Линкълн Чайлд
Третата порта (55)

54.

В неочаквано обгърналия ги мрак сетивата им се объркаха: викове, писъци от ужас и страх, хлъзгави, блъскащи се крайници; студената зловонна прегръдка на противната тиня, която започна да ги залива и затрупва от всички страни. Лоугън не можеше да обясни защо се беше спуснал обратно до платформата на въздушния шлюз в долния край на Пъпната връв. Галваничен тласък на инстинкта за самосъхранение му каза да бяга от спускащата се гнилоч на тресавището, да я изпревари на всяка цена. Ала толкова бързо, колкото тази мисъл му беше хрумнала, осъзна, че е чиста лудост: намираха се на дванайсет-тринайсет метра под повърхността, нямаха кислородни бутилки, неустоимото налягане на водата от тресавището скоро щеше да напълни гробницата — помещение по помещение, както месото пълни обвивката на наденицата… Той бързо прогони тази неприятна гледка, както и другата, която я последва: как се втурва с десетина паникьосани души към дъното на гробницата, където не им остава нищо друго, освен да чакат смрадливата гнилоч да залее главите им…

До себе си усети резки движения, остър писък прониза тъпанчетата му. Осъзна, че това беше Тина Ромеро, която се опитваше да се освободи от прегръдката му. Той я пусна, прикри с ръка очите си от стоварващия се надолу лепкав кошмар и бръкна в джоба си, извади фенерчето и го светна. От тяхното местоположение на дъното, където Пъпната връв беше прикрепена към гранитната стена на Нармеровата гробница, няколко от подпорните колони бяха рухнали и нападали наоколо, образувайки нещо подобно на груба детска катерушка, а гредите стърчаха над входа.

Когато плъзна светлината на фенерчето нагоре, забеляза, че черната гнилоч на тресавището бързо се стича, смазвайки със своята тежест греди, кабели и хора. Някой над тях — вероятно един от техниците, изчезна в кипящата, вълнуваща се маса от кал, парчета дърво, късове метал; в продължение на няколко секунди ръцете му, покрити с кръв, все още се виждаха, след това изчезнаха в черната буря. Пъпната връв беше разтърсена от силен трус — сякаш тоновете кал и тиня, които се стоварваха отгоре, я усукаха около оста й.

Той откъсна поглед и започна да вика Тина. Буца летяща във въздуха тиня влезе в отворената му уста. Изплю я, повдигна му се от вкуса — няколко хиляди години гниене и разложение.

— Тина! — изрева той в ухото на египтоложката. — Катери се, катери се! — и посочи плетеницата от греди над главите им.

Специалистът механик Франк Ковински извади късмет. Когато Пъпната връв се разкъса и тресавището нахлу в нея, неговият колега, който се катереше пред него, се подхлъзна и политна надолу, оплитайки се в кабелите, които висяха навсякъде. Ковински използва тялото на мъжа отчасти като опора, отчасти като трамплин, и успя да се хвърли напред през разширяващата се цепнатина в жълтата тръба. Знаеше, че никога не би могъл да се изкатери по останките от Пъпната връв — погледът, който беше хвърлил нагоре към плетеницата от греди, кабели, тела и въртящата ги шеметно черна тиня, му беше подсказал това. Ако успееше да се гмурне навън в тресавището, можеше с плуване да си пробие път до повърхността. Трябваше да се бори здраво срещу нахлуващата кал, но като се оттласна от тялото на техника, той успя да се хване за скъсаната тъкан на Пъпната връв и с гребане и ритане се издърпа навън в тресавището.

Сега беше свободен. Освободен от сцените на борба със смъртта и писъците на ужас. Ала не беше преценил колко гъсти и черни са дълбините на Ал Суд; не беше помислил колко ужасен е неговият състав — гъст като катран, но въпреки това грапав като гласпапир, готов да одере кожата и да нарани очите му. Той бързо ги затвори, но мръсотията вече беше влязла в тях и нямаше как да я измие.

Ала Ковински не разполагаше с време да се тревожи, защото трябваше да стигне до повърхността. Отдели секунда, за да се ориентира в мрака, след това започна трудното изкачване.

