Линкълн Чайлд
Третата порта (5)

4.

Лоугън отстъпи крачка назад. Видя как ръката на Ръш се протяга успокоително към лакътя му и инстинктивно я отблъсна. Шокът вече преминаваше, заместен от любопитство.

— Доктор Лоугън — обърна се към него Стоун. — Съжалявам, че ви изненадах по този начин, но вярвам, разбирате, че съм принуден да не се набивам в очи.

Той се усмихна, но очите му останаха сериозни. Те бяха много по-пронизващи и ярки, отколкото поантилистката^[1] снимка на корицата на „Форчън“ беше успяла да предаде. В тях гореше не само буен интелект, но и неутолим глад — за находки или богатство, или може би просто за знания, Лоугън не можеше да определи. Мъжът се оказа по-висок, отколкото очакваше. Ала тялото под широките арабски одежди беше толкова слабо, колкото снимките в пресата подсказваха.

Стоун кимна на Ръш. Когато лекарят се обърна да заключи вратата, той стисна ръката на Лоугън и го покани с жест да седне. Лоугън не можа да извлече някакво определено впечатление от ръкостискането — само усещането за буйна енергия, която бликаше от това мършаво тяло и лице с почти женствени черти.

— Доктор Стоун, не очаквах да ви срещна тук — каза той, докато сядаше. — Смятах, че се държите настрани от вашите проекти.

— В това исках да повярват хората — отговори Стоун. — И през по-голямата част от времето наистина е така. Човек обаче трудно се отказва от старите си навици. От време на време, както сега, не мога да устоя на желанието малко да покопая, да си изцапам ръцете.

Лоугън кимна. Напълно го разбираше.

— А и между другото, предпочитам да говоря лично с ключови членове от нов екип, особено при толкова важен проект като този. Пък и бях любопитен да се срещна лично с вас.

Лоугън знаеше, че сините очи още го проучват. В тяхната настойчивост имаше нещо почти безмилостно: срещу него седеше човек, който беше взел мярката на много и много хора.

— Значи съм ключов член на екипа? — вдигна вежди Лоугън.

Стоун кимна.

— Естествено. Честно казано обаче, не съм очаквал да се запознаем. Вие сте нещо като късно попълнение.

Ръш седна на стол от другата страна на масата срещу тях. Стоун бутна настрана свитъка, който четеше, и откри тясната папка под него.

— Разбира се, познавам работата ви. Прочетох монографията ви „Неживите от Трондхайм“.

— Беше интересен случай. Още по-хубаво беше, че ми разрешиха да публикувам. Толкова рядко ми разрешават.

Стоун се усмихна.

— Е, доктор Лоугън, ето че вече имаме нещо общо.

— Моля, нека си говорим на ти. Та какво е общото между нас?

— Пембриджката колесница.

Лоугън чак се изпъна от изненада.

— Да не искаш да кажеш, че си чел…

— Прочетох я.

Лоугън погледна ловеца на съкровища с още по-голямо уважение. Пембриджката колесница беше едно от по-малките, но исторически по-важни открия на Стоун: погребална пещера в Уелс, в която намери останки, за които всички се съгласиха, че принадлежат на английската кралица от първи век Боадицея. Бяха я намерили погребана в древна бойна колесница, заобиколена от оръжия, златни гривни и други дребни предмети. С това откритие Стоун беше разбулил загадка, която от векове измъчваше английските историци.

— Както знаеш — продължи Стоун, — ученият елит винаги е поддържал тезата, че Боадицея е била убита от римските легиони в Екзетър или Уоруикшър, обаче в дисертацията си ти доказа, че е оцеляла в тези битки и по-късно била погребана с пълни воински почести. Това ме отведе в Пембридж.

— Въз основа на движенията на римските групи за издирване далече от римския път между Кентърбъри и Сейнт Олбанс — каза Лоугън. — Предполагам, че би трябвало да се чувствам горд. — Беше наистина впечатлен от съобразителността на Стоун.

