Линда Хауърд
Забранено минало (19)

Осемнадесета глава

Вместо да напусне очертанията на града, Лизи се върна в града. Вашингтон беше голям и пълен с хора — туристи, политици и местни жители. Тя можеше да се слее с тълпите, ако трябва. Имаше много обществени транспортни средства, особено в центъра на града, но нямаше да рискува да пътува с метрото. Там имаше твърде много камери и твърде малко изходи, ако я хванеха натясно.

Слава Богу, имаше пари в брой. Параноята й, която изобщо не се оказа параноя, й бе послужила добре.

Лизи крачеше по тротоара, сякаш знаеше къде отива. В главата й се въртяха различни мисли. Защо й бяха запасите, когато ги беше оставила вкъщи? По дяволите, трябваше да сложи всичко в раницата и да я сложи в колата. Да, но се наложи да зареже колата си… Тревожеше се за вече минали неща. Щеше ли да й се предостави възможността да се промъкне до колата си, да грабне раницата и отново да избяга? Така както се развиха нещата, не. Трябваше да вземе раницата в ресторанта със себе си. Много хора носеха раници в града и Лизи нямаше да се откроява.

Сега обаче вещите й бяха изгубени, все едно бяха заключени в сейф някъде, и тя беше прахосала пари да ги купи. Не смееше да се прибере в дома си. Ако лошите не я спипаха там, полицаите щяха да го сторят. Лизи беше извършила нападение и беше откраднала автомобила на онзи мъж, затова беше сигурна, че тези факти я нареждат в съвсем друга категория престъпници. Тя не беше обикновен крадец, а опасен крадец. Не, изключено беше да се прибере вкъщи.

Това повдигаше въпроса те ли бяха лошите или тя? Щом не можеше да си спомни, как би могла да знае? Може би беше направила нещо ужасно в миналото. В края на краищата, изглежда, беше много добра в шофирането и измъкването от преследвачи и я привличаха ножовете, огнестрелните оръжия и лютивият спрей. Защо?

Лизи зачака въпросът да предизвика главоболие, но не се случи нищо.

Трябваше да разсъждава логично. Те очевидно знаеха как да я намерят. Ако беше толкова лоша, защо не бяха направили нещо по-рано?

Не, те бяха чакали и наблюдавали. Ситуацията се усложни, когато тя започна да си спомня. Въпреки усилията си да се държи нормално, Лизи бе направила необикновени неща — измъкна се от преследвачи, счупи мобилния си телефон и не включи новия и нека не забравяме изненадващото пътуване до Вирджиния. За всеки, който беше нащрек за подобни улики, тя буквално беше развяла червен флаг.

Преценката й за събитията беше кристално ясна и това й свърши отлична работа. Лизи не трябваше да прави нищо няколко дни, може би дори седмица или по-дълго. По дяволите!

Хленченето изобщо нямаше да й е от полза. Тя трябваше да реши какво да прави отсега нататък при обстоятелствата такива, каквито са, а не каквито й се искаше да бъдат.

Първото й инстинктивно желание беше да избяга и да се отдалечи колкото е възможно повече от района, но те нямаше ли да очакват точно това? Добри или лоши, те сигурно предполагаха, че ще избяга.

Нуждаеше се от време, за да помисли, да се ориентира в обстановката и да състави план.

Жената, в която се беше превърнала, скучната, предсказуема жена, чието лице не разпознаваше като своето, вече щеше да е изпаднала в паника. Но жената, която беше по-рано, жената, която се опитваше да надделее, нямаше да се паникьоса. Тя знаеше цената на контрола, хладнокръвието и… планирането.

Имаше чувството, че е разделена на двама души — Лизет, която не беше направила нищо, и… коя? Коя беше всъщност?

„Лизи.“

Името отекна в съзнанието й като далечно ехо, толкова слабо, че едва го чу. Мигновено болка прониза главата й, но премина, преди Лизи да се съсредоточи върху нещо.

