Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

Лизи спеше. Не знаеше как беше заспала, защото въпреки предупреждението на Хавиер шокът беше толкова силен, че тя беше зашеметена. Не й помагаше, че няма спомен какво е направила. Лизи му вярваше безрезервно. Да не си спомня действията си беше нещо по-лошо, защото нямаше как да пресее нещата, които той й беше разказал. Не знаеше какво е мислила, какво е чувствала, какво са направили другите агенти, къде са я завели след това и какво е казала и направила. Знаеше само основните факти, които на пръв поглед бяха грозни.

Хавиер можеше да й разкаже още и щеше да го направи, ако го беше помолила, но Лизи се нуждаеше от време, за да възприеме историята.

— Добре съм — увери го. — Остави ме да осмисля всичко.

Той я изгледа изпитателно и тя отвърна на погледа му, без да трепне. Хавиер кимна, угаси лампата и седна на леглото до нея. Лизи се беше обърнала с гръб към него, но не за да го изолира, а защото така й се струваше правилно. Той отново я прегърна, притегли я да се сгуши до него и Лизи сложи ръката си върху неговата. Позата, близостта му и чувството за нещо познато се съчетаха с физическото изтощение от деня и вместо да лежи будна и да се измъчва за неща, които не може да промени, след няколко минути тя заспа.

Събуди се преди разсъмване от ръката му, която се плъзгаше по гърдите й и галеше зърната им. Нещата, които й беше разказал снощи, надвиснаха застрашително над нея, огромна тежест, която можеше да я смаже. Не можеше да изпита удоволствие, смътно си помисли Лизи. Не заслужаваше да се смее и да изпитва радост, а желанието вече назряваше дълбоко в слабините й, затова се събуди, реагирайки на потребността. Въздишаше и тялото й се движеше неспокойно. Това също й беше познато — не само усещането, но и моментът. Колко пъти я беше събуждал така Хавиер рано сутринта?

Може би той разбираше част от онова, което тя чувстваше, и затова беше решил да я събуди така. Лизи беше жива и Хавиер искаше тя да живее, да намери огъня и пълноценния живот, който някога бе имала. Връзката им беше изпитана във времето и същевременно силна. Цели цивилизации бяха рискували съществуването си и бяха падали заради любовта.

Хавиер можеше да накара сърцето й да спре.

Ръката му остави гърдите й и се плъзна по корема й. Прокара пръсти между бедрата й, намери мекия, влажен отвор между тях, впи устни в шията й и вмъкна два пръста в нея. Дланта му се притисна в клитора й и разпространи малки мълнии в нея.

Тялото й се стресна и завибрира под тройната атака. От устата й се изтръгна задъхано стенание и Лизи зарови лице във възглавницата, опитвайки се да сдържи възприятията и звуците, които издаваше. Хавиер я възбуждаше по невероятни начини и ако му се отдадеше веднага, всичко щеше да приключи твърде скоро.

Той облиза мястото, което беше захапал, и пак впи зъби в нея. Премести се така, че да легне върху Лизи, контролирайки я с тежестта си. Другата му ръка погали задника й, а после се спусна надолу, докосвайки я там, където бяха влезли пръстите му, и продължи да я гали и възбужда.

Усещанията бяха толкова много, но все пак, когато Хавиер проникна в нея. Лизи отново беше разтърсена. Той притисна ръка до слабините й и я подготви за бавните си, мощни тласъци. Тя чувстваше как всеки сантиметър от него се измъква и после отново се вмъква в нея. И колкото и да й се искаше това да продължи, скоро потъна в приятното, влудяващо засилване на напрежението, което все повече нарастваше в нея, докато накрая не издържа и се предаде.

Дори тогава, когато главозамайващите спазми на удоволствието стихнаха, имаше и още. Хавиер се движеше усилено и се тласкаше все по-навътре, докато изръмжа и тя почувства ритмичните приливи на оргазма му. Лизи обожаваше любенето им, което беше разгорещено както за него, така и за нея.

Задъхани, те започнаха да се отпускат. Той отметна косата от лицето й и попита:

— Будна ли си?

Въпреки всичко Лизи намери сили да се засмее.

— Не, преструвах се.

— Трябва да се върна.

Това беше решението, което бе надвиснало над тях през цялото време, докато бяха заедно. Не беше много — само дванадесет часа — дванадесет безценни часа, през които имаше чувството, че възстановяват липсващата част от нея. Не можеха обаче да бягат до края на живота си, пък и Хавиер не беше човек, който обръща гръб на проблемите. Странно беше, че най-ясните й спомени и най-силните й инстинкти гравитират около него. А може би изобщо не беше странно, като се имаше предвид какво са споделили и колко емоционално е било времето им заедно.

