Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Неделята на Лизет премина без никакви събития, главно защото тя не излезе от дома си. Лизет чисти и в същото време съсредоточено търсеше скрити микрофони и камери. Тя нави килимите, избърса прахта от лампите, дори пренареди мебелите. Кабелите, които свързваха телевизора с кутиите, и други такива неща изглеждаха отлични вероятности, но телевизорът й беше монтиран на стената и това означаваше, че не може да разглоби всичко под претекст, че го премества. Пък и доколкото можеше да прецени, всичко изглеждаше нормално.

В телевизионните криминалета винаги поставяха „бръмбарите“ в телефоните или в лампите и инсталираха камерите да надничат зад купчини книги, въпреки че, разбира се, винаги ги забелязваха заради примигващите червени светлинки. Що за кретен би използвал скрита камера за наблюдение с примигваща червена светлинка, за Бога?

При тази мисъл Лизет се приготви за болка, но не почувства дори прищракване. Слава Богу! Не че имаше представа защо мислите й причиняват такива жестоки главоболия, но се радваше на всичко, което ги предотвратяваше. Не можеше да каже определено, но й се струваше, че първия път, когато й хрумнаха тези странни мисли, главоболието беше най-мъчително. Сега вече мислеше за подслушвателни устройства и камери толкова често, че се беше превърнало в нещо обичайно.

Накрая стигна до извода, че ако къщата се подслушва, „бръмбарите“ са скрити в електрическата инсталация, която не можеше да провери. Тя махна капачето на батерията на безжичния телефон и огледа отделението, но не забеляза нищо подозрително.

Можеше да направи три заключения въз основа на разкритията си. Първо, подслушването беше дело на професионалист. Второ, Лизет не знаеше достатъчно по въпроса, за да извърши щателно претърсване. И трето, вероятно се беше побъркала напълно. Включи последното в списъка само за да признае вероятността, но всичко в нея го отхвърляше. Знаеше, че й липсват спомени за две години. Знаеше, че са правили пластична операция на лицето й, която също не си спомняше. Всеки път, когато започнеше да се съмнява в себе си, тези два неоспорими факта я караха да се съмнява във всичко и да не вярва на нищо.

Да не бъде в състояние да разбере какво става, беше най-отчайващата ситуация, с която трябваше да се справи в живота си. Не само че нямаше очевидна причина за пропуските в паметта и промененото лице, но не се сещаше и за никакви необичайни или абсурдни причини. Никое клинично състояние, което знаеше, не отговаряше на това. Нищо в живота й такъв, какъвто го познаваше, не отговаряше на параметрите.

„Такъв, какъвто го познаваше.“ Това бяха ключовите думи.

Остана й само нещо като конспиративна теория, която, колкото и невероятно да звучеше в сравнение с най-обикновения й, монотонен живот, отговаряше по-добре на подробностите от всичко друго, което можеше да си представи. Как иначе би обяснила подозрението, че мобилният й телефон се подслушва — нещо, което никога не й беше хрумвало — или че в колата й има проследяващо устройство, или внезапното откриване на шофьорски умения, които бяха абсолютно несъвместими с обичайните й навици на каране? И какво знаеше за телефоните с предплатена карта?

Все едно в нея се спотайваше друг човек, който се бореше да излезе на повърхността. Не, това звучеше като раздвояване на личността, а Лизет не изпитваше такова усещане. Имаше чувството, че истинската й същност се опитва да избяга от мрачния затвор, в който те са я хвърлили. Животът, който водеше сега, уединеното, безрадостно, скучно и напълно предсказуемо ежедневие не отговаряше на човека, какъвто беше преди. Лизет обичаше приключенията и беше пробивна. Работата й в Чикаго…

По дяволите. Тя се свлече на пода, хвана се за главата и се опита да сподави стенанията си, като се сви на кълбо и се помъчи да се съсредоточи върху нещо, което да прогони непоносимата болка. Ако я подслушваха, не искаше да знаят, че нещо не е наред, защото това изведнъж й се видя като слабост, от която те могат да се възползват. Тя беше достатъчно безпомощна, когато я връхлетеше един от тези пристъпи, и без някой да разбере какво ги отключва. Ами ако въпросите за миналото й и опитът да измисли отговор й причиняваха това?

