Лорън Оливър
Пандемониум (25)

Сега

Раят е топла вода. Раят е сапун.

Подслона — така се нарича базата — има четири помещения: кухня, голям, почти колкото останалата част на къщата склад и спално помещение, наблъскано с набързо сковани нарове. Четвъртото помещение е за къпане. Върху висока платформа е поставена решетка, а върху нея — различни по големина метални съдове, служещи за вани. Под решетката има гладка каменна основа и стари, станали на въглен парчета дърво — останки от огъня, който палехме тук през зимата, за да затоплим едновременно водата и въздуха.

След дълго опипване в тъмното намирам фенерче и паля огън с останалите в ъгъла на склада дърва, а Джулиан взима газовия фенер и тръгва да разглежда останалата част от къщата. Вадя вода от кладенеца, но съм прекалено изтощена, затова пълня ваната само наполовина. Ръцете ми се разтреперват, преди да довърша, и си казвам, че това ще е достатъчно да се изкъпя.

Взимам от склада сапун, дори намирам истинска хавлиена кърпа. От полепналата по кожата мръсотия ме сърби ужасно. Прахта се е набила навсякъде — в очите, в носа ми, дори и по миглите.

Преди да се съблека, викам:

— Джулиан?

— Да?

Гласът му се чува отдалече, доколкото мога да преценя, идва от спалното помещение.

— Стой, където си. Чуваш ли?

Банята няма врата. Няма смисъл от нея, а в Пустошта онова, от което няма смисъл, не се строи и не се прави.

Минава време, преди да чуя отговора му:

— Добре.

„Какво ли си мисли сега?“, питам се аз. Гласът му долита до мен някак висок, напрегнат, но може да си е нормален, а ламаринените и дъсчените стени да го променят.

Оставям пистолета на пода и свалям дрехите, наслаждавайки се на тежкия звук от падането на дънките на пода. Оглеждам се и в първия момент не мога да позная тялото си. Някога бях закръглена и мека въпреки мускулите на бедрата от бягането. Коремът ми беше издут, гърдите — тежки и пълни.

Сега всичко се е свило. Приличам на върлина. Гърдите ми са толкова малки, че могат да минат за пъпки. Кожата ми е нашарена от всякакви рани и драскотини. Дали ще ме хареса Алекс, ако ме види сега? Дали Джулиан ме намира за хубава?

Изхвърлям и двата въпроса от главата си като ненужни и ненавременни и се заемам със себе си. Търкам до червено всеки сантиметър от кожата, почиствам под ноктите, зад ушите и вътре в тях. Спирам се подробно между пръстите и между бедрата. Насапунисвам косата и оставям пяната да влезе в очите ми. Когато най-после се изправям, хлъзгава като риба от сапуна, по стените на ваната има черна линия от мръсотията. Мислено благодаря, че моите хора не са поставили огледала и мога да се видя само във водата. Отражението ми прилича на сянка, но това ми е достатъчно, не искам подробности.

Подсушавам се и обличам чисти дрехи — клин, плътни чорапи и суитчър. Топлата вода ме освежава и връща живота в мен. Чувствам се достатъчно силна, за да извадя още вода от кладенеца и да напълня друга вана за Джулиан.

После излизам от банята и го намирам в склада, приклекнал до един от ниските рафтове. Някой е оставил там десетина книги, всичките забранени. Джулиан разлиства една от тях.

— Твой ред е — казвам.

Той подскача и затваря рязко книгата. Изправя се, обръща се към мен и ме поглежда виновно. Когато вижда, че съм аз, погледът му изведнъж се променя, но не мога да определя по какъв начин.

— Няма проблем — успокоявам го бързо. — Тук можеш да четеш всичко, което си поискаш.

— Аз… — започва той, но засича и поклаща глава. Продължава да ме гледа с онзи странен, неопределим поглед и изведнъж ми става горещо. Сигурно водата е била прекалено топла. — Спомням си тази книга — казва накрая той, но ми се струва, че не това са думите, които искаше да каже. — Виждал съм я в кабинета на баща ми. В тайния му кабинет.

Кимам разбиращо. Той поднася книгата към очите ми и аз прочитам заглавието й: „Големите надежди“ от Чарлз Дикенс.

— Не съм я чела още — признавам си. — Так все повтаряше, че е една от любимите му…

Казвам го и веднага си прехапвам езика от яд. Не биваше да произнасям името на Так пред него. Не че му нямам доверие, ето, пускам го в нашата база, но той все пак е Джулиан Файнман, а за да успее, Съпротивата трябва да остане в тайна.

Слава богу, мислите на Джулиан са другаде и той не обръща внимание.

— Брат ми… — казва той, задавя се и започва отново. — Намерих тази книга при вещите на брат ми. След смъртта му. Не знам защо се разрових в тях. Нямам представа какво съм търсил.

„Път към него“, си казвам наум, но не го споделям на глас.

— Задържах я. — Той повдига едното ъгълче на устните си в горчива усмивка. — Разрязах дюшека и я криех там, за да не я намери баща ми. И започнах да я чета.

— Хубава ли е? — питам аз.

— Пълна е със забранени неща — произнася бавно Джулиан, сякаш претегля всяка дума. Погледът му бяга от мен и за миг стаята се изпълва с напрегната тишина. После очите му отново се връщат при моите и този път усмивката му е лека и приятна. — Да. Много е хубава. Велика книга.

За моя изненада се засмивам. Може би заради начина, по който го каза — разпръсна напрежението и направи нещата леки и приятни. С Джулиан бяхме отвлечени. Бяхме бити и гонени. И няма как да се приберем у дома. Идваме от два различни свята и принадлежим на различни каузи. Но въпреки това усмивката му казва, че всичко ще бъде наред.

— Напълних ти ваната. Водата сигурно се е стоплила. Вземи си чисти дрехи. — Посочвам към педантично подредените рафтове с табелки над тях: „Мъжки дрехи“, „Женски дрехи“, „Детски обувки“. Работа на Рейвън, естествено.

— Благодаря.

Той грабва една нова риза и панталони и след кратко колебание връща „Големите надежди“ сред другите книги. Изправя се и, притиснал дрехите до гърдите си, казва:

— Знаеш ли, тук не е толкова лошо.

— Правим каквото можем — свивам рамене, но вътрешно съм поласкана.

Той тръгва към банята, но когато стига до мен, спира изведнъж и мускулите му се втвърдяват. Забелязвам как тялото му потръпва и за един ужасяващ миг си казвам: „Божичко, ще получи пристъп!“ Но той казва просто:

— Косата ти…

— Какво? — Толкова се изненадвам, че едва успявам да отворя уста.

Джулиан не гледа в мен, но аз усещам напрежението и вътрешната му тревожност и това ме прави по-уязвима за погледа му.

— Косата ти мирише на рози — довършва той. Преди да отговоря, излиза в коридора и ме оставя сама с пърхащи пеперуди в гърдите.

Докато го чакам да се изкъпе, решавам да приготвя вечерята прекалено съм уморена, за да паля старата готварска печка, затова слагам на масата солени бисквити и отварям две консерви с боб, буркан с гъби и друг с домати — всичко, което не изисква готвене. Намирам и осолено говеждо и взимам само няколко парчета, въпреки че съм толкова гладна, та мога да изям цяла крава. Но трябва да оставим нещо и за другите. Такива са правилата.

В базата няма прозорци и навсякъде е тъмно. Изключвам и фенера, не искам да хабя напразно батериите му, но намирам няколко дебели свещи, изгорели почти до основата, и ги поставям на пода. В Подслона няма маси. Когато Хънтър и другите продължиха на юг, към Делауеър, а ние с Рейвън и Так останахме тук, всяка вечер се хранехме така, приведени над една обща чиния, с припламващи сенки около нас. Струва ми се, че това беше най-щастливото ми време след бягството ми от Портланд.

От банята долита плисък на вода и тананикане. Изглежда, и Джулиан открива рая в малките неща. Отивам до външната врата и я открехвам. Слънцето вече залязва. Небето е бледосиньо с нишки от розови и златисти облаци. Металните отпадъци около базата — боклуци и шрапнели — проблясват в червено. Като че ли забелязвам някакво движение вляво от мен. Сигурно е онази котка, пробива си път сред отломките.

— Какво гледаш?

Обръщам се бързо и затръшвам вратата. Не чух кога е излязъл от банята и с изненада го откривам съвсем близо до мен. Подушвам аромата на сапун, но усещам и онази специфична и вълнуваща миризма на момче. Мокрите му къдрици се вият около широката челюст по невероятен начин.

— Нищо — отвръщам, но той продължава да стои там и да ме гледа, затова добавям: — Почти си заприличал на човек.

— Почти се чувствам човек — усмихва се той и прокарва ръка по косата си. Виждам, че е успял да намери тениска и панталони по неговия размер.

Хубавото е, че Джулиан не задава много въпроси за базата, не го интересува кой живее тук и кой я е построил. Сигурно умира от глад. Паля свещите, двамата сядаме с кръстосани крака на пода и за известно време разговорите престават. За сметка на това челюстите ни работят. Но след вечерята започваме разговор. Джулиан ми разказва за детството си в Ню Йорк и ме пита за Портланд. Споделя, че иска да учи математика в колеж, а аз му разказвам за наградите си по бягане.

Никой не обелва и дума за лечението, за Съпротивата, за СДА и за онова, което може да се случи утре. И за този час и нещо, докато седим един срещу друг на пода, за пръв път усещам, че разговарям с истински приятел. Той се смее често, както се смееше Хана. Добър разказвач е и още по-добър слушател. Странно, но с него се чувствам уютно, по-уютно, отколкото с Алекс.

Не искам да сравнявам Алекс с Джулиан, но несъзнателно го правя и, ядосана на себе си, ставам по средата на разказа му и отнасям чиниите в мивката. Той спира и с изненада ме проследява — потръпва, когато тряскам чиниите в коритото.

— Добре ли си? — пита ме след малко.

— Добре съм — отвръщам прекалено остро. В този момент се мразя, мразя и Джулиан, без да знам защо. — Просто съм уморена.

Това поне е истина. Изведнъж усещам такава умора, каквато не съм изпитвала през целия си живот. Искам да спя цяла вечност; искам да оставя сънят да ме затрупа като сняг.

— Ще потърся одеяла — казва Джулиан и става.

Долавям, че се колебае, преди да излезе, но се преструвам на много заета с чиниите и не се обръщам. В момента не искам да срещам погледа му.

— Хей, забравих да ти благодаря — казва той и започва да кашля безпричинно. — Ти ми спаси живота там, в тунелите.

Свивам рамене и продължавам да стоя с гръб към него. Стискам ръба на мивката толкова силно, че кокалчетата на ръцете ми побеляват.

— Ти също спаси моя — успявам да кажа. — Онзи Лешояд щеше да ме прободе.

Той започва да говори отново и аз мога да се закълна, че се усмихва.

— Значи двамата се спасихме взаимно.

Обръщам се, но той вече е взел една от свещите и изчезва по коридора, като ме оставя сама със сенките.

 

 

Джулиан е избрал два нара на първия етаж и ги е оправил, доколкото може, с чаршафи, които не пасват на размерите на леглата, и тънки вълнени одеяла. Оставил е раницата до едно от тях. В стаята има десетина легла, но той е избрал нашите да са съседни. Не искам да се замислям какво може да означава това. Влизам в помещението с друга свещ в ръка и го намирам, седнал на своето легло, да сваля чорапите си. Вдига поглед към мен и лицето му излъчва такава неподправена радост, че за малко не изпускам свещта. Пламъкът угасва от рязкото движение на ръката ми и двамата оставаме на тъмно.

— Ще намериш ли леглото си? — пита ме той.

— Да.

Тръгвам към гласа му и използвам другите легла от редицата за ориентир.

— Леко — слага той ръка на гърба ми, когато минавам покрай него, за да стигна до моето легло. Лягам под чаршафа и одеялото. И двете миришат на мухъл и съвсем леко на мишотини, но въпреки това съм благодарна. Топлината от огъня в банята не стига дотук. Когато издишам, от устата ми излиза малко бяло облаче и се изгубва в мрака. Сънят бяга от очите ми. Изтощението, което ме повали след вечерята, изчезна толкова бързо, колкото и дойде. Лежа настръхнала и с напрегнати мускули. Чувам само дишането на Джулиан и усещам тялото му до моето в тъмнината. След малко той заговаря с тих пресипнал глас:

— Лена?

— Да?

Сърцето ми бие като лудо в гърдите и гърлото. Усещам как Джулиан се обръща с лице към мен. Между нас има само няколко сантиметра, толкова сме близо, че си представям как лежим един до друг на широка спалня.

— Мислиш ли понякога за него? За момчето, което те зарази?

В мрака преминават образи: корона от златистокестенява като есенни листа коса; сянка на тичащо до мен момче, излязло като че от съня ми.

— Опитвам се да не мисля за него.

— Защо не? — пита тихо той.

— Защото боли — прошепвам аз.

Гърдите на Джулиан се повдигат ритмично и ме успокояват.

— А ти мислиш ли понякога за брат си? — питам аз.

След кратка пауза го чувам да казва:

— През цялото време… Казаха ми, че след процедурата нещата ще се оправят. — Отново настъпва тишина. Минава време, докато заговори отново. — Искаш ли да ти кажа още една тайна?

— Да.

Увивам плътно раменете си с одеялото. Косата ми е още мокра и пада по тях като ледени висулки.

— Знам, че няма да помогне. Лечението, имам предвид. Знам, че ще ме убие, но аз… аз исках това. — Думите продължават да се сипят бавно, но напористо. — Досега не съм споделял това с никого.

Изведнъж ми се доплаква. Искам да протегна ръка към неговата, да му кажа, че всичко е наред, да допра устни до ухото му, да се притисна в него, както правех с Алекс, и да усетя дъха си върху топлата му кожа.

„Той не е Алекс. Ти не искаш Джулиан. Ти искаш Алекс, а той е мъртъв“.

Но това не е вярно. Искам и Джулиан. И цялото тяло ме боли от желание. Искам да усетя меките му устни върху моите, искам ръцете му на гърба си и в косите ми. Искам да се изгубя в него, да се слея с него, да усетя как кожите ни се топят и образуват еднородна сплав.

Стискам очи и заповядвам на мислите да изчезнат, но в съзнанието ми образите на Джулиан и Алекс се сливат. Лицата им се припокриват, после се разделят, размиват се отново като пометени от буен поток, покриват се и се разделят, покриват се и се разделят, докато губя представа към кого протягам ръце — в тъмното и в съзнанието си.

— Лена — вика ме отново Джулиан, този път още по-тихо.

От неговата уста името ми звучи като музика. Премества се по-близо до мен и дългото му тяло прогонва тъмнината в стаята. Аз също правя несъзнателно движение към него. Сега съм на самия ръб на леглото, възможно най-близо до неговото. Но не намирам сили да се обърна и да го погледна. Налагам си да остана на място. Заповядвам на раменете и краката си да замръзнат и се опитвам да направя същото и със сърцето си.

— Да, Джулиан?

— Какво усещаш?

Много добре знам за какво пита, но се правя на ударена.

— За какво питаш?

— За делириума. — Той притихва. Чувам го да се смъква на пода и да сяда със събрани колене между двете легла. Не смея да мръдна, дори не смея да дишам. Ако се обърна към него, устните ни ще се окажат на няколко сантиметра едни от други. — Какво усещаш, когато си заразен?

— Не… мога да ти го опиша — успявам да избутам от устата си аз. Не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам. Джулиан мирише на дима от огъня в банята, на сапун, на рай. Представям си как опитвам вкуса на устните му, как ги захапвам с моите.

— Искам да знам — казва той толкова тихо, че едвам успявам да го чуя.

Пръстите му докосват нежно челото ми и докосването му също е шепот, безшумна въздишка. Продължавам да лежа неподвижно, като парализирана. Пръстите му тръгват надолу, проследяват извивката на носа ми, стигат до устните и ги притискат лекичко, така че да усетя соления им вкус, да усетя извивките и ръбовете на палеца му върху долната си устна, после минават по брадичката, по извивката на челюстта, отново поемат към косата ми и запалват всичко в мен, приковават ме към леглото и не ми дават възможност да избягам.

— Нали ти казах, че веднъж видях едни хора да се целуват? — пита задавено той. Сега гласът му е нисък, гърлен… — Искаш ли…

Той не довършва въпроса си. Няма нужда. Изведнъж тялото ми се размразява; бяла топлина изпълва гърдите и отпуска устните ми. Трябва само да обърна главата си и неговите ще намерят моите.

