Лорън Оливър
Пандемониум (13)

Сега

Един лаещ глас ме събужда:

— Подносът!

Сядам в леглото и виждам, че Джулиан е при вратата. Застанал е на колене и лакти, както стоях вчера аз, и се опитва да види нещичко от похитителя.

— Кофата!

Това е следващата команда. Отдъхвам си и поглеждам със съчувствие към Джулиан, когато вдига пълната кофа от ъгъла и из стаята се разнася остра миризма на урина. Вчера я ползвахме подред и той ме накара да се закълна, че ще държа очите си затворени, че няма да се обръщам и в допълнение ще си тананикам. Когато дойде моят ред, го помолих единствено да се обърне, но той затвори очи и започна да си пее. Има ужасен глас, не може да хване и един правилен тон, но пя силно и бодро, сякаш не съзнава, че пее лошо или не му пука. Песента ми беше непозната, някакво припяване като част от детска игра.

През вратичката влиза нов поднос, а след него — чиста кофа. После затварят и стъпките се отдалечават. Джулиан става и идва при мен.

— Видя ли нещо? — питам го аз, въпреки че знам отговора. Гърлото ми е пресъхнало и се чувствам доста неловко. Снощи споделих прекалено много. Явно и двамата сме прекалили, защото забелязвам, че погледът на Джулиан отново бяга от мен.

Разделяме си мълчаливо храната — този път има купичка с фъстъци и парче хляб — и ядем в пълна тишина. Струва ми се някак неловко да седим толкова близо един до друг под ярката светлина на електрическата крушка, затова ставам и дъвча фъстъците, измервайки стаята с крачки. Въздухът трепти от напрежение, каквото нямаше преди, и аз обвинявам Джулиан за това, не че имам някакво основание. Но все пак именно той ме накара да се разприказвам снощи, а не трябваше да го прави. От друга страна, аз бях тази, която протегна ръка към неговата. Сега това ми изглежда невъзможно.

— Цял ден ли ще крачиш така? — пита той. Говори със запъване и това ми подсказва, че и той усеща напрежението.

— Като не ти харесва, не гледай — тросвам се аз.

Отново настъпва мълчание. Той го нарушава:

— Баща ми скоро ще ме измъкне оттук. Сигурно всеки момент ще плати.

Омразата отново надига глава. Не може да не се досеща, че на света няма нито един човек, който би се погрижил за мен. Не може също да не разбира, че когато похитителите, които и да са те, го освободят, аз ще бъда убита или оставена тук да изгния. Но не казвам нищо. Изкачвам стръмните гладки стени на кулата, после слизам надолу и се затварям дълбоко в основата й. Издигам каменна стена между нас.

 

 

Часовете тук са плоски и кръгли — дискове от сиви пластове, които се трупат един върху друг, и вкусът им е възкисел като дъха на гладен човек. Точат се толкова бавно, че ти се струва, че не помръдват. Но трупайки се, притискат всичко надолу, надолу, надолу.

Изведнъж светлината угасва без никакво предупреждение и ние отново потъваме в мрак. Облекчението ми е толкова голямо, че граничи с радостта: успях да изкарам още един ден. В тъмното част от неудобството ми изчезва. През деня с Джулиан седяхме като на тръни и не смеехме да се погледнем, но сега, когато го чувам да сяда в тъмното на леглото си, се усмихвам, защото мисълта, че ни делят само две-три крачки ми харесва. Присъствието му ми вдъхва спокойствие. Дори и тишината сега звучи по друг начин — по-мека, по-приятелска.

— Спиш ли? — пита ме след малко той.

— Не още.

Чувам го да се обръща с лице към мен.

— Искаш ли да ти разкажа още една приказка?

Кимам, макар да знам, че не може да ме види. Но той явно взима мълчанието ми за съгласие.

— Веднъж се появило много страшно торнадо — започва, спира за момент и вмъква: — Между другото, това не е истинска история.

— Разбрах — казвам и затварям очи. Представям си, че съм в Пустошта, очите ме болят от дима на запаления огън, около който сме налягали, и гласът на Рейвън долита до мен през мъглата.

— Едно малко момиченце на име Дороти спяло в креватчето си, когато торнадото вдигнало във въздуха цялата къща и я завъртяло нагоре към небето. Когато се събудила, Дороти се оказала на непозната земя. Там живеели малки хора, управлявани от зла вещица. Къщата паднала върху вещицата и я премазала. Малките хора били много благодарни на момиченцето и му подарили чифт вълшебни чехли.

Разказът прекъсва изведнъж.

— И какво станало после? — нарушавам тишината.

— Не знам — отвръща той.

— Как така не знаеш?

Той се размърдва в тъмното.

— Само толкова успях да прочета — обяснява. — Останалото не можах.

Изведнъж отварям очи.

— Значи не си я съчинил ти.

Колебае се за миг, после казва тихо:

— Не съм.

— Никога не съм чувала тази история. Не си спомням да сме я учили в училище — казвам предпазливо.

В заградените градове са разрешени много малко приказки, и то с цел пропаганда; в програмата ни няма повече от две-три, а понякога и нито една. Ако не съм я чувала, има голяма вероятност да не е от одобрените.

