигурно щеше да се обърне в гроба, а майка му щеше да се почувства ужасена и унизена, но той искаше да стори каквото може за тези достойни и предани хора, които бе познавал през целия си живот.

При първите акорди на „Идва младоженката“ Хенри гордо поведе сестра си по пътеката към олтара, следван от останалите момичета Феърберн, всички толкова стройни и елегантни, с лъскави тъмни коси и блестящи кафяви очи. От мястото си на първата пейка лейди Ротбъри се почувства преизпълнена с майчина гордост.

Церемонията беше семпла и кратка и когато той каза „да“ и даде ръката на Даяна на Робърт Келсоу, отстъпи назад и застана прав до майка си.

— Благодаря ти — с признателност прошепна тя. — Баща ти би бил много горд с теб днес.

* * *

В замъка празненството започваше и тристата гости очакваха в редица да бъдат приети, а Макюън правеше всичко възможно, за да представи всеки един от тях подобаващо. Шампанското се лееше, сервитьорите сновяха из цялата зала, доливаха чашите и предлагаха малки хапки със сьомга и други деликатеси.

Докато лейди Ротбъри, Хенри, новата лейди Даяна Келсоу и лорд Келсоу се здрависваха с новопристигналите, другите сестри се грижеха за гостите.

— Да видим дали ще успеем да открием качествен материал за брак — закачливо прошепна Беати в ухото на Лора.

— Е, коя от сестрите сте вие? — попита топъл мъжки глас зад гърба на Лора точно в този момент.

Тя се обърна и се озова лице в лице със строен мъж със силни черти, в началото на четиридесетте, със стойка на военен и тъмни, проблясващи очи.

— Аз съм Лора — отвърна му през смях. — Втората в семейството.

— От…?

— От общо деветте дъщери. Но сега, опасявам се, останахме само осем.

Непознатият повдигна съчувствено вежди.

— Съжалявам да го чуя. — Погледът му обходи огромната, внушителна зала. — Тук сте родени, предполагам?

Момичето кимна.

— Всички до една. Местният лекар и акушерката на практика живееха в замъка в продължение на няколко години.

Мъжът избухна в смях.

— Позволете да ви се представя. Казвам се Уолтър Лейтън-Харви. Живея в Ласуайд, близо до Единбург, и колкото и да ме е срам, трябва да ви призная, че за първи път идвам на Западните острови. Наскоро напуснах Шотландската гвардия, където служих, и трябваше да бъда там, където изпращаха частта ми.

— Предполагам — глуповато отвърна тя. Сърцето й биеше лудо в гърдите и й бе трудно да си поеме въздух, докато продължаваше да го гледа право в очите. В този мъж имаше нещо, което я привличаше като магнит и което не бе виждала у друг след Рори. — Дълго ли ще останете тук? — попита непохватно и за своя изненада установи, че се надява да получи положителен отговор.

— Бих искал да ида до Мул. Там има ферибот от Обан, нали?

Лора кимна.

— Много красиво място. — Защо не ми хрумва нищо забавно и остроумно? Не мога да оставя този невероятен мъж да се изплъзне между пръстите ми още преди да съм имала възможност да го опозная.

Лизи мина зад гърба му и й кимна одобрително с глава.

— Колко време смятате да прекарате в Мул? — попита тя. — Може би ще ни направите честта да останете при нас няколко дни, преди да си тръгнете? Приятелите често ни посещават вечер, а и мама обича забавленията — добави, удивена от собствената си дързост. Страните й бяха поруменели от смущение и когато вдигна лице към него, забеляза възхищение в очите му.

Мъжът се поколеба, преди да отговори, и Лора затаи дъх.

— Много мило от ваша страна — подхвана той с плътен, топъл глас. — С удоволствие бих останал в приятната ви компания, но проблемът е в това, че двамата със съпругата ми трябва да се върнем в Ласуейд за рождения ден на сина ни в края на седмицата, така че, уви! Принуден съм да отклоня любезната ви покана.

— О, разбира се — някак прекалено припряно отвърна тя и допълни с престорена веселост, докато сърцето й се сви от разочарование. — Може би друг път.

