Линда Хауърд
Забранено минало (26)

Двадесет и пета глава

Хавиер никога не й беше казвал, че я обича.

Двамата лежаха голи в леглото. Завесите бяха спуснати и ги изолираха от нощта и от целия свят. В стаята не беше тъмно. Лампата на нощното шкафче беше запалена, защото Лизи искаше да гледа Хавиер, както и той нея. Този път се любиха по-бавно и по-дълго, но също толкова вълнуващо, защото част от нея все още не можеше да възприеме, че това е Хавиер и че толкова дълго е живяла без него. Лизи продължаваше да бъде озадачена от всичко ново и различно и в същото време познато. Главата й беше на рамото му. Той я беше прегърнал с едната си ръка, а с другата разсеяно галеше гърдите й.

Колко пъти бяха лежали така? Лизи нямаше представа, но може би щеше да си спомни.

Изведнъж сърцето й се сви от болка. Може би Хавиер не я обичаше. Въпреки огромните празноти в паметта й тя знаеше, че го обича, и чувствата й излизаха на повърхността шумно и ясно. Той я харесваше. Това беше очевидно в целувките му и по начина, по който я докосваше и гледаше и в контролираната ожесточеност на любенето му. Но да харесваш някого не означаваше, че го обичаш, и вероятно се дължеше на чувство на вина и желание да я закриля. Каквото и да се беше случило в миналото, те са били заедно, но тя бе платила висока цена.

— Не се чувствай отговорен за мен — промълви Лизи. Съзнаваше, че каквото и да е имало между тях, тя не иска Хавиер да се чувства обвързан с нея заради това.

Той се скова. Мускулестата му ръка под главата й сякаш се превърна в желязо. Изминаха няколко секунди.

— Казвала си го и преди. — Гласът му беше рязък. Издърпа ръката си и седна в леглото.

— Преди? — Лизи се намръщи, подпря се на лакът и придърпа завивките на гърдите си — не от свенливост, а защото й стана хладно, тъй като климатикът вееше право в нея. — Казвала съм го? Кога?

— Преди да им позволиш да изтрият паметта ти — рязко отговори той. — Аз бях против. Имаше… проблеми, но нищо, с което не можех да се справя. Ти ме изпрати за зелен хайвер и когато се върнах, вече беше късно. — Мрачният поглед, който Хавиер й отправи, говореше, че все още е ядосан заради това.

— Чакай малко. — Тя седна до него и го погледна учудено. — Аз съм го избрала? Съгласила съм се? — Не можеше да е така. Лизи не можеше да си представи, че доброволно е разрешила да изтрият огромна част от личността й. Нямаше значение, че беше направено майсторски. Тя водеше абсолютно нормален живот с непокътнати ранни спомени до онова утро преди по-малко от седмица. Боже мой, не беше минала дори седмица, а животът й се беше преобърнал напълно.

— След това не можах да направя нищо, освен да взема мерки и да те пазя.

По дяволите, разговорът протичаше в две различни посоки и Лизи искаше да следва и двете.

— Какви мерки? Да ме пазиш? И защо съм избрала да човъркат в мозъка ми? Какво е станало, по дяволите?

Хавиер отметна завивката, стана от леглото, отиде в дневната и се върна с шише вода. Отвинти капачката и отпи голяма глътка, а после мълчаливо предложи бутилката на Лизи. Тя я взе, отпи и му я върна.

— Разкажи ми какво се е случило. Не искам повече да бъда в неведение, каквото и да стане.

— Искаш да поемеш риска да не позволиш на паметта си да се възстанови сама и да си причиниш някакво увреждане?

— Не виждам как би могло да стане. Увреждането на мозъка е физическо въздействие.

— Ами емоционални поражения? — гневно попита той. — Не знам какво би могло да стане. Ако ти разкажа разни неща, това може да ти попречи да си спомниш.

Това й беше странно познато. Лизи имаше чувството, че Хавиер рядко се ядосва, но тя успя да го вбеси. Не й доставяше удоволствие да го ядосва, но обичаше да го докарва дотам, докъдето никой друг не можеше.

— Нека те попитам нещо. Какво точно смяташ да направиш в даденото положение?

Изражението му мигновено се промени и гневът изчезна. Всъщност лицето му се вкамени. Ако наистина я познаваше добре, той вероятно вече беше разбрал накъде води разговорът и това изобщо не му харесваше.

— Ще се върнеш ли? — подтикна го тя. — Във Вашингтон или където там трябва да се погрижиш за този малък проблем, че се опитват да ни убият?