Обръщам се и ние се целуваме: в началото бавно, колебливо, защото той не знае как, а от моята последна целувка мина цяла вечност. Усещам вкус на сол, на захар и на сапун; минавам с език по горната му устна и той застива за момент. Тя е мека, топла, прекрасна. Той започва да изучава моите устни с език и ние се отпускаме, дишайки един в друг. Той хваща лицето ми в ръцете си и аз затварям очи, оставяйки се на вълната на нежната радост от целувката. Толкова съм щастлива, че съм готова да се разплача. Усещам силните му гърди да се притискат в моите и го придърпвам инстинктивно към леглото. Не искам това да свършва. Мога да го целувам, да се наслаждавам на пръстите му в косите си и да слушам как мълви името ми цяла вечност.

Най-после, за пръв път след смъртта на Алекс, намирам път към свободата, към свободно от стени и огради място, което не познава страха. Все едно че летя.

Изведнъж Джулиан спира и се отдръпва от мен.

— Лена… — започва задъхано, сякаш е бягал километри наред.

— Не казвай нищо — прекъсвам го със свито гърло. Целувката е крехко нещо, превръща хората в стъкло. — Не разваляй всичко.

Но той продължава:

— Какво ще стане утре, Лена?

— Не знам.

Той отпуска глава до моята. За миг ми се струва, че долавям нечие друго присъствие в тъмното, някакво движение, и обръщам глава наляво. Няма нищо. Представям си, че зад нас има сянка на призрак. Представям си Алекс.

— Не се тревожи за това сега — казвам повече на себе си, отколкото на Джулиан.

Леглата тук са много тесни. Обръщам се настрани и се отдалечавам от Джулиан, но когато сключва ръце около мен, се връщам при него и се сгушвам в извивките на тялото му. Те ми пасват така, сякаш са създадени за мен. Иска ми се да избягам от тях и да плача. Искам да помоля Алекс — където и да е сега, в което и свят да се намира — да ми прости. И искам да целуна отново Джулиан.

Но не правя нито едно от тези неща. Лежа тихо и слушам спокойния ритъм на сърцето му, слушам, докато моето го улавя и започва да бие в синхрон, оставям се в ръцете му и преди да заспя, произнасям кратка молитва с надеждата утрото някак си да ни подмине.

 

 

Но то идва. Намира начин да проникне през цепнатините на дървените стени и през пролуките на покрива, просветлява нощта и изпълва стаята със сив мрак. Събуждам се напълно объркана. Ръцете на Алекс са около мен. Не. Това са ръцете на Джулиан. Усещам прегръдката и горещия му дъх във врата си. Толкова са ме стоплили, че през нощта съм изритала завивката в краката си. Отварям очи и улавям някакво движение в коридора. Котката е успяла да се вмъкне в къщата.

В същия момент сънят отлита от очите ми и всички съмнения изчезват. Снощи затворих вратата и собственоръчно я заключих. Нещо ме стисва за гърлото. Ставам бързо и прошепвам:

— Джулиан…

В същия миг всичко около нас избухва. Полицаи и регулатори с газови маски и сиви униформи нахлуват през вратите, разбиват стените, реват, крещят. Един от тях ме сграбчва, друг измъква Джулиан от леглото. Той вече е буден и ми говори нещо, но аз не мога да го чуя заради ужасните писъци, които, изглежда, излизат от мен. Добирам се до оставената до леглото ми раница и удрям с нея регулатора, който ме държи, но трима нови се нахвърлят върху мен, затискат ме между две легла и аз разбирам, че е безсмислено да бягам. Сещам се за пистолета, той все още е в банята, лежи на пода напълно безполезен. Някой ме хваща за яката, дърпа ме и едва не ме задушава. Друг регулатор извива ръцете ми на гърба, слага ми белезници и ме блъска напред. Полувлачена и полубутана, излизам от Подслона на яркото, струящо като течно злато слънце и единственото, което виждам, са още полицаи и групи от Специалните части. Обградили са сградата и стоят като препарирани в очакване на заповеди.

„Това е капан“, пищи моето гърчещо се от страх съзнание. Няма начин да не е капан.

— Пипнахме ги — казва някой по радиостанцията си и изведнъж пространството около нас оживява, въздухът започва да вибрира от звуци. Хората викат, размахват ръце един към друг. Двама полицаи палят мотоциклетите си и пълнят въздуха с мирис на изгорял бензин, радиостанциите пращят и пукат, настъпва истинска какофония.

— Десет — четири, десет — четири. Хванахме ги.

— На трийсет километра зад регулираната земя… някакво скривалище…

— Отряд Петстотин и осем до Главния щаб…

Джулиан върви след мен, обграден от четирима регулатори. На неговите ръце също има белезници.

— Лена! Лена! — чувам го да вика, опитвам се да се обърна, но регулаторът зад мен ме сръчква в гърба.

— Не спирай! — заповядва ми и аз с изненада чувам женски глас. Звучи странно и неясно през газовата маска, но със сигурност е на жена.

На пътя има цяла колона от автомобили, полицаи и хора от Специалните части. Някои от тях са в пълно бойно снаряжение, други са в цивилни дрехи, облегнали са се на колите, разговарят и пият кафе от картонени чаши. Докато ни водят надолу покрай тях, малцина ни обръщат внимание. Изведнъж гневът избухва в гърдите ми и аз се разтрепервам като лист, едва се сдържам да не се изплюя в краката им. За тях това е рутина. В края на работния ден ще си отидат в редовите си къщи, при редовите си семейства, и изобщо няма да си спомнят за разплаканото момиче, което колегите им са влачили покрай тях, най-вероятно водейки го към неговата смърт.

На един ъгъл зървам черна лимузина. Бялото тясно лице на Томас Файнман ме гледа безстрастно оттам. Ако можех да освободя ръцете си, бих забила юмрук в това лице направо през затворения прозорец и бих гледала с удоволствие как малките парченца стъкло експлодират в лицето му. Да видим дали и тогава ще запази спокойната си физиономия.

— Хей, хей.

Един полицай ни маха с ръка и сочи с радиостанцията към полицейския микробус пред нас. Черните букви трептят като живи върху искрящо бялата боя на корпуса: „Отдел за корекции, реформации и прочистване. Ню Йорк“. В Портланд имахме само един затвор и той се наричаше „Криптата“. Там затваряха и криминалните елементи, и бунтовниците плюс лунатиците, повечето от тях увредени от лечението. В Ню Йорк и прилежащите му градове има мрежа от свързани помежду си затвори, която владее цялата област. Името й е още по-гадно от онова, което управата на Портланд е дала на своя затвор. „Кенефа“.

— Дайте ги насам — маха друг полицай от друг микробус и всички замлъкват.

Изведнъж настъпва хаос, всички са объркани. Не съм виждала подобна акция досега. Тук има прекалено много хора, прекалено много коли, прекалено много радиостанции пълнят въздуха с характерното си пращене и прекалено много служители на реда викат и спорят помежду си. Виждам един регулатор и един полицай да се карат за юрисдикцията.

Главата ми бръмва. Слънцето изгаря очите ми. Виждам само ярките му лъчи над металната река от автомобили. Двигателите на всички работят и изпускат газове, които превръщат въздуха в мираж.

Паниката ме завладява. Нямам представа какво става с Джулиан и това ме подлудява. Не го виждам зад себе си, нито някъде из тълпата.

— Джулиан! — крещя, но не получавам отговор, освен този от един полицай, който се обръща към мен, поклаща отвратено глава и плюе между краката ми. Започвам да се боря с жената, която ме държи, опитвам се да се отскубна от ръцете й, но тя ме стиска здраво за китките и колкото повече се дърпам, толкова повече затяга хватката си.

— Джулиан! Джулиан!

Никакъв отговор. Паниката образува твърда буца, която запушва гърлото ми. „Не! Не отново! Не!“

— Добре, добре, продължавай напред — чувам изкривения от газовата маска глас на полицайката, докато ме бута напред покрай редицата от коли и мотоциклети. Регулаторът начело на процесията говори забързано по радиостанцията, спори с шефа си кой точно трябва да ме поеме и почти не поглежда към нас. Докато напредваме бавно през тълпата от униформени, аз не спирам да се дърпам и да се боря с всички сили, въпреки че всяко движение предизвиква остра болка от раменете чак до китките. Тази жена има железни ръце. Да не говорим, че дори и да се освободя, белезниците са на мен и преди да направя и три крачки, ще ме хванат отново.

Но буцата в гърлото, страхът и тревогата за Джулиан отнемат способността ми да мисля логично. Трябва да го намеря. Трябва да го спася.

Зад всичко това един гласец продължава да крещи в мен: „Не отново, не отново, не!“

— Джулиан! — викам, мятам един къч назад и уцелвам крака на жената. Чувам я да изохква и за миг хватката около китките ми се разхлабва. Но веднага след това ги стиска толкова силно, че дъхът ми спира от болка.

Спирам, за да дам почивка на ръцете си, и поемам дълбоко въздух. Опитвам се да спра напиращите сълзи. В същия момент тя се навежда напред и маската й се допира до ухото ми.

— Лена — казва тихо тя. — Не искам да те нараня. Аз съм борец за свобода.

Замръзвам на място. Това е кодовото название, което симпатизантите и Невалидните използват, за да се идентифицират. Преставам да се дърпам и нейните ръце също отпускат хватката си. Тя продължава да ме води напред, край автомобилната колона. Върви бързо и толкова целенасочено, че никой не ни спира.

След края на колоната виждам бял микробус, паркирал точно зад завоя на първата отбивка към тесен и прашен път. До него има табела със знака за „Кенефа“. Буквите са малко по-различни от нормалните. Като че ли са по-дребни, но човек трябва специално да се вгледа, за да открие разликата. Завиваме към пътя без настилка и една огромна камара с метални отпадъци и бетонни парчета ни скрива от останалата паплач.

Жената неочаквано освобождава ръцете ми. Изтичва до микробуса, изважда от джоба си голяма връзка с ключове и отваря задните врати. Вътре е тъмно и мирише на вкиснато.

— Влизай! — заповядва тя.

— Къде ме водиш? — питам объркано. Писна ми от тази неяснота. От дни се чувствам объркана, все подозирам, че някой ме следи, че някой е организирал всичко това.

На сигурно място — отвръща тя. Въпреки маската долавям ясно тревогата в гласа й.

Нямам друг избор, трябва да й се доверя. Тя ми помага да се кача в микробуса и ми казва да се обърна, за да отключи белезниците на ръцете ми. После хвърля раницата на пода до мен и затръшва вратата. Чувам я да заключва вратата и сърцето ми отново се свива от страх. Пак съм под ключ. Но си казвам, че не може да е по-лошо от онова, което ме чака навън. Това ме подсеща за Джулиан и стомахът ми се преобръща. Какво ли ще му се случи? Може би (в мен припламва искрица надежда) заради баща му ще бъдат по-снизходителни към него. Може би ще решат, че всичко е една голяма грешка.

Наистина беше грешка. Онази целувка и пръстите му в косата ми.

Не беше ли?

Микробусът подскача напред, запраща ме в едната стена и аз използвам лакътя си, за да не падна. Подът се клати като пиян, трака и ние поемаме по неравния път. Опитвам се мислено да проследя маршрута му. Сигурно сега минаваме покрай бунището до старата железопътна гара и оттам към тунела, който отвежда до Ню Йорк. След десетина минути спираме. Пропълзявам до предната част и долепям ухо до стъклената преграда между мен и кабината. Тя е боядисана в черно и е абсолютно непрозрачна. Гласът на жената достига до мен. Различавам и още един глас — мъжки. Предполагам, че говори с граничния контрол, и притихвам.

Чакането ме побърква. Сега ще й искат личната и служебната карта, ще проверяват, ще питат. Секундите текат и се превръщат в минути. Жената мълчи. Може би чака подкрепление. Дори и да е така, в микробуса е адски студ, а аз съм мокра от пот.

Изведнъж чувам втори глас да излайва някаква заповед. Двигателят угасва и се възцарява пълна тишина. Вратата от страната на шофьора се отваря и се затваря. Микробусът се залюлява.

Защо излиза тя? Въпросите започват да се прескачат в главата ми. Ако е част от Съпротивата, може да са я разпознали и да я арестуват. Следващата им жертва съм аз. Но да предположим, че не ме открият. Не съм сигурна кое от двете е по-лошо за мен. Ще остана заключена тук и ще умра от глад или ще се задуша. Щом си го помислям, дишането става трудна задача. Въздухът е гъст и недостатъчен. Потта мокри косите ми и се стича на вадички по врата ми.

Вратата на шофьора отново се отваря, двигателят изръмжава и микробусът се понася напред. Не знам как, но усещам, когато влизаме в тунела Холанд. Усещам го като дълго черно гърло около микробуса, като влажно място, пълно с ехтящи звуци. Представям си сивите води на реката над нас и неволно се замислям за начина, по който очите на Джулиан се променят, когато ъгълът на светлината върху тях се променя.

Микробусът излиза от тунела, но преди това се удря в стената му и стомахът ми хвръква нагоре като ракета, после пада рязко до пода. Прилепвам се до ламаринения корпус и чувам трафика отвън: далечен вой на сирена, нетърпелив клаксон близо до нас. Сигурно вече сме в Ню Йорк и всеки момент ще стигнем крайната си цел. И всеки път, когато спираме, очаквам жената с маската да се появи на вратата и да ме завлече право в затвора въпреки уверението й, че е на наша страна. Но минават още двайсет минути в път и аз изгубвам ориентация. Отказвам се да следя пътя и се свивам на кълбо върху мръсния под. Той вибрира под брадичката ми, разтърсва вътрешностите ми и на мен отново ми се повдига. Около мен мирише на мръсни тела и стара храна.

Най-после микробусът забавя ход и спира. Сядам с разтуптяно сърце. Дочувам кратка размяна на думи. Жената казва нещо, което не разбирам, и някой й отговаря: „Чисто е“. После се чува ужасно скърцане, сякаш се отваря огромна порта с ръждясали панти. Микробусът изминава още петдесетина метра и отново спира.

Този път двигателят също затихва. Шофьорът излиза от кабината и мускулите ми се стягат. Хващам раницата в ръка, готова да бягам или да се бия.

Вратата се отваря и аз надничам предпазливо към светлото петно. Разочарованието стяга гърлото ми. Надявах се да разбера нещо, да доловя от видяното защо ме отвлякоха и кои са те, но откривам, че сме в непознато помещение от бетон и открити железни греди на тавана. Вратата е двойна, достатъчно голяма, за да пропусне микробуса през себе си. В другия край има единична врата, метална и боядисана в същия безличен сив цвят като всичко наоколо. Добре, че поне има електричество. Това означава, че сме в одобрен град или близо до такъв.

Жената е махнала газовата маска, но лицето й е покрито с полиестерен плат с изрязани дупки за очите, устата и носа.

— Какво е това място? — питам аз, ставам и мятам раницата на рамо. — И коя си ти?

Тя мълчи, вперила напрегнат поглед в мен. Очите й са сиви като буреносен облак. Изведнъж протяга ръка, сякаш иска да ме докосне, но аз отскачам назад и се удрям в стената на микробуса. Тя също се отдръпва и свива ръце в юмруци.

— Чакай ме тук — нарежда ми тя и се обръща към двойната врата, която преди малко ни прие, но аз я хващам за ръката.

— Искам да знам какво става — казвам твърдо. Дойде ми до гуша от сиви стени, затворени помещения, маски и игрички. Искам отговори. — Искам да ми кажеш как ме открихте и кой те изпрати при мен.

— Не съм аз тази, която ще ти даде нужните отговори — отвръща тя и се опитва да се отскубне от мен.

— Свали си маската — настоявам аз и за миг ми се струва, че виждам сянка на страх в очите й, но след малко всичко отминава.

— Пусни ме — моли ме тихо, но твърдо тя.

— Добре — тръсвам глава. — Тогава ще я сваля аз.

Протягам ръка към маската. Тя се отдръпва, но не достатъчно бързо, аз успявам да повдигна леко еластичния плат на врата й и виждам татуиран номер, цифрите вървят вертикално от ухото към рамото. Номерът е 5996. Но преди да повдигна по-високо, тя се отскубва и ме отблъсква от себе си.

— Моля те, Лена — казва тя и аз отново усещам странната нотка на страх или тревогата в гласа й.

— Престани да повтаряш името ми — викам и продължавам наум: „Нямаш право да го произнасяш“.

Гневът изпълва гърдите ми и аз замахвам с раницата към нея, но тя избягва удара. Преди да атакувам отново, вратата зад мен се отваря. Обръщам се светкавично и виждам Рейвън да влиза от единичната врата.

— Рейвън! — изписквам, хуквам към нея и импулсивно обвивам ръце около врата й. Никога досега не съм я прегръщала. Тя ми позволява да я притисна силно към себе си, преди да се отдръпне. По устните й играе усмивка.

— Здравей, хлапе — казва, прокарва леко пръст по раната на врата ми и оглежда лицето ми за други поражения. — На нищо не приличаш, знаеш ли?

Так изниква след нея, обляга се на вратата и ни гледа усмихнато. Едва се удържам да не скоча на врата му, но се задоволявам да стисна протегнатата към мен ръка.