— Ето къде си бил, Уолтър! — възкликна приятна на вид жена с огромна шапка, обсипана с копринени рози. — Мисля, че всеки момент ще започнат да режат тортата. — После се обърна към Лора: — Изглеждате чудесно, мила. Чух, че сте ушили не само сватбената рокля на Даяна, но и тези на шаферките?

Момичето кимна, изпълнено с омраза към непознатата, задето беше толкова мила и очарователна.

— Колко разумно от ваша страна — продължи мисис Лейтън-Харви със същия сладникав тон. — Къде сте усвоили такива умения?

Лора сви рамене, сякаш ставаше въпрос за нещо незначително.

— Получих няколко ценни напътствия от жената, която майка ми бе наела като лична шивачка в замъка — отвърна нехайно.

— Както и да е, възхитена съм, скъпа — потупа я по рамото другата. — Умно момиче, нали Уолтър?

— Много умно — отвърна той усмихнато, без да откъсва очи от лицето на Лора.

— Идвай сега — подкани го съпругата му. — Хайде да си намерим някое хубаво място, за да гледаме разрязването на тортата.

Уолтър леко се поклони на Лора.

— Ще ме извините ли?

Преди да се отдалечи, тя забеляза неохота в погледа му.

— Довиждане — отвърна, твърдо решена да скрие разочарованието си.

Вече почти всички гости бяха пристигнали и Макюън остави главния лакей да съобщава имената на закъснелите, а сам събра онези, които щяха да произнасят речи пред триетажната торта, чието приготвяне и украса бяха отнели на готвачката няколко седмици.

— Мистър и мисис Джордж Торнби — извиси глас прислужникът, когато възрастна двойка пристъпи да поздрави лейди Ротбъри и Хенри.

— Лорд и лейди Елисън — прозвуча минута по-късно и гостите влязоха в салона.

Последва кратка пауза, преди да бъде направено следващото представяне.

— Графът на Ротбъри — избумтя гласът.

Лицето на лейди Ротбъри пребледня като платно и тя сграбчи ръката на сина си.

— Не може да бъде — прошепна, останала почти без дъх. — Да не би Фреди да се е върнал?

В залата настъпи тишина. Никой от присъстващите не разбираше какво се случва, но предчувстваха, че нещо предстои.

Всички погледи се обърнаха към вратата в напрегнато очакване. Мнозина се питаха дали Фреди наистина бе имал дързостта да се върне в Шотландия, знаейки, че ще му бъдат отправени обвинения в убийство и грабеж?

Когато висок слаб мъж в началото на двайсетте, с черни мустаци и бакенбарди прекрачи арогантно прага, сякаш беше собственик на замъка, сред гостите настъпи смущение. Из залата плъзна шепот като плискащи се върху плажа вълни. Това със сигурност не беше Фреди. Но който и да беше, нямаше как да е граф на Ротбъри, нали? Освен ако някой неизвестен братовчед не бе наследил титлата?

— Лакеят сигурно не е чул правилно името — допусна една възрастна дама.

Всички наблюдаваха напрегнато как младежът пристъпва към лейди Ротбъри с протегната ръка.

— Не мисля, че досега съм имал удоволствието да ви познавам — каза с подчертан шотландски акцент.

Тя се отдръпна от него и в очите й се мерна объркване и ужас.

— Кой сте вие? — гневно попита Хенри. — Фреди ли ви изпрати тук?

— Нямам представа къде е Фредерик — отвърна другият надменно. — Известно ми е само, че едва ли някога ще се върне, така че беше крайно време да се появя. Аз съм и винаги съм бил пълноправният наследник на Лохли.

За момент лейди Ротбъри трябваше да бъде подхваната от сина си и лорд Робърт Келсоу, защото се олюля и едва не се строполи на пода.

— Махайте се оттук — рязко нареди Хенри. — Нямате право да претендирате за титлата на покойния ми баща. За какъв се мислите?

Непознатият го изгледа нагло, без да прикрива сарказма си.

— Аз съм най-големият син на покойния ви баща. Мястото ми е тук. Винаги е било тук.

Лизи и Лора се приближиха до майка си, съвсем объркани.

— Какво става? — попита Лора.

Лейди Ротбъри се посъвзе.

