Линда Хауърд
Забранено минало (13)

Дванадесета глава

Тя мисли по този въпрос целия ден. Знаеше, че живее живот, който не е нейният, и че човекът, който е била, е откраднат по някакъв начин. Лизет се беше съсредоточила да се преструва, че не се е променило нищо, но може би ключът за миналото й беше да се освободи от установената рутина и да се държи повече така, както си представяше, че се е държала в онзи забравен живот.

Не беше необходимо да прави едно и също ден след ден до умопомрачение. Ако беше под наблюдение — и откъде, по дяволите, й хрумна този израз? — стига да не направеше нещо съвсем необичайно, като например да се запише в курс по бойни изкуства, тя нямаше да задейства никакви аларми. Не че нямаше желание да изучава бойни изкуства, но искаше да действа постепенно.

Мислейки за тези неща, когато следобед си тръгна от работа, Лизет пое по друг маршрут, отдалечи се от дома си и се изгуби в непознати улички и завои сред влудяващото движение в натоварения час. Не отиваше никъде и затова не бързаше.

Работният ден мина нормално, без особени събития, и би трябвало да приспи чувството за неотложност, което постоянно я държеше нащрек, но не стана така. Вече нищо не й се струваше нормално, а фалшиво, сякаш трябваше да бъде по-бдителна отпреди. През деня често имаше чувството, че кожата й настръхва, предупреждава я за опасност. Фактът, че не откриваше в непосредственото си обкръжение нищо тревожно, не беше обнадеждаващ. Подслушваха ли служебния й кабинет? Някой в работата й следеше ли я? Засичаха ли всяко натискане на клавишите на компютъра й?

Нуждаеше се от дълго пътуване с колата, за да се успокои. Ако някой я следеше, това щеше да й даде възможност да го забележи. Ако не я следеше никой, тогава Лизет щеше да разузнае територията извън обичайните си граници и щеше да бъде по-спокойна, когато се прибере вкъщи. Нямаше нищо по-хубаво от едно приятно, дълго шофиране, за да проясни съзнанието си. Тя си спомняше как се бе разхождала с колата, когато нещо я безпокоеше, без определена цел, и как подсъзнанието й надделяваше, и решението на проблема изплуваше на повърхността.

Лизет караше малко по-бързо от обикновено, когато съзреше свободно пространство в уличното движение. Ловките маневри между другите коли я заредиха с адреналин, който почувства като облекчение, сякаш беше разхлабила твърде стегнат предпазен колан. Обикновено спазваше ограниченията за скоростта и се движеше само в най-дясната лента, шофирайки като стара дама. Но не и днес.

Беше се отправила на запад, към Вирджиния. Километрите се въртяха под гумите на автомобила й. Само за миг почувства, че може да си отдъхне. Никой нямаше да я потърси тук, на никого не би му пукало. Дори да я следяха, не беше забелязала „опашката“.

Нямаше причина да продължава да кара безкрайно, затова излезе от магистрала 66, направи обратен завой и се насочи обратно към Вашингтон. Не беше изминала голямо разстояние, когато съзря табела за магазин от голяма верига. Сърцето й подскочи. Спортни стоки.

Тя свърна по обозначения изход и се отправи към големия знак в червено и зелено вдясно. След няколко минути видя магазина отпред — голям, оживен търговски център.

Чудесно.

Лизет не можеше да кара безцелно непрекъснато — е, можеше, но имаше по-добри начини да остави съзнанието си да блуждае на воля, начини, които няма да й струват цяло състояние за бензин. Някога беше в по-добра форма. В колежа тичаше доста, плуваше и упражняваше йога. Сега не правеше нищо. Е, от време на време се разхождаше из квартала, ядеше здравословни храни, дори понякога изваждаше дивиди с гимнастика, когато беше твърде горещо или твърде студено, за да излезе навън, но отдавна не се беше раздвижвала истински.

Трябваше да поработи сериозно, за да влезе във форма.

Можеше да направи много неща. Да си купи гири и да ги вдига, за да подобри мускулната си маса. Да тича, вместо да се разхожда. Лизет се замисли с копнеж за уроци по бойни изкуства, но вече беше отхвърлила тази идея като твърде обезпокоителна за тях, които и да бяха.

Е, добре, тичането щеше да бъде добро начало, но се нуждаеше от нови маратонки. Нейните не бяха скъсани, но й беше необходима по-добра устойчивост за бягането.