Означаваше ли това, че… По дяволите, тя нямаше представа какво означава. Спомни си, че родителите й понякога я наричаха Лизи. В колежа й викаха Лиз, но… по някое време името се беше видоизменило в Лизи, затова дали в определен момент не се беше видоизменило отново в Лизет? Защо не си спомняше точно кога?

Защото е било постепенно, станало е непринудено, а не е било събитие. Но „Лизи“ й се струваше правилно. Сега „Лизет“ беше като неудобна обувка. Жалко, че двете враждуваха. Тя трябваше да направи нещо, но какво?

„Слушай инстинктите си. Те ти помагат“ — каза си.

Лизи знаеше, че е мишена. Не знаеше кой я преследва, нито защо, но знаеше, че трябва да намери начин да се скрие. Нямаше да се прибира вкъщи, да се обажда на приятели и да взима колата си. Нямаше да ходи на работа, нито да се разхожда или да тича в познатия квартал. Преследвачите й знаеха как изглежда, но не знаеха къде се намира в момента. Колко ли време щеше да мине, преди да я открият?

Тя инстинктивно влезе в първата дрогерия, която видя. Усмихна се на касиерката до вратата, взе кошница и започна да пазарува. Боя за коса? Не. Косата й беше тъмнокестенява, често срещан цвят. Очевидно боядисаната коса щеше да прави впечатление и те щяха да търсят това, а може би предполагаха, че ще се направи руса или червенокоса. Купи си шноли, за да вдигне косата си. Това щеше да замаскира дължината и прическата й беше за предпочитане пред неумело подстригване в хотелска стая.

Ножиците обаче можеше да послужат. Тя избра хубави, здрави ножици и ги сложи в кошницата. Не бяха добри като ножа, който остави в дома си, но все пак бяха нещо. В дрогерията обаче нямаше ножове и лютив спрей, по дяволите.

Освен това си взе шапка с широка периферия, която не само че щеше да скрие лицето й, но и да я предпази от силното лятно слънце. Купи си и широка тениска, евтини обувки за тенис и чорапи. В магазина нямаше панталони, но, слава Богу, Лизи беше с панталони. Щяха да й послужат, докато купеше още неща. Хвърли в кошницата и евтина голяма чанта, несесер с най-необходимите тоалетни принадлежности и големи слънчеви очила.

Те — които и да бяха — търсеха уплашена чиновничка от средната класа, която бяга. Това означаваше, че Лизи трябва да превърне в друга.

Можеше да го направи, помисли си с необичайна увереност. Можеше да се превърне в друга.

Беше го правила и преди.

* * *

Благодарение на проследяващите устройства в портмонето и мобилния й телефон Хавиер знаеше къде е Лизи и не бързаше да я пресрещне. Засега тя беше добре, вероятно уплашена и объркана, но като се имаха предвид доказателствата, че възвръща паметта си, не повече, отколкото можеше да бъде едно обикновено цивилно лице. Беше се изплъзнала от хората на Фелис и беше достатъчно умна, за да зареже колата си, и сега нямаше как да я проследят. Не беше ранена и бе действала решително. Да си даде време да се успокои малко изглеждаше добра идея. Хавиер нямаше да види края на тази история, ако Лизи успееше да повали и него — и го беше правила в миналото, макар и не често, но той знаеше, че не трябва да сваля гарда си, когато е около нея.

Налагаше се да остави пикапа и да си осигури друг транспорт, а това изискваше време. Колата на Дж. П. нямаше да свърши работа, защото хората на Фелис щяха да го засекат отново, когато се върнеше в апартамента. Можеше да им се изплъзне, ако излезеше от гаража на Дж. П. вместо от своя, но защо да рискува, когато можеше да стигне до мотоциклета за същото време? С мотоциклета щеше да се придвижва по-бързо, да се промъква на по-тесни места и да бъде напълно анонимен, а каската нямаше да позволи на програмата за лицево разпознаване да го засече.