Съсредоточаването върху тази вероятност отклони вниманието й и болката намаля и стана по-поносима. Очевидно всичко, върху което се съсредоточеше, вършеше работа, и това беше начин да се справя с главоболието. Атаките вече не идваха толкова често и повечето пъти Лизет овладяваше положението, преди да я обземе болка. Сега попадаше в клопка само когато в главата й изникнеше съвършено нова тема.

Тези мисли обаче бяха улики за миналото й. Ако главоболието беше цената, която трябваше да плати, за да разбере какво се е случило, тя беше готова да го изтърпи. Може би трябваше да изследва спусковите механизми, вместо да се опитва да ги избегне. Сега Лизет знаеше, че е живяла в Чикаго. Запомни го. Въпросът беше какво е работила. Тази част от живота й беше обвита в мисловна пелена. Засега беше достатъчно, че идентифицира проблема. Опитите да разпръсне мъглата щяха да бъдат като човъркане в болен зъб. Може би мъглата щеше да се разсее сама, а може би не. Лизет не знаеше дали разполага с лукса да чака, за да разбере, затова предположи, че не трябва да го прави. Вече знаеше къде да провери и смяташе да разсъждава по темата от време на време и да види дали нещата ще се прояснят.

Чикаго сигурно беше ключът. Тогава бе загубила представа за времето, защото не си спомняше да се е премествала от Чикаго във Вашингтон. В Чикаго се беше случило нещо. Сега поне имаше начална точка.

Когато стана време за лягане, тя беше уморена от чистенето и отчаяна, че не е открила нищо. Изкъпа се и си легна десетина минути по-рано от обичайното си време.

Може би отново щеше да сънува готиния пич от аптеката. Всеки път, когато се замислеше за съня си в петък вечерта, сърцето й се разтуптяваше. Сънят беше толкова страхотен, наситен и реалистичен, че Лизет наистина го почувства да прониква в нея. Затвореше ли очи, тя ясно си спомняше възбудата и усещанията и оргазмът й беше експлозивен. Да, изгубеният сън си струваше, ако се събудеше така посред нощ.

Господин Х обаче не я навести в съня и в понеделник сутринта Лизет се събуди малко кисела. Тя се залови с обичайните си занимания, не защото намираше утеха в познатото, а защото чувстваше, че за доброто й физическо състояние е изключително важно да се държи нормално.

Лизет излезе в обичайния час и тръгна за работа по познатия маршрут. Често поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но движението в натоварения час беше толкова хаотично и колите се стрелкаха в лентите, надпреварвайки се за позиция, че тя едва смогваше да следи кой е зад нея във всеки определен момент. Имаше и много еднакви автомобили и джипове. От време на време някое превозно средство й се струваше познато и Лизет се опитваше да го наблюдава, но след една-две минути забелязваше, че има друго, същото на цвят, само че с малко по-различни фарове. Пък и не можеше непрекъснато да гледа в огледалото и в същото време да кара, освен ако не искаше да блъсне някого. Накрая се отказа и се съсредоточи върху шофирането.

В офиса тя се почувства малко по-сигурна. Усмихна се на пазача, когато спря да се регистрира. Картата й за самоличност беше закачена на лента, която носеше на врата си. Пазачът я познаваше, разбира се, но процедурата се спазваше строго. Влизането в сградата се контролираше и всеки трябваше да се обади на охраната.

Лизет се качи в асансьора заедно с още няколко души и набра кода за етажа, където се помещаваше „Бекър Инвестмънтс“. Кабинката започна да се издига, съпроводена от воя на мотора и кабелите. Набирането на кода в асансьора служеше повече за смайване на клиенти, отколкото за нещо друго. Все пак достъпът до стълбищата беше свободен и така трябваше да бъде заради противопожарната безопасност. Около Лизет имаше стени и хора и случващото се, изглежда, не изискваше щурмови екип, спускащ се по въжета от покрива на сградата.

