Лейни Тейлър
Дни на кръв и звездна светлина (67)

66
Убий чудовище — промени света

— Императорът ще ви приеме сега.

Акива рееше поглед над въздушния мост към сивите стъклени куполи на харема, където се беше родил. Те бяха така уединени и мълчаливи, така непробиваеми за външен взор, но той все още пазеше смътен спомен за глъчка и танцуващи светлини, за деца и пеленачета, за песни и игри. Затова се сепна и се огледа при звука на този глас. Говореше главният управител Байон. Подпираше се на бастуна си, смален под високата и масивна арка на порта Алеф и в присъствието на двамата сребърни мечоносци, които я охраняваха. На пръв поглед приличаше на достолепен старец с бялата си коса, но само на пръв поглед. Тъкмо Байон се грижеше за списъците с копелетата на императора и зачеркваше мъртвите, та имената им да бъдат дадени на новородени. Докато го гледаше, Акива неволно се запита дали ще надживее стария серафим, или неговата сгърчена като щипка на рак ръка ще тегли чертата и на неговото име. Вече беше зачеркнала шестима Акива, какво значение имаше, че ще добави още един?

За момент се почувства просто като временен преносител на едно име — поредният в редицата преносители от плът и кръв на едно име, което — както всичко останало — принадлежеше на императора. Заменим. Вечно подновяван. Но после се съсредоточи върху онова, което беше дошъл да свърши и срещна черните миши очички на Байон, чийто немигащ поглед не се беше променял от години.

Нямаше да позволи да остане само преносител. Нямаше да има осми извънбрачен преносител на името Акива. Плоденето на копелета ще е само едно от нещата, които Йорам вече няма да може да прави след тази нощ. Както и да обявява нови войни. Както и да диша.

— Предайте оръжието си — нареди Байон.

Това не беше нещо ново. Никой, с изключение на стражите, не можеше да носи оръжие в присъствието на императора. Акива дори не взе със себе си неразделните си мечове, обикновено кръстосани отзад на гърба му. Пелерината, част от официалната униформа, му пречеше да ги сложи. Затъкна само един къс меч на хълбока с единствената цел демонстративно да го остави на влизане, както и направи.

Хазаел и Лираз също свалиха и оставиха оръжието си на пода.

Поне онова, което се виждаше.

Другият меч, невидим заради заклинанието, висеше на кръста му от другата страна. Нямаше как да го видят, но всеки, който се вгледа по-внимателно в Акива, щеше да забележи някакво движение в сянката около крака му, над който беше окачен; естествено, студената стомана можеше да бъде и усетена на допир от всеки, който се доближи прекалено, иска да го претърси или прегърне. Според Акива обаче рискът беше минимален — поне що се отнася до прегръдките. Колкото до претърсването — това щеше да бъде първият тест докъде стигат подозренията на императора.

Дали беше повикал при себе си Принца на копелетата, за да го използва, или да го разкрие?

Акива изчакваше да види какво ще направи управителят. Нямаше претърсване. Байон кимна едва забележимо и когато портата на Кулата на завоевателя го погълна, той тръгна след него, следван от Хазаел и Лираз.

Светая светих на императора. Хазаел беше поразпитал тук-там и сега бяха относително подготвени за това, което ги очаква — пресичащи се коридори със стени от дебело стъкло в цвят на пчелен мед, порта след порта. Акива запомняше всеки завой; явно това беше единственият възможен път обратно. На връщане ще са невидими, защитени от заклинанието; поне такъв беше планът. В суматохата, която ще настане след покушението, сред трескавото суетене на стражите тримата ще изчезнат и ще се измъкнат. Ще се спасят.

Поне се надяваше така да стане.

Още един коридор и още един завой, друга порта, друг коридор. Все по-навътре в светая светих на императора. Акива беше обзет от трескаво очакване.

Колко изтощен се чувстваше от вечния брутален отговор на всеки проблем: убий врага. „Убивай, убивай!“ Но сега този брутален отговор беше единственият. За доброто на Ерец и за края на войната.

Йорам трябва да умре.

Акива потърси сиритхар — състоянието на покой, при което звездните богове направляват ръката на мечоносеца — но дори не успя да се доближи до него. Все пак успя да овладее трескавите удари на сърцето си. Мислите му обаче продължиха да препускат — прехвърляше различни планове, магически заклинания, даже думи. Какво ще каже, когато се изправи лице в лице с баща си и извади меча? Още не знаеше. Най-добре нищо. Това сега нямаше значение. Сега делата бяха важни, не думите.

Изпълни замисленото! Убий чудовище — промени света.