Лорън Оливър
Пандемониум (21)

Сега

Тунелът, по който вървим, се спуска надолу и аз си представям, че се движим към центъра на земята. Над нас се усеща движение, прониква слаба, призрачна светлина и се чува говор. Вратът ми е мокър от пот, а замайването е по-силно от всякога. Едва успявам да се държа на краката си. На всяка крачка се препъвам и залитам. Човекът плъх минава пред мен и ме хваща за ръката. Опитвам се да се отскубна от нея, но той стисва здраво лакътя ми и тръгва до мен. От него се носи ужасна смрад.

Светлината най-после размива мрака, разлива се пред нас и открива помещение с неясни очертания и сводест таван. В единия край е запален огън и около него са насядали някакви хора. Ние изплуваме от мрака и се оглеждаме със свити сърца. От двете страни мястото е оградено с високи платформи и по тях гъмжи от чудовища — парцаливи и полуголи същества, покрити с кал, бледи и безкръвни, примигващи от светлината на запалените в железни кофи за боклук огньове. Въздухът тежи от дим и миризма на стара гранясала мас. Теракотените плочки по стените са нашарени със стари реклами и графити.

Тръгваме през релсите и погледите на чудовищата се обръщат към нас. Всички са увредени по някакъв начин. На много от тях липсва крайник, другите имат различни дефекти: сгърчени или недоразвити ръце, големи туморни образувания по лицето, гърбици или рахитични крака.

— Горе! — поглежда ни човекът плъх и сочи с брадичка към платформата, но на мен тя ми се вижда невъзможно висока.

Ръцете на Джулиан все още са завързани на гърба. Двама по-едри мъже от платформата идват, хващат го под мишниците и го издърпват нагоре. Единият от тях има голяма гърбица, но се движи с изненадваща грация. Оглеждам силните ръце и деликатните китки и ахвам вътрешно. Оказва се жена.

— Аз… не мога — измънквам и пламвам от неудобство. Хората от платформите са спрели разговорите и ни оглеждат, като че ли сме извънземни. — Много е високо.

— Горе! — повтаря човекът плъх.

Питам се дали „Ставай“, „Върви“, „Горе“ и „Долу“ са единствените думи в речника му.

Платформата е на нивото на очите ми. Слагам ръце на ръба й и се опитвам да се повдигна, но съм прекалено слаба и падам назад.

— Тя е ранена — извиква Джулиан. — Не виждате ли? За бога, трябва час по-скоро да излезем на въздух.

Това са първите му думи, откакто ни заловиха, и аз усещам в гласа му болка и страх.

Човекът плъх ме блъска обратно към платформата, но този път по негласно споразумение няколко души от публиката приближават едновременно към нас. Приклякват на ръба и протягат ръце надолу. Аз се отдръпвам отвратена, но човекът плъх е зад мен и ме грабва здраво през кръста.

— Спрете! — крещи Джулиан и се бори с похитителите си. Двамата, които му помогнаха да изкачи платформата, продължават да го държат здраво за раменете. — Пуснете я!

Протегнатите ръце ме докопват. Лицата на чудовищата се приближават към мен и блуждаят над моето. Подскачащата светлина ги прави да изглеждат като излезли от гробовете.

Джулиан продължава да крещи:

— Чувате ли? Пуснете я! Оставете я!

Една жена си пробива път към мен през тълпата. Половината от лицето й липсва и устните са изкривени в отвратителна усмивка.

Ще ми се да крещя, но протегнатите ръце ме сграбчват и ме повдигат на платформата. Започвам да ритам бясно с крака. Приземявам се на едната си страна и се претъркулвам по гръб. Жената с половин лице се надвесва отгоре ми, протегнала и двете си ръце към мен. Явно иска да ме стисне за гърлото.

— Махни се от мен! — изписквам и започвам да се мятам, за да се спася от нея, но удрям главата си в циментовата платформа и пред очите ми избухват ярки цветни петна.

— Стой мирно — казва ми кротко тя. Гласът й е като музика, тиха и неочаквано нежна. Болката спира, писъкът ми също и аз потъвам в мъглата.