— Не те повиках тук, за да разговаряме за това обаче. Исках просто да разбереш в какво се забъркваш. — Стоун се наведе към него. — Няма да искам да подпишеш клетва с кръв или нещо също толкова драматично.

— Радвам се да го чуя.

— Защото на хора с твоя занаят може да се има доверие, че ще пазят тайна. — Стоун се облегна. — Чувал ли си за Флиндърс Питри?

— Египтологът? Той открил Новото царство^[2] в Тел ел-Амарна, нали? И стелата на Мернетап между останалите му открития?

— Точно така. Браво! — Стоун и Ръш размениха многозначителен поглед. — Тогава вероятно знаеш, че той е сред най-редките египтолози: истински учен, надарен с неутолим глад за знания. В края на деветнайсети век, когато всички като бесни разкопават съкровища, той търси нещо друго — знания. Обичал да се отклонява от очевидните места за разкопки — пирамидите и храмовете, и търсел далеч нагоре по Нил парченца от глинени съдове и керамични плочки с пиктограми. Той направи египтологията в много отношения уважавана наука, като обезкуражи ограбването и нехайното документиране.

Лоугън кимна. Казаното досега беше относително общоизвестно.

— През 1933 година Питри вече е великият дядо на британската археология. Кралят го прави рицар. Той самият предлага да завещае главата си на Кралското хирургическо училище, за да може на спокойствие да бъде изучен блестящият му мозък. Той и съпругата му се оттеглят да живеят в Йерусалим, за да може да прекара последните си години сред древните руини, които през целия си живот толкова е обичал. И така свършва тази история.

За известно време в архива се възцари мълчание. Стоун извади мръсните очила, повъртя ги в ръце и после ги остави на масата.

— Всъщност тя не свършва. Защото през 1941-ва, след години заседнал пенсионерски живот, Питри неочаквано напуска Йерусалим и поема за Кайро. Не казва нищо на колегите си от Британското училище за археология за тази негова нова експедиция — не може да има съмнение, че е било експедиция. Взема възможния минимум работници: двама или трима най-много. И то, подозирам, заради възрастта и нарастващата му несигурност. Не отправя искания за финансиране; изглежда, е продал няколко от най-ценните си артефакти, за да финансира експедицията. Нищо от ставащото не било в характера на Питри. Най-странното от всичко е неговото бързане. Той винаги е бил известен с внимателната си и добре обмислена работа. Но това пътуване до Египет, когато Северна Африка вече е потъвала в пъкъла на войната, е пълна противоположност на обмислена работа. Изглежда трескава — едва ли не плод на отчаяние.

Стоун замълча, за да отпие от малката кафена чашка. Полъхна аромат на кафе с кардамон.

— Не е известно къде е отивал Питри и защо. Онова, което се знае, е, че след пет месеца се връща в Йерусалим, сам, без средства. Не искал да каже къде е бил. Изглеждал отчаян, а пътуването отслабило и без това вече крехката му физика. Не след дълго, през 1942-ра, умира в Йерусалим, докато събирал средства за още едно пътуване до Египет.

Стоун остави чашката върху глинената подложка, след това стрелна с поглед Лоугън.

— Всички тези сведения не са включени в официалната информация — реагира той. — Как успя да се добереш до тях?

— Как се добирам до какво ли не, доктор Лоугън? — Стоун разтвори ръце. — Надничам в тъмните кьошета, където другите не си правят труда да търсят. Ровя се из частни и обществени архиви в преследване на изгубен документ, случайно пъхнат зад останалите и по-късно забравен. Изчитам всичко, до което мога да се докопам — както например, бих си позволил да посоча, странни дисертации.

Лоугън сложи ръка на сърцето и се поклони престорено.

— Хората дрънкат за „дара на Мидас“ — продължи Стоун презрително. — Ама че глупост! Няма никакви тайни, само здрава работа. Богатството, което спечелих от испанските кораби, ми позволи да върша нещата по моя си начин: да изпращам учени и изследователи по всички краища на света, с цел да търсят онази омагьосваща празнина в историческите хроники, късчето древен слух, който може да се окаже интересен и може би нещо повече от просто интересен.