— Да — отвърна. Погледът му беше строг и суров.

— А какво смяташ да направиш с мен? Да ме скриеш някъде и да дойдеш да ме вземеш, когато всичко свърши?

— Точно така.

— Ами ако с теб се случи нещо? Аз така и няма да разбера. Ти няма да се върнеш, а аз ще бъда лесна мишена, защото ще се нуждая от работа и място, където да живея, и те ще ме хванат.

— Ще се погрижа за теб. Имам приятели, които ще ми помогнат.

— Но аз не ги познавам. Престани, знаеш, че няма да стане. Вероятността е още от паметта ми да се възвърне и ако мислиш, че ще позволя да те убият, жестоко се лъжеш.

— Не искам да ме защитаваш — троснато каза Хавиер и гневно се втренчи в нея, защото той правеше онова, което току-що й беше забранил. — Мамка му!

— Ако знам какво става, ще взимам по-умни решения.

— По дяволите, не се отказваш, нали?

— Не знам. Не си спомням. — Лизи повдигна рамене, защото знаеше, че това ще го подразни.

— В това положение сме, защото ти не можа да се оправиш преди.

Е, сега тя се ядоса.

— Какво? — С какво не е могла да се справи? Да, беше се ужасявала два пъти, откакто паметта й започна да се възвръща, но, общо взето, се беше справила добре. Беше се измъкнала от убийците. Отърва се от хората, които я шпионираха, и ако Хавиер не беше такъв умник да й постави три проследяващи устройства, щеше да избяга и от него. И колкото и уплашена да беше, това беше нищо в сравнение с ужаса, който изпита, докато той вървеше срещу нея на нивата. Все още имаше да си връща за това.

Стиснал устни, Хавиер се върна в леглото и оправи възглавниците зад гърба си.

— Позволяваш на чувствата си да надделеят. Решението беше, че не може да ти се има доверие, затова имаше две възможности — или изтриване на паметта, или куршум.

— Брей, какъв избор. — Лизи не хареса онова, което чу. Не й се понрави, че очевидно бе проявила слабост. Беше се справяла с трудни ситуации в работата си, беше взимала трудни решения и бе живяла с последиците. Какво би могло да я разстрои така, че да бъде преценена като нестабилна и заплаха за… когото и да беше? — И когато започнах да възвръщам паметта си…

— Ти беше заплаха за някого.

— И за теб ли?

— И за мен.

Лизи се ужаси, че е направила нещо, което е било опасно за Хавиер. Тя не се мислеше за слабохарактерна, нито дори през последните три години, когато беше бледа сянка на себе си. Какво толкова лошо нещо беше станало, че се бе пречупила под напрежението?

— Разкажи ми — настоя тя.

— Добре. — Хавиер взе решението със замах, както хирург владее скалпела, макар намръщеното му лице да показа, че това не му харесва. — Ти наистина трябва да знаеш. Но ако се уплашиш, ще те упоя и ще те заключа някъде. Разбра ли?

Той щеше да го направи. Лизи изобщо не се съмняваше в това.

— Разбрах.

Хавиер взе телефона си от нощното шкафче, сложи батерията и го включи, а после започна да почуква с пръст по екрана. Лизи видя, че се зарежда някаква уебстраница.

— Не забравяй какво ти казах — предупреди я той и обърна телефона към нея, за да вижда екрана.

Тя се стресна и се намръщи, когато веднага позна изображението. Беше нейна снимка, такава каквато изглеждаше, преди да й дадат новото лице.

— Това съм аз. Защо ми показваш моя снимка?

— Защото това не си ти, а първата дама Натали Торндайк.

— Я се разкарай — недоверчиво каза Лизи, взе телефона и се втренчи в снимката, опитвайки се да направи връзката. Нещо загложди мозъка й, отблъскване, сякаш не трябваше да навлиза в тази територия. Болка прониза слепоочията й. Тя затаи дъх и остави телефона.

— Какво има? — попита Хавиер и отново взе телефона.

— Главоболие — успя да каже тя и се постара да диша дълбоко и да се съсредоточи върху нещо друго. Замисли се за Хавиер, за годините, когато я беше защитавал, и преди това, когато я беше обучавал за…

Не стана. Лизи се хвана за главата и затвори очи.

