Лорън Оливър
Пандемониум (19)

Сега

На сутринта отварям очи, сядам и поглеждам нагоре. Дъждът продължава. Главата ми тежи като олово и ми се вие свят. Оглеждам се и не намирам Джулиан до себе си. Дъждът се излива през решетките на дълги сиви ивици и той стои под тях, гол до кръста, по избелели шорти. Сигурно ги е взел от склада на Лешоядите. Дъхът ми спира, като го виждам. Знам, че трябва да извърна глава, но не мога. Гледката на изливащия се по гърба му дъжд ме хипнотизира. Алекс имаше същия гръб — широк и релефен. Очертаните по раменете и ръцете мускули, тъмната от водата коса, начинът, по който отмята глава назад и оставя дъждът да влезе в отворените му устни — всичко това ми взима ума.

След прекараните в Пустошта месеци свикнах да гледам полуголи и голи мъже. Привикнах към странностите на телата им, към къдравите косми на гърдите, а понякога и по ръцете и гърба, към широките плоски мускули на коремите им и възглавничките на хълбоците, извити като арки над коланите на панталоните. Но това е нещо различно. На бледосивкавата утринна светлина неподвижното тяло на Джулиан прилича на статуя, издялана от бял камък.

Красиво е.

Той отърсва косата си и около него избухва фойерверк от блестящи водни полукръгове. Щастлив и сляп за мен, започва да си тананика тихичко някаква мелодия. Изведнъж ме хваща срам, сякаш съм навлязла без позволение в чужда собственост. Прочиствам шумно гърлото си и той веднага се обръща. Щом ме вижда, се отмества от водата, събира дрехите си и се скрива зад тях.

— Не знаех, че си будна — мърмори сконфузено, докато се бори с тениската в желанието да я намъкне колкото може по-бързо върху мокрите си гърди, но не уцелва дупката за главата и започва наново. Щеше да е смешно, ако не беше толкова отчаян.

Сега, когато е изчистил кръвта от лицето си, вече виждам ясно какво е положението. Подутините по очите му вече ги няма, но около тях има тъмновиолетови кръгове. По раните на устната и челото се е образувала коричка. Това е добър знак.

— Току-що ставам — казвам и се прозявам. Джулиан най-после успява с тениската. — Ти спа ли изобщо?

Сега започва битката с дънките. Мократа му коса образува тъмен кръг около бието на тениската.

— Дремнах малко — отвръща той. — Не исках, но по някое време съм заспал. Мисля, че беше към пет, вече се развиделяваше.

Дънките също вече са на място. Той сяда на платформата с неочаквана грация и ми се усмихва.

— Готова ли си да продължим?

— Почти. Искам… искам и аз да се изкъпя. Под решетките. Като теб.

— Добре — кима той, но не помръдва. Аз се изчервявам. Отдавна не съм се усещала толкова уязвима, толкова изложена на показ. Малко по малко новата Лена, коравата, родилият се в Пустошта боец, започва да ми отеснява. Вече не ми е по мярка.

— Трябва да се съблека — казвам на един дъх, тъй като Джулиан явно не схваща.

— Ох, да… разбира се — пелтечи смутено той и се обръща с гръб. — Аз… ще се разходя малко.

— Няма да се бавя — уверявам го аз. — Трябва да продължим колкото се може по-бързо.

Изчаквам стъпките му да заглъхнат и свалям дрехите. Ще ми се поне за миг да забравя, че Лешоядите дебнат някъде из заобикалящия ни мрак. Да забравя какво направих — какво трябваше да направя, — за да избягам, да измия от себе си спомена за онази кръв по пода на склада, за очите на мъртвия Лешояд, за изненадата и обвинението в тях. Заставам гола на ръба на перона и протягам ръце към небето, към падащите надолу водни панделки, сиви като небето, сякаш то е започнало да се топи над нас. Цялата настръхвам от студа. Слизам от платформата и наджапвам между релсите. Металът и дървото захапват със студени зъби босите ми крака. Прецапвам през тях и отивам под решетките. Отмятам глава назад и дъждът плисва в лицето ми, мокрейки косата, гърба, наранените ми рамене и гърди.

Това е един от най-прекрасните моменти в живота ми. Иска ми се да се разплача от радост или да запея. Водата е леденостудена и мирише на свежест, сякаш носи със себе си част от мартенската радост на напъпилите отвън млади клонки.