Джулиан се закашля.

— Не сме. Защото не е от одобрените. — И добавя след кратка пауза: — Тя е забранена.

Изведнъж настръхвам.

— Откъде изнамери тази забранена приказка?

— Баща ми познава много важни хора. Чрез СПА. Разни държавници, свещеници, учени. И има достъп до различни неща… тайни документи и други, които датират още от старото време. От дните на болестта.

Мълча и слушам. Чувам го да преглъща, преди да продължи.

— Когато бях малък, баща ми имаше кабинет… всъщност има два кабинета. Единият е обикновен, където пишеше всички неща за СДА. С брат ми му помагахме, по цели нощи сгъвахме листовки и диплянки. Не е ли смешно? И досега в полунощ ми мирише на хартия.

Споменаването на брат му ме изненадва. Досега не съм чувала да се говори за брат, никога не съм виждала снимката му по митингите на СДА, нито съм чела за него в „Уордс“, местния вестник. Но не повдигам въпроса, не искам да го прекъсвам.

— Другият кабинет беше винаги заключен. Баща ми не разрешаваше на никого да влиза вътре и криеше ключа за него. Но… — чувам отново скърцането на нара му — един ден успях да видя къде го държи. Беше късно вечерта. Всички мислеха, че съм заспал, но аз излязох от стаята си да пия вода и го видях от площадката на стълбището. Отиде до библиотечния шкаф в коридора. На най-горния рафт държим малка порцеланова статуя на петел. Видях как повдига врата му и пъха ключа вътре. На следващия ден заявих, че не ми е добре, и те ме оставиха у дома. Когато мама и татко излязоха за работа, а брат ми тръгна към спирката на училищния автобус, слязох долу, извадих ключа от петела и отключих втория кабинет. — Смее се нервно. — През целия си живот не съм бил толкова изплашен. Ръцете ми трепереха толкова силно, че три пъти изпусках ключа, преди да го вкарам в ключалката. Не знам какво съм си представял, че ще открия вътре, може би трупове или заключени Невалидни.

Изтръпвам както всеки път, когато чуя тази дума, но после си налагам спокойствие и я оставям да отшуми от главата ми.

Той се засмива отново.

— Направо ми идеше да се разплача, когато най-после отворих вратата и видях онези натрупани книги. Какво разочарование! Но после забелязах, че не бяха обикновени книги. Нямаха нищо общо с онези, които четяхме в училище и в църквата. Тогава си дадох сметка, че сигурно са от забранените.

Изведнъж в мен нахлуват дълбоко заровени в паметта ми спомени. Виждам се в онзи ден, когато влязох за пръв път в дома на Алекс и спрях пред десетките книги със странни заглавия и проблясващи на пламъка на свещта позлатени гърбове. Тогава научих думата „поезия“. В библиотеките с позволени книги всяка една служи за обучение. Тя е там с някаква цел. Забранените книги са много по-различни. Някои от тях са като мрежа: можеш да видиш себе си в тях, но само бегло, в най-далечните и тъмни ъгълчета. Други са като балони, устремени нагоре към небето — затворени в себе си, недосегаеми, но въпреки това е красиво да ги гледаш.

А трети — най-хубавите — са врати към други светове.

— След това свикнах да се промъквам там всеки път, когато останех сам вкъщи. Знаех, че е лошо, но не можех да спра. Имаше и музика, съвсем различна от одобрената в Комисията по изкуствата. Не знам дали ще ми повярваш, Лена, но текстовете са пълни с лоши думи, най-много за делириума… но не са неприятни… Нали знаеш какво ни учат? Че по онова време всички са били нещастни. Защото всички са били болни… — Той прекъсва за момент, после започва да пее тихичко: „Всичко, което ни трябва, е любов…“

Отново потръпвам. Странно е да чуя тази дума, произнесена на глас. Джулиан се умълчава за момент. После продължава още по-тихо:

— Можеш ли да си представиш? Всичко, което ни…

Гласът му секва, сякаш чак сега осъзнава колко близо сме един до друг, и се отдръпва бързо към другия край на леглото си. В тъмното фигурата му прилича на сянка.

— В крайна сметка баща ми ме хвана. Тъкмо бях започнал да чета онази история, за която ти разказах. Книгата се нарича „Вълшебникът от Оз“. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Обикновено е спокоен, нали знаеш, благодарение на процедурата. Но онзи ден той ме завлече в хола и ме би толкова много, че изгубих съзнание.

Казва го с равен тон, без емоции, а на мен стомахът ми се свива от омраза към баща му и към всички като него, всички, които проповядват солидарност и святост, но в домовете си, в сърцата си са побойници и насилници.

— Каза ми, че веднъж завинаги ще ме научи какво причиняват забранените книги — казва замислено той. На следващия ден получих първия си припадък.

— Съжалявам — прошепвам в тъмното.

— Не го обвинявам — продължава бързо Джулиан. — Лекарите казаха, че припадъкът е спасил живота ми, защото когато ме отведоха в болницата, откриха тумора в главата. А и той не го направи нарочно, просто се опитваше да ми помогне. Да ме предпази, нали разбираш?