— Съжалявам. Случва ми се всеки път, когато се опитва да изплува нов спомен. Но вече не е толкова ужасно, колкото първите няколко пъти. — Трябваше да забрави за песента от рекламата за кренвирши „Оскар Майер“ и да измисли нещо друго, след като сега Хавиер седеше гол до нея. И той имаше кренвирш, само че малко по-различен. Лизи едва не се разсмя от тази мисъл и болката премина. Тя отвори очи и му се усмихна. Той я наблюдаваше внимателно, без да се опитва да й помогне, преценявайки колко добре се справя със ситуацията.

Тя протегна ръка към телефона и остана доволна, когато Хавиер й го даде. Положи усилия отново да погледне снимката и почувства едно от онези прищраквания в паметта. Вгледа се в образа и видя, че е по-възрастен вариант на предишното й лице. Първата дама изглеждаше изключително добре за годините си, независимо дали се дължеше на добра пластична операция или на генетично наследство. С изключение на леко загатнатата възраст на Натали Торндайк и прическата й, тя и Лизи бяха двойнички.

Били са.

Мъртва ли беше първата дама? Лизи не си спомняше да е умряла, но когато се замисли за госпожа Торндайк, беше в минало време.

— Мъртва ли е? — неспокойно попита тя.

— Да.

— Кога е умряла?

— Преди четири години.

Четири години. Смъртта й се беше случила по средата на двете липсващи години на Лизи.

„Не навлизай в тази територия.“

Въпреки че предупреждението отекна в главата й, тя преглътна и попита:

— Какво й се е случило?

— Аз я застрелях.

Лизи се парализира от шок. Втренчи се в Хавиер, без да е в състояние да пророни нито дума. Той взе телефона от безчувствените й пръсти, изключи го и извади батерията. Тя се съсредоточи върху движенията му, защото беше по-лесно, отколкото да мисли за думите му. Въпреки че телефонът му сигурно беше закодиран, Хавиер пак извади батерията. Изражението му беше сдържано и студено като полярен пейзаж и я уплаши.

— Говори ли ти нещо името Тайрон Ебърт? — попита той, нарушавайки напрегнатото мълчание.

Лизи мисли една минута и сетне бавно поклати глава.

Хавиер протегна ръка, прегърна я и я притегли към себе си. Тя отново облегна глава на рамото му.

— Така се казвах, когато ме прехвърлиха в Тайните служби.

Дойде й прекалено много, за да го разбере, но все пак почувства, че това е само върхът на айсберга. Беше огромен и затова Лизи се хвана за тази подробност и го погледна намръщено.

— Името ти не е ли Хавиер?

— Хавиер е. Тайрон Ебърт беше внимателно изградена фалшива самоличност. Издържаше на всякакви проверки.

Не беше лесно да се създаде такава фалшива самоличност и само агенции като ЦРУ, ФБР или АНС можеха да го направят и да създадат такава солидна легенда, че да не могат да открият собствената си работа. Във всяка разузнавателна агенция имаше отдели в отделите, някои неизвестни дори за хората, които работят там.

— Бил си в Тайните служби — повтори Лизи, проправяйки си път в лабиринта.

— За малко. Бях в охраната на госпожа Торндайк.

— Но… защо? — Защо му бяха дали фалшиво име? Защо беше внедрен в Тайните служби? Не беше необходимо да уточнява всички „защо“, тъй като на него му беше ясно за какво го пита.

— Наричахме я ситуация код „черно“.

— Какво означава това?

— Когато президентът извършва предателство.

Президентът… Президентът Торндайк. Колкото и да се опитваше, Лизи не можеше да си представи лицето му. Опита да се сети кой беше след него… Президентът Бери, който довърши мандата на президента Торндайк, когато…

Тя започна да диша дълбоко, за да прогони болката в главата си.

— Предателство.

— Разследвахме го.

— Кои „ние“?

— Ще ти кажа кои не бяхме. Не бяхме ФБР. Проблемът беше твърде сериозен, а ФБР са възпрепятствани от всевъзможни закони и правила.

Лизи понечи да възрази, че работата на ФБР е да разследва заплахи в страната за националната сигурност, но се въздържа. Хавиер беше прав. Във ФБР бяха ограничавани от всевъзможни закони и правила. Затова имаше хора като него, които вършеха мръсната работа, и после, когато всичко беше изпълнено безупречно, „уреждаха“ ФБР и другите да получат на поднос доказателствата, така че ръцете им да са чисти и да не нарушат никакви закони при събирането на тези доказателства, които да ги направят недопустими в съда. Някои неща бяха твърде важни, за да се допусне някой да бъде освободен поради пропуск в правната процедура.