Доколкото познаваше Фелис, провалът и на двата й екипа убийци щеше да я накара да удвои усилията. Беше спорен въпрос дали и Ал участва — вероятно не, иначе нямаше да бъдат използвани външни хора, но с Ал винаги беше най-добре да не предполагаш, че знаеш какво би направил във всяка една ситуация. За миг му хрумна да се обади на Ал, но реши, че обаждането ще бъде загуба на време. Дори да не участваше в опитите за убийство, той сигурно вече знаеше за тях и сам щеше да реши какво да прави. Независимо дали се беше съюзил с Фелис или не, Ал би казал на Хавиер едно и също и в двата случая, следователно нямаше смисъл. Пък и Хавиер предпочиташе да ги остави да се тревожат за липсата на контакт с него. Фелис щеше да се разтича, за да осигури защита за себе си и дъщеря си, и това щеше да изтегли известни ресурси от издирването на Лизи. Чудесно. Фелис щеше да си плати, но по-късно. В момента най-важната беше Лизи. Той щеше да хване Фелис, когато решеше.

Хавиер отново провери местоположението на Лизи. Тя се движеше към центъра на града, но спря. Той натисна клавиш и увеличи картината. Дрогерия.

В днешно време голямата дрогерия беше нещо като универсален магазин. Лизи можеше да си купи различни неща, от които се нуждаеше, например дрехи, слънчеви очила, може би не кухненски ножове, но със сигурност ножици, пилички за нокти и други такива неща. Може би щеше да промени цвета на косата си. Имаше много възможности и той я беше научил на повечето от тях, въпреки че тя можеше да измисли нещо ново. Бягството и криенето бяха уморителни — не толкова физически, колкото психически — състоянието на свръхбдителност, да се взираш във всеки минувач, да преценяваш всяко движение и да гледаш на всичко като на потенциална заплаха. Хавиер можеше да го прави в продължение на дни, но Лизи беше забравила уменията. Тя скоро щеше да се умори и да намери място, където да се скрие. Той се вгледа в двете примигващи точки, които отбелязваха местоположението й.

Лизи отново се движеше. Той трябваше да вземе мотоциклета си, да разузнае, за да разбере със сигурност какви ги върши Фелис, и после да отиде при Лизи.

* * *

Тя не можеше да спре и да промени външността си на улицата, но си сложи широкополата шапка и слънчевите очила. Така щеше да скрие лицето си от камерите, покрай които минаваше. Беше уморена, но трябваше да продължи да върви. Краката я боляха, беше се изпотила и приливът на адреналин беше секнал, оставяйки я с чувството, че е изцедена. Не искаше нищо друго, освен да намери място, където да се наспи.

„Стегни се, момиче. Моментът не е подходящ да проявяваш слабост.“

Не трябваше да губи разума си и да позволява на изтощението да я поведе по преки пътища, където ще бъде уязвима.

Трябваше да отседне някъде, затова се съсредоточи върху ситуацията. Покрай туристическите атракции имаше много хотели, но никъде нямаше да й дадат стая, без да представи документ за самоличност и кредитна карта. Нуждаеше се от място, където да наеме стая срещу пари в брой. В никой хотел не биха го направили, освен ако…

Освен ако намереше място със състрадателна или подкупна рецепционистка. Щеше да е малко, не най-добрият хотел в града, нито дори сравнително добър. Лизи трябваше да намери хотел с една звезда или изобщо без звезди, да не е част от верига и нуждаеш се от клиенти. Тя вървя още малко, докато стигна до съмнителен квартал, но не точно дупка. Мотелите се намираха може би на осем километра от търговския център.

Макар да беше толкова уморена, че се препъваше, Лизи си наложи да обиколи мотелите и да проучи разположението на стаите, паркингите, входовете и изходите. Никой не беше идеален, но един по-стар, с червени тухли, отговаряше на повечето й изисквания. Първо, на паркинга нямаше много коли, затова служителите може би бяха готови да осребрят дискретността си. Всички стаи имаха врати към паркинга. Лизи не искаше да бъде затворена в стая с тесен коридор пред вратата. И фактът, че мотелът беше стар, означаваше, че баните имат прозорци. Прозорците бяха вградени високо и бяха твърде малки, за да се провре през тях, ако се стигнеше дотам, но ако положението станеше напечено и се наложеше да излезе през прозореца, Лизи щеше да го направи, като се съблече и намаже тялото си с шампоан, за да се провре.