Сърцето ми се свива от жал и макар че си замълчавам, поглеждам в себе си и търся онези гладки стени на кулата на омразата, представям си как изкачвам стъпалата им догоре, прицелвам се в бащата на Джулиан, мятам мълния и го гледам как се гърчи в пламъци.

Минава известно време, преди Джулиан да ме попита:

— Мислиш ли, че съм лош човек?

— Не — успявам да произнеса, измъквайки думата през свитото си от злоба гърло.

Млъкваме отново и за няколко минути дишаме едновременно в синхрон. Интересно ми е дали Джулиан забелязва тази подробност.

— Така и не разбрах защо тази книга е била забранена — обажда се след малко той. — Сигурно лошата част идва после, след вещицата и обувките. Все се питам какво става в забранената част. Странно как някои неща остават в теб завинаги.

— Спомняш ли си някоя от другите прочетени приказки? — питам аз.

— Не. Не си спомням и песните. Само това изречение: „Всичко, което ни трябва, е любов“ — повтаря той.

Отново притихваме и аз постепенно се унасям в сън. Виждам се да вървя покрай сребристата лента на лъкатушещата между дърветата на гъстата гора река с искрящи на слънцето обувки, сякаш са направени от златни монети…

Минавам под един клон и листата му се заплитат в косите ми. Вдигам ръка да ги махна и усещам топли пръсти…

Отварям широко очи. Ръката на Джулиан кръжи на сантиметър от главата ми. Прехвърлил се е на близкия ръб на леглото си и се е приближил толкова, че усещам топлината на тялото му.

— Какво правиш?

Сърцето ми започва да бие като чук в гърдите. Треперещата му ръка остава да витае над дясното ми ухо.

— Извинявай — шепне той. — Аз…

Не мога да видя лицето му. Той е просто една дълга извита на дъга неподвижна сянка, изваяна от тъмно полирано дърво.

— Имаш много красива коса — прошепва накрая той.

Гърдите ми се свиват болезнено. В стаята става невероятно горещо.

— Може ли… — Пита ме толкова тихо, че едва го чувам и кимам, защото гърлото ми се е свило така, че нямам глас да му отговоря.

Ръката му изминава бавно последния сантиметър. Докосва ме и аз чувам отново онази кратка въздишка, въздухът излиза бързо от гърдите му и цялото ми тяло застива в горещата прегръдка на тиха експлозия, сякаш в мен се ражда бяла звезда. Той прокарва пръсти по косата ми и аз се отпускам, започвам отново да дишам, усещам животът да потича във вените ми. Става ми хубаво и не знам как, но разбирам, че всичко ще се оправи. Джулиан продължава да гали косата ми, навива я между пръстите си, вдига я нагоре и я оставя да падне на възглавницата — и този път, когато затварям очи и виждам блестящата сребърна река, влизам в нея и я оставям да ме понесе надолу и надалеч.

На сутринта се събуждам и първото нещо, което виждам, са очите на Джулиан. Той седи на ръба на леглото си и ме гледа. Когато вижда, че отварям моите, мигом се обръща на другата страна, но не достатъчно бързо, че да не го видя. Засрамвам се, ядосвам се, но едновременно с това ми става приятно. Единствената ми тревога е, че не знам дали не съм казала нещо насън. Понякога повтарям името на Алекс, а тази нощ той присъстваше в съня ми. Не си спомням какво точно сънувах, но се събудих с онова чувство, което само Алекс поражда в мен, чувството, че някой е бръкнал в гърдите ми, извадил е сърцето и е оставил там празна дупка.

— Откога си буден? — питам притеснено.

На светло стаята отново започва да жужи от напрежение и неудобство и аз съм готова да приема, че миналата нощ е била сън. Джулиан зарови пръсти в косите ми. Джулиан ме докосна. Аз го оставих да ме докосне.

И това ми хареса.

— От известно време — отговаря той. — Не можах да заспя.

— Пак ли кошмари? — питам аз.

Въздухът в стаята е гъст, може да се реже с нож.

Всяка дума изисква огромно усилие.

— Не — отговаря ми той.

Очаквам да каже още нещо, но тишината заема пространството между нас.

Сядам в леглото. В стаята е горещо и мирише толкова лошо, че ми се завива свят. Замислям се какво да кажа, за да разсея напрежението.

Но Джулиан ме изпреварва:

— Как мислиш? Дали ще ни убият?

Чувството за неловкост веднага изчезва. Днес с него сме на една страна.

— Не — отвръщам с повече увереност, отколкото чувствам. Сигурността ми се изпарява с всеки изминал ден. Ако те — Лешоядите — са отвлекли Джулиан, за да вземат откуп, не трябваше ли досега да са го получили? Представям си Томас Файнман, полираните копчета за ръкавели и полираната му сияйна усмивка. Виждам го да бие деветгодишния си син до безсъзнание.

Нищо не му пречи да откаже да плати. Мисълта се загнездва в съзнанието ми, съмненията започват да ме човъркат, но аз се опитвам да се абстрахирам от тях.

Мисълта за Томас Файнман ми напомня за две неща.