— Добре дошла отново при нас, Лена — приветства ме той и ме поглежда с дълбоките си тъмни очи.

— Не разбирам — казвам, местейки поглед от единия към другия. Не мога да си намеря място от радост; облекчението приижда на вълни в гърдите ми. — Как ме намерихте? Как разбрахте къде съм? Тя не искаше да ми каже нищо, аз…

Обръщам се и посочвам жената с маската, но нея вече я няма. Измъкнала се е през двойната врата.

— Спокойно, спокойно — смее се Рейвън и обгръща раменете ми с ръце. — Нека първо да те нахраним, нали? Сигурно си много гладна и много уморена. Така ли е?

Тя ме повежда покрай Так през отворената врата. Предполагам, че сме в някакъв изоставен и превърнат в убежище склад. Чувам и други гласове, смехът ехти през тънката преградна стена.

— Отвлякоха ме — казвам и думите започват да се сипят като водопад от мен. Трябва да им разкажа всичко. Те ще разберат. Ще могат да намерят смисъл в станалото и да ми обяснят всичко. — След демонстрацията последвах Джулиан в старите тунели. Там имаше Лешояди, те ме нападнаха… Само че, мисля, че работят в комбина със СДА и…

Рейвън и Так се споглеждат. Так взима думата:

— Виж, Лена. Знаем, че преживя много. Сега е време да си отдъхнеш, чу ли? Сега си в безопасност. Наяж се и си почини.

Виждам, че са ме довели в стая с голяма сгъваема метална маса. На нея има ястия, каквито не съм яла от цяла вечност: пресни плодове и зеленчуци, хляб, сирене. Това е най-красивата гледка, която някога съм виждала. В стаята мирише на кафе — силно и ароматно.

Но аз все още не мога да седна и да ям. Първо трябва да разбера. Да им разкажа за Лешоядите и за подземните хора, за хайката тази сутрин и за Джулиан.

Те ще ми помогнат да спася Джулиан. Тази мисъл идва внезапно в съзнанието ми и аз забравям за глада и умората.

— Ама… — отварям уста да протестирам, но Рейвън ме прекъсва и слага ръка на рамото ми.

— Так е прав. Първо трябва да си върнеш силите. Ще имаме достатъчно време да говорим по пътя.

— По пътя ли? — повтарям и поглеждам Рейвън, после Так и обратно.

Те ми се усмихват едновременно и това не знам защо кара гърдите ми да потръпнат нервно. Виждам, че искат да ме омаят и незабелязано да сменят темата. Усмивките им приличат на тази на доктора, преди да бие инжекцията на детето. „Обещавам, че няма да боли повече от секунда.“

— Отиваме на север — казва Рейвън някак прекалено весело. — Обратно към базата. Е, не към старата ни база… Ще прекараме лятото до Уотърбъри. Хънтър се свърза с нас. Чул за една голяма база в периферията на града, от другата страна имало много симпатизанти и…

Завива ми се свят.

— Махаме ли се оттук? — питам смаяно и Рейвън и Так отново си разменят многозначителни погледи. — Не! Не можем да тръгнем сега.

— Нямаме друг избор — отвръща Рейвън и аз отново усещам гневът да се надига към гърлото ми. Гласът й е нежен, напевен, сякаш разговаря с бебе.

— Не! — поклащам глава и притискам юмруци към бедрата си. — Не разбирате ли? Мисля, че Лешоядите работят със СДА. Бях отвлечена заедно с Джулиан Файнман. Държаха ни под земята дни наред.

— Знаем — казва Так, но аз вече хвърча на крилете на яростта и не чувам нищо друго.

— Трябваше да се бием с тях. Те за малко… за малко не ме убиха. Но Джулиан ме спаси. — Камъкът в корема ми тръгва нагоре. — Сега хванаха Джулиан и кой знае какво ще му направят. Вероятно ще го завлекат директно в лабораториите или в затвора, или…

— Лена — Рейвън слага ръка на рамото ми, — успокой се.

Но аз не мога. Цялата се треса от тревога и гняв. Так и Рейвън трябва да разберат. Трябва да…

— Лена — повтаря остро Рейвън и разтърсва рамото ми. — Ние знаем за Лешоядите. Знаем, че работят със СДА. Знаем за Джулиан и за всичко, станало под земята. Обикаляме изходите дни наред. Надявахме се да се измъкнеш по-рано.

Това най-после затваря устата ми. Слава богу, Так и Рейвън спират да се хилят. Но сега и двамата ме гледат със странно съжаление и съчувствие.

— Какво искаш да кажеш? — Отдръпвам се от Рейвън и залитам назад. Так дърпа един стол към мен и аз сядам тежко върху него. Никой не ми отговаря. Отново повтарям, по-объркана от всякога: — Нищо не разбирам. Так сяда срещу мен. Преди да заговори, изучава дълго пръстите на ръцете си.

— От известно време Съпротивата знаеше, че СДА плаща на Лешоядите за различни услуги. Наемат ги, за да предизвикват смут като този на демонстрацията.

— Но в това няма никакъв смисъл — поглеждам ги тъпо аз. Имам чувството, че мозъкът ми е блокирал напълно. Мислите хвърчат хаотично и стигат доникъде. Спомням си писъците и стрелбата. И проблясващите ножове на Лешоядите.

— Има голям смисъл — отвръща Рейвън, която продължава да стърчи права до мен, стиснала здраво ръце пред гърдите си. — Никой в Зомбиленд не знае, че има разлика между Лешоядите и останалите Невалидни. За тях ние сме еднакви. Лешоядите се появяват и действат като диви животни, а СДА показва на цялата страна какъв ужас ще настане без лечението, колко е важно всички веднага да бъдат подложени на терапия, за да се спре разпространението на делириума. Иначе светът ще се превърне в ад. Лешоядите са тяхното доказателство.

— Но… — В съзнанието ми текат картини от нападението. Виждам как Лешоядите се врязват с рев сред тълпата, лицата им са изкривени като на чудовища. — Загинаха хора.

— Двеста — уточнява скръбно Так, все още избягвайки погледа ми. — Двайсетина служители на реда. Останалите са редови граждани. Никой не си направи труда да преброи загиналите Лешояди. — Раменете му потръпват конвулсивно. — Понякога се налага отделни хора да се жертват заради благото на цялото общество.

Това е един от основните лозунги на СДА.

— Ясно. — Ръцете ми треперят неистово, хващам краищата на седалката на стола и стискам колкото сили имам. Но продължавам да не разбирам нищо. — Добре. И какво ще направим ние?

Рейвън стрелва Так с поглед, но той продължава да гледа в земята.

— Вече направихме нещо за това, Лена — казва тя все още с онзи странен майчински тон и гърдите отново ме засърбяват. Те искат да ми кажат нещо. И то няма да е хубаво.

— Не разбирам — повтарям вяло аз.

Следва тежка, наситена с напрежение тишина. Так въздъхва и казва през рамо на Рейвън:

— Казах ти, че трябваше да й кажем още в началото. Трябваше да й се доверим.

Рейвън стисва устни и едно мускулче извива брадичката й напред. Изведнъж си спомням онзи ден, две седмици преди демонстрацията, когато се прибрах у дома и чух Рейвън и Так да се карат.

— Не мога да разбера защо не можем да сме честни един към друг. Нали целта ни е обща?

Рейвън отвърна хапливо:

— Сама разбираш, че не бива да разкриваме целия план, Так. Така е по-добре. Имай ми доверие.

— Ти си тази, която не се доверява на никого.

Карали са се заради мен.

— Какво трябваше да ми кажете? — Сърбежът преминава в остра пареща болка.

— Давай тогава — присвива очи Рейвън. — Щом държиш да й кажеш всичко, моля, заповядай.

Езикът й хапе, но мога да се обзаложа, че зад думите й прозира страх. Тя се страхува от мен. Страхува се от реакцията ми.

— Какво да ми каже? — Не издържам повече тези тайнствени погледи и половинчати обяснения.

Так прокарва ръка по челото си.

— Добре, виж… — заговаря бързо той, нетърпелив да приключи с този разговор. — Ти и Джулиан не бяхте отвлечени по грешка, ясно? Не беше случайност. Беше планирано.

Горещата вълна плъзва по врата ми. Облизвам пресъхналите си устни.

— Кой го планира? — питам, сякаш не знам. Трябва да са били от СДА. И неволно отговарям на въпроса си. — СДА, нали?

Но Так извива лице в гримаса и казва:

— Не са те. Ние го направихме.

Настъпва пулсираща тишина. Едно, две, три, четири. Отброявам секундите, поемам дълбоко въздух, затварям очи и пак ги отварям.

— Какво?

Бузите на Так пламват.

— Ние го направихме. Беше план на Съпротивата.

Тишината продължава. Устата и гърлото ми пресъхват напълно.

— Аз… не разбирам.

Так отново отбягва погледа ми. Втренчва се в пръста си, който обхожда ръба на масата напред и после назад, напред и назад.

— Ние платихме на Лешоядите да отвлекат Джулиан. Не ние с Рейвън, а Съпротивата… един от ръководството беше внедрен като член на СДА. Не че има някакво значение… Лешоядите биха направили всичко на съответната цена и фактът, че за известно време работеха със СДА, не значи, че не можеш да ги купиш.

— Джулиан — повтарям като в несвяст. Съзнанието и крайниците ми отказват да работят. — Ами аз?

За част от секундата виждам колебанието му.

— Платихме им да задържат и теб. Те знаеха, че едно момиче следи Джулиан, и им беше наредено да хванат и него.

— И са си мислели, че ще получат откуп за нас — довършвам аз.

Так кима.

Не мога да позная гласа си, звучи ми като чужд, сякаш идва от много далеч. Едва успявам да си поема дъх и да кажа:

— Защо?

Рейвън стои неподвижно пред мен и се взира в земята. Изведнъж казва отривисто:

— Ти никога не си била в истинска опасност. Лешоядите бяха наясно, че няма да получат нищо, ако те докоснат.

Припомням си кавгата между похитителите, докато се криехме в тунела. Настоятелен глас убеждаваше Албиноса да се придържа към първоначалния план, след като пребиха Джулиан, за да издаде кодовете за охранителната система на дома си. Явно са изгубили търпение. Искали са по-бързо да си вземат парите.

— Не съм била в истинска опасност — казвам тихо. Рейвън гледа нанякъде. Тя също не иска да ме погледне. — Аз… едва не умрях. — Гневът нажежава нервите ми до червено. — Можехме да пукнем от глад и от жажда. Джулиан беше премазан от бой. Трябваше да се бием…

— И успяхте — прекъсва ме тя. Най-после вдига очи към мен и за мой ужас те светят доволно. — Ти избяга и спаси Джулиан.

В първия момент не намирам думи да отговоря. Истината за станалото ме зашеметява и запалва пожар в мен.

— Значи всичко това… е било един тест?

— Не! — отсича Так. — Не, Лена, искам да ни разбереш правилно. Тестът беше част от това, но…

Избутвам стола от масата и се обръщам, не искам да го слушам повече. Искам да се свия на кълбо. Да изкрещя или да ударя нещо.

— Беше много повече. Ти ни помогна много. И ние бяхме сигурни, че си добре. Имаме си свои хора в тунелите и ги бяхме предупредили да се грижат за теб.

Човекът плъх и Койн. Сега разбирам защо ни помогнаха. На тях също им е било платено.

Устните ми отказват да се движат. Трудно ми е дори да преглъщам. Всичките ми сили са съсредоточени в едно, да ме задържат на крака. Отвличането, страхът, убитите в тунела охранители… всичко е било дело на Съпротивата. Наше дело. Заради някакъв си тест.

Рейвън заговаря отново. Гласът й трепти от напрежение и принуден ентусиазъм. Като на търговец, който убеждава да купуваш, купуваш, купуваш.

— Ти се справи отлично, Лена. Помогна на Съпротивата много повече, отколкото си представяш.

— Нищо не съм направила — срязвам я аз.

— Напротив, направи много. Джулиан беше много важен фактор за СДА. Символ на неговите идеи. Водач на младежкото движение. Това са шестстотин хиляди души, все млади хора, не минали през процедурата. Неубедени в нейната необходимост.

Кръвта ми се смръзва. Обръщам се бавно. Так и Рейвън ме гледат със светнали погледи, сякаш очакват да изразя задоволство.

— Какво общо има Джулиан с това?

Так и Рейвън се споглеждат отново и този път успявам да разбера за какво си мислят. Колко тъпа съм била! Трябваше да съм се досетила досега.

— Той има много общо с цялата работа — отговаря ми Рейвън и сяда на масата до Так. Те са търпеливите родители, а аз трудното дете, получило двойка на последния изпит. — Ако Джулиан излезе от СДА, ако го изключат…

— Или сам се откаже, което е още по-добре — взима думата Так и Рейвън разтваря ръце: „Не е ли очевидно“?

— Няма значение дали ще излезе сам, или те ще го изключат — продължава тя. — И в двата случая той отправя сериозно послание към всички свои неизлекувани последователи, които го приемат за свой лидер. Те може да преосмислят позицията си, сигурна съм, че поне една част от тях ще го направят. Това е шанс за нас, шанс да ги привлечем на наша страна. Помисли си, Лена. Това ще бъде достатъчно да промени нещата в наша полза.

Мозъкът ми прещраква бавно, сякаш е потопен в лед. Значи нападението тази сутрин е било планирано. Още от самото начало подозирах, че е капан, и се оказах права. Зад всичко това стои Съпротивата. Сигурно те са извикали полицията и регулаторите. Предали са местоположението на собственото си убежище, за да впримчат Джулиан.

И аз им помогнах. Лицето на баща му изплува в съзнанието ми зад дебелото стъкло на лимузината му: мрачно, стегнато, решително. Припомням си историята за смъртта на брат му, разказвана от Джулиан. Баща му го заключил в мазето и го оставил да умре сам в тъмното от раната си. Само защото участвал в демонстрацията срещу СДА.

Когато ни откриха, Джулиан беше в леглото с мен. Кой знае какво ще измислят, за да го накажат.

Черен облак засенчва мислите ми. Затварям очи и виждам лицата на Алекс и на Джулиан да се преливат едно в друго, после отново да се разделят, както ги видях в съня си. Божичко, ето че отново се случва. Случва се и вината отново е моя.

— Лена? — Нечий стол изскърцва, Рейвън неочаквано застава до мен и слага ръка на рамото ми. — Добре ли си?

— Искаш ли нещо? — Това е Так.

Скачам от стола и се отдръпвам като опарена от ръката й.

— Не ме пипай!

— Лена — протяга отново ръка към мен тя. — Хайде стига. Ела да седнеш.

— Казах да не ме докосваш! — отскачам от нея, спъвам се и се строполявам на стола.

— Ще ти донеса вода — казва Так, става и излиза в коридора, който явно води към друга част на склада. Оттам се чува тих неспокоен разговор, после всичко затихва.

Ръцете ми се разтреперват толкова силно, че не мога дори да ги свия в юмруци. Ако можех, щях да ударя Рейвън в лицето.

Тя въздъхва.

— Разбирам, че си ядосана. Може би Так беше прав. Сигурно трябваше да те посветим в плана от самото начало — казва уморено тя.

Вие… вие ме използвахте — изригвам аз.

— Ти каза, че искаш да помогнеш — отвръща простичко тя.

— Но не по този начин.

— Не ти избираш начина. — Тя сяда до масата. — Системата си има свои правила.

Виждам, че иска да седна до нея, да се помъча да я разбера. Но аз не мога и не искам.

— Какво ще стане с Джулиан? — питам, заповядвам на очите си да срещнат нейните и ми се струва, че виждам как тя потръпва лекичко.

— Той не е твой проблем — казва твърдо тя.

— Така ли? — Представям си пръстите на Джулиан в косите ми, усещам топлината на ръцете му и го чувам да шепне в ухото ми: „Искам да разбера. Искам да разбера с теб“. — Ами ако искам да бъде мой проблем?

Погледите ни се вкопчват един в друг. Виждам как търпението й се изпарява. Устните й образуват тънка гневна линия.

— Нищо не можеш да направиш — заявява тя. — Не схващаш ли? Лена Морган Джоунс не съществува повече. Пуф! И я няма. Не може да се върне там. Ти също не можеш да се върнеш. Работата ти там приключи.

— И ще оставим Джулиан да бъде убит? Или хвърлен в затвора?

Рейвън отново въздъхва, сякаш съм някаква глезла, която подлудява всички с капризите си.

— Джулиан Файнман е лидер на младежкото движение на СДА… — подкарва отново своята песен, но аз я прекъсвам с вик.

— Знам! Знам всичко това. Ти ме накара да го науча наизуст, не помниш ли? И какво от това? Трябва да го жертваме за каузата ли?

Рейвън ме поглежда мълчаливо. Явно това е нейният начин да ми каже „да“.