Имаше и още нещо в полза на мотела — най-после го беше открила. Беше уморена и гладна и ръцете я боляха от носенето на пазарската чанта от дрогерията. Отначало не й се стори тежка, но постепенно й натежа. И колкото по-дълго беше навън, без да е променила външния си вид, опасността ставаше по-голяма.

Тя погледна през стъклото на офиса. На рецепцията седеше млада жена. Слава Богу. Имаше по-голяма вероятност една жена да прояви съчувствие и от Лизи едва ли се очакваше секс срещу услугата. Рецепционистката изглеждаше отегчена и състрадателна. И двата фактора щяха да бъдат в полза на Лизи.

Тя отвори вратата, свали шапката си и леко въздъхна, докато се приближаваше към рецепцията.

— С какво мога да ви помогна? — попита служителката. Лицето й засия при изгледите за реален клиент.

— Бих искала стая. На първия етаж, ако имате свободна. — Като се имаше предвид малкият брой коли на паркинга, би трябвало да има свободна стая на първия етаж.

Служителката — на табелката й пишеше Синди — се усмихна и зачатка по клавиатурата на компютъра.

— Колко нощи ще бъдете при нас?

Тук ставаше сложно.

— Само една.

— Чудесно! Трябва ми шофьорската ви книжка и кредитна карта.

Лизи прехапа устни. Може би вече бяха показали снимката й по телевизията. А може би не. Щяха ли да си направят труда да прекъснат новините, за да съобщят за открадната кола и преследване с коли? Щяха ли да покажат снимката от шофьорската й книжка? Бяха ли я идентифицирали? За щастие в малкото фоайе нямаше телевизор и дори да имаше, Синди, изглежда, не се интересуваше от новините. Може би от сапунени сериали или от повторения на шоупрограми.

— Ще платя в брой — отвърна Лизи и бръкна в чантата си да извади портфейла. — Нямам кредитна карта.

Синди сбърчи нос.

— Собственикът каза да записваме номерата на кредитните карти, в случай че в стаята има щети.

Лизи замълча, сякаш размишляваше върху проблема.

— Ще ви дам допълнителен депозит — каза най-после, но не искаше да похарчи повече пари, отколкото е необходимо, и затова добави: — Двадесет долара? Тридесет? Когато си тръгвам сутринта, може да проверите стаята и да ми върнете депозита. Нямам нищо против. — Това означаваше, че не възнамерява да прави нищо, което би нанесло щети на старата сграда.

— Ами… добре. Трябва ми само шофьорската ви книжка.

Това беше най-сложното. Лизи се вцепени и на лицето й се изписа безпокойство.

— Аз… предпочитам да не записвате името ми.

Синди веднага поклати глава и въздъхна.

— Не правим така. Съжалявам.

— Разбирам. Аз само… Съпругът ми. Не искам да ме намери. Измъкнах се от града и щом бъда далеч от Вашингтон, мисля, че ще бъда в безопасност, но… това ще стане чак утре.

Синди отвори широко очи.

— Съпруг?

Лизи кимна и показа страх и тревога.

— Можели сте да извикате ченгетата…

Тя се изсмя горчиво.

— Той е градски политик. Познава… много хора. Нямам доверие на полицията. — „И това е самата истина“ — иронично си помисли Лизи.

Рецепционистката погледна компютъра, нацупи устни и отново въздъхна. Лизи вече се питаше в кой друг мотел да опита, въпреки че не можеше да върви още дълго, когато Синди каза:

— Може би… В момента не даваме сто и седма стая, защото последният човек, който беше отседнал там, проби дупка в стената с юмрук и изкърти закачалката за хавлии и още не сме оправили щетите. Мога да ви настаня там за една нощ. Само за една — повтори и размаха пръст, за да подчертае думите си.