Не можа да намери хубаво място за паркиране пред магазина за спортни стоки, тоест две съседни места, и не искаше да кара хората да чакат, докато влиза на заден ход. Тя отиде по-нататък, пред магазин за детско облекло и пекарна, и намери каквото й трябваше. Паркира в края, близо до изхода. Трябваше да повърви малко повече, но след като бе решила да влезе във форма, това беше полезно.

Откритият търговски център беше претъпкан. Тълпи влизаха и излизаха от магазините, разхождаха се по тротоарите и си проправяха път към редиците коли на паркинга. Имаше хлапета с родителите си, по-възрастни мъже, измъчена жена с лилаво медицинско облекло и удобни бели обувки, тийнейджъри на групи. Един хлапак пишеше съобщение на телефона си, докато пресичаше улицата, предизвиквайки съдбата. Слава Богу, че наблизо имаше медицинска сестра, ако го блъснеше кола. Лизет се огледа, но не видя нито един човек, който да се държи така, сякаш мястото му не е там. Не забеляза никого да седи в кола и да я наблюдава. Ако я следяха, беше майсторски, защото нищо не й се стори необичайно.

Тя тръгна бързо към магазина. Вратите пред нея изсвистяха и се отвориха. Веднага я лъхна миризмата на магазина и Лизет си пое дълбоко дъх, вдишвайки смесицата от ухания на кожа, смазки и метал. Човек би си помислил, че спортните стоки нямат специфична миризма, но тези тук имаха. Вероятно всичките имаха, но тя… беше забравила.

Обзе я вълнение. Тук й харесваше. В случай че намереше и други неща, освен нови маратонки, Лизет взе количка за пазаруване и тръгна из магазина.

Имаше чувството, че магазинът е непознат и нов и в същото време познат. Тя въртеше глава наляво и надясно, разглеждаше стоките и се чудеше какво й трябва и какво би могло да я заинтересува. Оглеждаше и другите купувачи. Никой не й обръщаше внимание. Никой не изглеждаше не на място.

„Но те биха направили точно това. Биха се слели с тълпата и ти ще ги видиш, че идват, едва когато вече е късно.“

Вниманието й беше привлечено към далечния десен ъгъл на магазина и Лизет бързо реши, че маратонките може да почакат. Тя забута количката към секцията за ловни принадлежности, която я притегли като магнит. Отделът беше обозначен добре с голямо камуфлажно платнище в зелено и черно, закачено на тавана, с надпис: „ЛОВНИ И РИБОЛОВНИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ“. Точно това й трябваше, но не защото имаше желание да се занимава с риболов.

Лизет се почувства като дете в магазин за бонбони — замаяна и развълнувана. Територията не й беше непозната.

Онова, което привлече вниманието й, беше внушителната колекция от оръжия на отсрещната стена — предимно пушки, ловни и въздушни. Зад щанда стоеше служител и внимателно наблюдаваше пътеките за крадци. Лизет го прецени машинално и бързо. Кестенява коса, малки очи. Тридесетинагодишен, слаб, не особено силен в горната част на тялото. Той я погледна, кимна и веднага я отхвърли като малко вероятен клиент.

Тя не си направи труда да отвърне на поздрава му. Той вече беше отместил поглед встрани.

Лизет огледа оръжията и си спомни, че й се искаше да има пистолет, когато си помисли, че може би е хваната натясно на паркинга на жилищния комплекс.

„Но искаш пистолет, който не може да бъде проследен, и със сигурност не желаеш някой да го провери и да ги предупреди“ — си помисли тя.

Голяма сбирка от ловджийски ножове привлече вниманието й. Имаше и други, по-скъпи ножове в заключена витрина, но те бяха в ножници от твърда пластмаса и не се виждаха. Очевидно не бяха най-доброто на пазара, но Лизет не желаеше да прахоса двеста долара и за нож. Тя взе един от дървената закачалка и го разгледа. Острието беше от неръждаема стомана, дълго осемнадесет сантиметра и леко извито. Не беше нещо особено, но дължината беше добра и малката дръжка прилягаше в ръката й по-добре, отколкото някой грамаден ловджийски нож. Пусна опаковката с ножа в количката си и добави кожен калъф. Продължи да върви по следващата пътека и едва не изкрещя от радост. Спрей против мечки! Лютив спрей, много силен. Не беше добър като пистолета, но все пак по-добре от нищо. Лизет се готвеше да тича сутрин, щеше да е добре да има лютив спрей под ръка. Къде й е бил умът няколко години да се разхожда из квартала без такъв спрей?

