Линкълн Чайлд
Третата порта (36)

35.

Обстановката изглеждаше непроменена: същата слабо осветена стая за наблюдение с единично легло и внушителен брой медицински апарати. Носеше се същата смесена миризма на сандалово дърво и смирна; мониторите пак пиукаха тихичко. Същото голямо лъснато огледало отразяваше малките примигващи светлинки. Дженифър Ръш лежеше на леглото отново под въздействието на пропофол и дишаше плитко.

Единствената разлика беше, помисли си Лоугън, че тази сутрин бяха осквернили гробницата на фараон Нармер.

Наблюдаваше как Ръш закрепва електродите на слепоочията й, как й би бензодиазепин, а след това мина през процедурата по хипнотизирането. Усещаше в себе си голямо напрежение, голямо нежелание да преживее наново травмата от първото преминаване. Този път обаче злокобното влияние, което беше почувствал тогава, макар още да присъстваше, изглеждаше някак далечно — дори едва доловимо.

Вратата се отвори безшумно и влезе Тина Ромеро. Кимна на Ръш, усмихна се на Лоугън и безмълвно дойде да застане до него.

Ръш изчака, докато жена му се размърда и дишането й стана тежко. Тогава пусна диктофона.

— С кого разговарям? — попита той.

Този път отговорът дойде незабавно.

— Говорителят на Хор.

— Как се казваш?

— Онзи… чието име не бива да се казва.

Тина се наклони към Лоугън и зашепна в ухото му:

— Някои учени предполагат, че когато Нармер станал фараон и се обожествил, забранил да се произнася името му под заплахата от смъртно наказание.

Ръш се наведе към проснатото възнак тяло на жена си и попита тихо:

— Чия е фигурата, която охранява гробницата?

— Ти… си ме осквернил. — Този път гласът не беше гневен. Звучеше по-скоро тъжно, почти страдалчески. — Ти си осквернил свещения ми дом.

— Кой е пазачът? — попита Ръш отново.

— Ядящият души. Онзи, който пребивава в десетия пояс на нощта. Работникът на Ра.

— Кой е…

— Той ще дойде за вас, осквернителите. За вас, неверниците. Крайниците ти ще… бъдат откъснати от тялото и родословието ти прекъснато. Геб ще стъпи на главата ти… Хор ще те порази…

— Какви бяха онези неща на изображението в гробницата? — попита Ръш, като се стараеше гласът му да звучи безстрастно. — Онези неща върху главата на мъжа?

Кратко мълчание.

— Онова, което носи живот на мъртвите… и смърт на живите.

Ръш заговори още по-тихо.

— Какво можеш да ми кажеш за Втората порта?

— Отчаяние… твоят край идва бързо с… ноктести крака.

След като каза това, Дженифър Ръш въздъхна дълбоко, обърна лице към стената и застина неподвижно.

Ръш изключи диктофона, пъхна го в джоба си, след това започна внимателно да преглежда жена си. Смръщи се и се обърна, за да огледа грижливо мониторите.

— Какво има? — попита Лоугън.

— Не съм сигурен — отговори Ръш все още втренчен в различните индикатори на жизнените й цикли.

— Геб ще стъпи на главата ти — повтори Тина. — Звучи като перифраза на Текстовете от пирамидите. Стих трийсет и пети или и шести. Поне така мисля. Дженифър как би могла да знае за тях?

— Текстове от пирамидите? — не разбра Лоугън.

— Най-старите религиозни документи в света. Това са заклинания и проклятия от епохата на Старото царство, които можело да бъдат произнасяни само от царски особи.

— Нармер — измърмори Лоугън.

— Ако това е вярно и те са от неговото време, значи текстовете са дори по-стари, отколкото учените смятат. С почти седемстотин години.

— За какво става дума в тези текстове?

— За съживяване на тялото на фараона след неговата смърт, защита на трупа му от разрушение, опазване на неговата безопасност в следващия свят — все неща, които засягат древните египетски владетели.

Лоугън осъзна, че шепнат.

— Тя какво каза за барелефа на стената?

— Че носи живот на мъртвите и смърт на живите — отговори Тина.

— Според теб какво значи това?

— Може би нищо. От друга страна, египетските фараони са били омаяни от клиничната смърт — преживяване, което наричат втория пояс на нощта.

— Втори пояс на нощта — измърмори Лоугън. — Дженифър май спомена нещо за пояс на нощта.

Ръш вдигна очи от уредите и погледна към тях.

— Тина, би ли ни извинила за минутка? — попита той. — Трябва да поговорим с Джереми.

Младата жена вдига рамене и тръгна към вратата. С ръка на топката се обърна.

— Надявам се, че за последен път я караш да преживява това — каза на Ръш. След това излезе и затвори тихо вратата след себе си.

В тишината, която последва, Лоугън погледна въпросително лекаря.

— Този път й трябва повече време да се върне — обясни той. — Не съм сигурен защо.

— Колко време й трябва обикновено?

— Съвземаше се почти веднага. Но при последното преминаване, на което ти стана свидетел, трябваха й почти десет минути, за да излезе напълно от хипнозата. Това е необичайно.

— Не може ли да й дадеш нещо?

— По-добре да не го правя. В центъра никога не се е налагало да използваме медикаменти за това. Пропофол е толкова кратко действащ хипнотик^[1], че тя вече трябваше да е в пълно съзнание.

Настъпи мълчание. После Ръш понечи да се плесне по челото, явно сетил се нещо, сетне бръкна в джоба на престилката си и извади един диск.

— Както поиска: досиета на пациенти, клинични тестове, резултатите от нашите експерименти. Отнасяй се към тях като към поверителна информация.

— Ще го направя. Благодаря.

Лекарят погледна отново към жена си. Сякаш обзети от една и съща мисъл, двамата мъже се приближиха към горния край на леглото.

— Мисля да проведа един сеанс с нея — каза Лоугън. — Утре, ако нямаш нищо против.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.