Линкълн Чайлд
Третата порта (51)

50.

В третото помещение беше настъпило шокирано и объркано мълчание. Портър Стоун се отпусна на колене пред огромния сандък от оникс — дали от умора или разочарование, или от някое друго чувство, не беше ясно. Той остави безмълвно двата предмета да се плъзнат на пода.

Лоугън огледа помещението — черните му повърхности проблясваха сумрачно на светлината на фенерчетата. Хвърли поглед на купчината древен коноп, разхвърляна по пода в безпорядък. Погледна към ниското ложе в дъното, покрито с красива някога покривка за легло и възглавница. Хвърли поглед и на обрамчената със злато маса, върху която лежаха грижливо подредените папируси. Погледна и малките златни кутии, които някога са били затворени, но сега бълваха съдържанието си: къдрици от мед, клин от метеорно желязо, златни нишки. Накрая очите му се спряха върху двете приспособления — не можеше да измисли как другояче да ги нарече — които лежаха до Стоун. Белият уред с формата на купа, апаратът от червен емайл. Лежаха върху торбите, изтъкани от златни нишки: мистерии на пет хиляди години, които предизвикваха зрителя да разгадае техните тайни.

Всичко изглеждаше странно до невъзможност.

Още от самото начало всичко, свързано с гробницата на Нармер, беше необичайно странно. Тя беше подобна на гробниците на владетелите стотици години след него, но същевременно по много начини бе и твърде различна от тях. Мумията му беше открита във второто, а не в третото помещение, разумът подсказваше, че последното, третото помещение ще подслонява нещо от голяма важност за задгробния живот. Въпреки това, докато оглеждаше ръкописите и парчетата метал, Лоугън не можеше да си представи какво е то.

Погледна отново към двете приспособления. Едното бяло, другото червено — точно като короните на Горен и Долен Египет.

— Корони — измърмори той.

Неговият глас пръв наруши мълчанието. Главите на всички се обърнаха към него. Само не на Стоун.

— Да? — промълви Стоун, все още с гръб към Лоугън.

— Тези две приспособления. Каквото и да са, те са предназначени да бъдат носени на главата. В края на краищата това показва и фреската на влизане в гробницата.

Стоун не отговори, просто поклати глава.

— Не може да са нищо друго, освен корони — настоя Лоугън. — Пък и цветовете отговарят. Червено и бяло. Дори слабо напомнят съставните части на двойната корона според изображението, което всички видяхме.

— Не са корони — възрази Стоун. Гласът му беше нисък, сякаш идваше от много далеч. — А резултатът от заниманията на един луд фараон. Не е чудно, че наследниците му са скъсали с неговия начин на живот.

— Признавам, странни са — съгласи се Лоугън. — Не са корони в декоративен или стилов смисъл. Но би трябвало да имат стойност, при това много висока. Защо иначе да ги слага в най-святото помещение в гробницата? Защо да ги затваря в толкова прекрасен саркофаг? Защо да стоварва толкова ужасно проклятие заради тях?

— Защото Нармер се е побъркал — каза с горчивина Стоун. — Трябваше да го предположа. Защо иначе е пожелал да бъде погребан тук, на това забравено от бога място, на много километри от собственото му царство? Защо иначе ще скъса с една традиция, която ще се възобнови чак хиляда години след него?

— Нармер е бил традицията — тихо каза доктор Ръш. — Онези след него — те са скъсали с традицията, а не обратното.

Докато траеше този спор, Тина Ромеро се беше върнала при обрамчената със злато маса и отново започна да оглежда папирусите. Изведнъж се изправи и се върна при групата.

— Мисля, че разбрах — обяви тя.

Всички глави се завъртяха към нея.

— Казвала съм го и преди — всички египетски фараони са се интересували от клиничната смърт и свързаните с нея преживявания, които са наричали „втората област на нощта“. Ако разчитам правилно тези текстове, били са нещо повече от заинтересувани. Изглежда са я практикували, или поне Нармер.

— Какви ги говориш? — изуми се Стоун. — Как можеш да практикуваш клинична смърт?

— Просто ти казвам какво пише в ръкописа — отговори тя и вдигна папируса, сякаш искаше да подчертае казаното. — Тук отново и отново се повтаря иб. Иб е древноегипетското понятие за сърце. Древните египтяни са вярвали, че сърцето, а не мозъкът, е седалището на познанията, чувствата, мислите. Сърцето е ключът към душата и е особено важно за оцеляването в задгробния живот. Обаче иб, както е описано в тези текстове, не се обсъжда в религиозен смисъл. Описва се повече като… — Тя се поколеба, търсейки подходящата дума. — Като клиничен термин. — Тина сложи ръкописа на масата. — Както казах и преди, съдържа по-скоро инструкции, отколкото заклинания.

— Инструкции? — повтори Стоун с ясно доловимо съмнение в гласа. — Инструкции за какво?

След въпроса настъпи кратко мълчание.

— Звучи парадоксално — намеси се и Лоугън, като се обърна към Ромеро. — Каза, че древните египтяни са смятали сърцето за особено важно за оцеляването в отвъдния свят?

Тя кимна.

— След като попадне в задгробния свят, сърцето на фараона се проверява, изпитва от Анубис в церемония, известна като Претегляне на сърцето. Поне по-късните египтяни са вярвали в това.

