Лейни Тейлър
Дни на кръв и звездна светлина (34)

33
Оживелите сенки

 

Имало едно време небе, което познало бремето на настъпващите ангелски легиони, а вятърът бушувал с адския пламък на техните криле.

В гарнизона на серафимите при Тесалийн — не на някой далечен бряг или на самотен склон по границите на обитаваната от зверовете дива пустош, а прикътан сред скалите на виещото се Марийско крайбрежие в самата Империя — един страж наблюдаваше от кулата изгрева на слънцето над морето, докато другарите му по оръжие още спяха. Нито звук от раздвижване на войници, привикнали да стават по изгрев. Казармите тънеха в тишина под първите утринни лъчи. В това имаше нещо неестествено и дълбоко нередно. Тишината беше отредена за нощта. По това време трябваше да се носи врява, мирис на гозба върху огъня и ранобуден и нестроен звън на оръжие откъм учебния полигон.

Стражът знаеше, че неговата смяна досега трябва да е дошла, но не смееше да напусне поста. Ужасът го държеше прикован на място. Наоколо нищо не помръдваше, освен морето и слънцето. Имаше чувството, че всички живи същества на света са вкаменени, само той е останал. Когато се появи първото кърваво петно, той най-сетне се отърси от вцепенението, скочи от кулата и политна надолу, за да завари там струпани на купчини своите спящи другари, които никога повече нямаше да се събудят.

Стотици гърла бяха прерязани като по конец. Стотици кървави усмивки. А върху стената, също в червено, ново послание:

АНГЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА УМРАТ.

То звучеше като ехо на позорните думи на императора, така дълго гърмели от най-високото в Кулата на завоевателя и отмервани с барабанен ритъм в главата на всеки серафим, гражданин или воин от най-ранно детство: „Зверовете трябва да умрат“.

Този страж още тогава трябваше да дезертира. Трябваше да знае, че ще го обесят за допуснатата грешка; тя бе непростима, макар, съкрушен и заекващ, да рапортува самата истина, когато стигна града, малко по на север по брега. Тесалийн бе главното пристанище на Империята в търговията с роби, разположено на около половин ден път от столицата — близо час летене — затова бе тежковъоръжено и добре укрепено. Войниците от полка, от който беше и стражът, се редуваха да охраняват стените откъм морето. Той се страхуваше, че и тях ще завари мъртви, затова въздъхна облекчено:

— Слава на звездните богове! Трябва да утроите броя на часовите. Те са живи. Те се върнаха, а ние всички сме избити.

Пратиха да повикат командващия. Докато той дойде, потресът на стража попремина. Първото смислено нещо, което успя да каже, бе:

— Нито за минутка не съм заспивал, сър, кълна се.

— Че кой те обвинява? Какво е станало, войниче? Целият си в кръв.

— Трябва да ми повярвате. Никога не бих заспал на пост. Те са живи. Ако беше някое природно създание, щях да го видя…

— Приказвай смислено. Кой е убит? И кой е жив?

— Ние сме избити. Сър, нито за миг не съм затворил очи! Това бяха оживелите сенки. Няма кой друг да е. Те са се върнали.