Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whispers of the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Шепотът на мъртвите

Преводач: Милена Радева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт ООД

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-704-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7709

История

  1. — Добавяне

7

Слънцето вече бе високо и грееше ослепително, а лъчите му се отразяваха в стъклата и броните на колите, с които се разминавахме по магистралата. Въпреки че все още не беше пладне, въздухът над шосето трептеше от жегата и изгорелите газове. Колите пред нас намалиха скоростта и започнаха да се движат съвсем бавно, заобикаляйки полицейските коли, блокирали едната лента. Препречваше я един съвсем нов лексус, чиято задна част беше лъскава и съвсем невредима, докато предницата му бе тотално смачкана. На известно разстояние от него се намираше нещо, което някога е било мотор. Сега беше просто купчина желязо, хром и гума. По асфалта около него се виждаше течност, която приличаше на разлят бензин, но най-вероятно не беше.

Полицай с каменно лице регулираше движението. Докато се влачехме, забелязах, че по моста над магистралата се е събрала тълпа. Хората се бяха облегнали на перилата и с интерес наблюдаваха ставащото долу. След малко отминахме мястото на катастрофата и трафикът започна да се движи нормално, все едно нищо не се беше случило.

На връщане от гробището Том вече се държеше обичайно. Забелязах пламъчето в очите му — беше заинтригуван от необичайното развитие на събитията. Първо се оказа, че пръстовите отпечатъци от местопрестъплението принадлежат на мъртвец, а сега в гроба му открихме трупа на съвсем друг човек. Том обичаше загадките.

— Май са прибързали със смъртния акт на Уилис Декстър, а? — разсъждаваше той, а пръстите му барабаняха по волана в такт с музиката на Дизи Гилеспи, която се носеше от колоните. — Какво по-добро алиби от това да инсценираш собствената си смърт, стига да умееш да я изпипаш.

Мислите ми се върнаха към действителността.

— На кой мислиш, че е трупът в ковчега? На друга жертва ли?

— Предполагам, макар че не бих искал да се произнасям, преди да сме определили причината за смъртта. Възможно е някой в погребалната агенция просто да е объркал труповете, въпреки че при тези обстоятелства надали е така. Колкото и да ми е неприятно да го призная, може Ървинг да е прав и наистина да си имаме работа със сериен убиец — заяви той и ме погледна косо. — Какво има?

— Нищо.

— Много лош актьор си, Дейвид — усмихна се той.

Обикновено обичах да поразсъждаваме заедно с Том, но напоследък непрекъснато се съмнявах в себе си.

— Вероятно съм станал прекалено мнителен. Не ти ли се струва обаче, че отпечатъкът върху филмовата кутийка твърде лесно ни отведе до втората жертва?

Том сви рамене.

— Престъпниците допускат подобни грешки.

— Значи, според теб е възможно Уилис Декстър да е още жив? И смяташ, че той е убиецът?

— А ти как мислиш?

— Явно съм забравил колко обичаш да играеш адвокат на дявола.

Том се засмя.

— Само обмислям различните възможности. Прав си, че подозрително лесно стигнахме до втората жертва. Но Дан Гарднър не е глупак. Може да се държи като гадняр, но от друга страна, се радвам, че именно той разследва този случай.

Все още не бях заобичал Гарднър, но знаех, че Том не сипе лесно похвали.

— Какво ще кажеш за Йорк? — попитах аз.

— Какво друго да кажа, освен че ми се прииска веднага да си измия ръката, след като се здрависах с него — отвърна Том замислено. — Надали ръководи перфектната погребална агенция, но не ми се видя особено разтревожен, че ще правим ексхумация. Поне докато не видя състоянието, в което беше ковчегът. Ще му се наложи да отговаря на някои неудобни въпроси, но едва ли щеше да се държи така спокойно, ако знаеше какво ще открием в гроба.

— Дори да е така, трудно ми е да си представя как някой ще подмени трупа без знанието на хората от погребалната агенция.

Том кимна.

— Почти невъзможно. Все пак засега ще се въздържа да преценявам Йорк. — За момент той намали скоростта, подаде мигач и задмина една каравана, която се движеше пред нас. — Между другото, ти свърши чудесна работа. Аз не бях обърнал внимание на носната кухина.