Горчивината изчезна от гласа му толкова бързо, колкото се беше появила.

— В случая с Флиндърс Питри се сдобих с един опърпан дневник, закупен като част от цял куп вещи на един битпазар в Александрия. Дневникът е воден от един от научните помощници на Питри през последните му години в Йерусалим. Млад мъж, който не бил поканен да тръгне с тази последна експедиция и заради това от яд постъпва в армията. Загива в битката за прохода Касерин^[3]. Разбира се, историята, описана в дневника му, засили моя интерес до крайност. Какво може да е обсебило Питри толкова — човек, когото не го е било грижа за съкровища и вече си е бил спечелил голяма научна слава, да не говорим за правото да се наслаждава на спокойни старини — че да го накара да зареже удобствата на собственото жилище и да влезе във военна зона на почти деветдесетгодишна възраст? Пълна мистерия. — Стоун замълча. — Докторе, трябва да знаеш, че имам сто или по-скоро двеста подобни мистерии, които ме чакат в мазето на моята научна лаборатория в Кент. Някои съм открил аз; за откриването на други съм платил добре. И всичките са интересни. Времето ми обаче не е безкрайно. Никога не се посвещавам на проект, докато не съм сигурен, че разполагам с достатъчно сведения, които да ми гарантират успеха.

„Дарът на Мидас“, помисли си Лоугън. А на глас отбеляза:

— От казаното съдя, че този научен помощник на Питри не е имал последната дума по темата?

Стоун отново се усмихна, без да отмества очи от Лоугън — пак този вторачен, преценяващ поглед.

— Икономката на Питри. Един от помощниците ми научи за нейното съществуване, научи къде живее и в един хоспис в Хайфа разговаря с нея малко преди смъртта й. Това се случи преди шест години. Говорела несвързано, била доста умопомрачена. При внимателното разпитване, все пак ясно си спомнила специално един следобед през 1941-ва, когато Питри показвал част от огромната си колекция на някакъв гост. Гостът бил незначителен, но Питри често забавлявал хората по този начин. Както и да е, икономката си спомнила ясно, че в този ден Питри и гостът му разглеждали съдържанието на плетена кошница, в която имало находки от едно от първите пътувания на египтолога нагоре по Нил. Внезапно Питри се изправил и застинал, сякаш бил ударен от гръм. В продължение на цяла минута заеквал. След това с помощта на някакво измислено извинение се отървал от госта си. После затворил и заключил вратата на кабинета си — нещо, което никога преди не бил правил. Затова икономката си спомняла случилото се. След няколко дни заминал за последен път за Египет.

— Значи е намерил нещо — подхвърли Лоугън — в склада си с артефакти?

Стоун кимна.

— Нещо, което е лежало през цялото време пред очите на всички. Вероятно никога не е било внимателно проучвано до деня, когато дошъл този гост. Питри бил натрупал такава голяма сбирка, че едва ли е знаел какво точно притежава.

— След като сме тук, предполагам, че си намерил този артефакт.

— Да, намерих го — бавно произнесе Стоун.

— Мога ли да попитам как?

— Не може! — Макар да беше изречен шеговито, отговорът съвсем не прозвуча така. — Моите методи, как да кажа, са лични. Достатъчно ще бъде да отбележа, че беше дълго, неприятно, досадно и скъпо търсене. Както можеш да предположиш, похарчих доста, за да намеря дневника и икономката, но похарчих двайсет пъти повече, за да науча какво е намерил Питри в този ден през 1941-ва. Готов съм да споделя артефакта с теб. Но за кратко. — Стоун посегна към чашката с кафе и я вдигна до устата си.

Лоугън зачака, предполагайки, че Стоун ще извади грижливо затворена кутия за експонати или че Ръш ще донесе предмета от някой от прашните и тъмни ъгли на архива. Но вместо това Стоун отпи от малката чашка. След това кимна към изтърваната подложка на масата, сега изцапана с едва забележим влажен кръг от дъното на чашката.

— Вземи го.