Оставям водата да се лее по лицето ми, да изпълни очите и устата, после се навеждам напред и се вслушвам в ритъма на капчиците върху гърба ми. Като тропот на хиляди малки крачета. Досега не си давах сметка колко съм напрегната: всяка част от тялото ме боли, а ръцете и краката ми са покрити с рани и синини.

Минава доста време, знам, че вече съм чиста, доколкото може, разбира се, но не ми се излиза от течащата вода, въпреки че треперя като лист от студа. Ала това е хубав студ, пречистващ. Най-после се връщам на платформата. Гладът и умората са ме омаломощили дотолкова, че успявам да се изкатеря по релсите едва при втория опит. Водата се стича на вадички от мен, капе по бетона и оставя малки локви по него. Навивам косата около едната си ръка, изстисквам я и това простичко рутинно движение ми носи неочаквана радост. Обувам взетите от склада на Лешоядите дънки и ги навивам отгоре и отдолу, за да не се препъвам в тях, но въпреки това те се смъкват по хълбоците ми.

Докато се оглеждам, дочувам стъпки зад себе си. Обръщам се и покривам гърдите си с ръце.

Джулиан излиза от сенките.

Оставям едната си ръка около гърдите, а с другата търся ризата.

— Чакай — вика той и нещо в гласа му, напрегнат и нетърпящ възражения, ме спира. — Чакай — казва по-меко той.

Разстоянието между нас е около пет-шест метра, но погледът му ме прогаря, сякаш сме един до друг. Очите му пробиват малки дупчици в кожата ми. Искам да се обърна и да си сложа ризата, но не мога да помръдна. Дори не мога да дишам.

— Досега не съм имал възможност да видя момиче — казва той и пристъпва към мен.

Светлината променя сенките на лицето му, нежността стопля погледа му и аз усещам горещата вълна да разтапя леда в сърцето ми, освобождавайки място за ново и прекрасно чувство. В същото време едно тънко гласче започва да шепне в мен: „Опасност, опасност, опасност“. Зад него се чува далечно ехо: Алекс, Алекс, Алекс.

Алекс ме гледаше по същия начин.

— Колко тънка талия имаш! — прошепва Джулиан толкова тихо, че едва го чувам.

„Обърни му гръб!“ си заповядвам и започвам да се обличам. Ръцете ми треперят, докато закопчавам сутиена и слагам тениската. Когато се обръщам отново, незнайно защо ме хваща страх. Той се е приближил още към мен. И мирише на дъжд.

И ме видя гола. До кръста. И ме гледа, сякаш съм красива.

— По-добре ли си сега? — пита ме той.

— Да — отвръщам и свеждам поглед. Несъзнателно прокарвам пръст през раната на врата си. Разрезът е около сантиметър и половина, вече запълнен със съсирена кръв.

— Дай да видя — протяга той ръка към мен и пръстите му спират на сантиметър от лицето ми. Вдигам поглед към него и виждам, че чака разрешение. Кимам и той плъзва нежно ръка под брадичката ми, повдига я и оглежда раната. — Трябва да я превържем.

Ние. Сега сме от един отбор. И нито дума за лъжите ми, за факта, че не съм излекувана. Питам се колко дълго ще мълчи.

Той отива при раницата, навежда се и търси взетите от склада превързочни материали. После се връща при мен с широк бинт, шише кислородна вода, антибактериален мехлем и няколко тампона.

— Аз ще се оправя — казвам, но той поклаща глава.

— Остави на мен.

Напоява тампоните в кислородната вода и почиства внимателно раната. Водата щипе и аз се отдръпвам с вик. Той вдига вежди.

— Хайде сега — добавя с усмивка. — Не е чак толкова страшно.

— Страшно е — тросвам се аз.

— Вчера успя да се справиш с двама побъркани убийци, а сега не можеш да изтърпиш едно леко щипане.

— Това е друго — отвръщам и присвивам очи към него. Шегите му не ми харесват. — Тогава беше въпрос на живот и смърт.