— Вие сте толкова лоши, колкото са и те — процеждам отвратено през вкоравените си от злоба устни. Боже мой, ние дори използваме едни и същи лозунги. СДА прокламира: „Индивидът трябва да се жертва заради здравето на цялото общество“. Ние ставаме като тях.

Рейвън тръгва към коридора, но спира на прага и казва:

— Не бива да се чувстваш виновна, Лена. Това е война, а на война винаги има жертви.

— Не схвана ли, Рейвън? — произнасям бавно думите, които тя ми каза много отдавна, след смъртта на Миако. — Не можеш да ми заповядваш какво да чувствам.

Рейвън клати глава. В очите й проблясва искрица съжаление.

— Ти… май наистина го харесваш, а? Този Джулиан?

Нямам глас, за да й отговоря. Мога само да кимна.

Тя разтрива уморено челото си и отново въздъхва. За миг решавам, че ще се предаде. Ще се съгласи да ми помогне. Надеждата отново се възражда в гърдите ми.

Но когато ме поглежда отново, лицето й е безизразно и равнодушно.

— Утре тръгваме на север — казва кратко и приключва разговора. Джулиан ще отиде на гилотината заради нас, а ние ще се усмихваме и ще мечтаем за победата, за онази зора с цвят на кръв, която чакаме толкова отдавна!

 

 

Останалата част от деня ми минава като в мъгла. Различни усмихнали и застинали в очакване лица приближават към мен, но когато виждат, че не ги разпознавам, отново ми обръщат гръб. Предполагам, че са на другите членове на Съпротивата. Само едно от тях ми е познато. То е на мъж на годините на Так, същият, който дойде при нас в Подслона да ни донесе паспортите и идентификационните карти. Оглеждам се за жената, която ме доведе дотук, но нито едно лице не прилича на нейното и нито един глас не напомня на нейния.

Приближавам се и се заслушвам в гласовете. От разговора разбирам, че сме на трийсетина километра северно от Ню Йорк и малко по на юг от град на име Уайт Плейнс. Сигурно сме се прикачили към тяхната електрическа мрежа, защото имаме радио, светлина и дори кафемашина. Една от стаите е пълна с палатки и спални чували. Так и Рейвън са подготвили всичко за дългия път. Не знам колко от останалите ще ни последват, но мисля, че една част със сигурност ще остане тук. Наред с палатките виждам сгъваеми маси и столове. Друга стая е празна. Освен дюшеци за спане в нея няма нищо друго. Радиото и кафемашината са поставени директно на циментовия под, сред гнездо от различни кабели и жици. Радиото работи почти непрекъснато, звукът му преминава през тънките стени и се чува навсякъде. Независимо къде съм, не мога да избягам от него.

„Джулиан Файнман… водач на младежкото движение на Свободна от Делириум Америка и син на президента… жертва на болестта…“

Всяка радиостанция предава едно и също. Историята е една.

„… открит днес…“

„… временно под домашен арест…“

„Джулиан преосмисли желанието си и отказа лечение…“

Само преди година новината изобщо нямаше да стигне до медиите. Всичко щеше да се потули, както е било с причината за смъртта на брат му, бавно и систематично изтрита от всички медицински и полицейски доклади. Но след Инцидента нещата се промениха. Рейвън е права само за едно: ние сме във война и армиите имат нужда от символи.

„… задържане в регулационните служби на Ню Йорк… спешно съдебно решение… екзекуция със смъртоносна инжекция утре в десет часа сутринта…“

„… много хора намират, че мярката е прекалено сурова… обществено недоволство от СДА и съдебната система…“

Изпадам в странна апатия. Вече не чувствам нищо. Гневът ми се стопява, чувството за вина също изтлява. Джулиан ще умре утре. И аз помогнах той да умре.

Може би това е бил планът. Мисълта, че ако му бяха приложили процедурата, сигурно щеше да завърши по същия начин, не ме успокоява. Чувствам се парализирана, сякаш във вените си нямам кръв, а лед. Не чувам нищо, освен радиоговорителя, не виждам нищо. В един момент някой трябва да ми е подал суитчър, защото виждам, че съм облечена с един.

„… официалното изявление на Томас Файнман…“

„СДА застава зад решението на регулаторния съд… Положението в Ню Йорк е критично и ние не можем повече да толерираме онези, които искат да ни навредят, се казва в прокламацията им… Трябва да пресечем подобно поведение…“

„СДА и САЩ не бива да се поддават на съчувствието и милосърдието. Съпротивата набира сили, нараства и завзема тунелите, подземията и дупките, надига глава от всяко тъмно ъгълче…“

Затова ще дадат на цялото общество кървав урок.

На вечеря успявам да хапна малко и въпреки че още не мога да се насиля да погледна Рейвън и Так в очите, виждам, че те приемат сядането ми на масата като добър знак. Правят се на весели, смеят се шумно и високо, разказват вицове на останалите пет-шест души около масата. Гласът на радиоводещия зад стената продължава да съска като отровна змия.

„… Няма лични изявления от страна на Томас Файнман и Джулиан Файнман…“

След вечеря отивам до бараката — малка паянтова постройка, на стотина метра от главната сграда в другия край на широк павиран двор. За пръв път излизам навън и за пръв път имам възможност да огледай наоколо. Откривам, че сме в някаква стара складова база, накрая на дълъг издълбан на места бетонен път, заобиколен от двете страни с гора. На север съзирам трепкащите светлини на някакъв град. Сигурно е Уайт Плейнс. Обръщам се на юг, срещу розовеещото, прорязано от огнени нишки небе, и забелязвам светло петно. Това е короната от светлини над Ню Йорк Сити. Сигурно е към седем часа, все още има време до полицейския час и до изключването на тока. И някъде из тези светлини, хора и сгради се намира Джулиан. Сигурно е изплашен. Дали мисли за мен?

Вятърът е студен, но носи със себе си мирис на затоплена земя и на нов живот: мирис на пролет. Замислям се за апартамента ни в Бруклин — вече празен и вероятно претърсен основно от регулаторите и полицията. Както каза Рейвън, Лена Морган Джоунс е мъртва и на нейно място ще се роди нова Лена, ще се възроди като дървото, което всяка пролет ражда нов живот на мястото на стария мъртъв и изгнил дънер. И аз нямам никаква представа каква ще бъде тя.

Изведнъж ми става мъчно. Трябваше да се разделя с толкова много Лени, с толкова много животи. Да изгубя толкова скъпи за мен същества: мама. Грейс. Хана. Алекс.

А сега и Джулиан.

Не съм искала това.

Някъде из сгъстяващия се мрак се чува бухал, звучи остро, като далечна аларма. Истината расте като каменна стена в мен. Не това исках аз. Не за това избягах в Пустошта и не за това Алекс настоя да дойдем. Не за да обърна гръб и да погреба любимите си хора, изграждайки една нова корава и безчувствена личност върху техните трупове. Това е пътят на Рейвън. Така правят и в Зомбиленд.

Аз няма да стана като тях. Изхвърлих прекалено много хора на боклука. Стига толкова.

Бухалът се обажда отново и сега звукът е по-ясен и остър. Всеки звук, движение и мирис се открояват още по-добре: припукването на сухите вейки, мирисът на пролет, ръмжането на мотор в далечината, който се усилва и после затихва…

Ръмжане на мотор. На камион. Чух този звук на няколко пъти, но не му обърнах внимание. Сега нещата ми се изясняват. Явно сме близо до голяма магистрала. Дойдохме от Ню Йорк, което означава, че трябва да има и обратен път дотам.

Не ми трябват нито Рейвън, нито Так. И ако Рейвън е права, че Лена Морган Джоунс не съществува вече, за щастие нямам нужда и от нея.

Връщам се в склада. Рейвън седи до сгъваемата маса и пакетира храна в платнени бохчи. После, по пътя, когато спрем за нощувка, ще ги завържем за раниците си и ще ги окачим на високи клони, за да не могат дивите животни да стигнат до тях.

— Здрасти — усмихва ми се широко и прекалено мило тя. Цяла вечер се държи така. — Успя ли да се нахраниш добре?

Кимам бавно.

— Ядох повече от всичко, което съм изяла през последните дни — казвам аз и тя примигва леко. Малко е подло от моя страна, но не мога да се въздържа. Облягам се на масата, където на една кърпа съхнат току-що измити ножове, и се наслаждавам на притеснението й.

Рейвън вдига коляно до гърдите си и казва:

— Виж, Лена. Съжалявам, че не ти казахме предварително. Мислех, че… Мислех, че така ще е по-добре.

— Това също беше един тест — обяснявам и Рейвън вдига бързо очи към мен.

Навеждам се към нея и слагам ръка върху подредените ножове. Контурите на дръжката на един от тях прилепват плътно към дланта ми.

Рейвън въздъхва и отмества поглед от мен.

— Знам, че в момента сигурно ни мразиш… — започва тя, но аз я прекъсвам.

— Не ви мразя.

Изправям се с ножа в ръка и го пускам незабелязано в джоба си.

— Наистина ли? — поглежда ме тя и за миг ми се вижда много по-млада, отколкото е в действителност.

— Наистина — отвръщам и тя ми се усмихва. Този път усмивката й е стегната, усмивка на облекчение, честна усмивка. — Но не искам да бъда като вас.

Усмивката й угасва. Докато я гледам, ми идва наум, че може би я виждам за последен път. Остра болка свива гърдите ми, сякаш някой ги пробожда с нож. Не знам дали някога съм я обичала, но тя ме спаси и ме роди за Пустошта. Беше моя майка и сестра. И поредната личност, която трябва да погреба.

— Един ден ще разбереш — казва тя и аз виждам, че истински вярва в това. Гледа ме с широко отворени очи, моли ме да проумея, че хората трябва да се жертват за каузата, че свободата и доброто могат да бъдат изградени върху мъртъвци.

Но вината не е нейна. Рейвън е изгубила много и, погребвайки другите, постепенно е погребала и себе си. Оставяла е навсякъде частица от себе си, оставила е сърцето си до онези заровени кости край замръзналата река, които с пролетния прилив ще изскочат на повърхността и скелетът ще изплува от водата.

— Надявам се да не разбера — казвам нежно и така се сбогувам с нея.

 

 

Пъхам ножа в раницата и проверявам дали откраднатите от Лешоядите лични карти все още са у мен. Знаех си, че може да ми потрябват. Грабвам едно сгънато до нечие легло шушляково яке и една от платнените торби с провизии, приготвени за утре. Свивам в раницата малко бисквити и пет-шест бутилки с вода и опитвам тежестта й. Доста е тежка, въпреки че извадих книгата „Ш-ш-т“. Хвърлих я, защото знам, че повече няма да имам нужда от нея. Никога. Но не мога да взема повече провизии и това ме притеснява. Ако успея да измъкна Джулиан, ще се наложи да бягаме дълго време, нямам представа кога ще стигнем до безопасно място.

Тръгвам тихо и предпазливо обратно през склада към страничната врата, която излиза на двора. Срещам само един човек — върлинест мъж с яркочервена коса, който ме поглежда веднъж, после погледът му се плъзга покрай мен, все едно че съм въздух. Научих този номер в Портланд и все още знам как да се свия в себе си и да стана невидима. Преминавам бързо покрай стаята, където повечето от хората, включително и Так, са се струпали около радиото на приказки, и поглеждам вътре. Един от мъжете пуши ръчно направена цигара, друг размесва тесте карти. Съзирам гърба на Так и уплашено му казвам „Сбогом“.

После се гмурвам в нощта, свободна като птичка.

Макар и по-слаб, ореолът от светлина над Ню Йорк продължава да огрява небето. Сигурно е време за полицейския час, защото по-голямата част от града вече тъне в мрак. Само най-богатите и представителите на властта, учените и хората като Томас Файнман имат неограничен достъп до електричество.

Затичвам се към магистралата, като спирам често и се ориентирам по шума от камионите. Тишината е пълна, нарушавана само от писъците на нощните птици и стъпките на дребни животни някъде из тъмнината. Трафикът е спорадичен, ясно е, че пътят се ползва инцидентно и единствено от товарни камиони.

Най-после стигам до магистралата и заставам пред дългата сива река от бетон, блеснала като сребро под ярката луна. Обръщам се на юг и забавям ход. Дъхът ми излиза на малки бели облачета, въздухът е свеж, разреден и леден, реже дробовете ми при всяко вдишване. Но това ме държи нащрек.

Тръгвам от лявата страна на магистралата, но внимавам да не се приближавам прекалено близо до нея. По пътищата често има проверки, а в момента ми липсва само това — някой патрул да ме спре.

Изчислявам набързо, че до северната граница на Манхатън са приблизително трийсет километра. Не твърдя със сигурност, но мисля, че минават най-малко шест часа, преди да видя високата бетонна стена, която огражда града. Пътуването е трудно и бавно. Нямам фенерче, а луната често се крие зад дебелите клони на високите преплетени като пръсти на скелети дървета над мен. За щастие магистралата осигурява някаква светлина и ми служи за ориентир. Ако не е тя, със сигурност щях да се загубя.

Портланд беше затворен с евтина телена ограда, електрифицирана само на определени места. Ню Йорк е отделен от света с висока бетонна конструкция, завършваща с няколко реда бодлива тел, и на равно разстояние един от друг са разположени наблюдателни постове. Силните лъчи на прожекторите осветяват силуетите на дърветата от другата страна в Пустошта. Още съм на няколкостотин метра от оградата, примигващите й светлини едва се мержелеят между дърветата, но се привеждам и тръгвам предпазливо към магистралата; на всяка крачка се ослушвам за шумове — знак за някакво движение. Не вярвам да са сложили патрули и от тази страна на стената, но знае ли човек? Напоследък нещата доста са се променили. Трябва да внимавам.

На четири-пет метра от платното виждам дълга и плитка канавка, покрита с тънък килим от загнили листа. Скорошният дъжд и топенето на снега са го нашарили с локви с различна големина. Влизам в канавката и притискам корем към дъното й. Така съм невидима за преминаващите по платното автомобили, дори и за патрулиращите коли. Дрехите ми попиват влагата и аз си напомням да намеря къде да се преоблека веднага щом стигна в Манхатън. Не мога да тръгна по улиците в този вид, без да възбудя подозрение. Но оставям този проблем за после.

Чакам дълго, преди да чуя грохот на камион, фаровете му изгряват в мрака и осветяват леката мъгла пред тях. Той преминава покрай мен — огромен, бял и с логото на някаква верига за плодове и зеленчуци — и забавя, когато стига до пропускателния пункт. Надигам се на лакти. В граничната стена има портал и магистралата протяга сребърния си език към вътрешността на града през тежката желязна врата. Камионът спира и две тъмни фигури излизат от караулката фаровете осветяват черните им сенки с проблясващи пушки в ръце. Разстоянието дотам е голямо и не мога да чуя какво си говорят, но предполагам, че проверяват документите на шофьора. Един от граничарите заобикаля и оглежда камиона отзад, но не отваря каросерията да види какво има вътре. Небрежен е. Небрежността ме устройва идеално.

През следващите няколко часа наблюдавам внимателно преминаването на още няколко камиона. Ритуалът се повтаря всеки път, но граничарите отварят един камион с надпис „EXXON“ и го претърсват основно. Чакам търпеливо, докато изграждам плана си. След още половин час се приближавам към граничната ограда. Движа се ниско по земята и само когато магистралата е празна, а луната се крие зад тежките облаци. Стигам на около четирийсет крачки от оградата, отново се притаявам и чакам. Сега вече съм толкова близо, че мога да видя лицата на граничарите, когато минават отзад да проверят поредния камион. Дочувам и част от разговорите им. Те искат идентификационната карта на човека, сравняват данните с тези от шофьорската книжка и регистрацията на камиона — това продължава не повече от две-три минути. Значи трябва да съм много бърза.

Съжалявам, че не си взех нещо по-топло от това тънко яке. Но студът не ми позволява да се отпусна и това е добре.

Удобният момент идва чак когато слънцето вече се издига зад тънката дантела от черни облаци. Прожекторите все още осветяват магистралата, но светлината им умира в сивото утро и вече не заслепява очите.

Един камион за боклук, със стълба от едната страна, стигаща до металния му покрив, спира пред железния портал. Свивам пръсти около камъка, който намерих по-рано в канавката, и тръгвам на прибежки. Трябва да размърдам пръсти, за да размразя кръвта в тях. Краката ми тежат и болят от студа.

Единият от граничарите заобикаля камиона отзад и оглежда внимателно, другият застава до кабината на шофьора и духайки в премръзналите си ръце, задава обичайните въпроси: „Откъде идваш? Къде отиваш?“

Изправям се, стискам камъка в дясната ръка и тръгвам бързо между дърветата, като стъпвам само там, където има мокър мулч. Мулчът е добър заглушител на стъпки. Сърцето ми бие в гърлото с такава сила, че не ми позволява да си поема въздух. Войниците са на не повече от двайсет крачки, но това е единственият ми шанс.

