Линкълн Чайлд
Третата порта (11)

10.

Събраха се около черния зейнал отвор на Търбуха: напрегнати, едносрични. По заповед на Валентино бяха запалени още операционни лампи на хирургическия сателит на тавана, които караха плискащата и потрепваща повърхност на разлятата река да изпъква релефно. Докато Лоугън се вторачваше в нея, му се стори, че Ал Суд е живо същество — сякаш кафеникавата му повърхност беше кожата на някакъв огромен звяр, а тяхното стоене върху му беше проява на невъобразима глупост…

И тогава един от кабелите, които влизаха в кафеникавата вода, започна да потрепва спазматично, а от радиото се понесе странно гъргорене.

Валентино се втурна към радиостанцията.

— Ехо Браво? Ехо Браво!

— Тук Ромео Фокстрот — чу се безтелесният глас на другия водолаз. — Все още няма следа от него. Тук долу е тъмно като в ада. Нищо не мога да видя…

Двама фелдшери в бели одежди се появиха с трополене — бутаха пред себе си две колички, натоварени с медицинско оборудване.

Кабелът отново потрепна и в този миг радиото също оживя.

— Тук Ромео Фокстрот. Видях го, държа го, сега изплуваме.

Изведнъж петнистата от кал и гниеща растителност вода започна да се плиска и надига. Миг след това една ръка в черна ръкавица разкъса повърхността и се хвана за едно от стъпалата на стълбата. Беше последвана от неопренова качулка и маска. Въпреки усещането за тревога, което витаеше във въздуха, Лоугън беше поразен от необичайността на гледката: изплуващият водолаз приличаше на насекомо, което се опитва да се освободи от първичната кал.

До него чакаше доктор Ръш — мълчалив и напрегнат като свита пружина. След миг се втурна напред и с помощта на един от медиците се зае да освобождава водолаза от прегръдките на тресавището. С другата ръка водолазът беше прегърнал колегата си, който слабо помръдваше. Бяха издърпани от Търбуха и спуснати на пода до отвора. Двамата бяха покрити от главата до краката с кал с консистенцията на овесена каша. Помещението замириса на разложение и мъртва риба.

— Измийте ги! — нареди Валентино.

Докато екипът се готвеше да ги изпръска с маркучите, доктор Ръш премести пострадалия на една от приготвените колички. Свали маската и неопреновата качулка, а след това със скалпел сряза неопреновия костюм от врата до пъпа. Мъжът простена и се замята, от устата му заизлиза кървава пяна.

Ръш бързо притисна стетоскоп в гърдите на мъжа.

— Той се паникьоса — каза другият водолаз, който дойде при тях, продължавайки да бърше лицето и ръцете си с кърпа. — Грешка на новак. Но при гмуркането е така, забравяш…

Ръш вдигна ръка за тишина. Той движеше стетоскопа по гърдите на мъжа и се вслушваше. Движенията му бяха резки, почти некоординирани. След миг се изправи.

— Екстравазация на въздух — обяви той, — което е довело до пневмоторакс.

— Докторе — обади се сестрата, — можем да го закараме в медицинския център, където…

— Няма време — озъби й се Ръш, докато си слагаше чифт латексови ръкавици.

Мъжът на количката се гърчеше, посягаше към гърлото си и издаваше неразбираеми звуци.

Ръш се обърна към фелдшерите.

— Обдишването с игла ще бъде недостатъчно. Единствената ни възможност е торакоскопия. Дай ми торакоскопа.

Лоугън наблюдаваше със смесица от изненада и мрачно предчувствие. До този момент Итън Ръш беше въплъщение на спокойна самоувереност. Ала внезапната поява на трескави движения, нетърпението и излаяните заповеди — това беше един Ръш, какъвто не беше виждал досега.

Единият от медиците се обърна към количката с материали, а Ръш почисти област под лявата ръка на водолаза с йодин, сложи местна упойка и след това, с друго рязко движение на скалпела, направи срез между ребрата с дължина два и половина сантиметра.

— Побързай с торакоскопа — подвикна той през рамо.

Фелдшерът го донесе, като развиваше пътем стерилната опаковка. Ръш клекна пред мъчещия се мъж и внимателно пъхна тръбата в разреза, който беше направил. После провери още веднъж как я е поставил, изръмжа и се изправи.

— Дренаж на гърдите — изкомандва той.

Вторият фелдшер добута стойка със син пластмасов уред, който приличаше на монитор за следене на кръвното. На него имаше четири вертикални датчици и две прозрачни пластмасови тръби, които излизаха от горната му част.

— Възвратният клапан за контрол на засмукването? — излая Ръш.

— Включен.

— Напълни водната пломба до два милиметра.

— Да, докторе.