Джулиан отново вдига вежди, но не казва нищо. Минава още веднъж с тампона по раната и този път аз стискам зъби и стоически изтърпявам. Той изстисква тънка ивица от мехлема върху бинта и го прилепва внимателно към врата ми. Веднъж Алекс превърза раната ми по същия начин. Тогава ни гонеха регулатори, ние се скрихме в една малка барака и едно от техните кучета ме захапа за крака. Отдавна не се бях сещала за онази вечер. Ръцете на Джулиан играят по кожата ми, отнемат дъха ми и аз забравям за онази вечер.

Дали това е начинът, по който хората се сближават? Лекуват взаимно раните си; превързват ги и се докосват?

— Ето. Като нова си — казва Джулиан и ме поглежда в очите. Неговите са поели частица от сивото небе над решетките и сега синьото е някак по-убито. — Готова ли си да продължим?

Кимам, въпреки че още се чувствам малко замаяна и много изтощена.

Джулиан слага ръка на рамото ми и го стиска приятелски. Какво ли си мисли, когато ме докосва? Дали и през него преминава ток както през мен? Не е свикнал да контактува с момичета, но не виждам това да го притеснява. Явно премина границата. Питам се какво ще прави после, когато най-накрая се измъкнем оттук. Без съмнение ще се върне към предишния си живот, към баща си и СДА.

Може би ще нареди да ме арестуват.

Завива ми се свят. Затварям очи и усещам как губя равновесие.

— Сигурна ли си, че си добре и можеш да ходиш? Гласът му е толкова нежен, че в гърдите ми започват да пърхат пеперуди. Планът не беше такъв. Това не беше предвидено. Не трябваше да се случва.

Замислям се за онова, което му казах миналата нощ. „Не е необходимо да знаеш.“ Трудна, непоносима истина.

— Джулиан… — Отварям очи и продължавам с надеждата, че не забелязва трепета в гласа ми. — Ние с теб… не сме еднакви. Ние сме от двете страни на барикадата. Знаеш го, нали?

Погледът му се втвърдява и мускулите на тялото му се напрягат. Синьото проблясва остро въпреки слабата светлина. Но когато заговаря, гласът му е мек и тих.

— Вече не знам на чия страна съм — казва и прави още една крачка към мен.

— Джулиан! — едва успявам да произнеса.

И в този момент от тунелите се разнасят приглушени викове. По бетона се чуват тежки стъпки. Джулиан замръзва в крачка и двамата се споглеждаме. Няма нужда от думи.

Лешоядите са тук.

Страхът плисва в гърдите ми. Гласовете идват от тунела, по който минахме снощи и излязохме тук. Джулиан грабва раницата, а аз обувам бързо маратонките, без да си правя труда да слагам чорапи. Взимам ножа от пода; Джулиан ме хваща за другата ръка и буквално ме повлича напред, преминава покрай дървените касетки и ме повежда към далечния край на перона. На петнайсет крачки от решетките мракът се сгъстява и е почти невъзможно човек да види нещо. Тъмнината ни поглъща отново. Имам усещането, че влизаме в нечия паст, но прогонвам видението и бързам да превъзмогна страха, който се опитва да превземе мислите ми. Би трябвало да се радвам на тъмнината, защото ни дава шанс да се скрием, но не мога да се преборя с мисълта за онова, което може би крие тя: тихи крадливи стъпки, поклащащи се по тръбите трупове, зловещи сенки.

В другия край на перона има тунел, толкова нисък, че с Джулиан трябва да се наведем, за да влезем. Изминаваме десетина крачки навътре и се оказваме пред тясна желязна стълба, която ни отвежда надолу към по-широк тунел. Там има стари ръждясали релси, но, слава богу, сухи. Тръгваме по тях, но Джулиан спира на всеки няколко метра и се ослушва.

И изведнъж чуваме гласовете. Този път са съвсем ясни, явно Лешоядите са много наблизо. Един от тях изръмжава: „Насам“. Тази единствена думичка изкарва въздуха от гърдите ми, сякаш някой ме удря в корема с юмрук. Това е гласът на Албиноса. Мислено се ругая, че оставих пистолета на дъното на раницата. Каква глупачка съм! Няма как да го извадя в тъмното сега, докато бързаме напред. Стискам ножа, търсейки увереност в гладката повърхност на дървената дръжка, но продължавам да се чувствам ужасно слаба, замаяна и гладна. Няма как да се справя в един двубой. Не ми остава нищо друго, освен да се моля да се разминем някак си в тъмното.

