Лейни Тейлър
Дни на кръв и звездна светлина (38)

37
Самоубийство

Не беше самоубийство.

Ескадрите не поеха на юг, когато преминаха портала. Петдесет и шестимата не литнаха към Хинтермост в помощ на създанията, които надзъртаха през балдахина на гората, за да видят защо слънцето толкова се бави и какво още ще им поднесе небето. И наистина, какво биха могли да направят петдесет и шестима срещу безчет? Тиаго нямаше склонност към самоубийство. Подобна атака би била безсмислено усилие, напразна загуба на жива сила.

Бунтовниците не видяха тичащите и падащи от отчаяние химери. Бегълците обаче продължаваха да тичат, да се повалят и пак да напредват, притиснали бебетата и подкрепящи по-възрастните за лактите. Бунтовниците не станаха свидетели на страданията на себеподобните си. Не ги видяха как измират със стотици, притиснати от горящия лес, все по-оредяващи с наближаването на спасението. Бунтовниците не загинаха в битка, докато ги защитават, защото изобщо не бяха там.

Вилнееха в Империята и на свой ред сееха мъка и страдания.

„Сега имаме двойно предимство — беше им казал на изпроводяк Тиаго. — От една страна, защото не знаят къде сме, нито имат представа кои сме или какво сме. Ние сме призраци. И второ — сега сме крилати призраци. Благодарение на новия ни възкресител сега се придвижваме много по-свободно, при това на много по-големи разстояния. Едва ли ще очакват да ги нападнем на тяхна територия — след тези думи направи пауза. Щом заговори отново, в гласа му прозвучала оная перверзна нежност, която само той притежаваше. — Ангелите също имат домове. Ангелите имат деца и съпруги.“

А сега щяха да им останат по-малко.

Само един от командирите не се подчини на неговите заповеди: Болейрос. Якият бик кентавър не би обърнал гръб на собствения си народ. Щом отрядите се разделиха, за да поемат към отредените им територии, той изправи войниците си пред избор, но те с гордост го последваха. Мечокът Иксандер, грифонът Минас, Вия и Азай — и двамата от племето харткайнд, какъвто навремето бе и Войнолюбеца; и Зири. Полетяха на юг, крилата им разпениха облаците, а те оставиха много километри след себе си. Колкото и бързо да прекосяваха земята, която навремето защитаваха, тя оставаше все така огромна и непребродима. Прекараха в полет цял ден, когато най-накрая видяха в далечината бастионите на Хинтермост.

Само шестима воини срещу стихията на вражеските криле — това вече беше самоубийство и можеше да завърши по един-единствен начин.

Те го знаеха и въпреки това летяха право към него с обхванати от огън сърца и кипнала кръв; тази орис ги караше да се чувстват несравнимо поживи от своите другари, които поеха по другия път с очакването да оцелеят.

— Е — подканващо се обърна Хазаел към Акива, докато чакаха заповед да полетят. Този ден бяха под командването на Ормерод; обединените патрулни отряди трябваше да следват Доминиона, който вече беше заминал. — Какво ще правим сега, братко? Как мислиш, ще има ли много птици днес?

Птици?!

Акива се извърна към него. Досега не бяха отваряли дума за химерите в дерето. „Сигурно е било птица“, рекоха тогава, преструвайки се, че не виждат скупчените точно пред очите им бегълци.

— Според мен едва ли ще са много — отвърна Акива.

— Едва ли, и аз така мисля. — Хазаел сложи ръка върху рамото на Акива за момент. — Пък дори да срещнем, едва ли ще са много — с тези думи се извърна. Лираз приближаваше към тях. Хазаел тръгна да я пресрещне, оставяйки Акива с мислите му.

„Едва ли ще са много.“ Акива се поободри, съвсем мъничко.

Когато заповедта за отлитане най-сетне пристигна, той остави своето отчаяние в лагера и взе със себе си единствено чувството за мисия. Не се заблуждаваше, че този ден ще бъде изпълнен с героични дела. Чакаше го ден на смърт и ужас, подобен на много други преди това, на твърде много дни преди това. Само един — а дали не бяха вече двама? — серафим отстъпник не би могъл да се надява да спаси живота на мнозина.

Но поне на няколко.