Приближавам се до стената достатъчно, за да достигна целта си, и хвърлям камъка по един от прожекторите. Чува се трясък, последван от шум на счупено стъкло. Веднага се връщам назад. Двамата граничари мигом обръщат глави към прожектора.

— Какво беше това? — пита единият, сваля пушката от рамото и се затичва към счупения прожектор. „Моля те, Господи, нека и другият да го последва“, събирам ръце в молитва аз. Но той се двоуми, сваля пушката от лявото рамо и я мята на дясното. После плюе в краката си.

„Върви, върви, върви“.

— Чакай тук — казва той на шофьора и също тръгва към стената.

Ето го моя шанс. Прожекторът е на петдесетина метра от камиона. Трябва да действам, докато граничарите са при него. Трябва да се приближа под определен ъгъл спрямо шофьорската кабина, за да не бъда видяна. Превивам се на две и се снишавам максимално. Не искам да дам шанс на шофьора да ме зърне случайно в страничното огледало. За двайсет ужасни секунди се оказвам съвсем открита на пътя, лишена от прикритието на дърветата и кафявите храсти, и това ме връща назад, към първия път, когато Алекс ме заведе в Пустошта. Умирах от страх, докато се катерех по телената ограда, чувствах се толкова уязвима на онова открито място и ужасена от мисълта, че могат да ме свалят с един изстрел!

Десет крачки. Пет. Две. И се мятам върху стълбата. Металът е замръзнал и пръстите ми залепват за него. Стигам до покрива и притискам корем в ръждясалата, покрита с курешки повърхност. Дори и металът мирише на гниещи храни, ноздрите ми се пълнят с гадна сладникава миризма, натрупвана с години. Обръщам лице към ръкава на якето, за да не се закашлям. Покривът е леко вдлъбнат и ограден с петсантиметров метален парапет, което е добре — няма да се изхлузя долу, когато камионът тръгне. Поне така се надявам.

— Хей — провиква се шофьорът от кабинката. — Ще ме пуснете ли да мина, или не? Имам график.

В първия момент никой не му отговаря. Минава цяла вечност, докато чуя приближаващи се стъпки и гласа на един от граничарите:

— Хайде, влизай.

Желязната врата изскърцва и камионът се задвижва. След малко засилва ход и аз се понасям назад, но успявам да опра ръце и крака в парапета. Сигурно отгоре приличам на гигантска залепена за покрива морска звезда. Вятърът се вихри около мен и не ми позволява да отворя добре очи. Леденият му полъх мирише на река. Следователно река Хъдсън трябва да е наблизо. Градът е наляво, точно зад магистралата. На хоризонта се мяркат билбордове, изпочупени и излезли от употреба светофари и грозни жилищни блокове със сивкаво лилави фасади.

Камионът продължава по магистралата и аз впрягам всичките си сили да се задържа отгоре и да не падна на бетона под нас. Студът е невероятен, имам чувството, че хиляди игли се забиват в лицето и ръцете ми. Трябва да стоя с плътно затворени очи, защото започват да сълзят. Денят настъпва бавно и с неохота. Червеното зарево на хоризонта избледнява зад тъмните планини от облаци. Започва да ръми. Всяка капчица дъжд пада върху мен като парченце стъкло. Покривът става хлъзгав и трябва невероятна сила, за да се задържиш на него.

За мой късмет камионът скоро забавя ход и излиза от магистралата. Още е рано и улиците са тихи. Над мен се издигат жилищните блокове, приличащи на протегнати към небето ръце. През отворените прозорци долавям различни миризми: на керосин и на дим от запалена печка; на милиони и милиони хора, наблъскани в тесните си като кутийки апартаменти.

Камионът спира и аз веднага слизам по стълбата, оглеждам улицата, за да съм сигурна, че никой не ме забелязва, и скачам на тротоара. Камионът продължава своя път из нюйоркските улици, а аз се опитвам да съживя краката си и да стопля гърдите си. До мен има голяма табела. Прочитам я и разбирам, че съм на Седемдесет и втора улица. Джулиан ми каза, че живее на Чарлз Стрийт, която е чак в центъра. Съдейки по интензитета на светлината, решавам, че е към седем, малко по-рано или по-късно, не мога да кажа, защото гъстите облаци не ми позволяват да определя с точност часа. Не мога да използвам автобус, защото рискувам да привлека погледите на всички, ако се кача така — мокра и покрита с кал. Връщам се обратно към Западната магистрала и поемам през голям и добре поддържан парк, покрай Хъдсън по дългата алея, която свързва северната и южната страна на града. Така ще мога по-лесно да се крия от хората. Не мисля, че някой ще тръгне да се разхожда рано сутрин в такъв студен и дъждовен ден. Очите ми парят от изтощение и краката ми се влачат, сякаш някой им е налял олово.

Но аз вървя и всяка стъпка ме приближава, макар и мъничко, до Джулиан и до момичето, в което жадувам да се превърна.

Неведнъж съм виждала по телевизията снимки на дома на Файнман и щом достигам до възела от тесни улички в Уест Вилидж (тук е толкова различно от решетката от улици в останалата част на Манхатън, че ми се струва невероятно Томас Файнман да избере да живее точно в тази част), не ми отнема много време да го намеря. Дъждът се засилва и краката ми вече шляпат в пълните с вода маратонки.

Къщата на Файнман се вижда отдалече. Никой не може да я сбърка с друга. Тя е най-голямата в квартала и единствената, оградена с висока бетонна стена. През обвитата с бръшлян желязна порта се вижда част от алеята към основната сграда и малък двор, потънал в кал. Обикалям я веднъж и търся знаци за някакво движение отвътре, но всички прозорци са тъмни. Ако Джулиан е под охрана, пазачите му са някъде вътре. Някой е надраскал стената на Файнман и аз с удоволствие прочитам посланието: УБИЕЦ. Рейвън е права. Съпротивата се засилва с всеки изминал ден.

При втората обиколка около къщата оглеждам внимателно цялата улица, търся по отсрещните прозорци любопитни съседи, откривам проблемни места и изходи. В този момент дъждът е мой приятел. Той ще улесни нещата. Най-малкото ще държи хората по домовете им.

Приближавам към желязната порта, игнорирайки нарастващото в мен напрежение, и виждам електронната ключалка, за която ми разказваше Джулиан. На малък екран ме приканват да въведа съответния пин код. Въпреки дъжда и отчаяния ритъм на сърцето ми оглеждам с възхищение прекрасната фина електроника — свят на бръмчащи устройства и дистанционни управления във време, когато половината държава тъне в мрак и ограничения, хората се свиват от студ или изнемогват от жега, обирайки трохите от удобствата на важните хора, както куче обира късчета месо от подхвърлен кокал.

И докато се прехласвам по лъскавите устройства, за пръв път ми идва наум, че може би именно това е целта на високите гранични стени, на процедурата и на лъжите, на целия този юмрук, който се затяга все повече около нас. Така устроен, светът е прекрасен за собственика на този юмрук.

Затварям очи за миг и оставям омразата и гневът да пораснат в мен. Те също ще са ми от полза.

За нула време разкривам първите три числа от комбинацията. Над портата има малка табела с цитат от книгата „Ш-ш-т“: БЛАЖЕНИ СА ОНЕЗИ, КОИТО ИМАТ СВОЕ МЯСТО НА НЕБЕТО; МЪДРИ СА ОНЕЗИ, КОИТО СЛЕДВАТ ПЪТЯ, БЛАГОСЛОВЕНИ СА ОНЕЗИ, КОИТО ТАЧАТ НАШИТЕ ЗАКОНИ.

Цитатът ми е известен, взет е от Книгата на Магдалена и, за моя радост, го знам наизуст. Като малка често прелиствах тези страници в търсене на знак от майка ми и в опити да открия смисъл в случилото се и някакво послание за мен. Ето защо налучквам без проблем цифрите: Книга девета, глава седемнайсета. Натискам числата 9, 1 и 7. Ако съм права, ми остава само още едно число. Вече съм готова да пробвам наслуки, когато нещо прелита над двора и привлича погледа ми. Над портата виждам четири бели хартиени фенера с логото на СДА. Три от тях се веят на вятъра, а четвъртият е прикачен толкова хлабаво, че се привежда ниско над арката и удря чело в железата. Ако се абстрахирам от логото на СДА, фенерите ми приличат на част от декорация за рожден ден на дете. Издигнали се високо над масивната порта, те определено изглеждат не на място.

Това е знак. Няма начин да не е.

Натискам и последния бутон и изписвам 9174. Ключалката изщраква, желязната порта се отваря и аз влизам.

Бързо затварям след себе си и се оглеждам, опитвайки се да попия всяка подробност. Къщата е на пет етажа, ако броим и наполовина потъналото в земята мазе. Завесите са спуснати и навсякъде е тъмно. Не си правя труда да пробвам входната врата — със сигурност ще е заключена и ако вътре има охрана, тя несъмнено е в коридора. Заобикалям отзад и откривам бетонна стълба, която води надолу до дървена врата, най-вероятно вход за мазето. Малкото прозорче в тухлената стена би могло да ми помогне да надникна, но отвътре е заковано с дъски. Тръгвам на сляпо и се моля наум да не се сблъскам с охраната.

Тази врата също е заключена, но дръжката е стара и разхлабена. Няма да е трудно да се справя с нея. Клякам на колене и вадя ножа от раницата. Веднъж Так ми показа как да отварям врати с върха на ножа, без да знае, че с Хана сме усъвършенствали това умение още преди години. Майка й и баща й винаги криеха бисквитите и бонбоните в заключения килер, но ние се справяхме без проблеми. Пъхам ножа в тесния процеп между вратата и рамката и след не повече от две-три завъртания на острието езичето на ключалката поддава. Пъхам ножа в джоба на якето (искам да ми е подръка), поемам въздух и отварям вратата.

Вътре е тъмно като в рог. Първото, което долавям, е миризмата. Миризма на прано, на чисти чаршафи с дъх на лимон. Второто нещо, което ми прави впечатление, е тишината. Облягам се на вратата и изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината. Сенките започват да придобиват форма: цялата стая е оплетена с въжета за простиране, пералнята и сушилнята са в ъгъла.

Тук ли са държали брата на Джулиан, питам се аз? Тук ли е умрял? Самичък, свит на кълбо върху циментовия под, с мокри чаршафи над главата си и миризма на пране в ноздрите? Бързо прогонвам образа от съзнанието си. Гневът е полезен, но само до определена степен. След това преминава в ярост, а яростта не познава разума.

Вдишвам дълбоко няколко пъти. Уверявам се, че около мен няма друго живо същество, и тръгвам през помещението, като се провирам през чаршафи и няколко чифта мъжко бельо. Идва ми наум, че някои от слиповете са на Джулиан.

Интересно как съзнанието се опитва да се разсее с дребни, незначителни неща.

Зад пералното помещение има малък килер за препарати и уреди за почистване, а след него виждам тясна стълба към първия етаж. Тръгвам по нея почти пълзешком. Стъпалата са разковани и подозирам, че скърцат, затова внимавам много. На площадката горе има врата. Спирам пред нея и се заслушвам, цялата настръхнала от притеснение. Къщата е тиха. Нещо не е наред, си казвам аз прекалено лесно стана. Тук трябва да гъмжи от полицаи и охранители. Да се чуват стъпки, приглушени разговори, каквото и да е, само не тази мъртвешка тишина, покрила къщата като тежко одеяло.

Прозрението идва в мига, когато стъпвам в коридора. Всички вече са излезли. Закъсняла съм. Сигурно са преместили Джулиан рано тази сутрин и сега къщата е празна.

Въпреки това решавам да проверя всяка стая. Паниката замъглява мислите ми. Закъсняла съм, него го няма. Всичко свърши. Единственото, което мога да направя, за да я потуша, е да продължа да се движа безшумно по дебелите килими и да претърся всяка ниша, сякаш Джулиан може да се окаже в някоя от тях.

Проверявам хола и вдишвам острата миризма на лак за мебели. Тежките завеси са спуснати и закриват улицата отвън. Кухнята изглежда девствена, тук май никой не готви. Оттам се влиза в строга трапезария, на пръв поглед неизползвана. Банята мирише на лавандула, а до нея има малка дневна, заета в по-голямата си част от най-големия телевизор, който съм виждала някога. Следва кабинет с купища листовки и всякакви рекламни материали в защита на ранното лечение. Следващата врата е заключена и аз си спомням разказа на Джулиан за тайния кабинет на Томас Файнман. Това трябва да е стаята със забранените книги.

На втория етаж има три спални. Първата е неизползвана, стерилно чиста и мирише на мухъл. Инстинктът ми подсказва, че това трябва да е била стаята на брата на Джулиан, и явно след смъртта му е останала затворена. Продължавам напред и щом стигам до стаята на Джулиан, поемам рязко въздух. Сигурна съм, че е тази, защото мирише на него. Въпреки че е бил под домашен арест и явно е прекарвал времето си тук, никъде не забелязвам следи от борба. Дори и леглото е оправено с мека синя завивка, опъната над чаршаф на зелени и бели райета.

За миг ми се приисква да легна в леглото му, да се увия със завивката, както той ме зави с ръцете си в подслона, и да плача, да плача. Забелязвам, че вратата на гардероба е отворена и оттам се подават рафтове с избелели дънки и наредени на закачалки ризи. Тази толкова естествена гледка направо ме убива. Светът се е обърнал с краката нагоре, в него цари война и лудост, но хората продължават да окачват дрехите си на закачалки, сгъват ги прилежно по рафтовете и оправят леглата си.

Това е единственият начин да се живее.

Следващата стая е доста по-голяма и в нея има две двойни легла на около метър едно от друго. Спалня за господари. Над леглата е окачено голямо огледало. Зървам се в него и се свивам като опарена. Не съм се поглеждала повече от една седмица. Лицето ми е бледо и кожата се е опънала върху скулите като върху скелет. Брадичката ми е мръсна, да не говорим за дрехите. Мокра от дъжда, косата е увиснала надолу и сплъстена. Изглеждам като излязла от лудницата.

Отварям гардероба на госпожа Файнман и изнамирам мек кашмирен пуловер и чисти черни дънки. Малко са ми големи в кръста, но слагам колан, затягам го и вече изглеждам прилично. Вадя ножа от раницата и го увивам в една нейна тениска. Сега мога спокойно да го нося в джоба на шушляка си. Събирам на кълбо мръсните си дрехи и ги набутвам в дъното на гардероба, зад лавицата с обувките. После поглеждам часовника на нощното шкафче. Девет и половина.

Излизам в коридора и слизам надолу по стълбата. По пътя виждам една ниша в коридора. В нея е поставен библиотечен шкаф. Последният рафт е много висок и на него има статуетка на петел. Нямам представа какво ме прихваща и защо, но изведнъж ми се струва много важно да разбера дали Томас Файнман продължава да държи ключа за втория кабинет тук. Той е от този тип хора, които биха могли да го направят, въпреки че тайното място вече е разкрито от сина му бащата бе решил, че жестокият побой е достатъчна причина да държи Джулиан далеч от ключа. Би го направил за назидание, така че всеки път, когато Джулиан види тъпия ключ, да се сеща за боя и да съжалява за постъпката си.

Шкафът не е толкова голям и последният рафт не е толкова висок, колкото ми го описа Джулиан. Сигурна съм, че сега би стигнал до него без проблеми, но на мен ми се налага да използвам малката табуретка, за да взема петела. Щом го вдигам, нещо в корема му изтраква. Развинтвам главата му и го обръщам. Ключът пада в ръката ми.

Точно в този момент дочувам приглушени стъпки пред външната врата. Някой казва:

— Да, точно така.

Сърцето ми спира. Гласът е на Томас Файнман. Дръжката на вратата в далечния край на коридора изтраква. Ключът се превърта в ключалката.

Скачам от столчето все още с ключа в ръка и се стрелкам към заключения кабинет. Отнема ми няколко секунди, докато пъхна ключа на мястото, и когато чувам входната врата да се отваря, замръзвам на място. С ужас чувам как Томас Файнман се приближава към вратата за коридора.

— По дяволите! — изругава той. Следва кратка пауза, после продължава: — Не, Мич, не на теб. Изпуснах нещо.

Явно говори по телефона. За времето, в което той се навежда и вдига каквото там е изпуснал, аз успявам да наглася ключа, вмъквам се светкавично в забранения кабинет и затварям вратата миг преди той да отвори вратата за коридора. Чувам го да я затваря и стъпките му тръгват към мен. Бързо се отдръпвам от вратата, сякаш би могъл да ме подуши през ключалката. Стаята е тъмна, но дебелите кадифени завеси на прозореца са леко раздалечени и през процепа прониква малка ивица сивкава светлина. Оглеждам се и виждам навсякъде купчини с книги и други произведения на изкуството, които се издигат към тавана като тотеми. Правя крачка напред, но се удрям в масата и тя започва да се клати. Правя лъвски скок и успявам да хвана една дебела книга в кожена подвързия, преди да тупне тежко на пода.