Колкото можа по-бързо Лоугън се изкатери през бъркотията от потрошени греди и разхвърляни подпори, които се издигаха до покрива на входа към гробницата. Дървото беше черно и хлъзгаво от калта и му се струваше, че за всяка греда, по която успееше да се изкачи, се плъзгаше поне с две назад. От време на време поглеждаше надолу, за да се увери, че Тина го следва.

Почувства друго ужасно раздрусване и цялата тръба на Пъпната връв се откъсна от допирните си точки с гробницата. Това бе съпроводено от скърцането на трошаща се стомана. Виковете и писъците за помощ вече бяха престанали и това повече от всичко друго го изпълваше с отчаяние, чуваше се само калният плисък на тресавището, което се стичаше надолу по останките от жълтата тръба и бързо пълнеше гробницата и се издигаше около тях. С фенерче между зъбите той се набра до горния край на една греда — главата му беше на сантиметри от връзката между тръбата и входа на гробницата. Таванът на Пъпната връв, където най-ниската част от тръбата се срещаше с въздушния шлюз, се беше отпуснал заплашително над главите им. На тази височина импровизираната структура от греди беше опасна и неустойчива, ала мазното тресавище, което нахлуваше в гробницата и ги гонеше по петите, я държеше на място, все едно беше черно лепило. Запазвайки равновесие върху най-горния метален пилон на шлюза, той се протегна надолу, за да помогне на Тина да се качи до него на гредата.

На слабата светлина от фенерчето човек трудно би могъл да я познае. Лицето, дрехите, косата бяха изцапани с кал и тиня, а очите й бяха малки бели точки в калната обвивка, която го обгръщаше.

— И сега какво? — изпищя тя. — Ще чакаме да се издавим в тия лайна ли?

— Няма да се удавим — кресна Лоугън в отговор.

Докато говореше, се усети още един силен трус; двамата се хванаха един за друг, за да не паднат, но цялата купчина се разтресе и се килна настрана.

Лоугън насочи лъча на фенерчето си нагоре, където тъканта на Пъпната връв се срещаше с въздушния шлюз.

— Ще рухне всеки момент — каза той. — Когато стане, не се паникьосвай! Блатото ще се излее около нас. Каквото и да става, дръж се за мен. И то здраво. А аз ще се хвана за този пилон. Той е забит в гранита и базалта и няма да мръдне.

Дръпна и скъса ризата си, след това откопча колана и изтръска надолу панталоните. Протегна ръка и дръпна ризата на Тина, копчетата се разхвърчаха наоколо и тя остана само по сутиен.

— Ей, какво правиш? — изкрещя тя истерично.

— Свали панталоните — нареди той спокойно. — Бързо сваляй дрехите си. Ще се напълнят с кал и ще ти бъдат в тежест.

Тя веднага схвана какво има предвид, дръпна ципа и събу джинсите си.

— Щом налягането се изравни, ще започнем да се издигаме. Дръж се за мен. Каквото и да става, внимавай да не изгубиш ориентация. Преди да започнем да се изкачваме, затвори очи. Така няма да изгубиш посоката в калта.

Той погледна надолу покрай купчината дърва под тях и пресметна бързо наум.

— Тресавището трябва да се издигне още десет сантиметра. Приготви се. Пази си дъха.

Тина не отговори. Гледаше към тинята, която сега беше стигнала до пояса им и продължаваше да се издига, гъста като прокиснал млечен шейк.

— Тина! — кресна той. — Разбра ли?

Белите кръгове на иначе черното й от калта лице се насочиха към него, премигнаха, после бавно се вдигнаха и спуснаха вместо кимване.

Лоугън я хвана за ръката и я стисна.

— Не се пускай от мен — повтори той.

Точно в този момент почувстваха последен мощен трус — за сетен път се понесе нетърпим метален вой — таванът над тях се откъсна и върху им се стовари черното сърце на Ал Суд, обгръщайки ги в своята пагубна прегръдка.