— Но къде се вписвам аз? Спомням си, че работех в охранителна фирма в Чикаго и обучението с теб… и други неща… но не и някакво разследване, нито как съм се запознала с теб.

— Други неща? Например факта, че се хвърлихме в обятията си почти първия ден, когато се запознахме?

— Така ли? Толкова бързо?

— Почти.

Не го ли знаеше дълбоко в душата си? Дори й беше хрумвала мисълта, че винаги е била лесна за него. Лизи нямаше нищо против това, защото привличането беше взаимно. Изпитваха го и тогава, изпитваха го и сега. Тя можеше да тласне Хавиер към по-надалеч, отколкото някой друг би се осмелил — и да се забавлява, докато го прави.

Лизи се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Да се върнем на разказа.

— Когато започнахме да разследваме Торндайк, ние поискахме техническа помощ от един човек, който работеше с теб. Той ни каза за теб. С изключение на косата ти беше пълно копие на първата дама. Спомняш ли си някой да ти го е споменавал?

Лизи поклати глава.

— Не. Но докато Торндайк не е бил избран, никой не е знаел за нея. Ако някой е казал нещо след това… не си спомням.

— Включихме те в разследването и те обучихме. Идеята беше с помощта на двама старши агенти от Тайните служби да те вмъкнем и измъкнем от личните покои на президента, без някой да заподозре нещо.

— Но той сигурно не е бил толкова глупав, че да държи уличаващи неща в Белия дом! Там има персонал, сътрудници, помощници. Няма уединение.

— Е, не ги разхвърляше из стаята си, но всичко оставя следа, ако знаеш къде да търсиш. И ние не смятахме всъщност да те внедрим в Белия дом, а да те включим само в спирките по време на кампанията, по празници и други такива неща, когато първата дама ще действа като посредник между съпруга си и китайците.

Китайците… Нещо блесна в паметта й, но беше толкова смътно и дълбоко заровено.

— Накратко казано, бяхме в Сан Франциско и те вмъкнахме в хотела им, за да търсиш доказателство за плащанията. Торндайк беше натрупал голямо богатство, продавайки родината си на китайците. Държеше парите някъде и ние бяхме почти сигурни, че първата дама се занимава с трансакциите. Предвид семейната й история тя е знаела тънкостите на международното банкиране.

— И информацията е била в нея?

— По време на срещите и поздравите посредникът й дава незабелязано флашка, докато се ръкуват. Флашката съдържа информация за последното плащане. Разпръсват данните, за да не се забележи лесно схемата. Тя качва информацията в някакъв сайт, изтрива я от лаптопа си и унищожава флашката.

— И аз е трябвало да взема флашката, която са й дали в Сан Франциско, да копирам информацията и да изчезна.

— И ако някой те видеше, включително президентът, нямаше да си помисли, че става нещо нередно. Ти беше облечена точно като нея в онзи ден и косата ти беше просветлена и със същата прическа като нейната.

Лизи си пое дълбоко дъх, затвори очи и намери утеха в близостта на тялото му.

— Но нещо се е объркало.

— Винаги стават издънки. Дори когато ги предвиждаш, се случва нещо друго.

Тя преглътна.

— Аз ли се издъних?

— Не. Бяхме уредили първата дама да напусне апартамента така, че другите агенти да не я видят, но шефовете на двата охранителни екипа работеха с нас и го направиха. И тогава те вмъкнахме. Президентът беше в спалнята си и не знаеше, че първата дама е излязла. Ти влезе в спалнята й, пусна водата в банята, все едно тя се къпе, намери флашката в чантата й и започна да копираш информацията.

Лизи се обърна, за да го гледа.

— И какво се случи?

— Бяхме предадени от друг агент от охраната й. Мислехме, че той работи с нас, но китайците бяха купили и него. Той се паникьоса, съобщи на първата дама какво правиш и тя се върна в апартамента, преди ти да свършиш работата си. Агентът й беше дал и оръжието си.

Лизи мълчеше и отчаяно търсеше в паметта си късчетата от ребуса, но намери само празнота. Догади й се и изпита ужас, който я накара да иска да запуши ушите си, за да не слуша, но все пак Хавиер й разказваше защо сега се случва всичко това и защо липсват две години от живота й. Въпреки че не си спомняше, тя искаше да знае защо.