— Надолу!

Гласовете приближават. По желязната стълба се чува тропот и от този звук ми настръхват косите. Страхът плъзва по вените ми. В този момент виждам един лъч да шари из стените, хвърляйки жълти отблясъци наоколо. Естествено. Те имат фенери. Не е за чудене, че се движат толкова бързо. При това няма защо да се тревожат, че някой ще ги види или чуе. Те са хищници.

А ние сме тяхната плячка.

Да се скрием. Това е единствената ни надежда. Трябва да се скрием някъде.

Надясно от нас има арка, образуваща под себе си сектор от още по-черен мрак. Стискам ръката на Джулиан, дърпам го назад и го насочвам натам. Тунелът се оказва с около половин метър по-нисък от онзи, по който дойдохме дотук, и по дъното му има локви със застояла воняща вода. Тръгваме по него. Стените от двете ни страни са гладки — няма ниши, нито купчини с дървени касетки, нищо, зад което човек може да се скрие. Обзема ме паника. Сигурно Джулиан усеща същото, защото изгубва ритъм, спъва се и се пльосва в една локва.

И двамата замръзваме на място.

Лешоядите също притихват. Стъпките спират. Гласовете замлъкват.

Изведнъж от тъмната арка изскача ярък лъч, започва да пълзи и да рови земята като душещо животно. Джулиан и аз не помръдваме. Той стиска ръката ми веднъж, после я пуска. Чувам го да сваля раницата от гърба си и да рови из нея. Явно търси оръжието. Няма смисъл да бягаме. Няма смисъл и да се бием, но поне можем да свалим един-два Лешояда.

Неочаквано за мен погледът ми се замъглява. Сълзите пълнят очите ми и аз ги избърсвам, с ръка, повтаряйки наум до лудост: „Не тук, не така, не под земята, не при плъховете…“

Лъчът се разширява. Към него се присъединява още един.

Лешоядите се движат безшумно, но аз разбирам защо се бавят. Наслаждават се на момента. Като ловец, който задържа за миг стрелата в лъка си, преди да убие. Усещам Албиноса физически. Мога да се закълна, че в момента се усмихва. Ръката, с която стискам ножа, е мокра от потта ми. Джулиан е до мен, но диша тежко, накъсано.

„Не така, не така“. В главата ми се завърта калейдоскоп от образи и картини: опияняващият аромат на орловия нокът през лятото, жуженето на пчелите през пролетта, натежалите от сняг клони на дърветата през зимата. И Хана. Виждам я да бяга пред мен и да се смее. Русата й грива се развява на вятъра.

Но онова, което ме поразява в този миг на пълна сигурност, че смъртта е съвсем близо, е, че всички целувки, които някога съм получила, остават в миналото. Делириумът, болката от него и всички тревоги, всичко, за което се борехме, изчезва. Течението на живота ги отнася нанякъде.

И точно когато лъчите се сливат в огромни фарове, осветяват ни и ни притискат, когато сенките зад тях се отдръпват и се появяват хора, кръвта ми кипва от ярост. Ярките светлини ме заслепяват, мракът се разпръсва и на негово място избухва взрив от цветове и плуващи светли петна. Скачам и се хвърлям с ножа напред. В същия миг чувам викове и тропот. В гърдите ми се надига писък и пробива през стиснатите ми зъби като вибрация на метално острие.

Настава пълен хаос. Навсякъде виждам горещи тела и чувам стонове. Някой забива лакът в гърдите ми, здрави като клещи ръце ме стискат за врата и ме задушават. В устата си усещам кичур мръсна коса, встрани, над ребрата, ме пронизва остра болка, някой облива лицето ми с гадния си дъх, в ушите ми кънтят гърлени викове. Не мога да преценя колко са Лешоядите — трима? Или четирима? Нито виждам къде е Джулиан. Удрям сляпо с ножа, боря се за въздух и търся път през преградата от тела — твърда и непробиваема. Не мога да я разкъсам, затова продължавам, да сека с ножа. Срещам плът и още плът, и още, но в един момент някой ме хваща за китката, избива ножа от ръката ми и я извива, извива, докато започвам да крещя.