Франк Ковински си пробиваше път нагоре през калта и тинята. Очите му смъдяха от песъчинките, а ушите и ноздрите му бяха пълни с гнилоч. Имаше чувството, че тресавището го дърпа — хиляди невидими ръце го теглеха за дрехите, опитваха се да го задържат под водата. В калния мрак имаше някакви неща: пръчки и бурени, и по-хлъзгави неща, които не искаше да знае какви са. Някои успяваше да използва като ръкохватки и стъпенки, докато си пробиваше път нагоре през хлъзгавия кален свят, в който се беше хвърлил.

Беше в тия лайна вече може би колко… шейсет секунди? И гърдите му бяха започнали да парят. Трябваше да си поеме по-дълбоко дъх, когато се хвърли навън от Пъпната връв. Беше очаквал, че скъпоценният кислород ще го издигне нагоре към повърхността. Излъгал ли се беше? Грешка ли беше направил? Може би трябваше да се опита да си пробие път нагоре през ада на съсипаната Пъпна връв? Не — това щеше да завърши със сигурна смърт.

Кал се стичаше по гръбнака му, влизаше под мишниците. Беше навсякъде — около корема, обгръщаше слабините му. Тази чернота беше прекалено ужасна, защото не знаеше къде е, не знаеше колко още трябва да се издига, а въздухът му ставаше все по-малко…

Внезапно главата му се удари силно в нещо. Ударът изкара сълзи от затворените му очи, но същевременно го извади от обхващащата го паника. В първия момент си помисли — надяваше се — че може да е един от понтоните на Станцията. Но след като протегна ръка и опипа слепешком, осъзна, че е огромен дънер, засмукан от подвижните пясъци на Ал Суд. Поклати глава, за да я прочисти — поклати я толкова, колкото заобикалящата тиня му позволяваше — след това се оттласна от дънера, ориентира се и пак започна да се катери нагоре през заобикалящия го черен кошмар.

Лоугън беше напълно неподготвен за едно нещо — за силния, неумолим натиск на тресавището. Стисна го като в студено менгеме, опита се да изкара въздуха от дробовете му. За няколко секунди той остана просто да виси в калта, досущ на насекомо, запечатано завинаги в кехлибара, смаян от съкрушителното клаустрофобично усещане. Но тогава със силен ритник се оттласна нагоре, повличайки Тина за ръката. Почувства как ръката й се движи напред-назад, когато и тя започна да си пробива път нагоре. Той стегна хватката си, преплете пръсти с нейните — някак си беше предусетил, че ако се разделят, това ще означава смърт и за двамата.

Държеше очите и устата си плътно затворени, опитваше се да не мисли за калта, която влизаше в ушите, и позволи на тялото си да намери свое равновесие, докато с мъка си пробиваха път нагоре. Държеше носа си чист, като издухваше по малко въздух на всеки няколко секунди — така продухваше ноздрите и освобождаваше излишния въздух от дробовете си. От време на време, докато гребеше със свободната си ръка, се удряше в клони и пръчки, хванати в плетеницата на Ал Суд; където беше възможно, ги използваше за ръкохватки или стъпенки, за да подпомогне изкачването им нагоре, като през цялото време стискаше Тина за ръката. Веднъж за малко не се оплете в ластарите на някакво подводно растение. Пребори се с паниката и го отблъсна, като продължаваше да внимава да поддържа равновесието си.

Общата им битка да излязат на повърхността, обединените им усилия сякаш правеха издигането по-лесно, отколкото щеше да е за всеки поотделно. Без ризи и панталони телата им се покриха с подобната на смазочно масло тиня, която им помагаше да се изплъзнат от коварните опити на тресавището да ги всмуче обратно. Въпреки това много скоро Лоугън усети ръката на Тина да трепери конвулсивно в неговата. Въздухът й беше започнал да свършва.