— Президентът и първата дама те завариха в апартамента. — Тонът му продължаваше да бъде спокоен и сдържан. — Тя беше въоръжена, но не знаеше с кого си има работа. По-късно ти ни разказа, че си се нахвърлила върху нея, изтръгнала си пистолета от ръцете й, натиснала си спусъка и си улучила Торндайк.

Лизи знаеше, че Хавиер не й казва много неща. В разказа му имаше празноти и опростяване на нещата, прикрити подробности, но най-важното беше ясно — тя бе убила президента на Съединените щати.

Лизи не помръдваше в обятията му. Беше вцепенена и й се гадеше. По-късно щеше да анализира всичко, което й беше казал Хавиер, и щеше да разнищва детайлите, но засега можеше само да се опита да се справи с най-съществения факт, че не само беше убила някого — въпреки че вероятно е било при самоотбрана, но че и този някой е бил най-важният човек в света. Това противоречеше на всичко, което изпитваше като американка, а именно че независимо от всичко, съгласна или не, животът на президента трябва да бъде опазен. Вероятността, че се е защитавала, беше студена и недостатъчна утеха, защото не си спомняше и затова не можеше да бъде сигурна какво се е случило. Може би беше изпаднала в паника. Може би беше излъгала, че се е опитвала да вземе пистолета от първата дама. Тя не знаеше и Хавиер също не знаеше. Той преразказваше каквото му беше казала тя, след като президентът беше умрял.

— Какво направих? Как ме измъкнахте?

— Блъснала си главата на първата дама в стената, зашеметила си я, сложила си пистолета в ръката й и си се скрила в дрешника. И двата екипа нахлуха в апартамента. Първата дама ни видя, вероятно предположи, че сме я разобличили, въпреки че все още никой не знаеше със сигурност, и започна да стреля. Рани двама агенти на Тайните служби и уби един добър агент на име Лоръл Роуз. Аз застрелях първата дама.

— Как ме измъкнахте от дрешника и от апартамента?

— В продължение на дванадесет минути ние контролирахме всичко — достъпа до апартамента, оръжията, местопрестъплението. Старшият агент от охраната на първата дама беше ранен и аз поех командването. Бяхме планирали да бъдеш дегизирана, когато излезеш от хотела, затова, слава Богу, бяхме готови. Преоблякохме те и ти сложихме перука и очила. Изведохме те и уредихме всичко да изглежда така, сякаш първата дама е застреляла президента, защото е имала доказателство, че той е спял със сестра й, което си беше истина.

Бяха я преоблекли и измъкнали. Лизи не пропусна да отбележи начина, по който се изрази Хавиер. Звучеше така, сякаш тя е била по-скоро бреме, отколкото мислещ и действащ член на екипа.

— Ти не беше приключила с копирането на флашката и взе и оригинала. Доказателството разобличи президента. Той беше продавал не само подробности за технологии, но и военни тайни. След като се справихме със ситуацията, разговаряхме и решихме да оставим нещата така както са. Неверен съпруг беше по-добре от предател.

О, Боже, колко болеше истината! Болеше я душата, сякаш я разкъсваха. Не само беше направила нещо ужасно, но и беше повлякла със себе си Хавиер и всички останали от екипа.

— Ти беше положил клетва…

— Бях положил клетва да спазвам Конституцията, да пазя страната от врагове, вътрешни и външни. В случая врагът беше вътрешен.

Техният президент.

— Превърнала съм се в нерешен проблем. — Сега Лизи разбра защо бяха изтрили паметта й и променили лицето й. Не само че е било по-добре да не прилича на покойната първа дама, но и промяната на външността й нямаше да позволи хората да я коментират и да се отключват спомени.

— Всички бяхме положили клетва. Но ти не издържа и нещата се объркаха след това. Беше ти трудно…

— Мислиш ли? — тросна се Лизи и сетне поклати глава на гневния си тон. — Извинявай. Направила съм нещата невъзможни за вас, нали?

— Аз знаех, че ще се възстановиш. Ти преживя шок. Всички го преживяхме, но ти си твърда и аз знаех, че ще се справиш с фактите, когато имаш достатъчно време. Другите обаче смятаха, че си бреме, което един ден ще ни изправи пред взвода за разстрел.

— И затова… промиха мозъка ми?

— Да.

— А какво стана с агента, който е работел за китайците и е дал оръжието си на госпожа Торндайк?

— Той беше другият, на когото промиха мозъка.

— Жив ли е?

На лицето на Хавиер отново се изписа онова студено, сдържано изражение.

— Ти как мислиш?