Линкълн Чайлд
Третата порта (54)

53.

Лоугън не знаеше дали е бил в безсъзнание час или цял ден. Щом отвори очи и се опита да се надигне и седне, като клатеше глава, за да я проясни, осъзна, че са минали само няколко секунди. Гробницата кънтеше от високите викове и тропота на бягащи крака. Няколко аварийни лампички бяха заработили, потапяйки помещението в червеникава погребална светлина. Ръш се беше навел над него, масажираше китките му и се опитваше да го изправи на крака.

— Хайде, Джери, ставай — подканяше го той. — Трябва да се махаме оттук.

Гробницата беше започнала да се пълни със задушаващ остър дим. Във въздуха се усещаше странна миризма — смесица от вонята на горяща гума, озон и заплашителната сладникава смрад на метан.

— Какво става? — изкрещя един от общите работници с писклив, истеричен глас. Имаше порезна рана на темето и кървеше обилно.

„Какво става?“ Спомни си словата от проклятието на Нармер: „Всеки човек, който посмее да влезе в моята гробница или направи нещо злонамерено на вечното жилище на моята земна форма, със сигурност ще загине бързо. Ако премине през Първата порта, ще се напука основата на къщата му, а семето му ще пада на изсъхнала земя. Кръвта и крайниците му ще се превърнат в пепел, а езикът му ще се разцепи в устата. Ако премине през Втората порта, мрак ще го последва, а змията и чакалът ще го преследват. Ръката, която докосне безсмъртната ми форма, ще гори с неугасим огън. Но ако някой в своето безразсъдство премине през Третата порта, тогава черният бог на най-дълбоката яма ще го грабне, а крайниците му ще бъдат запратени в най-далечните ъгли на земята. И аз, Нармер Безсмъртния, ще измъчвам него и неговите ден и нощ, будни и заспали, докато лудостта и смъртта се превърнат в техен вечен храм.“

— Това е жената на Нармер — измърмори той. — Нитхотеп. Опитва се да опази своето безсмъртие, като зарие гробницата. Гробницата, която е откраднала от своя съпруг. Всичко се повтаря отново. Пак иска да убие всички, които ще се опитат да завладеят короната. Царицата действа с малко помощ от Дженифър Ръш.

Лоугън осъзна, че само си е помислил това, а не го е казал на глас. Итън Ръш още стоеше до него и го подканяше да се изправи. С усилие се надигна на крака; светът около него се залюля, но след малко се успокои. Ръш се вгледа настойчиво в очите му, изръмжа и тръгна напред, към изхода на гробницата.

Напуснаха ебонитовия кошмар на третото помещение, минаха през второто и се озоваха в просторното първо. Тук целият екип се беше струпал около въздушния шлюз. Аварийното осветление не работеше и неколцина бяха светнали фенерчетата си, жълтите снопове светлина режеха започналия да става тежък въздух. Много радиостанции работеха, изпълвайки звуковия фон с електронни пукания. Лоугън различи фигурата на Стоун, застанал в подножието на наклонената Пъпна връв, за да насочва хората да започват да се катерят. Един от пазачите подкани Стоун също да се качи и след малко той отстъпи пред настояванията и се нареди втори на опашката. След него застанаха двамина от техниците. Единият от общите работници, онзи, който се казваше Ковински, се промъкна в началото на опашката и трескаво започна изкачването към повърхността въпреки гневните викове на Валентино, застанал в края.

Прекрачвайки напред заедно с останалите, Лоугън мина през тежкия въздушен шлюз, монтиран върху обработения гранит на входа към Нармеровата гробница, и стъпи върху метала, от който беше направена външната платформа на шлюза. Тина Ромеро вървеше пред него; тя се обърна, стрелна го с бледа усмивка и започна да се изкачва. Той хвана първата ръкохватка, вдигна крак, готов да го сложи на стъпалото и да тръгне нагоре, но се закова на място.