Колко се бяха изкачили? Четири метра? Шест метра? В тази черна мътилка беше невъзможно да се определи. Напипа друг клон, използва го като ръкохватка, за да се изтегли нагоре, после го потърси с крак, за да се оттласне още веднъж. И неговите дробове започваха да парят. Трепкането на ръката на Тина стана по-настоятелно; трябваше да я стиска още по-силно, за да не й позволи да се откъсне от него. Още няколко секунди и тя или щеше да си поеме дъх, или да изгуби съзнание. Той нямаше да може да продължи да я издига нагоре като инертна маса. Вече почваше да усеща как силите му намаляват. Скоро и двамата щяха да потънат надолу в безкрайния мрак и труповете им щяха да се присъединят към свитата на Нармер, която…

Изведнъж усети нещо странно. Свободната му ръка вече не трябваше със сила да си пробива път през гъстата каша на тресавището. Той преплете пръстите си още по-здраво с Тинините, придърпа я към себе си и с едно последно усилие се оттласна нагоре. В този миг главата му усети същата свобода като ръката — можеше да се движи по-свободно, без да е притисната от всички страни в калната прегръдка на Ал Суд. Докато плюеше кал и тиня, кашляше и вдишваше, издърпа Тина над повърхността. И двамата бяха покрити с черна тиня — приличаха повече на обитатели на тресавището, а не на сушата — но вече можеха отново да дишат свободно. Бяха стигнали повърхността.

Ковински беше повече от отчаян. Вече бяха минали повече от деветдесет секунди, може би дори две минути. Беше в добра форма, редовно тренираше, но въпреки това всеки атом в тялото му виеше за кислород. Той се забори още по-яростно с калта и тинята. Вече трябваше да е близо до повърхността. Трябваше! Сега очите му бяха широко отворени, не обръщаше внимание на болката. Все някаква светлинка трябва да прониква в този шибан пъкъл. Сигурно всеки момент нетърпимият мрак около него щеше да просветлее леко, после още малко, след това още малко и накрая… въздух!

Това беше единственото, което можеше да направи, за да не си отвори устата. Въздух, трябваше да се добере до въздух. Вече не усещаше как калта и тинята, и вонята проникват във всяко отвърстие и процеп, дори такива, които дори не подозираше, че притежава. Единственото, от което имаше нужда, беше въздух. Въздух!

Боже, беше толкова ужасно! Къде се намираше? Защо наоколо беше толкова черно? Защо още не беше изскочил на повърхността?

Докато махаше трескаво с ръце, те докоснаха нещо. С широко отворени, но невиждащи очи и с нос, от който се издигаха малки мазни мехурчета сред калта, той започна да опипва. Ръка, подмишница, глава. Човешки труп, на някой наскоро починал. Агонизиращият Ковински не му обърна повече внимание и продължи с усилие напред.

Сега блъскащите му ръце се удариха в нещо друго. Този път беше твърдо и гладко. Метал. Това беше — най-накрая беше стигнал до Станцията! Надеждата, която почти го беше напуснала, отново се посъживи. Още пет секунди или може би десет и ще се окаже сред печелившите. Протегна другата ръка и се опита да се ориентира в мрака, докато се готвеше да се издърпа нагоре и навън…

Тогава напипа нещо друго, закрепено към един от нитовете. Дебел къс материя, хлъзгава, с накъсани краища.

Действителността се стовари съкрушително върху му. Това не беше Станцията, а въздушният шлюз. Някак си, може би когато се блъсна в онзи дънер, беше изгубил ориентация в мрака. Беше се преобърнал и насочил обратно към дъното и към гробницата.

Не. Не! Това не може да е истина. Сигурно имаше халюцинации. Вероятно се дължеше на паниката и на липсата на кислород. Трябваше да пренебрегне тази илюзия, да се стегне и да поеме най-сетне тази сладка, сладка глътка въздух.

Той сграбчи металната колона, издърпа се нагоре, докато не я усети да се опира в гърдите му. Движенията му бяха бавни като на муха, попаднала в сладко, очите му бяха слепи — но това нямаше значение. Вече беше на повърхността. Трябваше да бъде. Отвори уста…

И за миг тя се изпълни с кал и тиня, пясък и вонлива гнилоч, по-стара и от най-старата гробница. Въпреки че вонята предизвика позиви за повръщане, изпадналият в безизходица Ковински извърши последното си действие на тази земя — вдиша я.