Файнман спира пред вратата на кабинета и аз съм готова да припадна. Ръцете ми треперят като на болен от Паркинсон.

Не мога да си спомня дали сложих главата на петела обратно на мястото й.

Моля те, моля те, моля те, не спирай тук!

— Да, да — продължава разговора си той. Гласът му е остър и твърд като кремък. Няма нищо общо с онзи дружески оптимистичен тон, който използва по радиоинтервютата и митингите на СДА. — Точно така, беше решено да е точно в десет часа.

Следва кратка пауза, после той казва нервно:

— Не виждам друг начин, разбираш ли? Как би изглеждало отстрани, ако се бях опитал да обжалвам?

Стъпките отминават, после отново се връщат и заглъхват към антрето. Сигурно се връща към вратата. Най-после си позволявам да издишам въздуха от гърдите си, но все още не мога да мръдна от страх. Ужасявам се от мисълта, че отново ще се бутна в нещо и някоя от купчините с книги ще се срути. Затова замирам като статуя в очакване Файнман да излезе.

— Разбрах — казва той, но гласът му вече се чува по-слабо. Явно е в антрето. — На ъгъла на Осемнайсета и Шеста улица. Североизточното крило.

После чувам как външната врата отново се отваря и затваря и къщата потъва в тишина.

Изчаквам още пет минути, за да съм сигурна, че няма да се върне. Дланите ми са мокри от пот и треперят толкова силно, че едва успявам да върна книгата на мястото й. Тя е голяма, със златни букви, и лежи до дузина подобни на вид. Решавам, че са томове от енциклопедия, но се заглеждам в гръбчето на една от тях и прочитам заглавието: „Източно крайбрежие, Ню Йорк — терористи, анархисти, отцепници.“

Изведнъж се превивам на две, сякаш някой изкарва дъха ми. Навеждам се и оглеждам заглавията по-внимателно. Това не са книги, а доклади: списък с всички по-опасни престъпници, хванати в Съединените щати, разделени по области и затвори.

Трябва да изчезвам. Времето лети, а още не съм открила Джулиан. Трябва да го видя, дори и да не успея да му помогна. Но импулсът да я намеря, да видя името й сред другите, ме задържа на място. Искам да се убедя, че е в списъка, макар да знам, че не може да не е там. Майка ми е лежала шест години в Шесто отделение на Криптата — изолирано място, където държат най-опасните бунтовници и политически агитатори.

Нямам представа защо ме е грижа толкова. Нали е успяла да избяга? Цели шест години е дълбала стената с нокти, пробила е дупка и се е измъкнала през нея като животно. И сега е свободна. В сънищата си съм я виждала да бяга през Пустошта, винаги по зелени къпещи се в слънце поляни, където има храна в изобилие.

И въпреки това нещо ме човърка. Трябва да видя името й на хартия.

Лесно намирам списъка за Източното крайбрежие, Мейн — Кънектикът. Имената на попадналите в Криптата политически затворници през последните двайсет години заемат петдесет страници. И не са подредени по азбучен ред, а по дати. Писани са на ръка с различна степен на четливост. Почеркът е остър, напомня на следи от птичи крака. Книгата е протрита по ръбовете, вижда се, че е минала през много ръце.

Премествам се по-близо до прозореца, за да хвана слабата утринна светлина. Ръцете ми треперят, затова подпирам книгата на ъгъла на едно бюро. Цялата му повърхност е скрита от натрупаните върху него книги, всички до една със забранени заглавия от дните преди Процедурата, но аз съм толкова съсредоточена в списъка с имена (зад всяко едно се крие човешки живот, изсмукан от влажните каменни стени на затворите), за да се занимавам сега с тях. Утехата, че някои от тези хора сигурно са успели да избягат след взривяването на Криптата, е по-скоро илюзорна.

Веднага намирам годината, в която отведоха мама. Бях на шест години, когато ме излъгаха, че е умряла. В тази година са записани около двеста имена, заемащи пет-шест страници.

Проследявам списъка с пръст и неизвестно защо усещам, че ми се завива свят. Знам, че ще я открия тук. И вече знам, че е успяла да се спаси. Но въпреки това трябва да я намеря. В избледнялото мастило, с което са изписани буквите от името й, се крие частица от нея. Тези няколко реда отнеха живота й, както и моя.

Продължавам надолу по листа и изведнъж дъхът ми спира. Името е изписано старателно, с широк елегантен почерк, сякаш отговорният за този документ се е наслаждавал на красивите извивки на „л“-то и „а“-то: Анабел Гилс Халоуей. Криптата. 6-то отделение. Самостоятелна килия. Агитатор ниво 8.

След това е записан затворническият й номер. Цифрите са внимателно и красиво изписани: 5996.

Всяка една от тях блясва като огряна от огромен светлинен лъч. Всичко друго потъва в черна мъгла.

5996. Същите цифри, само че избледнели от времето, видях татуирани на ръката на жената, която ме спаси от Подслона. Жената с маската.

Моята майка.

Спомените се завръщат, но някак накъсани и несвързани помежду си. Чувам в главата си тихия глас на жената с маската. В него имаше отчаяние и… още нещо. Молба? Тъга? Виждам ръката й да се протяга към лицето ми, сякаш да го погали. Но аз се отдръпнах. Тя непрекъснато повтаряше името ми. Споменът ми от детството е за висока жена, но тази беше ниска като мен, не повече от един и шейсет и четири. Бях на шест години, когато я видях за последно. Естествено е да ми е изглеждала висока.

Две думи лумват в съзнанието ми и всяка от тях е пламтяща ръка, изгаряща вътрешностите ми: „невъзможно“ и „майка“.

Чувството за вина и нереалност ме разкъсват отвътре и преобръщат стомаха ми. Не я разпознах. Винаги съм вярвала, че ще я позная на мига. Представях си я такава, каквато я пазех в спомените си — с червена коса, с меки, малко неясни черти и голяма усмивка. Представях си, че мирише на сапун и лимон, че ръцете й са нежни и гладки от лосиона.

Сега разбирам колко глупава е била тази представа. Тя е прекарала повече от десет години в Криптата. Няма начин да не се е променила, да не е загрубяла.

Бързо затварям книгата, сякаш това би помогнало с нещо, сякаш нейното име е като свило се между страниците паяче, и ако ги затворя достатъчно бързо, ще успея да го задържа в миналото. „Майка ми“. „Невъзможно“. След всичките ми надежди, издирвания и мечти накрая се оказахме една до друга. Докоснахме се.

Но тя отказа да ми се открие. Избра да изчезне отново.

Съдържанието на стомаха ми се качва в гърлото. Тръгвам по коридора като пияна и излизам на дъжда. Не мога да дишам, не мога да мисля логично. Изминавам няколко преки и чак когато наближавам Шесто Авеню, студеният въздух прочиства мислите ми. Поглеждам ръката си и виждам, че все още стискам ключа от забранения кабинет. Забравих да го заключа, когато излязох оттам. Не знам дори дали затворих външната врата. Доколкото си спомням, я оставих отворена.

Но това няма значение сега. Нищо няма значение. Закъснях безвъзвратно, няма да успея да помогна на Джулиан. Не мога да направя нищо, освен да го гледам как умира.

Краката ме отвеждат към ъгъла на улиците Осемнайсета и Шеста, където Томас Файнман ще проследи екзекуцията на сина си. Тръгвам, стиснала здраво дръжката на ножа в джоба на якето и с приведена напред глава. За помощ не знам, но мисля, че още има време за отмъщение.

Североизточният медицински център е една от най-хубавите и модерни лаборатории в града. С каменна фасада, красиви балкони и нищо, което да напомня, че това е медицинско заведение, освен дискретната бронзова табела над тежката дъбова врата, той наистина буди възхищение и страх. Някога тук сигурно се е помещавана банка или пощенска станция, построена във времето, когато разходите за строителство не са били строго ограничени и когато хората от различните градове и държави са общували свободно помежду си. Няма начин да е друго, защото сградата носи в себе си дух на държавност и авторитет. Но, естествено, Джулиан Файнман няма да бъде екзекутиран като обикновените хора, в някоя от градските лаборатории или в болничното крило на Криптата. За Файнман — само най-доброто. До самия край.

Дъждът най-после затихва. Спирам на ъгъла, оглеждам вратата и прозорците на съседната сграда и бързо прехвърлям откраднатите от Лешоядите идентификационни карти. Избирам Сара Бет Милър, тя прилича на мен и на външен вид, и по възраст. Пробивам с ножа дупка на височината й — тя е доста по-висока от мен, един и седемдесет и пет, — за да не може да се разчете числото, после изтривам с острието идентификационния номер под снимката. Сто процента съм сигурна, че е обявена за невалидна, а Сара Бет Милър е мъртва.

Приглаждам косата си назад, за да изглежда прилично, и отварям вратата на лабораторията. Влизам в голяма чакалня, обзаведена с вкус. Подът е застлан с голям зелен килим, а мебелите са от махагон. На стената тихо тиктака огромен часовник, много стар или нарочно направен да изглежда така. Голямото махало се люлее ритмично под циферблата. Една медицинска сестра седи на широко бюро, а зад гърба й се вижда малък офис с метални шкафове. В офиса има още едно бюро и машина за кафе с наполовина пълна каничка. Но часовникът, скъпите мебели, дори и ароматът на прясно кафе не могат да прикрият миризмата на дезинфектанти.

От дясната страна на помещението виждам двойна врата с красиви дръжки от ковано желязо. Тя трябва да води към операционните, където се извършват процедурите.

— Мога ли да ви помогна? — пита ме сестрата зад бюрото.

Тръгвам директно към нея, слагам двете си ръце на плота пред нея и мислено си налагам да съм изключително спокойна.

— Трябва да говоря с някого — казвам самоуверено. — Нещата са спешни.

— Медицински проблем ли е? — пита ме тя. Забелязвам, че има перфектно поддържани закръглени нокти и лице с тежка и увиснала челюст като на булдог.

— Да. Всъщност не. Не съвсем. — Разбирам, че отговорът ми не я задоволява, защото свъсва вежди, и опитвам отново. — Проблемът не е мой. Трябва да докладвам за друг човек. — Снишавам глас до шепот и казвам: — За странна и нерегламентирана дейност. Мисля, че… моите съседи са заразени.

Тя потраква с нокти по бюрото.

— Най-добре ще е да направите официално донесение в полицията. Можете да отидете и във всеки общински регулаторен център…

— Не — прекъсвам я аз. До ръката ми има защипани с кламер листове за прегледи и аз преглеждам набързо имената на лекарите, на пациентите и причината за посещението им — проблеми със съня (сънуват), нерегулирани настроения, вирусна инфекция — и избирам наслуки едно име от лекарските.

— Трябва да говоря с доктор Браншоу.

— Той ли е лекуващият ви лекар? — пита ме сестрата и отново потропва с нокти, видимо отегчена.

— Доктор Браншоу ще знае какво трябва да се направи. Много съм обезпокоена. Трябва да ми влезете в положението. Ние живеем под тези хора. А сестра ми…

Тя още не е минала процедурата. И за нея се тревожа, може би има някакъв… Де да знам, някаква ваксина, която доктор Браншоу може да й даде.

Тя въздъхва. Обръща се към монитора на компютъра и трака нещо на клавиатурата.

— Днес доктор Браншоу е много зает. Всички специалисти са заети. Имаме непредвиден спешен случай…

— Да, знам. Джулиан Файнман, нали? Знам всичко за случая — махам с ръка.

Тя смръщва чело. Очите й стават предпазливи.

— Откъде знаете?

— Съобщиха по новините — казвам нехайно, влязла напълно в ролята на богата разглезена дъщеря на политик или ръководен кадър в СДА. Момиче, което знае как да постига целите си. — Естествено, вие искате цялата работа да остане в тайна, за да се предпазите от медиите. Не се безпокойте, никой не съобщава къде ще е екзекуцията. Но аз имам приятели и… Ами знаете как стават тези неща…

Навеждам се напред и слагам дланите си по-близо до нея, сякаш сме приятелки и ей сега ще й споделя голяма тайна.

— Лично аз смятам, че е голяма глупост. Ако доктор Браншоу му бе приложил процедурата по-рано, когато Джулиан лежа известно време тук, нямаше да се стигне до този момент. Няколко клъцвания и всичко това щеше да бъде избегнато. Мисля да му го кажа лично, когато се видим.

Отдръпвам се назад и отправям мислена молитва доктор Браншоу да се окаже мъж. И имам основание за това. Медицинското образование е дълъг и много труден процес, а от жените се очаква да запълват времето си с по-практични неща като поддържането на дома и отглеждането на децата.

— Това не е случай на доктор Браншоу — отвръща бързо сестрата. — Той не може да бъде винен за това.

Извъртам очи, както правеше Хана, когато Андреа Гренсъл изтърсваше някаква тъпотия в клас.

— Разбира се, че е. Всички знаят, че първият лекуващ лекар на Джулиан е той.

— Не — поправя ме тя. — Доктор Хилбранд е лекуващият му лекар.

Скривам вълнението си зад още едно извъртане на очи и казвам:

— Както и да е. Е, ще ме запишете ли за среща с доктор Браншоу, или не? Няма да мръдна оттук, докато не се видя с него.

Тя ме поглежда като ранено животно и някак укоризнено, сякаш съм я фраснала по носа. Защото нарушавам спокойната й утрин и обичайната тишина.

— Дайте ми идентификационната си карта, моля — казва накрая.

Вадя картата на Сара Бет Милър и й я подавам. Шумът от тиктакането на часовника изведнъж става оглушителен. Цялото помещение започва да вибрира в неговия ритъм. Секундите отлитат и всяка една приближава Джулиан към смъртта. Стоя неподвижно и ги броя наум, когато тя ми хвърля още един намръщен поглед.

— Не мога да разчета номера — измърморва тя.

— Пуснах го в пералнята миналата година — казвам и поглеждам небрежно към картата. — Вижте, ще ви бъда много благодарна, ако просто се обадите на доктор Браншоу и му кажете, че съм тук.

— Ще трябва да ви извикам в студиото — казва тя. Нещастието й сега е пълно. Тя поглежда тъжно към кафемашината и аз забелязвам крайчеца на списание, набутано под купчина папки. Бас държа, че оплаква своята приятна и спокойна сутрин. Тя става тромаво от стола. Тежка жена е, затова става трудно. Копчетата на униформата едва успяват да задържат гърдите и корема й. — Седнете. Това ще отнеме известно време.

Кимам мълчаливо. Тя преминава покрай пълните с папки шкафове и излиза. Някаква врата се отваря, чувам гласове. Мъж говори по телефона. После вратата се затваря и всичко затихва. Остава само тиктакането на стенния часовник.

Веднага отварям двойната врата и изчезвам зад нея.

Демонстрацията на пари и разточителен лукс остава зад вратата. Подът тук е застлан със същите безлични плочки и стените са боядисани със същата бежова боя, както в повечето лаборатории и болници. Наляво от мен виждам друга двойна врата е надпис: „Авариен изход“. През малките й прозорчета се вижда тясна стълба.

Тръгвам бързо напред и ужасена от скърцането на маратонките по пода, оглеждам вратите от двете си страни. Повечето са затворени, но някои от тях зеят и откриват тъмната си вътрешност.

Една лекарка с преметнат през врата стетоскоп върви срещу мен и чете нещо в папката, която носи в ръце. При разминаването вдига любопитен поглед към мен. Аз не откъсвам моя от плочките на пода. За моя радост не ме спира и аз отминавам, избърсвайки потните си длани в дънките.

Лабораторията не е много голяма. Стигам до края на коридора и веднага разбирам, че разпределението на помещенията е елементарно. На първия етаж има само един коридор. До останалите пет етажа се стига с асансьора в задната част на сградата. Сега единствената ми мисъл е да намеря Джулиан, да го видя. Не знам какво се надявам да стане, но тежестта на притиснатия към корема ми нож ме успокоява, сякаш е огромна тайна, работеща в моя полза.

Взимам асансьора до втория етаж. Тук движението е по-голямо, апаратите писукат, чуват се приглушени разговори, лекари излизат и влизат по кабинети и стаи. Надниквам през първата врата отдясно. Оказва се тоалетна. Вмъквам се вътре, поемам дълбоко въздух и се опитвам да събера ума си, да се успокоя. В дъното има поднос с пластмасови чаши, предназначени за взимане на проба от урина. Грабвам една, пълня я до половина с вода и излизам пак в коридора.

Пред един лекарски кабинет виждам две лаборантки. Щом приближавам, те замлъкнат и въпреки че преднамерено избягвам очния контакт, усещам погледите им, отправени към мен.