— На колко години е брат ти сега? — питам аз.

— Какво?

Той се изправя и се обръща с гръб към мен. Сигурна съм, че ме е чул, но повтарям въпроса и виждам как гърбът му се сковава и по него преминават невидими тръпки.

— Той умря — казва неочаквано.

— Но как? — примигвам аз. — Как се случи?

И Джулиан отново изплюва думата „инцидент“.

Виждам, че му е неудобно и не му се говори за това, но не искам да зарежа темата.

— Какъв инцидент?

— Беше преди много време — казва кратко той и изведнъж се нахвърля срещу мен. — Защо питаш? Какво те интересува това? Аз не знам нищо за теб и не любопитствам. Не те притеснявам с въпроси.

Избухването му ме сащисва дотолкова, че забравям да му отговоря, но вече съм навлязла прекалено надълбоко и вместо да потърся спасение в мълчанието и спокойствието на Лена Морган Джоунс — спокойствието на излекуваните, на ходещите зомбита, — се опитвам да го укротя:

— Просто съм любопитна. Не е необходимо да ми отговаряш.

За секунда ми се струва, че виждам в очите му да пробягва страх, да проблясва там като предупреждение, но той изчезва бързо и на негово място се настанява строгият поглед на баща му. Джулиан кима любезно, става и започва да крачи из стаята. Не знам защо, но гневът му ми доставя някакво извратено удоволствие. В началото беше толкова спокоен, че ме плашеше. Да го видя да реагира като нормален човек е истинско облекчение за мен. Тук, под земята, защитните механизми и тъпите лозунги СДА не означават нищо.

И изведнъж отново се оказваме на противоположни страни. Аз се оттеглям в себе си и търся сигурност и уют в каменната тишина на стаята. Така е правилно. Така трябва да бъде.

Не трябваше да му позволявам да ме докосва. Не трябваше да го оставам дори да ме доближи. Извинявам се безгласно: „Съжалявам!“ Обещавам вече да бъда по-внимателна. Край на гафовете. Но не съм сигурна на кого говоря: на Рейвън ли, на Алекс ли или на двамата.

Днес водата не пристига, нито храната. По-късно същата сутрин атмосферата неочаквано се променя. Появяват се звуци, различни от капещата някъде вода, и странният подземен въздушен поток. Джулиан ме поглежда — за пръв път през последните няколко часа.

— Чуваш ли… — започва, но аз слагам пръст на устните си, за да го накарам да млъкне.

В коридора отекват гласове и тежки стъпки. Не от един човек, а от няколко. Сърцето ми забързва и аз се оглеждам инстинктивно наоколо, търсейки нещо, което мога да използвам за оръжие. Но освен кофата стаята е абсолютно празна. Вече опитах да развъртя металните крака на нара, но без успех. Раницата ми е в другия край на стаята и тъкмо когато решавам да се спусна към нея — все пак по-добре с калпаво оръжие, отколкото без никакво, — ключалката изщраква, вратата се отваря и двама Лешояди влизат в стаята. И двамата са с пушки.

— Ей, ти! — Един от тях, мъж на средна възраст със светлоруса коса и най-бялата кожа на света, насочва дулото на пушката си към Джулиан. — Тръгвай.

— Къде отиваме? — пита Джулиан, въпреки че е повече от ясно, че няма да получи отговор. Той става и прилепва ръце до тялото си. Гласът му е стабилен, не трепери.

— Искаме да ти зададем няколко въпросчета — отвръща белият и се усмихва. Венците му са черни, а зъбите пожълтели. Носи дебели панталони в свят каки и старо военно сако, но няма съмнение, че е Лешояд. На лявата му ръка се вижда избелял отпечатък от татуировка. Той пристъпва навътре и започва да обикаля около Джулиан като чакал около своята жертва. Кръвта във вените ми се смръзва. На врата му има белег от процедурата, но е в ужасно състояние. Трите точки са огненочервени, като рани, а между тях е татуиран черен триъгълник. Преди години процедурата е била много по-рискова отсега и като малка съм чувала много истории за хора, които не са се излекували след нея, а са полудели, мозъкът им е умрял или са станали жестоки и безмилостни, неспособни да почувстват каквото и да било към когото и да било.

Опитвам се да овладея надигащата се в гърдите ми вълна на паника и притискам гърди, за да успокоя сърцето си. Вторият Лешояд е момиче на възраст, близка до тази на Рейвън. То се е облегнало на вратата така, че да блокира възможния изход за бягство. Виждам, че е по-високо от мен, но е по-слабо. Лицето му тежи от пиърсинги. Преброявам по пет ринга на всяка вежда, множество камъчета по брадичката и челото, а на носа си има пръстен, който прилича на сватбена халка. Не искам да знам откъде го има. В падналия ниско на хълбоците му колан има препасан пистолет. Опитвам се да изчисля колко време ще му трябва да го извади оттам и да го насочи в главата ми.

Очите на момичето срещат моите и то явно успява да разгадае намеренията ми, защото процежда през зъби:

— Не си го и помисляй.