— Смъртта обаче настъпва, когато спре сърцето. Как може спрялото сърце да е от някаква полза за Нармер в следващия… — Лоугън изведнъж млъкна. — Чакай малко. Какво каза по-рано? Каза, че цялата тази гробница ти прилича на репетиция за смъртта на Нармер, за неговото преминаване в следващия свят. Нещо като суха тренировка. Така ли беше?

Ромеро кимна.

Лоугън откъсна поглед от нея и го плъзна по съдържанието на гробницата, после отново я погледна. И в този момент, съвсем неочаквано, сякаш в главата му експлодира светкавица — той разбра.

— О, господи! — прошепна. — Багдадската батерия.

Известно време никой не помръдна. В този момент, както бавно беше се отпуснал на колене, Стоун се изправи, обърна се и застана с лице към Лоугън.

— Малко преди Втората световна война — продължи Лоугън. — В едно село близо до Багдад бяха намерени артефакти. Били много стари и тяхното предназначение било неясно. Керамично гърне; меден лист във формата на цилиндър, който завършвал с желязна пръчка. И още няколко други предмета. Били забравени, докато на тях не попаднал директорът на иракския Национален музей, където били съхранени. Той публикува статия, в която развива теорията, че тези артефакти, когато бъдат напълнени както трябва с лимонена киселина или оцет, или някоя друга течност, способна да произвежда електролитно напрежение, могат да слушат като примитивна галванична клетка — батерия.

Никой не проговори. Очите на всички бяха впити в Лоугън.

— Чувал съм това — обади се Стоун. — Батерията е била малка и слаба. Може би е използвана за церемониално галванизиране на предмети със злато.

— Вярно, била е слаба — съгласи се Лоугън. — Но нищо не е пречело да не бъде.

— Исусе — възкликна Ромеро и посочи към предметите, които лежаха в краката на Стоун. — Нима искаш да кажеш…

Лоугън вдигна внимателно покрития с червен емайл предмет, който завършваше с желязна пръчка и нагънат меден лист. След това вдигна мраморния предмет с формата на купа, а дългите златни нишки се разлюляха. Много внимателно сложи червеното приспособление върху бялото. Паснаха си отлично.

— Двойната корона — възкликна Ромеро.

— Точно така — кимна Лоугън. — Но корона с много специално, божествено предназначение — допълни той. — Обърнете внимание на елементите, от които е направена. Мед, желязо, злато. И лимонов сок или оцет, с чиято помощ получавате батерия. И вероятно по-силна от онази, намерена около Багдад.

— Онази урна в ъгъла — посочи Ромеро. — Миришеше на оцет.

— А златните нишки — намеси се доктор Ръш. — Мислиш, че са служили за… електроди?

— Да — потвърди Лоугън. — Вероятно, поставени върху гърдите, са могли да спрат сърцето.

— Да спрат сърцето? — повтори Стоун. — Репетиция с костюми на смъртта…

— Може би повече от една репетиция — вметна енигмологът. — Виж допълнителните материали, складирани в тези златни кутии.

Стоун протегна ръка и Лоугън внимателно му подаде апарата корона.

— Репетиция с костюми на смъртта — повтори Стоун. После леко, почти с любов, поглади короната.

— Може да е нещо повече от това — намеси се Ромеро. — Спомнете си огромната важност, която древните египтяни са придавали на сърцето. Със спирането на сърцето и след това с пускането му отново се извършва не само подготовка за фараон Нармер, а и се потвърждава неговата божественост.

— Разбира се — съгласи се Стоун. — Това е начин да установи и да докаже своята божественост, а оттам и на неговия род.

Лоугън се вгледа в ръководителя на експедицията. През последните няколко минути гласът му беше станал по-развълнуван, по-оживен. Вярно, това не беше инкрустирана със скъпоценни камъни корона — ала в някои отношения намереното беше много по-забележително.

— Това обяснява защо „короните“ са сложени тук — каза Ромеро. — В най-святото и тайно място на гробницата — в нейната светая светих. Обяснява и ужасната клетва за прекрачването на Третата порта. Нармер вероятно се е страхувал, че ако някой друг сложи ръка на короните, ако някой друг експериментира пътя до отвъдното, може да добие неговото могъщество и дори да го измести… както на този, така и на онзи свят.

Лоугън се вторачи в двойната корона в ръцете на Стоун. Какво беше казала Дженифър при последното преминаване? „Това, което носи живот на мъртвите… и смърт на живите.“

Как може да е знаела това?

Прочисти гърлото си. В момента му беше хрумнало нещо — нещо, което не му се искаше да споменава.

Стоун го погледна, все още стискайки двойната корона.

— Джереми?

Той вдигна рамене.

— Не мога да не се запитам следното: Ако този уред е изобретение на Нармер, за да го използва в опит да научи какво ще изпита след смъртта на физическото тяло — един вид като подготовка за задгробния свят… — Той замълча. Всички погледи бяха впити в него. — Като се вземат под внимание вярванията на древните египтяни — продължи. — Имам предвид за същността на душата… може ли да са вярвали, че подобно приспособление може да освободи душата, жизнената сила от тялото — и правейки това, на мига да спечели безсмъртие?

Настъпи дълго мълчание, което неочаквано бе прекъснато от остро пиукане. Един от пазачите откачи от колана радиостанцията и я долепи до устата, после я долепи до ухото и изслуша отговора, примесен с пукота на статично електричество. После подаде радиото на Стоун.

— Доктор Стоун? — каза той. — Съобщение отгоре. Казват, че е важно.