Тя сложи два флакона в количката, замисли се за миг и после взе още един. Три не бяха много… След това отиде в отдела за къмпинг оборудване, намери спрей против оси и стършели и машинално пусна два големи флакона в количката. Щеше да сложи единия до леглото си, а другия — в банята. Беше добър колкото лютивия спрей и пръскаше на шест-седем метра разстояние. Еха!

В отдела за къмпинг оборудване имаше и богат избор от раници. Тя дълго избира и накрая се спря на една, която не беше прекалено голяма, но имаше много ципове и джобове. Найлоново въже. Няколко карабинки. Спря и се вгледа в последните две неща. Спомни си, когато сутринта й беше хрумнало за щурмови екип, който се спуска с въжета по фасада на сграда. Сега представата не предизвика главоболие, но стомахът й се сви като че ли в… трепетно очакване. Мили Боже, наистина ли беше правила такива неща?

Вероятно не. По-скоро през почивните дни е спортувала планинско катерене. И все пак идеята беше възбуждаща.

Лизет взе няколко протеинови блокчета, непромокаемо пончо и други неща, които привлякоха вниманието й. Пазаруваше машинално, без да се замисля за нещата, които грабваше и хвърляше в количката. Спреше ли се да помисли, щеше да й се догади, а това й беше омръзнало. Нуждаеше се от тези неща, от всичките.

Най-после Лизет успя да стигне до средата на магазина и внушителната изложба на маратонки.

Половин час по-късно, с маратонки с дебели подметки от хубав нов черен спортен екип — защото кой започва упражнения без нова екипировка? — Лизет се отправи към касата. Дните все още бяха дълги и до свечеряване имаше време. Въпреки че щеше да се върне късно вкъщи, тя можеше да изяде едното протеиново блокче по пътя, да остави пазарските чанти, да се преоблече и да излезе да тича, преди да се е стъмнило. Нямаше да бяга дълго, не и първия ден, но изпитваше странно любопитство да види какво може да направи.

Когато стигна до касата, Лизет спря и огледа покупките си. Извади ножа, лютивия спрей, протеиновите блокчета, непромокаемото пончо и всичко друго, което дори бегло можеше да бъде сметнато като подготовка за предстоящо нашествие на зомбита, и ги сложи на лентата.

— За тези неща ще платя в брой — каза на касиерката, — а за останалите — с кредитна карта.

Може би предпазливостта й беше излишна. А може би някой я наблюдаваше и отбелязваше всичко, което си купува. Нямаше как да знае и й се струваше разумно да си направи труда.

Тя се запита за миг дали касиерката мисли искането й за странно, особено съчетано с покупките й, но се вгледа внимателно в младата жена и осъзна, че окото й не би мигнало дори ако Лизет си бе купила лък и стрели, червени бикини и миньорска каска с лампа. Касиерката вероятно виждаше всевъзможни странни комбинации всеки ден.

След като плати обаче, въздъхна облекчено. Трябваше да се отбие на още едно място по пътя за дома си — банкомат. Беше похарчила всичките пари, които носеше. Трябваше да започне да носи повече пари в брой. Машината й позволяваше да изтегли само двеста долара на един път, но тя искаше да ги вземе тази вечер, а утре по обяд щеше да отиде в банката за по-голяма сума.

„И това няма да им хареса.“

Неприятно.

Работата с невидими хора беше изтощителна. И все пак, въпреки че не знаеше какво става, тя не мислеше, че проблемите й са психически. Ако някога седнеше да си прави шапка от станиол, тогава можеше да признае, че проблемът е в нея. Но дотогава щеше да продължава така.

По пътя за дома Лизет не се стрелка между колите и не кара много бързо. Вече беше преживяла достатъчно вълнения за деня и макар да й харесваха, трябваше да се вмъкне в новата си, стара самоличност. Отново на позната територия, тя отиде до банката и мина през банкомата. Почувства се по-сигурна, като знаеше, че има пари в чантата. Утре щеше да се почувства още по-добре, след като пак посетеше банката.

Спря колата на алеята пред дома си, взе пазарските торби от задната седалка и кимна на Маги, която надникна през страничния прозорец на къщата си. Съседката размаха пръсти в отговор и после спусна завесата. С ключовете в едната ръка Лизет тръгна към входната врата. И в същия миг кожата на врата й настръхна.

„Не се обръщай. Не им позволявай да разберат, че си усетила.“

Тя не знаеше дали да се смее, или да плаче. Но не се обърна.