— Нека да поговорим за това насаме. Робърт, двамата с Даяна имате задачата да забавлявате гостите. — После се обърна към Макюън. — Отведете този… тази… този човек в утринния салон. Ще дойда веднага.

Старият иконом изглеждаше поразен.

— Да, милейди. Съжалявам, милейди. Той никога нямаше да бъде допуснат да пристъпи прага, ако аз бях на вратата, когато е пристигнал.

Треперейки от ярост, той сграбчи натрапника за ръката и изръмжа грубо:

— Насам, младежо.

Последва кратко боричкане и изсъскани през зъби думи: „Махнете си мръсните ръце от мен!“, но със светкавично движение Хенри се наведе, измъкна втъкнатата в чорапа инкрустирана кама на баща си и насочи острието й към гърлото му.

— Прави каквото ти казва майка ми — изръмжа той.

Шепотът отново раздвижи въздуха в застиналата зала, когато двама яки лакеи повлякоха мъжа по коридора, следвани от Хенри, майка му, Лора и Лизи.

— Кажи на някого да повика полицията — нареди графинята на иконома. — Освен това не искаме никой да ни безпокои. Погрижи се един от лакеите да остане пред вратата на утринния салон.

В средата на иначе мрачната скучна стая имаше кръгла маса. Лейди Ротбъри седна и посочи с ръка на младия мъж да се настани на отсрещната страна. Хенри остана прав до нея, все още стискайки ножа в дясната си ръка, а сестрите му придърпаха столове към нейния.

Когато се обърна към натрапника, лейди Ротбъри изглеждаше непоколебима и самоуверена. Гласът й беше остър и изпълнен с гняв.

— Знам всичко за вас, Дъглас Къркбрайд, и ръцете ви са изцапани с кръвта на моето семейство.

— Ти познаваш този човек? — изумен възкликна Хенри.

— И него, и нещастията, които донесе на всички ни — с горчивина отвърна майка му.

Къркбрайд повдигна рамене и продължи да се държи арогантно.

— Аз съм първородният син на Уилям, граф на Ротбъри, и това е неоспорим факт. Следователно съм и негов наследник.

— Говорите глупости! Фреди е големият му син. Бях на четири, когато се роди, и си спомням как всички говореха, че е първото момче в семейството.

— Били сте на четири и когато аз съм се родил три месеца преди Фредерик. Следователно съм по-голям от него. Той, който така или иначе вече не е тук, е вторият син на графа на Ротбъри, а този хулиган, който размахва неговата кама, е едва трети. Просто изпълнявам дълга си, като предявявам претенции към наследството, тъй като Фредерик вероятно вече е мъртъв, а тоя фукльо никога няма да порасне достатъчно — заяви той, отправяйки към Хенри презрителен поглед.

Вбесен, Хенри скочи напред, протегна ръце и сграбчи мъжа през врата.

— За какъв, дявол да те вземе, се мислиш? — изкрещя той и допря острието на ножа до гърлото на противника.

Двамата се сборичкаха, а уплашеният вик на Лизи накара очакващия пред вратата лакей да влезе тичешком. Той успя да разтърве младежите с помощта на друг прислужник, но им се наложи да останат, за да предотвратят нова схватка.

— Изведете го оттук — нареди Хенри. — Той е измамник и изобщо не трябваше да го пускат.

Лора се изправи гневно.

Младият мъж се засмя самодоволно.

Лейди Ротбъри се изправи величествено. Очите й проблясваха гневно, гласът й бе рязък:

— Съпругът ми ми разказа всичко за теб, Дъглас Къркбрайд, защото това е истинското ти име. На смъртното си легло ме предупреди за теб. Майка ти е била селската развратница Доли Къркбрайд, която го е прелъстила една нощ, докато е бил пиян. След раждането ти й е дал пари, за да се премести, но срамът от постъпката му го преследваше до края на живота му. Каза ми също така, че си продължил да идваш в имението, заплашвал си го, за да го принудиш да те признае за законен наследник, и когато най-сетне си е мислил, че се е отървал от теб завинаги… — Тя замълча, обзета от необичайно вълнение. — … ти си се промъкнал тук през нощта и си проклел всички ни чрез офиковото дърво. Дъщеря ми Елинор загина, опитвайки се да развали проклятието. Ти си изгнил до корена си, Дъглас Къркбрайд, и без съмнение си доволен, че клетвата все още ни преследва и причини толкова нещастия в семейството ни. Но позволи ми да ти кажа нещо. Надявам се, че си обречен на огън и вечни мъки в ада заради опустошението, което нанесе на рода Феърберн. А сега го изхвърлете навън, иначе ще насъскам кучетата срещу него.