Говори странно, доста неясно, но когато отваря широко уста в прозявка, разбирам защо. Целият му език блести от метал — метални топчета, халки, жички, и всичко това се мотае около езика му. Като че е глътнала парче бодлива тел.

Колебанието на Джулиан трае по-малко от миг. Той става с достойнство и тръгва спокойно към вратата. Обръща се настрани и с грациозно движение минава между металното момиче и албиноса, като че ли отива на пикник.

Не поглежда нито веднъж към мен. Вратата след него се затваря, ключалките се връщат по местата си и аз оставам сама.

 

 

Чакането е истинска агония. Цялата горя отвътре, като че в мен има пожар, гладна съм, жадна и останала без сили, но продължавам да крача из стаята. Не мога да спра. Опитвам се да не мисля за Джулиан. Нямам представа какво става с него. Може би са платили откупа и ето че го освобождават. Но начинът, по който онзи албинос се усмихна и каза: „Искаме да ти зададем няколко въпросчета“, изобщо не ми хареса.

Докато живеех в Пустошта, Рейвън ме научи да разпознавам знаците, където и да се намирам. Научих се да се ориентирам по плесените върху дърветата, по дълбочината на корените на тревите, по цвета на пръстта под краката ми. От нея знам, че промяната на обстановката — например място с избуяла трева на сравнително беден на зеленина терен — може да означава, че там има вода. Внезапното затишие обикновено показва, че наблизо има голям хищник. А където има по-голямо струпване на животни, значи има повече храна.

Появата на Лешоядите е промяна на обстановката и тази промяна не ми харесва.

За да си намеря някаква работа, започвам да вадя нещата от раницата си и да ги подреждам обратно вътре. Когато свършвам, я разопаковам отново, изсипвам всичко на земята и се вглеждам в съдържанието й, сякаш тъжната колекция там може да се окаже особен йероглиф, който би придал нов смисъл на нещата. Две парчета шоколад. Тубичка с грим. Една празна бутилка от вода. Книгата „Ш-ш-т“. Чадър. Ставам, правя един кръг из стаята и сядам отново. Струва ми се, че от другата страна на стената долавям приглушен говор, но си казвам, че е игра на въображението.

Взимам книгата „Ш-ш-т“ в скута си и я прелиствам разсеяно. Все още знам псалмите и молитвите вътре, но думите ми са далечни и значението им е неразгадаемо. Като че ли се завръщаш някъде, където не си бил от детството си, и намираш всичко някак си дребно и лишено от предишното очарование. Напомня ми на онази рокля, която Хана носеше всеки ден, когато бяхме в първи клас и която изрови от тавана след десетина години. Бяхме у тях, беше ни скучно и когато я намерихме, тя се смя дълго, повтаряйки: „Не мога да повярвам, че съм била толкова малка“.

Изведнъж цялото тяло ме засърбява. Споменът изглежда толкова далечен, толкова невъзможен, в онова време, когато живеех в стая с килим, когато се мотаехме с дни и безделничехме, забавлявайки се единствено с компанията на другата. Тогава не осъзнавах каква привилегия е да скучаеш с приятелката си с дни и да пилееш времето си.

Докато прелиствам книгата, забелязвам, че една от страниците е подгъната. Спирам и виждам, че няколко параграфа са дебело подчертани. Откъсът е от Двайсет и втора глава, „История на обществото“:

Имайки предвид колко дълго обществото е тънело в невежество, можем да предположим колко дълго е царствала заблудата; цялата тази глупост се е превърнала в необходимост, а болестта в нравствена ценност (изборът се е приемал за свобода, а любовта за щастие), и така човек е бил лишен от възможността да избяга от порочния кръг.

Думите „ти“, „трябва“ и „да избягаш“ са подчертани по-дебело. Прехвърлям още няколко глави и откривам друга прегъната страница. На нея има оградени с молив думи, на пръв поглед съвсем хаотично. Целият пасаж гласи:

Инструментите на здравото общество са послушание, съгласие и себеотдаване. Отговорността се разпределя поравно между държавата и гражданите на обществото. Отговорността е в теб.

Някой (Так? Или Рейвън?) е оградил четири думи в текста: „Инструментите са в теб“.

Прелиствам и проверявам внимателно всяка страница до края на книгата. Не знам как, но те са знаели, че това ще се случи. Знаели са, че може… че ще бъда отвлечена. Сега разбирам защо Так толкова настояваше да взема книгата „Ш-ш-т“. Оставил ми е послание в нея. В гърдите ми се надига вълна на благодарност. Не са ме забравили. Не са ме изоставили. До този момент не осъзнавах колко изплашена съм била. В новия си живот си нямам никого, освен Так и Рейвън. През изминалата година те станаха моето семейство. Бяха ми приятели, родители, брат и сестра и мои учители.

Откривам още една маркирана страница. До Трийсет и седми псалм е нарисувана голяма звезда.

Пред дъжд и вятър, буря, ураган;

Ще скрия в себе си покоя;

Топъл кален, тежък, сух;

Ще бъде твоят щит и твоето оръжие.