* * *

Мъжът зад волана се облегна назад на седалката. Държеше мобилния телефон в лявата си ръка. В поставката вдясно от него имаше чаша студено кафе. Кварталът беше прекалено тих. Здрачаваше се и на улицата бяха останали само няколко хлапета. Не можеше да стои тук още дълго. Една от съседките на субекта вече го беше попитала дали се нуждае от помощ.

Това беше най-скучната му задача досега. Кого беше ядосал?

— Да, изпуснах я за малко — отново обясни той, — но после я открих. — Мъжът погледна лаптопа на предната седалка и примигващата червена светлинка, която показваше колата на субекта. — Тя отиде да пазарува. В търговски център във Вирджиния.

Той пак обясни, че не знае какво е купила и защо е избрала Вирджиния. Може би в мола е имало голяма разпродажба. Все пак тя беше жена. Той мина през паркинга и видя колата й спряна пред пекарна. Нямаше представа къде е отишла оттам, но вдясно имаше книжарница, магазин за обувки и магазин за дамско облекло.

След около час тя се върна в колата си. Носеше няколко пазарски чанти. От мястото, където се намираше, мъжът не можа да види надписите им, но жената беше сама и бе пазарувала, затова не се беше случило нищо важно. След това тя отиде до банкомат. Имаше логика, след като беше пазарувала.

Последният агент, който изпусна субекта, вече беше изпратен на мисия в Близкия изток. В тяхната професия те или постигаха целта, или поръчваха на друг да свърши работата. Шефът не възнаграждаваше служителите, които се бяха провалили, като ги изпрати в Париж.

Изучаването на навиците й му подсказа, че субектът се е прибрал в дома си за вечерта. Наблюдателят не знаеше какво става в къщата и не му трябваше да знае. След час щяха да го сменят. Ако му провървеше, можеше да се върне вкъщи навреме, за да изгледа последните два ининга на бейзболния мач за Националната купа.

В същия миг предната врата на къщата на субекта се отвори и скуката му се изпари. Какво ставаше, по дяволите?

Жената излезе на алеята и направи няколко бързи упражнения за раздвижване. Безинтересната чиновничка, която бе наблюдавал през деня, беше изчезнала. Той не би я познал, ако не беше излязла от онази къща.

Косата й беше вързана на тила на опашка. Лицето й изглеждаше по-опасно. Цялата беше облечена в черно, само маратонките й бяха тъмносиви. Не носеше широки шорти или тениска без ръкави въпреки прословутата жега и влага във Вашингтон. Тениската й беше с ръкави и падаше свободно — достатъчно, за да скрие оръжие отдолу. Беше и с дълъг клин.

Задачата му беше нова, но го бяха инструктирали. Щом се прибереше в дома си, субектът би трябвало да остане там. Мъжът видя нейни снимки, докато тя се разхожда из квартала със слушалки на айпод в ушите, унесена и облечена с шорти и фланелка без ръкави, които не оставяха място да скрие дори дъвка. Ето защо излизането й от къщата беше необичайно, но не и нечувано. И все пак… тя изглеждаше различна.

Жената започна да тича по улицата. Наблюдателят се приготви да хвърли якето си върху компютъра и да включи двигателя, ако тя се отправи към него. Субектът обаче се обърна и побягна в противоположната посока и той отново се отпусна, докато я гледаше. С изправен гръб и с добра стойка, тя бавно премина покрай къщата на съседката си и после увеличи скоростта. Не гледаше право напред, а изучаваше обкръжението си и оглеждаше обстановката. Не носеше айпод. Хората постъпваха глупаво, като тичаха сами със слушалки на ушите и не чуваха, ако някой се приближеше зад тях. Обираха и пребиваха мнозина по този начин.

Субектът не погледна право към него, когато излезе на улицата, но мъжът беше сигурен, че тя знае за присъствието му.

Той бързо набра номер на мобилния си телефон и когато му отговориха, каза:

— Мисля, че става нещо.

Последва кратко мълчание и после се чу ядосано:

— Какво, мамка му?

— Може и да греша, но тя, изглежда, тренира. Не е обикновено тичане за здраве. Струва ми се, че възнамерява да бяга сериозно. Не носи айпод и оглежда всичко наоколо. Убеден съм, че ме забеляза.

Чу се още една ругатня и след това:

— Разкарай се. Не е необходимо да си там, когато тя се върне. Ще изпратя някой друг да я следи.