Лейни Тейлър
Дни на кръв и звездна светлина (52)

51
За да ви убием по-умело

Кару се наведе да огледа по-отблизо ръцете на Зири и как им се е отразило нейното лечение. Почувства някакво раздвижване зад гърба си, но в мига, когато щеше да се обърне, пръстите на Зири се сключиха около нейните. Искрите, които припламнаха край прозореца, се пръснаха върху мръсния под и угаснаха незабелязани.

— Ти си буден — промълви Кару. Дали беше чул името, което извика преди малко?

— Добре, че сме сами — отвърна Зири, а тя дръпна пръстите си от неговите и отскочи настрани. Какво искаше да каже с това? Той обаче изглеждаше стъписан от нейната реакция и явно чак тогава си даде сметка за неочакваната интимност на момента. — Не, не… — заекна, пламна, седна в леглото и се дръпна настрани, така че между тях да остане достатъчно разстояние. Така, поруменял, изглеждаше съвсем млад. После побърза да добави: — Искам да кажа, че трябва да научиш какво стана. Преди той да се е върнал.

Той? Кой? Само в един бездиханен миг името на Акива отново се появи в мислите на Кару, но тя го прогони разстроена.

— Тиаго ли?

Зири кимна.

— На него не мога да разкажа какво наистина стана, Кару. Но имам нужда да го споделя с теб. Аз… трябва ми помощта ти.

Кару продължи мълчаливо да го гледа. Какво иска да каже с това? И що за помощ му е необходима? Усещаше се мудна, все още обгърната от преследващото я заклинание на съня; чувстваше в себе си някакво смъдене, което не можеше ясно да определи.

Зири побърза да наруши мълчанието.

— Знам, че не заслужавам помощта ти, не и след като се отнесох така към теб. — Той преглътна, заби поглед в ръцете си и започна да кърши пръсти. — Не заслужавам дори това. Не трябваше да го слушам. — Срамът забули лицето му. Той продължи: — Имах желание да говоря с теб и наистина трябваше да го направя. Той обаче ни заповяда да не те доближаваме. Това винаги ми се е струвало нередно.

Смисълът на думите му бавно проникваше в Кару.

— Казваш, че… Тиаго ти е заповядал да не говориш с мен? Наредил е на всички, така ли?

Зири кимна, напрегнат и разкаян.

— Какви причини изтъкна?

Той неохотно й обясни:

— Каза, че не можем да ти имаме доверие. Но аз ти вярвам. Кару…

— Той ли каза това? — Сякаш някой й зашлеви плесница. Почувства се същинска глупачка. — А на мен ми обясняваше, че се старае да убеди всички вас да ми вярвате така, както той ми вярвал.

Зири не проговори, но изводът беше ясен. Тиаго я беше лъгал през цялото време и защо ли се учудваше на това?!

— Какво още ви каза? — попита тя.

Зири изглеждаше напълно безпомощен.

— Той ни напомня, постоянно, за твоята… измяна — гласът му беше тих, раменете — прегърбени. — Казва, че си продала нашите тайни на серафима.

Тя примигна.

— Продала…? — „Какво?!“ Това вече я стъписа — порази я мащабът на лъжата. — Той това ли каза?

Зири кимна, Кару се олюля. Тиаго е разправял, че тя е продала химерските тайни на серафимите? Нищо чудно тогава, че съскаха предател зад гърба й.

— Никога нищо не съм продавала — каза и чак тогава си даде сметка: нито е продавала, нито е казвала нещо. Напоследък бе така затънала в своя позор, че дори не се опита да се оправдае. Какво всъщност беше нейното престъпление? Любовта към техния враг беше тежко провинение; неговото освобождаване — даже още по-тежко, но те не знаеха, че го е направила, пък и тя… тя не беше издала пред Акива най-строго пазената тайна на химерите.

Тиаго го беше направил.

Белия вълк я обвиняваше за своето собствено провинение, държеше я изолирана от всички останали и постоянно разнасяше лъжи и в двете посоки. И всичко това само за да я държи под контрол — нея и нейната магия. В края на краищата точно така и стана, нали? Тя вече изпълняваше всяко негово желание.

Но не и от сега нататък. Сърцето й препускаше бързо. Тя погледна Зири.

— Това не е истина — промълви, а думите й прозвучаха като насечен шепот. — Не съм казала нищо… на ангела — не беше способна отново да произнесе името му. — Никога не съм му споменавала за възкресението. Кълна се — много искаше той да й повярва; имаше нужда някой да знае и да вярва, че макар да е изменник в известна степен, не е сторила това. И чак тогава я осени, че Бримстоун може би също е вярвал в нейното предателство.