Изчитам няколко пъти псалма и въздъхвам разочаровано. Надявах се да открия закодирано съобщение, но не виждам нищо зад реалното значение на думите. Може би Так е искал да ме посъветва да запазя спокойствие. Или звездата е изрисувана по-рано и няма нищо общо с моите хора. Или съм разбрала всичко погрешно и отбелязаните думи са на случаен признак.

Но не. Так ми даде книгата, защото е знаел, че може да ми потрябва. Двамата с Рейвън са толкова пунктуални! При тях никога нищо не е случайно. Когато живееш на ръба на острието, няма място за необмислени движения.

„През дъжд и вятър, буря, ураган…“

Дъжд.

Чадърът на Так. Той ми го набута в ръцете и настоя да го взема, въпреки че небето беше ясно.

Взимам с треперещата си ръка чадъра, поставям го на коленете си и започвам да го изследвам с поглед. Почти веднага забелязвам тясна цепка — незабележима, ако човек не търси нещо такова, — която минава през цялата дължина на дръжката. Пъхам нокът в нея и се опитвам да я отворя, но не успявам.

— По дяволите! — викам високо и изведнъж ми става по-добре.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

И всеки път, когато ругая, се опитвам да разделя дръжката на две, но дървото си остава цяло, гладко и полирано.

— По дяволите! — почти рева от натрупалото се заради чакането напрежение. Запращам чадъра в стената, той пада на земята, дръжката се разделя на две и отвътре се подава острие на нож. Изваждам го от кожения калъф и познавам един от ножовете на Так. Дръжката му е извита, издялана от кост, и острието е като бръснач. Веднъж видях Так да разпорва цяла сърна с него. Разрезът беше прав, започваше от гърлото и стигаше чак до опашката. Сега металът е толкова чист и лъскав, че мога да се огледам в него.

Внезапно от коридора се разнася шум. Чувам стъпки и звук като от влачене, сякаш теглят нещо към килията. Стискам ножа и застивам, все още приклекнала на пода. Може да се опитам да избягам, когато отворят вратата. Да се метна на един от Лешоядите, да замахна с ножа и да извадя окото му, или поне да го пробода, и после да хукна по коридора… Но преди да съставя истински план, вратата се отваря и Джулиан се строполява в стаята в полусъзнание. Целият е в грозни рани и кръв, толкова много кръв, че го разпознавам единствено по ризата. Вратата след него се затваря.

— Боже мой!

Джулиан изглежда като ръфан от диво животно. По дрехите му има огромни петна кръв. За една жестока секунда те ме връщат назад във времето при онази ограда и аз гледам не в Джулиан, а в Алекс, виждам кръвта да напоява ризата му и разбирам, че умира. Картината изчезва и аз отново съм пред Джулиан, който се опитва да се повдигне на колене, кашля и плюе кръв.

— Какво стана? — питам задъхано, мушвам ножа под дюшека и коленича до него. — Какво ти направиха?

От гърлото му излиза гъргорещ звук, следван от нов пристъп на кашлица. Той пада на лакти и гърдите ми се стягат от ужас. „Ще умре“, минава през ума ми и тази мисъл сковава крайниците ми.

„Не. Сега е различно. Сега мога да му помогна.“

— Остави — нареждам му аз. — Не се опитвай да говориш.

Той се свлича на земята и се свива на кравай. Лявото му око мига неконтролируемо, нямам представа дали ме чува, още по-малко дали разбира какво му говоря. Притеглям нежно главата му върху коленете си и му помагам да се обърне по гръб. Виждам лицето му и трябва да прехапя устни, за да не извикам. Това през мен не е лице, а разкъсана, подпухнала кървавочервена маса. Дясното му око е напълно затворено, над веждата има дълбока рана, кръвта блика от нея и се стича до брадичката.

— По дяволите! — извиквам неволно.

И преди съм виждала такива рани, но винаги съм имала подръка някакви превързочни материали и медикаменти, колкото и оскъдни да са били. Тук нямам нищо. Джулиан се сгърчва, извива се в конвулсии и аз изтръпвам от страх да не получи пристъп.

— Дръж се за мен — казвам, опитвайки се да говоря тихо и спокойно, в случай че е в съзнание и ме чува. — Трябва да сваля ризата, разбираш ли? Не мърдай. Ще ти направя компрес и ще се опитам да спра кръвта.

Откопчавам кървавата риза. Като изключила няколко синини и драскотини, гърдите му, слава богу, са добре. Цялата кръв идва от лицето му. Лешоядите са го смлели от бой, но явно не са искали да го наранят сериозно. Докато свалям ръкавите, той започва да стене от болка, но аз успявам. Свивам ризата на топка и я притискам до раната на челото му, ядосвайки се на себе си, че нямам чиста кърпа. Той простенва отново.

— Шшт — опитвам се да го успокоя. От него се излъчват горещи вълни, предават се на мен и сърцето ми побеснява в гърдите.

— Нищо ти няма, чуваш ли? Всичко ще се оправи. Само дишай, моля те, дишай!