— Да — съгласи се Лизи. — Трябва да се върнем.

— Ние? — Тонът му беше железен.

Тя знаеше, че този спор още не е приключил, затова моментът беше подходящ да го възобнови.

— Да, ние. Ако ме оставиш, ще те последвам. Ако ме заключиш в къща и заковеш прозорците, ще я запаля. Повярвай ми. И не ми казвай, че „твоите хора“ ще се погрижат за мен, защото няма да стане. Ще бъдем заедно.

— Ще ми пречиш. Не си във форма и отдавна не си се упражнявала…

— Хей.

— Тренировъчна форма — поясни Хавиер и одобрително прокара ръка по гърдите и бедрата й. — Инстинктите ти са добри, но откога не си стреляла с оръжие?

— Предполагам, че от четири години. — Всъщност откакто бе изстреляла куршума, който беше убил президента.

— Това умение изисква постоянна практика. Ще ти провърви, ако уцелиш широката страна на хамбар.

Това беше преувеличение, но в неговия свят не беше достатъчно само да можеш да улучиш мишената. Изстрелът трябваше да е безпогрешно точен.

— И не само това — продължи Хавиер, — ти не си спомняш как изглеждат Фелис и Ал. Всеки от тях може да те убие, без да имаш представа какво става.

Фелис? Ал? Имената бяха нови за нея, но пак отекнаха в съзнанието й. Те бяха част от липсващите години…

— Те ли стоят зад хората, които се опитват да ни убият?

— Фелис, със сигурност. Ал, вероятно. В покушенията ясно се вижда почеркът на Фелис.

— Защо?

— Тя използва външни хора. Ал би използвал своите хора и може би и двамата щяхме да сме мъртви.

— Ал… Какви са неговите хора?

— Като мен.

— О!

Отнякъде изплува образ на строен, изопнат като струна, корав мъж с къса, прошарена коса.

— Ал на петдесетина години ли е? С прошарена коса?

Хавиер трепна.

— Да, това е Ал. Виждала ли си го?

— Спомних си го.

— Ако си спомняш нещо за него, сигурно ти е ясно, че той не е човек, с когото можеш да си играеш.

— Но ти не мислиш, че е замесен в тази история?

— Замесен е. Най-важният въпрос е дали помага на Фелис, или се опитва да й попречи, или само стои настрана и чака да се намеси и да почисти.

— Какво ти подсказват инстинктите?

— Не отхвърлям никоя вероятност.

Лизи се обърна в обятията му, уви ръце около врата му и притисна лице в рамото му.

— Имаш ли техни снимки?

— В апартамента ми. Но не мога да се върна там. Може някой от хората ми да изпрати кадри от наблюдението.

— Колко човека имаш?

— Достатъчно, за да си осигуря подкрепления, когато ми потрябват. — Отговорът му не съдържаше подробности. — Ти се срещна с някои от тях.

— Така ли? — Лизи веднага се сети за любопитната Маги Роджърс и за силните подозрения, които беше изпитала в деня, когато паметта й започна да се възвръща.

— В ресторанта за скара. Мъжът, когото ти удари и чиято кола открадна.

— О, не. — Лизи мигновено почувства вина. — Той е бил на наша страна, а аз го ударих.

— Другите непрекъснато му се подиграват, че го е ударила жената, която е охранявал. Но се почувства по-добре, когато ти сряза кабелите на свещите на мотоциклета ми.

Лизи изобщо не се почувства виновна за това. Хавиер я беше уплашил и тя смяташе, че той заслужава срязаните кабели. Каза му го и той я ощипа по задника, а сетне разтърка мястото.

Лизи го целуна по гърдите. Обичаше близостта му, която й беше още по-скъпа след дългите, студени години без него. Той можеше да изреди отлични, разумни доводи да не я взима със себе си, но нямаше да я убеди. Тя нямаше да му позволи да я остави. Колкото по-бързо той разбереше това, толкова по-скоро щяха да се върнат във Вашингтон и да се погрижат за проблемите.

— Първо ще трябва да намерим магазин за мотоциклети, където да монтират седалка за пътник на мотора ти. Или ще наемем кола. До Вашингтон е твърде далеч, за да се возя зад теб като вчера.

— Ти няма да дойдеш.

— Напротив — твърдо заяви тя. — Обичам те и ще дойда.

* * *

Може би постигна целта си, защото му каза, че го обича. А може би Хавиер изпадна в шок. Но той млъкна и престана да спори. Лизи се съмняваше и в двете вероятности, защото Хавиер беше особен и каквото и да го беше накарало да промени решението си, чувствата й нямаха нищо общо.