Докато фелдшерът наливаше вода в уреда, Лоугън видя, че резервоарът посиня. Междувременно Ръш закачи една от тръбите към торакоскопа, който беше пъхнал в гърдите на водолаза. Лоугън погледна мъжа — вече не се мяташе силно, движенията му бяха некоординирани.

— Катетърът е на място — обяви доктор Ръш. — Започваме всмукването. Налягане минус двайсет милиметра воден стълб. — Той натисна бутона, а след това започна да върти възвратния клапан, закрепен на кутията на уреда. Веднага течността в камерата за контрол на всмукването започна да бълбука. Ръш завъртя още възвратния клапан — бълбукането се засили. Тръбата, излизаща от торакоскопа, започна да се пълни със смес от кръв и вода.

— Ако успеем да извадим бързо течността от гръдната кухина, дробовете могат да спаднат от само себе си — обясни Ръш на фелдшера. — Няма време за операция.

Голямото помещение потъна в тишина. Чуваше се само сумтенето на машината и бълбукането на водата в тръбата.

Ръш местеше очи от мъжа към водната пломба и обратно с нарастващо вълнение.

— Изпада в цианоза — извика той. — Увеличи налягането на минус петдесет милиметра воден стълб.

— Толкова високо равнище…

Ръш се обърна към фелдшера.

— Мамка му, просто го направи! — След това заобиколи носилката, отвори устата на изпадналия в безсъзнание водолаз и започна да му прави изкуствено дишане. Минаха петнайсет секунди. След това трийсет. Водолазът изведнъж трепна, крайниците му се размятаха, той започна да кашля вода и кръв, после пое дълбоко и неравно дъх.

Ръш бавно се изправи. Огледа водолаза, а после хвърли поглед на водната пломба.

— Върни на минус двайсет милиметра — измърмори.

След това се извърна и огледа насъбралите се, докато сваляше латексовите ръкавици.

— Дръж под око камерата за събиране на всмуканата течност. Аз ще отида да приготвя медицинския център, за да му направим пълен преглед. — И без да каже нищо повече, се обърна и тръгна да излиза от помещението на Търбуха.

Когато наближи обяд, Лоугън усети, че краката му, докато обикаляше наоколо, за да се успокои, неусетно са го довели пред медицинския център.

Стори му се по-голям от необходимото, ако в проекта наистина участваха само сто и петдесет души, но после се сети колко далече са от всяка помощ. Центърът беше тих, почти сънлив. Лоугън пое по централния коридор, като хвърляше поглед в отворените врати. Една жена в сестринската стая вписваше нещо в листа, захванати с клипс. Той мина край голям открит район, на който имаше табелка „Наблюдение“. Раненият водолаз беше тук, заобиколен от различни диагностични машини.

Лоугън продължи и спря пред следващото помещение. Това, изглежда, беше кабинетът на Ръш. Лекарят беше вътре, с гръб към вратата, говореше в диктофон.

— През отвора в гръдната кухина беше пъхнат катетър и напрегнатият пневмоторакс беше облекчен преди състоянието да се влоши в междустенно изместване или въздушна емболия — обясни той, — всяко от които можеше да доведе до летален изход заради факта, че при тези обстоятелства щеше да е немислимо…

Доловил нечие присъствие в кабинета, лекарят изключи диктофона и се обърна. Лоугън се стресна от гледката: лицето му беше сиво, очите му — подпухнали и зачервени. Изглеждаше така, сякаш беше плакал.

Ръш се усмихна леко.

— Джереми, заповядай, седни.

— Добра работа — похвали го Лоугън.

Усмивката избледня.

— Интересен начин да посрещаш гости, нали?

Лоугън кимна.

— Да, да станеш свидетел на подобно произшествие…

— Произшествие — повтори Ръш. — Още едно произшествие. — За миг се замисли и потъна в мълчание. След това лицето му леко се проясни. — Съжалявам, че трябваше да ме видиш… такъв.

— Ти спаси човешки живот.

Ръш махна с ръка, сякаш искаше да отпъди подобна мисъл.

— От преживелицата с жена ми се занимавам само с хора, които са измамили смъртта. Тук за пръв път се наложи да се справя с извънредно положение и пациент в смъртна опасност, откакто… откакто докараха Дженифър в спешното отделение на болница „Провидънс“. Не знаех, че ще ми се отрази по такъв начин. — Той замълча и погледна Лоугън. — Джереми, не бих го казал пред никого другиго, но се надявам Портър Стоун да не е направил грешка, като ме взе за главен лекар на експедицията.

— Не е направил грешка. Избрал е отличен лекар. Ще поживеем и ще видим, но се надявам, че това ще си остане единственото произшествие, с което ще се сблъскаш. А сега, какво ще кажеш да обядваме, преди да се изправя пред Тина Ромеро?

Друга, вече искрена усмивка, се появи на лицето на Ръш.

— Дай ми пет минути, за да довърша доклада. След това съм на твое разположение.