Прилоша й. Дори наистина да е така, той сигурно й е простил, защото й даде живот, сигурност и даже — въпреки че тя го осъзна чак когато го загуби — любов. Но мисълта, че може би я е подозирал в предателство към неговата тайна, към магията му, към неговата болка, направо я убиваше. А още по-страшно беше, че тя така и не се реши да му каже истината. Каквото и да си е мислел, той е умрял неразколебан в него; необратимостта на това я накара да почувства смъртта му по-осезаемо от всякога.

— Вярвам ти — каза Зири.

Това все пак беше нещо, но не достатъчно. Кару притисна ръце към корема си, който, макар и съвсем празен, а може би точно затова, започна да се бунтува. Усети, че й се гади. Зири протегна колебливо ръка към нея, после я дръпна обратно.

— Извинявай — каза отчаяно той.

— Това не е всичко…

Но в този момент отвън долетя звук с потресаваща сила. Писък някакъв, вой. Сърцето на Кару пропусна удар, когато тя си даде сметка какво е онова неясно нещо, което я човъркаше отвътре: липса. Отсъствието на Зузана и Мик. Къде са приятелите й?

И кой изпищя току-що?

 

 

Отвън на двора Зузана беше запушила уши и стискаше зъби.

Мик беше малко по-дипломатичен. Той кимна на химерата на име Вирко, който току-що беше изтръгнал това режещо слуха скрибуцане от собствената му цигулка.

— Точно така — каза. — Именно по този начин се извлича звукът.

Вирко държеше инструмента горе-долу правилно. Въпреки че цигулката приличаше на детска играчка, опряна до масивната му челюст, ръцете му се справяха добре с лъка. Зузана веднага забеляза, че повечето химери имат човешки ръце — или поне човекоподобни — макар останалата част от тялото им да бе на зверове. Съдейки по внушителния брой мечове, брадви, кинжали, лъкове и други пособия за убиване и разчленяване, с които бяха въоръжени, тя заключи, че явно умението да боравят с ръце е жизненоважно.

„За да можем да ви убиваме по-умело, драгоценни наши“.

Независимо от всичките тези оръжия и нокти обаче, те не бяха чак толкова страшни. Добре де, за гледане бяха страшни като самия пъкъл, но в обноските им не се криеше заплаха. Сигурно защото Зузана и Мик първо се натъкнаха на Баст — същата, която завариха да лежи на пода в стаята на Кару. Тя схвана тяхната пантомима, че търсят храна, и ги представи на останалите с думи, непонятни за Зузана и Мик.

— Как предпочитате тия човеци — печени или на кайма като плънка за баница? — превеждаше Мик под сурдинка, но Зузана усети, че той изпитва по-скоро страхопочитание, отколкото страх. Освен това химерите проявяваха към тях най-вече любопитство. Е, и известно подозрение, разбира се; някои направо накараха кръвта й да замръзне с немигащите си втренчени очи. Гледаше да стои по-далече от тях, но иначе всичко друго беше наред. Вечерята се оказа лека, но не по-лоша от онова, което ядоха в оня капан за туристи в Маракеш на път за насам. Освен това научиха и няколко думи на химерски: вечеря, вкусна, дребна, последната, от които — силно се надяваше да е само последната — се отнасяше за нея. Оказа се обект на всеобщо удивление и прие потупванията по главата с необичайна грациозност и примирение.

Навън в двора обаче цигулката на Мик се превърна в новия обект на всеобщо удивление. Вирко произведе още няколко адски скрибуцания и стържещи звуци като от трион, преди една друга химера да го сръга и да му изръмжи нещо, което сигурно означаваше „Върни я обратно“, защото Вирко подаде инструмента на Мик и с жестове го подкани да посвири, което Мик и направи. Зузана вече знаеше наизуст коронните му номера, а това беше Менделсон, който винаги караше косъмчетата по врата й да настръхват и чиято музика я правеше едновременно тъжна и щастлива, солена и сладка. Произведението беше мащабно и сложно, някак… мило в определени части и епично в други, трогателно. Зузана се дръпна, за да наблюдава отстрани и забеляза как въздейства музиката на създанията, струпани около нея.

Отначало: стъписване, изненада, че същият инструмент, на който досега скрибуцаше Вирко, може да постигне и това. Някои се спогледаха, други мърмореха нещо, но скоро всичко замря и остана единствено почуда и мълчание, музика и звезди. Някои от воините приклекнаха, приседнаха на животинските си задници или се подпряха на стените, но повечето останаха прави. От вратите и прозорците също взеха да надничат неясни силуети и полека да се подават навън, включително съвсем не по войнишки прегърбените фигури на двете готвачки.