На дъното на оставената вчера чаша е останало малко вода. С Джулиан решихме да я запазим за всеки случай. Потапям ризата във водата и бърша лицето му. После си спомням за антибактериалните кърпички, които СДА раздаваха на демонстрацията, и за пръв път оценявам манията на организацията към чистотата. В един от джобовете на дънките си трябва да имам такава кърпичка. Изваждам я и я разгъвам, примигвайки от острата миризма на спирт. Знам, че ще боли, но ако раната на Джулиан се инфектира, никога няма да се измъкнем оттук.

— Това ще боли малко — предупреждавам го и слагам кърпата върху раната.

Той изревава като ранен звяр, отваря широко очи, доколкото може, разбира се, и се надига. Хващам го за раменете и натискам надолу, опитвам се да го върна на пода.

— Боли! — изфъфля през зъби той. Хубавото е, че поне дойде в съзнание.

Сърцето ми прескача и ме кара да отворя широко уста. Чак сега осъзнавам, че откакто върнаха Джулиан, забравих да дишам.

— Не ставай бебе — казвам строго и продължавам да чистя лицето му.

Виждам как целият се стяга от болката и изскърцва със зъби, но не спирам. Успявам да изчистя лицето от кръвта и оглеждам пораженията. Раната на устната му се е отворила отново, сигурно са го удряли там много пъти с юмрук или с тъп предмет, но най-много ме тревожи тази на челото. Кръвта от нея продължава да се лее. В крайна сметка можеше да е и много по-лошо. Нали е жив?

— Ето, пий — нареждам, допирам ламаринената чаша до устните му и повдигам главата му с коленете си. — Останала е една глътка. Изпий я.

Той я изпива и отново затваря очи. Но вече диша спокойно и престава да трепери. Взимам ризата и отпорвам дълга лента от плата, опитвайки се да прогоня жестокия спомен. Това с ризата го научих от Алекс, Веднъж, в един друг живот, той ме спаси. Стегна крака ми с парче плат и го превърза. После ми помогна да избягам от регулаторите.

Сгъвам внимателно спомена и го скривам дълбоко в себе си, заравям го в най-тъмното кътче на паметта си.

— Вдигни си за малко главата — казвам на Джулиан и той го прави, този път без охкане.

Увивам плата около челото му и го завързвам над веждите, съвсем близо до раната, за да послужи и за турникет. После отпускам отново главата му върху краката си.

— Можеш ли да говориш? — питам го и той кима. — Ще ми кажеш ли какво стана?

Десният край на устните му е толкова подут, че едва го разбирам, имам усещането, че ми говори с притисната във възглавница уста.

— Искаха да разберат разни неща — едва обръща езика си той, поема дълбоко въздух и опитва отново. — Задаваха въпроси.

— Какви въпроси?

— За апартамента на нашите. На Чарлз Стрийт. За предохранителните кодове. За… охраната. Колко са на брой…

Аз мълча. Не знам дали си дава сметка какво означава това и колко лошо може да стане. Отчаянието на Лешоядите расте, явно ще се опитат да проникнат в жилището му и са го измъчвали, за да им каже кодовете на вратите. Може би планират да убият Томас Файнман; или може би просто търсят обичайната плячка: бижута, електроника, защото тя се продава лесно на черния пазар, пари и, разбира се, оръжие. Винаги са си падали по оръжието.

Причината може да е само една: планът им да вземат откуп за Джулиан се е провалил. Господин Файнман не се е поддал.

— Не издадох нищо — продължава Джулиан. — Но те казаха, че след още няколко разпита ще си кажа и майчиното мляко.

Няма място за съмнение. Трябва да намерим начин да избягаме час по-скоро. Когато Джулиан проговори — а това рано или късно ще стане, — и той, и аз няма да струваме пукната пара за тях. А и не вярвам, че Лешоядите имат практика да освобождават заложниците си.

— Добре, слушай сега. — Говоря тихо с надеждата той да не усети страха ми. — Трябва да се измъкнем оттук, разбра ли?

Той поклаща леко глава. Явно не вярва, че ще успеем.

— Имам план — казвам твърдо.

Това не е истина, но се надявам да измисля нещо. Трябва да измисля. Рейвън и Так разчитат на мен. Мисълта за посланието в книгата и за ножа стоплят сърцето ми. Знам, че не съм сама.

— Въоръжени — казва Джулиан. Преглъща и повтаря. — Те са въоръжени.

— Ние също — отвръщам и насочвам вниманието си към коридора.

Стъпките не се чуват, значи са се върнали в бърлогата си. За храната идва само един човек и това е добре. Ако го накараме някак да отвори вратата… Толкова съм погълната от идеята, че не съзнавам, че си говоря на глас. Поглеждам към Джулиан и казвам:

— Виж, била съм и преди в подобна ситуация. Трябва да ми се довериш. Онзи път в Масачузетс…

— Кога… — прекъсва ме Джулиан. — Кога си била в Масачузетс?

Ето как прецаквам всичко. Лена Морган Джоунс никога не е била в Масачузетс и Джулиан знае това. Замислям се какво да излъжа, как да замажа положението. В настъпилата тишина Джулиан се надига на лакът и с болезнена гримаса извива глава, за да ме погледне в очите.

— Внимавай — казвам аз. — Не се напъвай много.