— Да ви помогна ли с нещо? — пита едната, когато се изравнявам с тях. Двете изглеждат еднакви и за момент решавам, че са близначки. Но после виждам, че приликата идва от прибраните по един и същ начин коси, по безупречно белите униформи и еднаквите безизразни лица, характерни за медиците.

Вдигам пластмасовата чаша към тях.

— Трябва да оставя това при доктор Хилбранд — казвам небрежно.

Тя отстъпва милиметър назад.

— Асистентката на доктор Хилбранд е в шеста стая — казва любезно. — Можете да го оставите при нея.

— Благодаря — отвръщам и продължавам напред под пронизващите им погледи.

Въздухът тук е сух и прекалено топъл; всеки път, когато се опитам да преглътна, гърлото ми се свива от болка. Преди да стигна дъното на коридора, минавам покрай една остъклена врата. От другата страна няколко пациенти в бели хартиени нощници са насядали по фотьойлите и гледат телевизия. Краката и ръцете им са завързани за фотьойлите.

Достигам до вратата в дъното, бутам я и излизам на стълбищна площадка. Доктор Хилбранд сигурно ще присъства на умъртвяването на Джулиан и ако асистентката му е на шестия етаж, най-вероятно е прехвърлил при нея документацията за текущата си работа. Докато изкача стъпалата догоре, краката ми започват да треперят вероятно от нерви, от липса на сън или от двете. Отървавам се от чашата и спирам за секунда да си поема дъх. Потта се стича на вадички по гърба ми.

„Моля те, моля те“, призовавам някого наум, без да знам кого. Не знам и за какво точно го моля. За шанс да спася Джулиан. Поне да го видя. Той трябва да знае, че съм дошла. Трябва да знае, че в един момент, без да знам как, в онези тунели се влюбих в него.

„Моля те“!

Стъпвам на площадката на шестия етаж и веднага разбирам, че съм го открила. На петдесет крачки от мен има лекарски кабинет. Томас Файнман стои пред вратата му със скръстени на гърдите си ръце и заобиколен от охранители, говори с един лекар и трима лаборанти.

Две, най-много три секунди — имам само толкова, преди да се обърнат, да ме видят и да ме попитат какво правя тук.

От това разстояние не мога да разбера нито дума от разговора им, защото говорят почти шепнешком. За миг решавам, че е късно, че вече всичко е минало, че Джулиан е мъртъв, и сърцето ми слиза в петите.

Но в този момент лекарят (доктор Хилбранд може би?) поглежда към часовника си и казва, този път по-силно, стряскащо силно в настъпилата тишина, толкова силно, че сякаш крещи:

— Време е.

Групичката около него се разпада и моите три секунди изтичат. Стрелвам се през първата попаднала пред очите ми врата. Оказва се малък кабинет за прегледи, за щастие празен.

Дотук добре, но нямам представа какво да правя сега. Обзема ме паника. Джулиан е тук, съвсем близо до мен, но не виждам как мога да стигна до него. Около Томас Файнман имаше най-малко трима охранители и без съмнение в операционната зала има още толкова. Няма как да мина през тях.

Облягам се на вратата и се опитвам да се съсредоточа. Очите ми шарят разсеяно по стените на кабинета и на една от тях откриват друга врата. Сигурно води към по-голяма зала, където се извършват операции и процедури за лечение на делириума. Виждам също покрито с хартиен чаршаф легло, на което има сгънати нощници и поднос с хирургични инструменти.

Стаята мирише на хлор и белина и прилича на онази, в която преди една година се съблякох за моя преглед, в деня, когато започна всичко и следващите събития ме изстреляха от онзи свят и ме приземиха в нова самоличност и с ново бъдеще. За момент ми се завива свят. Затварям очи и когато ги отварям, ми се струва, че пред мен има две огледала. Преминавайки през тях, аз се премествам от миналото в настоящето и обратно. Спомените се завръщат — лабораториите в Портланд, кръжащите из спарения лепкав въздух чайки над главата ми, когато за пръв път видях Алекс, тъмната извивка на устните му, докато ме гледаше от залата за наблюдение и се смееше…

Изведнъж идвам на себе си. Залата за наблюдение. Алекс ме гледаше от онази зала, а тя опасваше всички стени на операционната долу. Ако тук е строено както в лабораториите в Портланд, може би ще успея да достигна до Джулиан от седмия етаж.

Надниквам предпазливо в коридора и излизам отново. Томас Файнман го няма, останал е само един бодигард. За миг се замислям дали да не се пробвам с него — ножът е в мен, тежък, в очакване да се задейства, — но той обръща поглед в моята посока и аз виждам очите му. Безцветни и тежки, като два камъка, те ме карат да отстъпя неволно назад, сякаш може да протегне ръка през коридора и да ме удари. Преди да каже нещо, преди дори да му дам време да огледа лицето ми, завивам зад ъгъла и тръгвам по стълбището.

Коридорът на седмия етаж е по-тъмен и по-мрачен от другите. Тук цари абсолютна тишина. Зад затворените врати не се чуват разговори, нито бръмчене на медицинска апаратура, няма и мотаещи се нагоре-надолу лаборанти в бели престилки. Всичко е застинало, явно въздухът тук не се раздвижва често. От дясната ми страна има няколко врати. Сърцето ми подскача, когато прочитам на първата от тях: „Зала за наблюдение А“.

Тръгвам на пръсти по коридора. Ясно е, че етажът е празен, но тази мъртвешка тишина ме изнервя още повече. Затворените врати и тежкият топъл като в баня въздух ми се струват зловещи; имам усещането, че някой ме наблюдава, че вратите са усти, готови да се отворят и да разкрият присъствието ми тук.

На последната врата на редицата пише: „Зала за наблюдение D“. Мокри от потта, дланите ми се плъзгат по металната дръжка. В последната секунда вадя ножа от джоба на якето и махам навитата около острието му тениска на госпожа Файнман. Навеждам се, провирам се през вратата и влизам в залата, стиснала ножа толкова силно, че пръстите ме болят.

Помещението е много голямо, тъмно и празно. Оформено като буквата „Г“ то се разпростира над залата за процедури. Стената отпред е остъклена, а вътре има няколко амфитеатрално разположени редици със столове, всичките обърнати към главната сцена на действие на долния етаж. Мирише като в театрален салон — на влажна тапицерия и лепило.

Приведена ниско към пода и благодарна за изключеното осветление, слизам предпазливо по стълбичката към остъклената стена. Мислено благодаря и за ниската тухлена стена под тежките стъклени панели, които ме закриват, поне частично, от погледите на действащите лица долу. Щом стигам до нея, свалям раницата, оставям я на пода и раздвижвам схванатите от напрежението и тежестта й рамене.

Стоя, чакам и се чудя какво да правя оттук нататък. Нямам представа как бих могла да помогна на Джулиан.

Светлината в залата за процедури е ослепителна. В средата на помещението има метална маса, около която се суетят двама лаборанти — нареждат инструменти и принадлежности и осигуряват място за свободно движение около пациента. Томас Файнман и още няколко мъже са в малка, съседна на операционната зала стая, отделена със стъклена стена. В нея има подредени в дъга столове, но той и групата около него стоят прави. Интересно ми е: какво ли си мисли Файнман в този момент? И какво си мисли майката на Джулиан? Защо тя не е тук?

Но самият Джулиан не се вижда никъде.

Изведнъж в един от ъглите проблясва искра. „Бомба“, изниква веднага в главата ми и следващата ми мисъл е: „Бягай“! Вътрешностите ми се свиват на възел, страхът затяга болезнен обръч около гърдите ми, но погледът ми улавя движение и аз виждам в един от ъглите човек с фотоапарат. На вратовръзката му е прикачен бадж с името на голяма медия. Репортер, дошъл да заснеме подготовката за екзекуцията. Лъчът от светкавицата му отскача от металните повърхности и играе по стените.

Естествено. Трябваше да се сетя, че медиите ще бъдат поканени. Ще трябва да документират ставащото и да го разпространят, за да бъде показано на обществото и то да си извлече съответните поуки.

Омразата ми се надига нагоре заедно с гъста клокочеща вълна от ярост, готова да излезе и да опожари всички долу.

В другия ъгъл на залата, скрит от очите ми заради ниската стена, настъпва някакво движение, Файнман и другите мъже в малката стаичка обръщат глави натам. Томас Файнман вади носна кърпа от панталона си и избърсва потта от челото си. Това е първият знак на притеснение от негова страна, който показва. Репортерът също обръща камерата си натам. „Щрак, щрак“ и две ярки светкавици заслепяват очите ми.

Джулиан влиза в стаята. Двама регулатори го придържат от двете му страни, въпреки че видимо няма нужда от помощта им. Мъж, с висока бяла якичка на свещеник, ги следва на известно разстояние, прегърнал книгата „Ш-ш-т“. Томчето е с позлатена подвързия и той го притиска до гърдите си като зашита срещу всичко грешно и мръсно в този свят.

Омразата ми се превръща във въже, увива се около гърлото ми и затяга примката си.

Ръцете на Джулиан са отпред, оковани в белезници. Облякъл е синьо сако и плътно прилепнали по краката му дънки и аз се питам дали изборът на дрехи е негов, или е бил накаран да се облече така специално за екзекуцията. Очите му гледат пред краката му и аз го призовавам безмълвно, умолявам го да вдигне поглед и да ме види. Искам да знае, че съм тук. Искам да знае, че не е сам. Неволно протягам ръка към стъклото. Иде ми да го пръсна на парчета, да скоча долу при него и да го отведа далече оттук. Но това е невъзможно. Преди да направя две крачки, ще ме заловят и екзекуцията ще е двойна.

Може би така ще е по-добре. Вече нямам нищо зад гърба си и никого, при когото да се върна.

Регулаторите спират до металната маса. Чуват се гласове. Джулиан казва:

— Предпочитам да не лягам.

Гласът му е глух, трудно разбирам какво казва заради стъклената преграда и височината, но щом го чувам, ми иде да изкрещя. Сърцето ми бие толкова силно, че цялото ми тяло пулсира от желание да направи нещо, каквото и да е. Но аз оставам неподвижна като скала.

Един от регулаторите пристъпва и сваля белезниците от ръцете му. Джулиан се обръща и сега мога да видя лицето му. Вдига ръце и с болезнена гримаса раздвижва китките си. Регулаторът почти веднага закопчава лявата му ръка за крака на масата и натиска главата му надолу, принуждавайки го да седне. Той го прави, без да погледне нито веднъж към баща си.

В близкия ъгъл на залата има мивка и лекарят вече мие ръцете си над нея. Плискащата се в металното корито вода кънти оглушително, така поне ми се струва на мен, защото в залата е прекалено тихо. Не мога да проумея как може да екзекутираш някого в такава ярко осветена и тиха стая. Лекарят подсушава ръцете си и си слага чифт латексови ръкавици.

Свещеникът излиза напред и започва да чете:

„Исаак пораснал и бил гордостта на остарелия си баща, тачел полята му като своя…“

Това е от Книгата на Авраам. Естествено. В нея Бог нарежда на Авраам да убие единствения си син, Исаак, защото се разболял от делириум. И Авраам го прави. Отнася сина си дълбоко в планината и забива камата си право в гърдите му. Може би Томас Файнман е избрал нарочно този пасаж? Покорство пред Бога, пред сигурността, пред естествения ред, ето на какво учи книгата на Авраам.

„… Но когато Авраам видял, че Исаак е нечист, помолил в сърцето си за съвет…“

Отново преглъщам името на Джулиан. „Погледни ме!“

Докторът и двамата лаборанти излизат напред. В ръката на доктора има спринцовка. Той натиска с палец бутона, за да изкара въздуха, докато единият от лаборантите запретва ръкава на ризата на Джулиан до лакътя.

В този момент настъпва суматоха. Нещо се случва. Погледът на Джулиан се променя, докторът оставя спринцовката на подадената от другия лаборант метална табла. Томас Файнман се навежда напред, събира вежди и просъсква нещо на бодигарда си. Трета лаборантка нахлува в стаята, не разбирам какво казва, но въпреки маската на лицето и огромната престилка, която скрива напълно извивките на тялото й, познавам, че е жена, заради подскачащата по гърба й плитка. Жестовете й са припрени, цялата е напрегната.

Нещо се е объркало.

Приближавам пълзешком до прозореца с надеждата да разбера какво казва. Някъде в дълбините на съзнанието ми се заражда надежда — не знам от какво е провокирана. В лаборантката има нещо познато, особено в начина, по който жестикулира с ръцете, докато говори и сочи към доктора. Той поклаща глава, сваля ръкавиците и ги пъха в джоба на престилката си. Издава някаква заповед и излиза от залата. Един от лаборантите се изнизва бързо след него.

Томас Файнман тръгва към вратата за лабораторията. Джулиан е пребледнял и дори и от това разстояние мога да видя, че потта се стича по лицето му.

— Проблем ли има? — чувам го да казва с напрегнат, по-висок от обикновено глас. — Някой ще ми каже ли какво става?

Лаборантката с плитката прекосява залата и отваря вратата на Томас Файнман. Той нахлува вътре със зачервено лице, а тя слага ръка в джоба на престилката си.

В този момент всичко ми става ясно. Плитката, ръцете… това е Рейвън. Следва прищракване, изстрел и ченето на Томас Файнман увисва, той отстъпва назад и се свлича бавно на земята. По бялата му риза се оформят кървави листенца на огромна червена роза.

В първия миг всички замръзват на място: Томас Файнман — проснат като марионетка, в неестествена поза на пода. Джулиан — легнал с тебеширенобяло лице на операционната маса. Репортерът — с вдигнат до очите си фотоапарат. Свещеникът — свит в ъгъла с разширени от страх очи, регулаторите — като каменни статуи около Джулиан с все още скрити в коланите оръжия. И Рейвън — с пистолет в ръка.

И ярка като мълния светлина.

Лаборантката, истинската, крещи.

И ужасът започва.

Куршумите писват, рикоширайки в стените. Регулаторите започват да крещят:

— Долу! Всички долу!

„Бум!“ Един куршум се забива в дебелото стъкло точно над главата ми и от дупката веднага тръгва ситна мрежа от пукнатини.

Точно това ми трябва. Грабвам един стол и го засилвам в панела, молейки се Джулиан да ме види и да прикрие главата си.

Трясъкът е ужасен и за миг отново настъпва пълна тишина, чува се само острият звук от падащите като дъжд малки парченца стъкло. Качвам се върху ниската бетонна стена и скачам долу. Стъклото изскърцва под маратонките ми, докато се приземявам. Губя равновесие, но все пак успявам да се задържа.

Рейвън е неотразима. Извива се на дъга и избягва куршума на един от регулаторите, после се извърта и стоварва с всички сили дръжката на пистолета върху коляното му. Той се превива на две, но тя слага крак на гърба му и го засилва в стената. Главата му дрънва в металната мивка. Но Рейвън не чака резултата; преди да види какво става с него, хуква към съседната стая, където охранителите на Файнман се опитват да отключат автоматично заключилата се след излизането на шефа им врата с един изнамерен някъде из ъглите скалпел. Тя хваща количката с инструментите и подпира с нея дръжката на вратата. Мъжете напират отвътре и от тласъците им количката започва да се тресе. Скалпелите, ножиците и другите инструменти се разпиляват по пода. Но вратата не помръдва. Защитата на Рейвън ще ги задържи поне за няколко минути.

Аз съм на десет крачки от Джулиан, минавам буквално между куршумите, писъците и воя на включилата се аларма. Пет крачки, две и ето ме до него. Грабвам ръцете му, опипвам раменете и косата — просто да го почувствам, да се убедя, че е реален.

— Лена! — изпъшква той и напразно дърпа ръката си от заключените около нея и крака на масата белезници. Поглежда ме с тези свои сияйни сини като небето очи и пита: — Какво…

— Сега не е време за това — прекъсвам го аз. — Стой си на мястото.

Спускам се към все още зашеметения от удара в мивката регулатор. Наоколо се чуват викове, писъци и изстрели. (Рейвън е в стихията се, върти се във всички посоки, снишава се и притичва от единия в другия ъгъл — от това разстояние изглежда, че танцува.) Репортерът не се вижда. Сигурно е избягал.

Регулаторът е в полусъзнание. Коленича до него, срязвам колана му, грабвам ключовете и тичам обратно към масата. Дясната ми длан е в кръв, но не усещам болка, само скованост, затова са ми нужни няколко опита, преди да завъртя ключа в ключалката на белезниците. Най-после успявам, Джулиан освобождава ръката си и ме притиска към себе си.

— Ти дойде — мълви в ухото ми.

— Естествено. Ти какво си мислеше?

Рейвън идва при нас и ни прекъсва:

— Време е да изчезваме.

Оглеждам се смаяно наоколо: за по-малко от минута Томас Файнман умря, в залата настъпи пълен хаос, а ние сме свободни.

Хукваме през помещението в мига, когато то гръмва от звън на метал, счупено стъкло и викове — охранителите са успели да излязат от затвора си, — и излизаме в коридора. Алармите вият и по стълбите вече се чуват стъпките на хора, които тичат.