Тя се надяваше, че ще наемат кола, но той предпочете мотоциклета. Не само че не искаше да го оставя, но и каските им осигуряваха прикритие. Хавиер намери магазин, където монтираха малка седалка с облегалка за гърба, след това купи на Лизи почти същата каска като неговата. Двамата приличаха на една от двойките мотоциклетисти, които смятаха, че е готино да са облечени еднакво. Най-хубавото беше, че каската имаше предавател и можеха да разговарят.

Той изчезна за известно време, оставяйки я да се чуди какво да прави в магазина. Лизи се запита дали не я е зарязал, но Хавиер се върна след час, облечен с друга риза, карирана и разкопчана над тениската му.

Лизи повдигна учудено вежди, но той не й обърна внимание.

Тя седна и запрелиства старо списание за лов с лък. Изгаряше от нетърпение да тръгнат и да започнат финалния етап на играта, но имаше чувството, че е преживявала безброй пъти безкрайното чакане преди началото на акция.

По обяд двамата бяха готови да се върнат във Вашингтон. Качиха се на мотоциклета и се отправиха на североизток. Преди обаче да излязат на магистралата, минавайки по много по-кратък маршрут от пътя, който Лизи бе избрала вчера, Хавиер се отби в изоставена стара бензиностанция и извади пистолет.

— Вземи. Ще ти трябва.

Лизи взе оръжието предпазливо и веднага щом пръстите й се увиха около ръкохватката, в съзнанието й нахлу осезателен спомен — не само за тежестта и формата на пистолета, но и за отката, когато стреля, и мириса на кордит и барут. Пистолетът беше голям „Зиг Зауер“, хубаво оръжие, което беше използвала и преди, въпреки че този модел не й беше любимият.

— Благодаря — каза тя, извади пълнителя и го провери. Извърши движенията машинално, без да се замисля. След това върна пълнителя на мястото му. Нямаше риза или яке, под което да скрие оръжието, затова го сложи най-отгоре в чантата си.

— Готова ли си? — попита Хавиер по предавателя в каската.

— Да. — Може и да не беше подготвена, но беше готова. Имаше разлика и се надяваше, че той няма да я долови.

— И още нещо.

Лизи зачака. Черната маска за лице на каската му се обърна към нея.

— Мисля, че не съм ти го казвал — добави той. — Но и аз те обичам, и затова си тук. Няма да позволя отново да ни разделят.

* * *

Спряха да заредят гориво и докато Хавиер стоеше до помпата, за да напълни резервоара, Лизи влезе в бензиностанцията да плати и да отиде до тоалетната. Хавиер се замисли за ситуацията и дали щяха да се изправят пред Ал и Фелис. Той беше работил с Ал дълго време и го уважаваше, но ако Ал беше замесен, щеше да го елиминира, без да се колебае. Трябваше да измисли план, за да не бъде неподготвен, каквото и да се случеше.

Никой не беше звънял на мобилния му телефон, но не биха го направили, въпреки че беше обезопасен и сигналът минаваше през сателити, кодиращи програми и всякакви други предпазни мерки, до които бе успял да получи достъп. Ако трябваше да изпрати съобщение на някого от хората си, той щеше да го остави на номера на апартамента на Дж. П. Добрата стара Дж. П. Тя му беше служила добре през годините. Хавиер беше проверил съобщенията си и предишния ден и нямаше нищо. Това беше окуражително, но и тревожно. Положението във Вашингтон не беше стояло на едно място, докато той преследваше Лизи. Ставаше нещо, но очевидно не с неговите хора, така че самоличностите им все още не бяха разкрити.

Хавиер извади телефона си, набра номер и после въведе кода за достъп до съобщенията си. Автоматичен глас го информира, че има едно ново съобщение.

Той леко вдигна глава като вълк, който души вятъра, и сетне чу гласа на Ал:

„Има специалист, който те чака в дома на нашата обща приятелка. Тя предполага, че ще отидеш там.“ Хавиер изтри съобщението и спря помпата. Посланието беше ясно — Фелис беше наела убиец да наблюдава дома й и да премахне Хавиер, защото знаеше, че той ще отиде за нея. Тази част беше лесна. Хавиер не очакваше друго, но сега знаеше със сигурност и това му осигуряваше предимство.

Сложното беше дали Ал му е оставил съобщението, за да го накара да мисли, че е на негова страна, а не на страната на Фелис, или не. Издаването на специалиста беше нищо. Ал би го направил без угризения, ако това ще му спечели малко време, момент на колебание или разсейване, през който той самият да се погрижи за Хавиер.

Предстоящата нощ щеше да бъде интересна.