— О, Боже, чудесно! Благодаря ви! — разпалено възкликна Лизи и отвори портмонето си, като внимаваше да го обърне така, че Синди да не види кредитните й карти, но преди да извади пари, младата жена каза:

— Не, задръжте ги.

Лизи леко повдигна вежди и погледна към рецепцията.

— Вторият съпруг на мама беше голям кретен. Разбирам.

Признак на умората й беше, че очите на Лизи пареха от сълзи заради добротата на Синди. Тя извади банкнота от сто долара и я плъзна по плота. Не вярваше на лоялност, за която не е платила, и не искаше да дължи никому нищо.

— Благодаря, но ги вземете. — Тя избърса очи и успя да се усмихне едва-едва. — И без това парите са негови. Искам да ги похарча.

Синди повдигна рамене и взе стотачката. Вероятно щеше да я прибере за себе си и в това нямаше нищо лошо, защото по всяка вероятност й плащаха минимална заплата и всеки долар имаше значение за нея. Тя подаде електронна карта ключ на Лизи, която я пъхна в джоба си, отново се усмихна на служителката и се отправи към вратата.

Не се беше у дома, но имаше къде да спи, а това беше повече, отколкото имаше преди пет минути.

* * *

Гневът не беше ново чувство за Фелис, но контролът беше съществен елемент от работата й, а и отдавна не си беше позволявала да показва някакви чувства. Обикновено това не беше проблем, но в момента гневът й беше толкова силен и заслепяващ, че едва се сдържаше, и кипеше опасно близо до повърхността. Трябваше да се държи така, сякаш не се е случило нищо, да се усмихне на секретарката си, докато излизаше от кабинета — усмивката винаги беше сдържана — и да кимне на пазача, докато напуска паркинга. Тя пренебрегна всички други, освен тях.

Мамка му! Как можеше нещо толкова просто да се обърка? Фелис получи само безобидно съобщение на телефона си с предплатена карта: „Проектът се провали.“ Не й казаха подробности, а точно това искаше да знае, при това веднага. Не мислеше, че всичко се е объркало, тогава коя част се беше провалила? Лизет сигурно е била най-лесната част. Вероятно се беше провалил екипът, изпратен при Хавиер, а премахването му беше най-важната задача. Фелис изрично беше подчертала, че задачата изисква много добри хора. Ако се беше случил най-лошият сценарий, вбесеният Хавиер беше на свобода и ловуваше.

Порази я мисълта колко е уязвима в момента, докато кара колата към дома си без охрана. Фелис притежаваше добри шофьорски умения, но пистолетът й беше вкъщи. Обичайната й работа не изискваше огнестрелни оръжия. Дори пистолетът да беше в нея, ако я погнеше Хавиер, единственият й шанс за оцеляване беше късметът. А Фелис не вярваше на късмета. Вярваше на контрола, методичното планиране и подготовката.

Тя стисна волана толкова силно, че кокал четата на пръстите й побеляха. Струваше й всеки грам самоконтрол, който притежаваше, за да се придържа към ограничението за скоростта. Трябваше да стигне до дома си колкото е възможно по-бързо, но забавянето, ако я спряха за превишена скорост, щеше да й отнеме повече време, отколкото това относително бавно придвижване. Искаше да се обади по телефона, но не смееше да го стори дори да имаше и бегла вероятност да я подслушват. Домът, кабинетът и колата й често бяха претърсвани за „бръмбари“, но Фелис не беше толкова глупава, та да мисли, че може да говори свободно някъде в този град, особено в момента.

Тя беше доволна от планирането и подготовката. Планът обаче очевидно се беше провалил при изпълнението. По дяволите! Бяха я уверили, че ще използват само професионалисти, но явно вместо екип А бяха изпратили екип Б, а „Б“ означаваше „балами“.