Рейвън сочи с глава една врата с надпис „Покрив — авариен изход“. Тръгваме бързо натам в пълно мълчание, излизаме на покрива и оттам слизаме надолу по тясна метална стълба. Щом краката ни стъпват на тротоара на задната улица, Рейвън съблича огромната лабораторна престилка и заедно с маската я хвърля в кофата за боклук под стълбата. Сещам се за дебелата медицинска сестра във фоайето и напиращите да се скъсат копчета на престилката й. Най-вероятно Рейвън я е взела от нея.

— Натам — дава команда тя, още преди да стъпи на земята, и обръща глава в указаната посока. Това открива врата й и аз виждам няколко драскотини по него и по бузата й. Явно парченцата от счупеното стъкло на наблюдателната зала са я застигнали.

Тримата се вмъкваме в някакъв занемарен вътрешен двор с ръждясали градински мебели и туфи от суха кафеникава трева. Оградата не е висока и тя я прескача без проблеми, но аз се затруднявам. Джулиан ми се притичва на помощ.

От другата страна на оградата има друг малък двор, почти еднакъв с първия, и още една кафеникава сграда. Рейвън се насочва директно към подпряната с голям камък врата. Влизаме и тръгваме по дълъг тъмен коридор с редици от врати със златисти табелки. За миг ме хваща страх, че сме сбъркали и сме влезли обратно в лабораториите, но скоро стигаме до голямо фоайе, тъмно и украсено с няколко саксии изкуствени цветя, където висят табели, указващи етажа и посоката на зъболекарски център „Едуард“, клиника „Вижън и други специализирани кабинети“. През зацапаната двойна остъклена врата се вижда улицата. Човешкият поток по нея е непрестанен. Хората носят чадъри над главите си и в бързината да се скрият по-бързо на сухо, се блъскат един в друг.

Рейвън спира за момент и измъква раницата си иззад една от саксиите. Досещам се, че я е оставила тук по-рано тази сутрин. Бърка в нея, обръща се и ни хвърля по един чадър. После облича жълт дъждобран, мята качулката на главата си и я завързва здраво, за да не може да се види лицето й.

Гмурваме се сред морето от хора, смесваме се с масата от движещи се тела. Никога не съм била толкова благодарна на огромния Манхатън; неговият апетит е вездесъщ; поглъща ни изцяло и ние се превръщаме в никой и всеки, в жената с жълтия дъждобран, в момичето с червеното яке, в момчето със скритото под големия чадър лице.

Завиваме надясно по Осмо Авеню, после наляво по Двайсет и четвърта улица, за да избегнем големите тълпи. Тук е пусто, прозорците на сградите са плътно затворени и капаците са спуснати заради дъжда. Лампите зад тънките пердета все още светят, но стаите гледат в обратната посока, обърнали гръб на света. Това ни дава възможност да се движим по мокрите сиви улици незабелязани и изпуснати от зоркото око на обществената съвест. Канавките са пълни и из тях се носят парчета хартия, фасове и всякакви боклуци. Отдавна вече не се държа за Джулиан, но той върви до мен, слял ритъма на крачките си с моя, и при всяка стъпка ръцете ни се докосват.

Стигаме до един паркинг. На него няма коли, само един самотен бял микробус. Веднага го разпознавам. Същият, с който ме измъкнаха от клопката в Подслона. Веднага се сещам за мама, но сега не е моментът да говоря за това с Рейвън. Тя отключва вратата отзад, сваля качулката и казва кратко:

— Влизайте.

Джулиан пристъпва несигурно от крак на крак. Очите му шарят по надписа на каросерията: НЮ ЙОРК…

— Всичко е наред — казвам аз, качвам се в микробуса и сядам на студения и мръсен под. Той се качва след мен. Рейвън ми кима и затваря вратата. След малко я чувам да сяда на мястото до шофьора. Настъпва тишина. Единственият шум идва от потропването на дъжда върху тънкия ламаринен покрив и барабанният му ритъм изпраща вибрации по цялото ми същество.

— Какво… — започва Джулиан, но аз слагам пръст на устните си и го спирам. Опасността не е отминала, все още не, и няма да се успокоя, докато не излезем от града. Свалям якето, избърсвам кръвта от дланта си и стискам ръката си в юмрук, за да спра кървенето.

Скоро дочуваме стъпки, вратата на шофьора се отваря и гласът на Так гръмва.

— Доведе ли ги?

Рейвън отвръща:

— Щях ли иначе да съм тук?

— Кървиш.

— Само няколко драскотини.

— Тогава да тръгваме.

Двигателят потръпва и изведнъж ми идва да закрещя от радост. Рейвън и Так са тук, джавкат се един друг както винаги са правили и ще продължават и занапред. Дойдоха за мен и ще ме заведат на север. Всички отново сме на една страна. Връщаме се в Пустошта и скоро ще видя Хънтър, Сара и Лу.

Всички ще се свием в себе си, като папрат през студените дни, ще оставим съпротивата на техните пушки и сложни планове, Лешоядите на тунелите, а СДА на тяхната борба за лечение. Ще оставим света да тъне в сляпото си невежество, да се разпадне, а ние ще си живеем спокойно под дърветата, свободни като птички.

Сега си имам Джулиан. Намерих го, спасих го и той идва с мен. Протягам ръка, намирам неговата и мълчаливо я стискам. Преплитаме пръсти и макар че той също мълчи, усещам с всяка клетка на тялото си беззвучния диалог между нас, усещам топлината и енергията, която си разменяме. „Благодаря ти“, казва той, аз отвръщам: „Толкова се радвам, толкова съм щастлива!“ Не можех да не те спася.

И се моля той да разбере.

 

 

Последните събития не ми позволиха да затворя очи през последните двайсет и четири часа и въпреки друсането по неравния път и гръмотевиците над нас заспивам. Не знам колко време е минало, но в един момент чувам в просъница Джулиан да повтаря името ми и отварям очи. Откривам, че главата ми е в скута му и аз вдишвам миризмата на дънките му. Незабавно се надигам и разтривам засрамено очи.

— Спряхме — казва той, въпреки че фактът е очевиден. Дъждът е намалял до леко ръмене. Так е отвън и си подсвирква силно и весело. Това ми подсказва, че сме минали успешно границата.

Двойната врата се отваря и Рейвън ни посреща с усмивка. Так се подава зад нея. Скръстил ръце, той ни гледа засмяно, видимо доволен от себе си. Поглеждам над него и разпознавам стария склад до паркинга и паянтовата барака в самия му край. Идвали сме и друг път в тази база. Рейвън ми подава силната си мазолеста ръка и ми помага да сляза от микробуса.

— Коя е вълшебната думичка? — Поглежда ме с усмивка, когато краката ми докосват земята.

— Как ме откри? — питам в отговор. Знам, че ме подканя да й благодаря, но не го правя. Няма защо. Тя знае колко съм й благодарна и преди да пусне ръката ми, я стиска лекичко.

— Имаше само едно място, където можеше да си — казва тя. Очите й литват към Джулиан, после отново срещат моите. Това е нейният начин да се помири с мен и да си признае грешката.

Джулиан също слиза от микробуса и се оглежда с широко отворени очи и уста. Косата му все още е влажна, но вече е започнала да се къдри по краищата.

— Всичко е наред — успокоявам го аз, отивам до него и хващам ръката му.

Радостта струи от очите ми, докато си мисля колко е хубаво да държа ръката му, колко прекрасно ще бъде да се притисна в него, за да се стопля, а нощем да се сгуша в прегръдките му и двамата да заспим като две статуи, създадени да бъдат една до друга.

— Хайде — подканя ни Так и тръгва към склада. — Стягаме багажа и изчезваме оттук. Изгубихме цял ден. Хънтър ще ни чака с другите в Кънектикът.

Рейвън намества раницата на гърба си и ми смига.

— Знаеш го какъв става Хънтър, когато се ядоса — казва весело. — По-добре да не закъсняваме.

Усещам объркването на Джулиан. Наситеният с емоции разговор, странните имена, близостта на дивите дървета, неокастрени и неоградени — всичко това не може да не го притесни. Но аз ще го науча и знам, че ще му хареса. Ще се учи да обича и обичайки, ще се учи. Думите се редят като река в съзнанието ми, красиви, успокояващи думи. Спокойно. Сега имаме време за всичко.

— Чакай! — Оставям го назад, тичам при Рейвън малко преди да влезе в склада и говоря тихо, за да не ме чуе Джулиан. — Ти… знаеше ли? — Преглъщам тежко, останала без въздух, въпреки че съм пробягала не повече от двайсетина метра. — Знаеше ли за майка ми?

Рейвън ме поглежда объркано.

— Майка ти ли?

— Шшт. — Не знам защо, но не ми се иска Джулиан да чуе това. Някак си ми се вижда прекалено да научи всичко толкова скоро. Ще се обърка съвсем.

Рейвън поклаща глава.

— Жената, която дойде да ме спаси от Подслона — настоявам аз, макар да виждам, че объркването й е искрено. — На врата й беше татуиран един номер — 5996. Това е затворническият номер на мама от Криптата. Това е… — преглъщам неловко — майка ми.

Рейвън протяга пръсти към мен, сякаш иска да ме докосне по рамото, но после размисля и се отказва.

— Съжалявам, Лена. Нямах представа — казва необичайно нежно.

— Трябва да говоря с нея, преди да тръгнем — казвам аз. — Има… има разни неща, които искам да й кажа.

Всъщност има само едно нещо, което искам да й кажа, и мисълта за това кара сърцето ми да забърза: „Защо, защо, защо“? Защо им позволи да те хванат? Защо ме остави да те мисля за мъртва? Защо не се върна за мен?

„Защо не си ме обичала повече?“

Щом изкажеш всичко с думи, щом веднъж го оставиш да пусне корени, то плъзва като плесен и стига до всички ъгълчета и тъмни места в теб. И дошлите с него парещи гърдите ти въпроси са достатъчни да те държат буден. Поне СДА казват така.

Рейвън сключва вежди.

— Тя си тръгна, Лена.

Устните ми пресъхват.

— Какво искаш да кажеш?

Тя вдига рамене.

— Тръгна си тази сутрин с още няколко души. Тя е на по-висока позиция от мен. Нито знам къде отидоха, нито ми се полага да питам.

— Тя… значи тя е член на Съпротивата, така ли? — питам, въпреки че отговорът е очеваден.

Рейвън кима.

— Един от водачите й — казва мило, сякаш това може да е извинение за останалото, и разперва ръце. — Това е всичко, което знам.

Свеждам поглед и прехапвам устни. На юг облаците се разнасят, разстилат се като непредена вълна и откриват част от синьо небе.

— През по-голямата част от живота си мислех, че е мъртва — пояснявам тихо. Не знам защо решавам да й го кажа и какво би променило това.

Тя докосва лакътя ми и казва:

— Снощи от Портланд пристигна един човек. Успял да избяга от Криптата след бомбардировката. Не говори много, дори и името си не ни каза. Не знам какво са правили с него там, но… — Гласът на Рейвън секва за момент. — Както и да е. Той може да знае нещо за майка ти. Поне за годините, прекарани в затвора.

— Добре — измърморвам тихо.

Разочарованието блокира остротата на ума ми. Не ми се обяснява, че в затвора майка ми е била изолирана от другите, а и нямам нужда да научавам каква е била там. Искам да я опозная каквато е сега.

— Съжалявам — повтаря Рейвън и аз виждам, че е искрена. — Но поне знаеш, че е свободна, нали? Свободна и в безопасност — усмихва ми се тя. — Като теб.

— Да…

Права е, разбира се. Разочарованието се отдръпва лекичко и дава път и на други емоции. Ние сме свободни и в безопасност — аз, Джулиан, Рейвън, Так и мама. Всичко ще се нареди.

— Ще отида да видя дали Так има нужда от помощ — подхваща отново с деловия тон тя. — Тази вечер тръгваме.

Кимам безмълвно. Въпреки всичко станало ми е приятно да разговарям с нея и да я видя отново изпълнена с енергия, устремена към някаква цел. Така трябва да бъде.

Рейвън влиза в склада, а аз затварям за малко очи и вдишвам дълбоко студения въздух с мирис на мокра земя и влажно дърво — миризмата на обновлението. „Всичко ще бъде окей“, повтарям си наум. Всичко ще бъде наред и един ден отново ще срещна мама.

— Лена? — чувам тихия глас на Джулиан зад себе си и се обръщам. Той стои до микробуса, скръстил здраво ръце пред гърдите си, сякаш се бои да навлезе в новия свят. — Добре ли си?

Щом го виждам между тъмните голи ръце на дърветата, гърдите ми отново се пълнят с радост. Без да се замисля, скъсявам разстоянието между нас и се хвърлям в прегръдките му с такава сила, че за малко не го събарям на земята.

— Да — казвам бързо и се смея, — добре съм. Всички сме добре. Сега всичко ще бъде наред.

— Ти ме спаси — прошепва той и аз усещам устните му да се движат по челото ми. Докосването им изпраща топли вълни в мен и те достигат до сърцето ми. — Не можах да повярвам. Никога не съм се надявал, че ще дойдеш.

— Трябваше да дойда.

Отдръпвам се, за да го погледна в очите, но не свалям ръцете си от кръста му. Неговите продължават да галят нежно гърба ми. Въпреки че в Пустошта посвикнах с тези работи, вътрешно се удивявам, че стоя толкова близо до момче, без да треперя от страх. Това наистина е невероятно. Сега вече никой не може да ни забрани. Никой не може да ни спре. Ние сме заедно, а останалият свят може да върви по дяволите.

Джулиан се пресяга и отмята един паднал пред очите ми кичур.

— Какво ще правим сега? — пита той.

— Каквото си поискаме — казвам и отново се засмивам. Щастието ме понася нагоре, нагоре, имам усещането, че мога да достигна небето.

— Каквото и да е?

Усмивката тръгва бавно от устните му и запалва син огън в очите му.

— Каквото и да е. Всичко — отвръщам.

Двамата се приближаваме едновременно един към друг и намираме устните си. В началото целувката ни е свенлива и тромава: носът му попада върху долната ми устна, после брадичката ми се удря в неговата. Но той се усмихва и двамата бавно и постепенно намираме синхрон. Аз прокарвам леко устни по неговите и намирам езика му. Той заплита пръсти в косите ми. Аз вдишвам аромата на кожата му — свеж и с дъх на гора, смес от сапун и вечнозелени дървета. Целуваме се бавно и нежно. Сега имаме цялото време на света. Не ни трябва нищо друго, освен време и пространство, за да се опознаем и да се целуваме колкото си искаме. И докато притискам устни в неговите, разбирам, че животът ми започва отново.

Джулиан се отдръпва за момент и ме поглежда в очите.

— Знаеш ли? — казва задъхано и прокарва пръст по извивката на челюстта ми. — Мисля, че ме зарази. Предаде ми делириума.

— Не делириум, а любов — притискам се в него аз. — Повтори го, моля те!

Колебанието му не трае повече от секунда.

— Любов — казва бавно, опитвайки вкуса на всеки звук. После се усмихва. — Знаеш ли, думата ми харесва.

— Повярвай ми, постепенно ще се влюбиш в нея.

Повдигам се на пръсти и той ме целува по носа, после продължава да милва с устни скулите, тръгва към ухото и покрива косите ми с бързи целувки.

— Обещай ми, че ще останем заедно — отново се отдръпва от мен той. Възвърнали ясносиния си цвят, очите му се взират настойчиво в моите. Очи, в които можеш да се гмурнеш и да се оставиш да те понесат, накъдето си пожелаят. Очи, на които можеш да се любуваш цял живот. — Обещай, че винаги ще сме ти и аз.

— Обещавам.

Вратата зад нас изскърцва. Обръщам се в очакване да видя Рейвън, но в същия момент чувам глас на момче:

— Не й вярвай.

Светът около мен се затваря, все едно че е голямо око, скрито зад огромен клепач. Всичко около мен губи образ и цвят.

Ушите ми забучават. Аз пропадам в тъмен и тесен тунел, гърлото му ме засмуква и ме запраща в друг свят на хаос и ужас. Бученето става нетърпимо, имам усещането, че главата ми ще експлодира всеки момент.

Той изглежда съвсем различно. Сега е много по-слаб. Един белег прорязва цялото му лице от веждата до брадичката. На врата му, точно зад лявото ухо, е тривърхият белег, който толкова време ме заблуждаваше, че е излекуван. Около трите върха е татуиран един номер. Очите му — някога меки — сега са твърди като камък, а погледът изпод тъмните вежди е непроницаем.

Само косата е същата — златистокестеняв ореол на главата му, като корона от есенни листа на дърво.

Невъзможно! Затварям очи и отново ги отварям. Пред мен стои момчето от сънищата ми. Момче, завърнало се от света на мъртвите.

Алекс.