По протежение на жълтата Пъпна връв, която обикновено беше толкова подредена, цареше бъркотия. Дебелите кабели, които се спускаха по страните й, се бяха откачили и висяха от подпорите като разкъсани вътрешности. Дървените рамки бяха строшени на няколко места, застъпващите се шестоъгълни греди сега се бяха превърнали в купчини дървени парчета. Катерачите пред него трябваше внимателно да си подбират пътя между тях. От отвора на Търбуха бяха спуснати аварийни въжета, но заради бъркотията от дърво и кабели от тях нямаше почти никаква полза. В далечината — в горния край на Пъпната връв — на Лоугън му се стори, че вижда самия отвор на Търбуха; изглеждаше почернял и изкривен. Металните му краища бяха странно накъдрени, сякаш от мощта на силна експлозия. Разстоянието обаче беше прекалено голямо, а въздухът твърде наситен с пушек, за да бъде сигурен какво е видял.

Всъщност причината да замръзне на място беше самата Пъпна връв. Жълтата й кожа, която обикновено беше гладка и опъната, сега бе изкривена грозна маса от движещи се бръчки и вдлъбнатини. На местата, където дървените подпори бяха частично рухнали, стените притискаха страховито десетината души пред него, които се движеха в нишка един след друг към повърхността. Огромната тежест на Ал Суд я притискаше от всички страни, проверяваше устойчивостта на повредената тръба и търсеше начин, какъвто и да е, за да…

Лоугън усети някой да го докосва по рамото.

— Хайде, човече — чу гласа на Валентино да го подканя. — Побързай! Давай нагоре!

Ромеро беше вече на няколко метра над него. Лоугън се насили да гледа само ръкохватките и стъпалата, а не онова, което беше над него, и да започне да се изкачва. Решително престана да гледа нагоре, следеше с поглед само ръцете и краката си — първо лявата ръка, после десния крак, след това дясната ръка и левия крак. С периферното си зрение видя друг техник да стъпва на най-ниското стъпало и да започва да се катери…

В този момент удари главата си в крака на Ромеро. Без да се замисля, погледна нагоре, за да види какво беше спряло движението към Търбуха.

Докато го правеше, чу ахкания и псувни от катерачите над него.

Погледна покрай Тина и сърцето му се сви. На около шест метра над главата му, близо до отвора на Търбуха, ръбовете на строшена на две подпора, остри като ножове, се притискаха към издуващата се навътре стена на Пъпната връв, а материалът, от който беше направена, вече беше отслабен от взрива, причинил това опустошение. Докато гледаше ужасен и омагьосан, жълтата материя докосна острите ръбове на гредата. Започна да се оформя срез; първо малък, после бързо започна да расте, когато външното налягане на тресавището напипа слабото място и се възползва от него.

— Не! — изрева Ковински над главата му. — Исусе, не!

В този миг със странен звук, наполовина въздишка и наполовина писък, стената на Пъпната връв се разпра. На мига тресавището започна да се излива вътре — помитаща всичко водна стена. Ал Суд се стоварваше върху им. Под неустоимото налягане Пъпната връв започна да се разпада от горе до долу — дълъг черен шев се плъзгаше със смайваща скорост към дъното, вонящата тиня нахлуваше вътре и летеше надолу. От катерачите над главата му се носеха викове и писъци — какофония от удивление и ужас.

Лоугън стори единственото, което му хрумна. Инстинктивно протегна ръце нагоре и хвана Тина Ромеро през кръста, след това се пусна от стъпалата и покрай катерещия се нагоре техник се плъзна надолу, докато стъпиха върху платформата на въздушния шлюз.

Тя се задърпа в ръцете му.

— Какво правиш? — изпищя египтоложката.

— Тина! — надвика той протеста й. — Затвори си очите!

Чу се шум като от водопад; усетиха странен трус като при земетресение; после студена въздушна вълна, сякаш идваше влак в метрото — и изведнъж бяха обгърнати отвсякъде от задушаващ, объркващ мрак.