Въпреки напрежението стигна до дома си без произшествия, но се отпусна едва когато паркира колата в гаража и спусна вратата. Дори тогава внимателно огледа всеки ъгъл на гаража, преди да слезе от колата. Знаеше на какво е способен Хавиер и не приемаше нищо на сляпо доверие. Фелис отключи вратата и влезе. Алармата започна да звъни предупредително и тя набра кода, отново заключи вратата, отиде право в кабинета и извади оръжието си от чекмеджето на бюрото. Провери всяка стая в къщата и едва тогава се успокои. Докато не свършеше всичко, трябваше да бъде много внимателна.

Извади от чантата си мобилния телефон с предплатена карта. Трябваше да си купи нов, защото бяха предназначени за еднократна употреба, въпреки че, разбира се, хората непрекъснато не се подчиняваха на протокола. И през ум не й беше минавало, че ще бъде един от тези хора, но нямаше време да си купи нов телефон, а трябваше да знае точно какво се е случило.

Тя взе пистолета и телефона, отиде в банята и пусна водата в джакузито. Обикновено звукът на течаща вода й действаше успокояващо, но сега не го забеляза като друго, освен като средство за постигане на целта. Ваната се напълни, Фелис включи моторчето на джакузито и застана между ваната и водовъртежа. На всеки, който се опитваше да подслушва, щеше да му бъде адски трудно да разбере думите й.

Набра номер и когато човекът отговори, троснато попита:

— Какво стана?

Последва кратко мълчание. Може би той се опитваше да измисли обосновано извинение за неуспеха, но накрая каза само:

— И двата проекта се провалиха.

Фелис се стъписа:

— И двата? — Мили боже, как се беше случило? Хавиер беше трудна мишена, но другата би трябвало да е фасулска работа. Това беше по-лошо и от най-лошия сценарий. — Как е възможно, освен ако хората ти не са съвсем некомпетентни?

— Опитът беше направен в ресторант. Собственикът обаче решил да се прави на герой и извадил ловна пушка. Хората ми се измъкнали, но не могли да улучат мишената.

— Ама че смотаняк. — Фелис беше толкова ядосана, че едва говореше. Рядко употребяваше вулгарни думи, но именно тя беше платила много висока цена за провала на този човек. Той можеше да повдигне рамене и да отиде при други клиенти, но Фелис трябваше да се оправя с последиците от катастрофата.

— Ловната пушка се появи неочаквано. Случват се такива неща.

— Предполагах, че хората ти ще действат така, както бяха инструктирани. — Лизет трябваше да е мъртва. За Бога, та тя почти не беше човешко същество! Е, добре, това беше преувеличение. Обаче не можеш да изтриеш част от спомените на някого и да промениш леко външния му вид, и да очакваш да функционира на предишното си ниво. Премахването й трябваше да бъде детска игра. — Кажи ми, че отново са по следите й.

— Още не. Тя е откраднала кола от паркинга и е избягала.

— Значи сега не е в колата си? — Фелис се почеса по носа. — В това няма логика. Колата й е била там. Защо да краде друга?

— Не знам, освен ако се е паникьосала и не е разсъждавала.

— В такъв случай се е върнала за колата си, когато се е успокоила. Това станало ли е?

— Не. Колата й все още е пред ресторанта.

Фелис вдигна поглед към тавана и дълбоко въздъхна. Оказваше се, че през цялото време е била права.

Дребните, необичайни неща, които Лизет правеше, бяха, защото напук на всичко възвръщаше паметта си. Това не би трябвало да е възможно, но, от друга страна, сега всеки ден правеха неща, които преди сто години са били смятани за невъзможни. Дори Ал нямаше да може да обясни защо Лизет бе оставила кола в отлично състояние и бе откраднала друга.

— Има и още лоши новини — продължи мъжът.

— Подозирах — сприхаво отвърна Фелис.

— Двамата от екипа, който изпратих след другата мишена, бяха намерени мъртви в един парк преди малко повече от час.