— Полицаите пристигнаха, милейди — уведоми я Макюън.

Хенри пъхна отново камата в чорапа си.

— Добре. Доведи ги. — После се обърна и изгледа натрапника с неприкрито отвращение. — Лично ще се погрижа да бъдеш обвинен в нахлуване в частна собственост и предизвикване на безредици. Ако още веднъж се появиш тук, ще ми се наложи да взема съответните мерки — прибави разгорещено.

Другият го изгледа невъзмутимо и тъмните му очи проблеснаха злобно.

— Кълна се, че никога няма да станеш следващият граф на Ротбъри.

Ледена тръпка премина през всички присъстващи в стаята, а лицето на Хенри пребледня.

— Нито пък ти — отвърна той.

В този момент влезе Даяна, съвсем объркана.

— Какво става? Речите трябва да започнат. Всички чакат.

— Да, идваме веднага. — Съвсем очевидно беше, че лейди Ротбъри е разтърсена до дъното на душата си.

Даяна забърза обратно към салона, а майка й се обърна към останалите:

— На по-малките момичета и на гостите ще обясним, че този човек е само един побъркан пияница. Не е знаел какво говори. Разбрахте ли? Нито дума от онова, което току-що чухте, не бива да бъде повтаряна някога.

Всички кимнаха, стъписани от заповедническото й поведение и невероятната сила, която бе показала по време на неприятния инцидент. За първи път я виждаха такава — лъвица, защитаваща малките си. И достойнството на фамилията им.

* * *

Даяна и Робърт бяха изпроводени от дъжд от розови листенца и пожелания за щастие от гостите, докато се качваха в откритата карета, теглена от два сиви коня. На шиите им бяха окачени гирлянди от цветя.

— Каква великолепна сватба, скъпа Маргарет — каза херцогът на Арджил на лейди Ротбъри, преди да си тръгне. Всички сияеха от ентусиазъм и от изпитото шампанско, докато махаха на младата двойка, която заминаваше на меден месец в Париж.

— Представете си само, Париж — завистливо въздъхна Джорджи. — Бих дала да ми отсекат дясната ръка, за да отида там.

Застанала на най-горното стъпало пред входа на замъка, Лора оглеждаше насъбралата се тълпа, за да види за последен път Уолтър Лейтън-Харви. Забеляза го да стърчи с цяла глава над останалите. Разговаряше с по-възрастна двойка, а съпругата му се бе спряла на крачка от него. Той се смееше заразително и Лора изпита тъга, че не тя бе до него в този момент. Само ако не беше женен, помисли си със съжаление. Сякаш усетил погледа й, той се обърна внезапно към нея, свали шапката си и я размаха за довиждане. Тя върна жеста и му се усмихна. В следващия момент жена му го улови за ръката, сякаш искаше да си тръгнат колкото може по-скоро, и той кимна леко с неохота, преди отново да си сложи шапката и да се отдалечи.

Обзета от усещане за необяснима празнота, Лора се върна отново в замъка, където прислугата чистеше усилено залите, за да им върне предишната безукорна чистота и да ги подготви за предстоящата по-късно вечеря. Беати пристъпи зад нея и обви ръка около кръста й.

— Роклята на Даяна предизвика истински фурор! Всички говореха колко си умна и способна. Хареса ли ти как мина всичко? Нашите тоалети също бяха много красиви. Очаквам с нетърпение друг подходящ случай, за да облека моя.

— Благодаря ти — отвърна сестра й и тръгна към стаята си. — Да, мисля, че всичко беше безупречно. Ди изглеждаше невероятно и все пак това беше един от най-тежките дни в живота ми.

— Как така? Заради онзи непознат, който за малко не провали приема? Какво стана всъщност? Някой ме попита дали Фреди не се е върнал.

