Метаданни
Данни
- Серия
- Създадена от дим и кост (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Days of Blood & Starlight, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Янева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- cattiva2511 (2018)
Издание:
Автор: Лейни Тейлър
Заглавие: Дни на кръв и звездна светлина
Преводач: Анелия Янева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: „Егмонт България“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Редактор: Виктория Бешлийска
Художник: Клиф Нелсън
Коректор: Тереза Бачева
ISBN: 978-954-27-0867-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4506
История
- — Добавяне
2
Пепел и ангели
Небето над Узбекистан, същата вечер.
Порталът се оказа пролука в небето. Вятърът свиреше в него и в двете посоки, съскаше като процеждащ се през стиснати зъби дъх, а там, където свършваше небето на единия свят, се откриваше небето на другия. Акива наблюдаваше преливането на звездите през цепнатината и се готвеше да премине отвъд. Оттатък мъждукаха звездите на Ерец видимо невидимо, видимо невидимо; Акива също ставаше ту видим, ту невидим. От другата страна на портала сигурно имаше стражи и той не знаеше дали да се разкрие пред тях.
Какво ли го чакаше в неговия собствен свят?
Ако брат му и сестра му са го обявили за предател, стражите ще го заловят още щом се появи — или поне ще се опитат да го направят. Акива не вярваше, че Хазаел и Лираз могат да го предадат, но последният спомен за тях беше още ясен в паметта му: Лираз — бясна заради неговата измяна, Хазаел — направо погнусен.
Не можеше да рискува да го заловят. Преследваше го още един образ, още по-отчетлив и скорошен от техните.
Кару.
Преди два дни тя го заряза в Мароко само с един поглед през рамо, толкова потресаващ, че предпочиташе да го беше убила. Но не скръбта й бе най-страшното. По-страшна бе нейната надежда, нейната упорита, сляпа надежда, че казаното от него не може да е вярно. Той обаче с абсолютната яснота на лишените от надежда знаеше, че това е самата истина.
Химерите бяха унищожени. Всички от нейното семейство бяха мъртви.
Заради него.
Разкаянието разяждаше Акива отвътре. Разкъсваше го парче по парче и той усещаше всичко — зъбите, които го раздират; отчаянието, което корми вътрешностите му; непоносимият кошмар наяве заради онова, което стори. Точно в този момент Кару сигурно стои затънала до глезени в пепелта на своя народ, самотна сред руините на Лораменди. Или още по-лошо — може да е с онова изчадие Разгут, което я води обратно към Ерец. Какво ли ще стане с нея тогава?
Трябваше да ги последва. Кару не разбираше. Светът, в който се връщаше, не беше като този от нейните спомени. Сега там нямаше да открие нито помощ, нито утеха — само пепел и ангели. Серафимите охраняваха зорко доскорошните Свободни владения, а единствените оцелели химери бяха оковани във вериги и откарани на север, гонени от камшиците на поробителя. Веднага ще я разкрият — кой би могъл да я подмине с тази нейна яркосиня коса и устремния й полет без криле? Ще бъде убита или пленена.
Акива трябваше да я открие преди останалите.
Разгут твърдеше, че помни портала, а като се знае, че той е един от Падналите, сигурно наистина беше така. Акива се опита да ги проследи, но безуспешно, и накрая не му остана друго, освен да полети обратно към другия портал, който сам преоткри: този, пред който сега стоеше. Кой знае какво можеше да е станало, докато той си е губил времето да лети над планини и океани.
Накрая реши да остане невидим. Цената за това се плащаше лесно. Магията не се дава даром; болката беше нейната цена, но старите рани на Акива му я осигуряваха в изобилие. Не представляваше никакво усилие да я размени за нужното количество магия, колкото да се разтвори във въздуха.
После пое към дома.
Промяната в пейзажа бе едва доловима. Планините тук приличаха много на планините оттатък, макар че в света на хората в далечината мъждукаха светлинките на Самарканд. Сега наоколо не се виждаше никакъв град, а само една наблюдателна кула на остър планински връх, където двама стражи на серафимите крачеха напред-назад покрай парапета. Онова, което издаваше истинския Ерец, беше в небето: двете луни — едната ярка, другата призрачна, едва загатната.
Нитид, по-ярката от сестрите, бе химерската богиня, царуваща почти над целия свят. Само убийците и тайните любовници не й бяха подвластни. Те принадлежаха на Елай.
Елай. Тялото на Акива се изопна като струна при вида й. „Познавам те, ангеле“, сигурно шепнеше тя сега — нали близо месец живя в нейния храм, пиеше от свещения й извор и кръвта му изтече в неговите води, когато Белия вълк едва не го уби?
„Богинята на убийците вкуси от кръвта ми“, помисли си той и се зачуди дали я е харесала и дали не иска още.
„Помогни ми да открия Кару невредима и ще получиш и последната капка“.
Той полетя на юг и на запад, а страхът го дърпаше като с кука; колкото по-високо се вдигаше слънцето, толкова повече го обземаше паниката, че ще стигне твърде късно. Твърде късно и… тогава? Ще я открие мъртва? Той преживя отново екзекуцията на Мадригал: тупването на отсечената й глава и тракането на рогата, които й попречиха да се търкулне по ешафода. Но сега в мислите му не беше Мадригал, а Кару: същата душа в различно тяло и вече без рога, които да попречат на главата да се търколи, а само неправдоподобно синята коприна на косата й. Макар сега очите й да са черни вместо кафяви, те ще потъмнеят по същия начин, отново добили втренчения поглед на мъртвите и тя ще си отиде. Отново. Отново и завинаги, защото го няма вече Бримстоун да я възкреси. Отсега нататък смъртта наистина е смърт.
Ако той не се добере до там. Ако не я открие.
Най-накрая се появиха пред него: руините, които някога бяха Лораменди, укрепеният град на химерите. Сринати кули, разрушени бойници, овъглени кости, всичко, превърнато в пепел. Дори железните решетки, образували навремето свод над града, бяха огънати сякаш от ръцете на могъщи богове.
Акива усети как сърцето му засяда в гърлото. Понесе се над руините, оглеждайки се за синьо петно насред тази шир от сиво и черно, символ на неговата собствена чудовищна победа. Там обаче не се виждаше нищо.
Кару не беше тук.
Претърсва цял ден, на следващия — също; огледа Лораменди и околностите, питайки се трескаво къде ли може да е отишла, но не позволяваше този въпрос да прерасне в догадка какво ли се е случило с нея. Но часовете минаваха и очакванията ставаха все по-мрачни; страховете му бяха пометени от кошмари, които черпеха образи от ужасите, които бе видял и причинил. Тези образи го щурмуваха непрекъснато. Отново и отново той притискаше длани към очите си, за да ги прогони. Не Кару. Тя трябва да е жива.
Акива просто не можеше да понесе мисълта, че е възможно и нещо друго.