Дори да очакваше това, тя пак имаше чувството, че земята под краката й пропада, и протегна ръка към тоалетната масичка, за да се подпре.

— Не съм чувала нищо за трупове, открити днес следобед. — А Фелис би трябвало да чуе. АНС чуваше всичко.

— Няма и да чуеш. Проследихме колата им, когато не се обадиха, намерихме телата и почистихме.

— А мишената?

— Не се прибра в дома си. Още не сме го открили, но ще го сторим.

Пред очите на Фелис преминаха сцени от „Терминаторът“. Хавиер щеше да бъде като робота и щеше да атакува, каквото и да направеха, убивайки всеки, който се изпречи на пътя му. Това беше недостатъкът да дадеш перфектно обучение на хора като него. Беше чудесно той да е на твоя страна, но ако се обърнеше срещу теб…

Тя имаше паник стая. Беше я монтирала преди пет години. Но не можеше вечно да живее там. Ами дъщеря й? Тази история можеше да продължи известно време, ако Хавиер се криеше. Пък и не й беше присъщо да се крие от неприятности. Трябваше да се справи със ситуацията и да измисли план, с който да довърши мисията. Тя се вкопчи в развихрените си чувства и потисна страха, на който не можеше да си позволи да се отдаде.

— Дъщеря ми, Ашли… Искам да я вземете и да я приберете на сигурно място.

— Ами ако се противи?

— Нека се противи колкото си иска. Искам я под ключ, докато всичко свърши. — На Ашли нямаше да й хареса. Тя определено беше като майка си и дълго време щеше да й се сърди. Фелис обаче предпочиташе дъщеря й да е ядосана, отколкото да я погребе. Хавиер беше безмилостен. Ако не можеше да се добере до Фелис по никакъв друг начин, той щеше да използва дъщеря й срещу нея. Хавиер беше способен на всичко — отвличане, мъчения, убийство. Ако ролите им бяха разменени, Фелис несъмнено щеше да направи каквото е необходимо. И щом тя беше готова да го направи, трябваше да предположи, че той би стигнал до същите крайности.

Тя щеше да защити детето си на всяка цена.

Цената щеше да бъде висока. Ашли беше независима, или поне се опитваше да бъде, и нямаше да й хареса да бъде скрита, да пропусне летните курсове, които посещаваше, и да бъде разделена от приятелите си и заниманията си.

Неприятно. Но безопасността на Ашли беше по-важна от всичко друго на света.

— Възложих ти две задачи, едната лесна, и другата, признавам, не толкова лесна. Ти ме увери, че ще изпълниш и двете, но твоите хора се оказаха абсолютни некадърници. Нещата се объркаха страхотно. Как смяташ да ги оправиш?

— Имам предвид един човек — отговори познатият й. Гласът му дори не прозвуча настойчиво. Вероятно беше свикнал да обърква нещата, а това не беше добре. От друга страна обаче, репутацията му беше безупречна. — Ако си готова да платиш, за да го наемеш, той е наистина опасен, специалист в професията си. Не го търсят често, но в особени обстоятелства той е… безценен.

Фелис не попита за каква сума става дума, защото на този етап това беше несъществено. И щом този опасен тип беше най-добрият, защо не го бяха използвали да свърши работата? Силно обезпокоена, тя се сопна:

— Не ме интересува как ще го направиш, действай. — Тя и дъщеря й нямаше да бъдат в безопасност, докато Хавиер не умреше. И никой от тях нямаше да е в безопасност, докато Лизет беше жива. Трябваше да я погребат преди години.

— Слушам. Ще го включа в издирването.

— Обади ми се, когато дъщеря ми е на сигурно място. — Фелис приключи разговора и се замисли, прехвърляйки наум различни сценарии и вероятности. Една от тях се открои сред останалите — ако трябваше да изцапа ръцете си и сама да се погрижи за проблемите, щеше да започне с Хавиер. И не се съмняваше, че той много добре съзнава този факт.