— Ела с мен и ще ти разкажа — сниши глас Лора. — Мама ни накара да обещаем, че няма да споменаваме за това пред по-малките, а аз смятам, че и Джорджи не бива да знае, защото не можем да разчитаме, че ще си държи устата затворена.

Очите на Беати се разшириха от страх.

— Но какво има?

Лора й разкри, че Дъглас Къркбрайд е извънбрачен син на баща им.

— Очевидно е роден три месеца преди Фреди — добави мрачно.

Сестра й изглеждаше потресена.

— Значи татко е… нали се сещаш… след като вече е бил женен за мама?

Лора кимна.

— Шест години след сватбата им.

— Какво не им е наред на мъжете? — изсумтя презрително Беати. — И мама е знаела за това?

— Изглежда, й е признал малко преди смъртта си. Знаеш какво означава това, нали?

— В какъв смисъл?

— Спомняш ли си как татко крещеше на някого да стои далече от нас? Как след това изпадна в особено състояние, а после една нощ Елинор бе чула непознат мъж да ни проклина чрез офиковото дърво?

Беати си пое рязко въздух.

— Но, разбира се. Това обяснява всичко. А Елинор е решила, че би могла… — подхвана тя, после притисна ръка към устата си. — О, това е ужасно!

— Сега си мисля, че татко е имал основателна причина да смята, че сме прокълнати.

— Говориш страшни неща, Лора! — Беати изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Нали не вярваш сериозно в това?

— Понякога да, а понякога не — откровено отвърна Лора. — Не ми се иска да вярвам. Мама често ни повтаряше, че само невежите хора са суеверни и цялата глупост е измислица на някаква старица. Все пак трябва да признаем, че всичко започна да се обърква след като този мъж ни е прокълнал. Сигурна съм, че и мама мисли така.

— Кой знае за него освен теб?

— Само Хенри и Лизи.

Беати въздъхна.

— Със сигурност си преживяла доста странен ден.

— Освен това се влюбих — тихо каза Лора.

Сестра й плесна възторжено с ръце и лицето й засия от задоволство.

— О, миличка! Но това е прекрасно! Кой е щастливецът?

— Не се въодушевявай толкова — сухо предупреди Лора. — Той е идеалният мъж, но е женен.

Беати мигом помръкна.

— Колко жалко! Господи, какъв лош късмет! Няма значение. Един ден непременно ще срещнеш някого, който ще е подходящ за теб. Не бива да се отчайваш.

Лора се изправи и отиде до гардероба си.

— Не мога да реша какво да облека за вечерята.

Погледът й се спря върху великолепна рокля от син шифон, много подходяща за случая. Ако Уолтър Лейтън-Харви не беше женен и беше останал на вечерята, щеше да избере именно нея.

— Ще сложа тази — заяви тя и извади от гардероба бледорозова рокля. — Малко е скучна, но кой ще забележи?

Същата вечер лейди Ротбъри беше домакиня на пищна вечеря за гостите, пристигнали на сватбата отдалече. Беати остана много доволна, когато установи, че майка й я бе сложила до привлекателен мъж на около трийсет години, когото никога до този момент не беше виждала.

Картичката до чинията му съобщаваше, че се казва Андрю Дринкуотър.

— Опасявам се, че съм само не много удачен заместник на зет си — каза той самокритично, след като й се представи. — Тук съм, за да придружавам сестра си, Амелия Уотсън-Браун, тъй като, за нещастие, неотложни дела задържаха съпруга й в Лондон. Той е конституционен съдия и понастоящем е член на Парламента. Изключително приятен и остроумен човек, докато аз съм само скучен бизнесмен — продължи с усмивка. — Съжалявам, че ви е отнета възможността да общувате с по-интересен мъж.

— Уверена съм, че сте не по-малко достоен от него — възползва се от случая да пофлиртува Беати. — Къде сте отседнали със сестра ви?

— В хотел „Крейгън“, недалече от тук. — Наведе се напред и сниши глас: — Трябва да призная, че от страна на майка ви бе ужасно любезно да ни покани както на вечерята, така и на сватбата на сестра ви и Робърт днес следобед. Ние се бяхме подготвили да вечеряме хагис^[1] с картофи и ряпа.

Беати избухна в смях.