Болка в главата.

Тя положи всички усилия на волята си да не издаде звук и да не се строполи на пода. Втренчи се напрегнато в блузата с абстрактни мотиви на жената пред нея. Шарките бяха безумни, но цветовете бяха убити — сиво, кремаво и синьо — и представляваха приятна комбинация.

Е, добре. Съсредоточаването върху десена свърши работа и този път не й се наложи да си тананика.

Лизет слезе на етажа на „Бекър Инвестмънтс“. Пристигна и секретарката. Слезе от друг асансьор. И двете заедно тръгнаха по застлания с килим коридор.

— Добро утро. Как си? — попита секретарката. Казваше се Рей, беше хубава, двадесет и три-четири годишна. Лизет погледна книгата, която тя носеше — учебник по маркетинг. Рей очевидно ходеше на вечерно училище и възнамеряваше да си намери друга работа. Лизет също беше работила като секретарка веднага след като завърши колежа. Беше и сервитьорка. Странно, но тя предпочиташе да бъде сервитьорка, а не секретарка. Работата беше много по-трудна, но поне се движеше и всеки ден беше различен, въпреки че повечето клиенти бяха редовни посетители.

Ако Лизет беше още в колежа, може би щеше да е различно и да се нуждае от по-спокойна работа, за да може да учи.

И после тя се замисли колко енергично хлапе беше. Не, пак щеше да избере сервитьорството. Харесваше дори предизвикателството да държи под контрол някои клиенти.

Тя забеляза, че тези спомени не отключиха никаква реакция. Бяха нормални спомени. Сега обаче знаеше, че наред с Чикаго може да добави щурмови екипи и спускане по въже по фасадата на сграда към списъка с въпроси за проучване. Очевидно беше вършила смели неща.

Почувства, че се е отправила в правилната посока. Каквото и да беше правила и каквато и да беше, Лизет не се беше задоволявала да седи в кабинет по цял ден.

Почти веднага след като сложи чантата си в най-долното чекмедже на бюрото си, Даяна подаде глава в преградения й кабинет.

— Здравей! Добре ли си? Мислех да ти се обадя в събота или неделя, но полудях покрай децата. Тъкмо да звънна и избухва трета световна война и забравям, а после се сещам, след като вече сме си легнали.

Децата на Даяна бяха на четири и на пет години и двете явно твърдо решени да си счупят вратовете, преди да тръгнат на училище. Лизет ги беше виждала и напълно разбираше приятелката си.

— От време на време ме заболява главата, но все по-рядко — отвърна тя, за да се оправдае, в случай че получи пристъп. — Вече не ми се гади. Напъните преминаха в петък следобед.

— Хубаво. Звучеше ужасно, когато разговарях с теб. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да обядваш?

— Да. Ще се видим на обяд.

Даяна й махна с ръка и се отправи към кабинета си. Двете обядваха заедно най-малко два пъти седмично, когато Даяна нямаше задачи. Децата, изглежда, й създаваха много грижи — всичко от прегледи при лекари до пазаруване за рождени дни за приятелчетата им от детската градина и замяна на счупени вещи. Животът й беше учебник по контрол върху щетите — реални, физически щети, а не от лошите.

И тогава й просветна. Децата на Даяна бяха на четири и на пет и това означаваше, че Лизет работи в „Бекър Инвестмънтс“ от пет години, защото би си спомняла поне една от бременностите на приятелката си… но не беше така. Лизет не си спомняше кога Даяна е родила двете деца.

Едва ли се нуждаеше от повече доказателства, че нещо сериозно не е наред, но личното естество на проблема беше някак по-убедително от регистрацията на колата й, шофьорската книжка и данъчните декларации. Помнеше рождения ден на Даяна, рождените дни на децата й и други такива неща, затова ако е била тук, определено щеше да си спомня и кога са се родили.

Следователно не е била тук. Беше работила в „Бекър Инвестмънтс“ и беше живяла в къщата приблизително три години. Нямаше представа какво е ставало две години преди това.

Лизет явно е била друг човек и искаше да разбере каква е била и какво е правила. Всичко зависеше от това.