Даже Ъпгрейдът изглеждаше преобразен, изправен безмълвно в цялата си противоестествено отблъскваща красота, а върху лицето му беше изписан бездънен и страховит копнеж. Зузана се зачуди дали не е била несправедлива в преценката си за него, но бързо отхвърли тази мисъл.

Всеки, който се облича като него от глава до пети в бяло, несъмнено има проблем. Щом го погледнеше, й се приискваше точно сега да има пушка за пейнтбол, но, дявол да го вземе, човек не може да понесе със себе си оборудване за всякакви ситуации.

 

 

Кару поклати глава в почуда. Зузана леко се полюляваше на място във вътрешния двор, докато Мик изнасяше концерт за цигулка пред толкова необикновена публика. Навремето в Прага дори в най-смелите си представи не би могла да допусне подобна гледка.

— Как са попаднали тук? — попита Зири. Той също беше станал и сега надничаше през рамото й към двора.

— Откриха ме — отвърна Кару и простотата на този отговор я изпълни с топлина. Търсили са я и са я открили, значи, все пак не беше съвсем сама. И тази музика… Тя се издигаше и набъбваше, способна да запълни сякаш целия свят. От седмици не беше чувала музика; сега я поглъщаше като живителни глътки въздух, от който дълго е била лишавана; възраждаше се за нов живот. Покатери се на перваза, готова да полети надолу към приятелите си, но Зири я спря.

— Почакай, моля те.

Тя се обърна.

— Не знам дали друг път ще имам случай да говоря с теб. Кару, аз… не знам какво да правя.

— Какво искаш да кажеш?

— С душите. — Видимо беше развълнуван. Обърна се и се отдалечи от нея, спря да вземе нещо, после се върна с кандилницата. — На моя отряд — каза.

— Значи си ги съхранил? — Кару скочи обратно в стаята. — О, Зири! Това е прекрасно! А аз си помислих…

— Трябва да докладвам на Тиаго, а не съм сигурен дали да му кажа — той сякаш измерваше тежестта на кандилницата върху дланта си.

Кару се смути.

— Чудиш се дали да кажеш на Тиаго, че си спасил своя отряд? Защо?

— Защото не спазихме заповедта му.

Кару не знаеше какво да отговори на това. Не са се подчинили на Вълка?! Такова нещо е просто невъзможно. След като помълча малко, тя попита:

— Защо?

Зири доби печално изражение и подхвана предпазливо:

— Имаш ли представа каква беше заповедта?

— Ами… Хинтермост. Трябваше да го защитите срещу Доминиона — каза го, но и сама не го вярваше.

Той поклати глава.

— Задачата беше да контраатакуваме. Трябваше да нападнем серафимите от мирното население.

Ръката на Кару литна към устата й.

— Какво?! — попита тя с изтънял като хартия глас.

Зири продължи да разказва, клатейки глава.

— Това беше чудовищна задача, Кару. — Изглеждаше като покосен от лоша болест. — Той каза, че е единственият ни изход, след като сме толкова малко.

„Терор — помисли си Кару. — Кръв. Кръв.“ Колко бяха загиналите и от двете страни в Ерец през последните дни?

— Ние обаче не му се подчинихме. Поехме към Хинтермост. Това беше… — погледът му помътня като на обсебен. — Може би Тиаго е имал право. Оказахме се безсилни. Те бяха толкова многобройни. Аз трябваше да остана настрани и само ги гледах как умират.

— Но ти си събрал душите им. Съхранил си…

— Това беше капан и аз налетях право в него.

— Но… все пак си успял да избягаш. — Тя се опитваше да проумее. — Нали си вече тук?

— Да. И точно това не разбирам. — Преди да го попита за какво говори, той си пое дълбоко дъх и посегна към окървавената, покрита с пепел туника и извади нещо от нея. Кару само успя да мерне яркозелено петно, само толкова. Каквото и да бе това, оказа се твърде дребно и се побираше в шепата му. — Те ме заловиха, Кару — продължи той. — Яил ме залови. Закани се да ме принуди да кажа всичко. — Очите му, огромни и кафяви, помръкнали от изтощение, се разшириха от някакво странно напрежение. — Всичко за теб. И… аз сигурно щях да те издам. Предпочитам да мисля, че бих устоял, но всъщност щях да им кажа всичко — думите го задавиха. — Най-накрая.

— Никой на твое място не би издържал. — Гласът на Кару звучеше по обичайния начин, но в нея се надигаше паника. — Какво точно стана, Зири?