— Съжалявам, че ви разочаровахме! Всъщност ние също ще предложим пюре от шведска ряпа и картофи, но с телешко, вместо хагис, което, уверявам ви, е изключително вкусно. Обожавам го.

— И от какво, по-точно, се приготвя традиционният хагис? — предпазливо се поинтересува той.

Очите на момичето блеснаха закачливо.

— Взема се агнешко шкембе — подхвана то, но забелязало изражението му, веднага го съжали. — Не, ще ви кажа някой друг път. Не ми се иска да развалям вечерята ви. — Отпи глътка вино от кристалната чаша. — Къде се занимавате с бизнес?

— Боя се, че в Лондон — отвърна Андрю с почти извинителен тон, — но прекарвам почивните дни в дома си в Кент, така че не е толкова лошо.

На Беати й се стори дори много добре. Попиваше всяка негова дума по време на вечерята, докато й разказваше за голямата си къща в стил „Елизабет“ с просторна градина, за конете, за кучетата и иконома, наследен от покойните му родители, който се грижеше за дома му вместо него. В съзнанието й се зародиха очаквания, като на внезапно изпълнено със страхопочитание петнайсетгодишно момиче, докато този очарователен трийсет и три годишен мъж разкриваше сърцето си пред нея. Очевидно той беше също толкова запленен, защото щом мъжете се присъединиха към дамите в гостната след вечерята, решително тръгна към нея.

Лизи и Лора наблюдаваха зараждащите се взаимоотношения развеселени, но Джорджи седеше сърдита, с помръкнали очи и нацупени устни. Никой не бе проявил дори бегъл интерес към нея нито по време на приема, нито по-късно на вечерята, което бездруго би я отегчило, защото намираше всички гости за прекалено възрастни.

Когато вечерта приключи, Андрю Дринкуотър и сестра му се сбогуваха с лейди Ротбъри, след което той се обърна към Беати:

— Няма да забравя да ви изпратя книгата за Индия.

— Благодаря ви. Много мило от ваша страна — вдигна поглед към него тя, докато му подаваше ръка.

— Индия? — изкикоти се Лора, след като ги изпратиха. — Беати, откога проявяваш такъв интерес към Индия?

Сестра й въздъхна с досада.

— Забравила ли си, че нашата прапрабаба по майчина линия е била шарже д’афер^[2] в британското посолство в Лакноу по време на индийските метежи? — С тези думи се извърна, прекоси големия салон и се качи по широкото стълбище към стаята си.

— Какво й става? — учудено подвикна след нея Джорджи.

— Не можеш ли да се досетиш? — засмя се Лора. — Току-що се влюби.

* * *

Книгата за Индия не беше единственото нещо, което Андрю Дринкуотър изпрати на Беати. През следващите седмици заваляха писма, червеникава снимка на къщата му в провинцията, още книги, които според него биха представлявали интерес за нея, и накрая — покана от сестра му да погостува на нея и съпруга й няколко дни в дома им на Белгрейв скуеър.

Тогава ще има няколко бала, пишеше Амелия Уолсън-Браун на лейди Ротбъри, и, разбира се, аз ще придружавам Беати навсякъде, както и брат ми, ако не възразявате, който прекарва времето си в Лондон в своя клуб и с удоволствие ще идва с нас на приемите.

Беати изпадна във възторг. Мисълта да присъства на баловете в Лондон в самия разгар на сезона, беше нещо, което надхвърляше и най-смелите й мечти. Лора бе натоварена с тежката задача да й ушие поне още две вечерни рокли, майка й й позволи да използва коприненото й ветрило, няколко чифта дълги ръкавици и кадифената наметка, обточена с хермелин.

— Много ми се иска да имах и някакви бижута — тъжно отбеляза Беати.

— Неомъжените момичета не бива да носят много скъпоценности — с укор в гласа отвърна лейди Ротбъри. — Един ден съпругът ти ще ти купи достатъчно, но сега би изглеждало неприлично.

— Обзалагам се, че с Андрю ще са сгодени още преди седмицата да е изминала — заяви Лора, когато сестра й тръгна към гарата с теглена от един кон карета, на покрива на която бе завързан куфарът й. — Те са родени един за друг.

— Мисля, че можем да смятаме работата за сигурна — весело отвърна майка й.