— Кога си била в Масачузетс? — повтаря въпроса си той, изговаряйки всяка дума бавно и ясно.

Не знам какво ме накара да го направя. Може би лицето на Джулиан с тази кървава лента на челото и почти затвореното му око или този негов вид на ранено животно, или защото в себе си вече разбирам, че няма начин Лешоядите да ни оставят живи, че ще ни убият — ако не утре, то вдругиден или след два дни. Или просто съм прекалено гладна, уморена и ми писва да се преструвам.

Но внезапно решавам да му кажа истината.

— Виж… аз не съм тази, за която се представям.

Джулиан застива на място, гледа ме с широко отворени очи и отново ми прилича на малко ранено животинче. Веднъж, след едно голямо пролетно размразяване, намерихме едно малко бебе ракунче затънало в калта. Брам искаше да му помогне и когато се наведе, животинчето замръзна на място, сякаш през него премина ток, и в тази неподвижност имаше повече енергия от всяка друга съпротива.

— Всички тези неща, които ти наговорих… че съм израснала в Куинс и после съм дошла тук… Нищо не е истина.

Аз също съм се оказвала в положението на Джулиан. Спомням си как стоях като ударена по главата, докато Алекс ми говореше същите неща. „Аз не съм този, за когото ме мислиш“. Спомням си също как доплувахме обратно до брега — най-дългото и най-изтощително плуване в живота ми.

— Не ти трябва да знаеш коя съм всъщност, нито откъде идвам. Но историята за Лена Морган Джоунс е измислена. Дори и това… — докосвам с пръсти белега на врата си и ги прокарвам през трите точки — това също е измислица.

Джулиан продължава да мълчи, но се отдръпва от мен и търси стената, за да се облегне на нея. Остава със свити колене и здраво залепнали за пода ръце и крака, сякаш е готов всеки момент да се изстреля нагоре и да избяга от мен.

— Знам, че точно сега ти е трудно да ми повярваш — продължавам аз, — но въпреки това те моля да ме изслушаш и да ме разбереш. Ако останем тук, ще ни убият. Може да се измъкнем оттук, но трябва да ми помогнеш.

В думите ми се крие въпрос, затова спирам и чакам отговора му.

Настъпва дълга тишина. Най-после той отваря уста:

— Ти!

Злобата в гласа му ме стъписва.

— Какво?

— Ти! — повтаря той и най-после намира сили за още. — Ти направи това. Ти ми го причини.

Сърцето ми бие толкова силно, че ме заболяват гърдите. За част от секундата решавам (и горещо се надявам), че това е един от неговите пристъпи, че халюцинира.

— За какво говориш?

— Твоите хора ми причиниха това — казва той. Изведнъж усещам гаден вкус в устата си. За себе си той е прав и аз знам точно какво си мисли и какво иска да каже. — Те направиха това.

— Не! — почти пищя — поемам дъх и повтарям по-уверено. — Не. Ние нямаме нищо общо с…

— Ти си Невалидна. Това искаш да ми кажеш, нали? Че си заразена. — Пръстите на Джулиан треперят и върховете им почукват по пода като дъждовни капки по покрив. Целият трепери от гняв. Вероятно и от страх. Най-после събира сили и изплюва думите в лицето ми. — Ти си болна.

— Тези хора не са… — обяснявам и за малко не добавям: „Те не са хора изобщо. — Те не са Невалидни“.

— Лъжеш — просъсква Джулиан.

Ето пак. Точно като ракуна; когато Брам влезе в локвата и го вдигна от калта, той се стрелна и заби зъби в дясната му ръка.

Лошият вкус в устата ми стига до стомаха. Ставам рязко и се моля Джулиан да не забележи, че треперя не по-малко от него.

— Нямам представа какво си мислиш за нас — започвам, налагайки си да бъда спокойна. — Но ти не знаеш нищо за нашия начин на живот, не знаеш нищо и за мен.

— Разкажи ми — отвръща той все още с клокочещ гняв и подчертана студенина. — Кога се зарази?

Засмивам се, въпреки че всъщност никак не ми е смешно. Светът се обръща нагоре с краката, всичко отива по дяволите, животът ми се е разцепил на две; двете Лени, новата и старата, се разделят, тръгват отделно една от друга и повече никога няма да се съберат в едно цяло. След чутото Джулиан със сигурност няма да иска да ми помогне. Каква идиотка съм била да си мисля, че ще разбере! Той е зомби, точно както го определи Рейвън. А зомбитата правят онова, което са им набили в главата да правят: следват правилата, слепи и глухи за всичко останало, докато не склопят очи завинаги.

Но аз няма да се дам. Изваждам ножа изпод дюшека сядам на нара и пъхам острието между таблата и крака на нара. Започвам да въртя и наблюдавам с удоволствие как светлината от крушката се отразява в металната му повърхност.

— Няма значение — казвам през рамо към Джулиан. — Вече нищо няма значение.

— Кажи ми как стана — настоява той. — Искам да знам — кой те зарази.

Черната дупка в мен набъбва и се разширява.

— Махни ми се от главата — казвам спокойно, без да отделям очи от ножа, който блести, блести, блести; като знак, сочещ път през мрака.