Две огромни ръце се сключват около врата ми и започват да натискат надолу. Въздухът в гърдите ми намалява и се свива до глава на топлийка. Искам да отворя уста, но откривам, че не мога. Около мен е тъмно и страшно и някъде над главата ми плува едно малко мехурче, пълно с въздух. Протягам ръка към него, боря се с всички сили да изляза от блатото, но в гърдите ми не остава нищо друго, освен кал. Потъвам.

Потъвам. Умирам.

Отнякъде дочувам слаб барабанен звук. Сигурно пак вали. От двете ми страни отново блясват светлини, танцуват, извиват се като живи. Пожар.

Неочаквано обръчът около врата ми се разтваря. Въздухът навлиза в дробовете ми като хладна планинска вода, аз отварям уста и гълтам, гълтам, давя се, плюя и пак поемам. Повдигам се на колене и в първия момент се обърквам. Решавам, че сънувам как падам сред стотици малки животинчета с мека козина.

Постепенно започвам да се осъзнавам, светът излиза от мъглата и аз виждам, че тунелът е пълен с плъхове. Стотици, хиляди плъхове подскачат един върху друг, въртят се и се търкалят, блъскат се в ръцете ми и гризат коленете ми. Разнасят се изстрели и някой изревава от болка. Замирисва на стара гранясала мас. Оглеждам се и виждам някакви хора в смъртна схватка с Лешоядите. В ръцете си държат запалени факли (явно мирише от тях) и ги размахват пред себе си, сякаш косят жито. Факлите осветяват за миг различни образи, които преминават през погледа ми като накъсани кадри от филм на ужасите: превит на две, Джулиан се подпира с една ръка на стената и стене; един от Лешоядите, жена, пищи с изкривено от болка лице. Косата й гори като факлите около нас.

Сковавам се от страх. Стоя на колене като каменна статуя, а плъховете тичат напред, блъскат се в тялото ми, цвърчат, пищят и отъркват опашките си в мен, но аз не реагирам. Страхът парализира крайниците ми.

Това е кошмар. Не може да е истина.

Един плъх изпълзява в скута ми. Надавам писък и го блъскам встрани, готова да повърна от отвращение. Той се удря в стената с тъп звук, изписква, но бързо стъпва на краката си, влива се в мекия сив поток и отминава. Толкова съм отвратена, че не смея да помръдна. Вътрешностите ми се надигат и аз повръщам стомашния си сок. Може би съм умряла и сега съм в ада, наказана заради делириума и всички ужасни неща, които съм сторила? И ще горя в огнената геена^[1], както предсказва книгата „Ш-ш-т“?

— Ставай!

Вдигам глава и виждам над себе си две чудовища с факли в ръце. Изглеждат точно като зверове, излезли изпод земята, полухора полуживотни. Единият от тях е огромен, направо гигант. Едното му око е бяло като мляко; другото е тъмно и святка като на вълк. Плъховете са го покрили от горе до долу, сякаш е наметнал сиво одеяло.

Другата фигура има гърбица. Прилича ми на издут корпус на лодка. Не мога да преценя мъж ли е или жена. Дългата мръсна коса почти закрива лицето. Тя (или той) извива ръцете на Джулиан на гърба и ги завързва с въже. Оглеждам се и ахвам. От Лешоядите няма и помен.

Ставам и оглеждам раната на коляното си. Превръзката се е разхлабила и нещо мазно и мокро тече по крака ми.

— Тръгвай! — сочи с факлата си човекът плъх към мрака зад мен. Забелязвам, че се е превил леко и със свободната ръка притиска дясната си половина. Спомням си изстрела и последвалия вик. Може би той е раненият.

— Виж… — започвам с треперлив глас и вдигам и двете си ръце в знак на примирие. — Не знам кои сте и какво искате, но ние не сме врагове. Просто се опитваме да излезем навън. Нямаме много провизии, но можете да вземете каквото искате. Само ни пуснете. Моля ви! — Гласът ми започва да трепери още по-силно, но аз продължавам. — Много ви моля.

— Тръгвай! — повтаря човекът плъх и този път размахва факлата толкова близо до лицето ми, че усещам топлината й.

Поглеждам към Джулиан. Той поклаща лекичко глава. Очите му говорят: „Какво можем да направим?“

Обръщам се и тръгвам. Човекът плъх поема след мен, а ордата от плъхове се гмурва в тъмнината пред нас.