Лорън Оливър
Пандемониум (22)

Тогава

Разбягваме се като слепи паникьосани мишки. Нямаме време да извадим оръжията, нямаме и сили да се бием. Ножът ми е в раницата — абсолютно безполезен в момента. Не мога да спра и да го извадя. Лешоядите са бързи и силни: по-големи от обикновените хора и по-едри от всеки един жител на Пустошта.

— Натам! Натам! — вика Рейвън и тича пред мен, влачейки Сара за ръка. Сара е толкова изплашена, че не се сеща да плаче. Краката й едва успяват да следват тези на Рейвън. Затъват и се преплитат в снега.

Паниката бие по гърдите ми като барабан. Зад нас тичат три Лешояда. Единият има брадва и острието й свисти във въздуха. Гърлото ми пламва, с всяка крачка затъвам десетина сантиметра в снега и трябва всеки път да полагам усилия, за да се измъкна от бялата клопка. Бедрата ми се разтреперват.

Изкачваме на бегом един хълм и пред нас неочаквано се изпречва купчина големи камъни. Раменете им са допрени плътно едно до друго, сякаш са се скупчили, за да се пазят от студа. Челата им са покрити с хлъзгаво ледено одеяло. Между тях са се образували свързващи пещери, зейнали като големи черни усти, недосегаеми за снега. Няма как да ги заобиколим или изкатерим. Ще ни сгащят като животни в клетка.

Рейвън спира за миг и замръзва от ужас. Един Лешояд я настига. Викам и тя се съвзема, хуква напред и повлича Сара право към камъните, защото няма друг път. Виждам я да бърка в завързаната за колана й торба, но пръстите й са замръзнали и не я слушат. Не успява да извади ножа и аз осъзнавам със свито сърце, че има намерение да спре. Да се предаде. Това е нейният план, всички да умрем тук и кръвта ни да попие в снега.

Аз съм зад тях. Гърлото ми е пресъхнало, клони дерат лицето ми и пълнят очите ми със сълзи. Лешоядът е по петите ми, толкова е близо, че чувам тежкото му дишане и виждам сянката му да настига моята. Двете фигури, моята и неговата, хвърлят дълги сиви петна по снега. В последния миг, преди да ме догони, аз се сещам за Хана, за двете сенки по улиците на Портланд; за топлото, вдигнало се високо в небето слънце, за ритъма на бягащите ни крака по тротоара.

Но тук няма къде да бягаш.

— Тичай! — крещи Рейвън и бута Сара напред, към тъмната паст на една от пещерите. Сара е мъничка й се провира без проблем. Слава богу, големите Лешояди няма да могат да влязат след нея. В същия миг една ръка допира гърба ми и аз падам на колене, зъбите ми изтракват, докато захапвам ледената кора на земята. Обръщам се по гръб и се оказвам на десетина сантиметра от отвесната стена на един камък.

Лешоядът се хвърля върху мен. Огромно зловещо чудовище, той вдига брадвата над главата ми и металното острие проблясва на слънцето. Страхът запушва гърлото ми, не мога да мръдна, не мога да дишам, не мога дори да заплача.

Той стяга мускули, готов да стовари брадвата върху мен.

Затварям очи.

В настъпилата тишина гръмна изстрел, после още два. Отварям очи и виждам Лешоядът над мен да се строполява на една страна — като кукла на конци, останала без кукловод. Брадвата му пада в снега. Още два Лешояда се просват на земята, пронизани от куршуми. Кръвта им попива в белия сняг.

В същия момент виждам Так и Хънтър да тичат към нас с пушки в ръце. Бледи, изпити, мършави, но живи.