— И ти щеше да забележиш, ако не беше така бесен на Хикс.

— Работата с Хикс е един от рисковете на професията. Би трябвало вече да съм свикнал и да не му обръщам внимание — той ме погледна и усмивката изчезна от лицето му. — Добре, стига с това. Какво те притеснява?

Не смятах да повдигам въпроса точно сега, но реших, че няма смисъл да го отлагам.

— Мисля, че идването ми в Щатите не беше добра идея. Оценявам това, което правиш за мен, но… Честно казано, нещата не вървят и мисля, че ще е по-добре да се върна.

До този момент самият аз не си давах сметка, че вече съм взел решение. Сега обаче всичките ми съмнения изкристализираха и ме накараха да приема това, което до този момент отбягвах. Но част от мен беше в шок от признанието, защото разбирах, че връщане назад нямаше да има. Ако се откажех от разследването, това нямаше да е просто оттегляне.

Щеше да бъде признание за поражение.

Известно време Том шофираше мълчаливо.

— Не е само заради онова, което стана вчера в бунгалото, нали?

— Случката в бунгалото е само част от проблема — отвърнах аз и свих рамене, търсейки подходящите думи. — Мисля, че участието ми в това разследване беше грешка. Не знам, може би е прекалено рано.

— Нали раната ти е заздравяла?

— Нямах това предвид.

— Знам — въздъхна той. — Мога ли да говоря откровено?

Кимнах, защото се боях, че гласът ще ми изневери.

— Един път вече се опита да избягаш и нищо не се получи. Защо мислиш, че сега ще е по-различно?

Почувствах, че бузите ми пламват. Да избягам? Значи така виждаше той нещата.

— Ако имаш предвид поведението ми след смъртта на Кара и Алис, да, това наистина беше един вид бягство — отвърнах дрезгаво аз. — Но сега нещата са по-различни. Имам чувството, че нещо липсва, но не мога да определя какво точно.

— В криза си и се съмняваш в способностите си.

— Да, може и така да се каже.

— Затова ще те попитам още веднъж: каква ти е ползата пак да се опиташ да избягаш?

Този път беше мой ред да замълча.

Том шофираше, без да отклонява очи от пътя.

— Ти си зрял човек, Дейвид, и няма да те обиждам с разни успокояващи приказки. Ако наистина чувстваш, че трябва да се оттеглиш, направи го. Мисля, че по-късно ще съжаляваш, но изборът си е твой. Преди това обаче мога ли да те помоля за една услуга?

— Разбира се.

Том намести очилата върху носа си.

— Все още не съм казал на никого, освен на Мери и Пол. В края на лятото се пенсионирам.

Погледнах го учудено. Мислех, че ще остане на работа поне до края на годината.

— По здравословни причини ли?

— Да кажем, че съм обещал на Мери. Работата е там, че ти беше един от най-добрите ми студенти и това е последният ни шанс да работим отново заедно. Ще ми направиш голяма услуга, ако останеш още една седмица.

Замълчах за момент, възхищавайки се на елегантния начин, по който ме вкара в капана.

— Сам се набутах, нали?

— Да, сам се набута — усмихна се той. — Не можеш да нарушиш обещанието, дадено на един възрастен човек.

Засмях се. Отдавна не се бях чувствал така леко, както в този момент.

— Добре тогава. Една седмица.

Том кимна доволно и отново забарабани по волана в такт с музиката.

— А какво мислиш за помощничката на Дан?

Погледнах през прозореца.

— Джейкъбсън ли? Изглежда ми доста оправна.

— М-м-м… — Пръстите му продължиха да барабанят по волана. — Доста е привлекателна, нали?

— Така е.

Том не каза нищо, а аз усетих, че се изчервявам.

— Какво?

— Нищо — отвърна той и се ухили.

Том се беше обадил предварително в моргата, за да ги предупреди за пристигането на ковчега. Тялото трябваше да бъде занесено в друга зала, различна от тази, в която се намираше трупът от бунгалото, за да се избегне смесването на пробите от двете тела. Самата възможност за такова нещо би създала истински хаос с уликите, когато убиецът бъде изправен пред съда.

Ако успеехме да го изправим пред съда.

Когато пристигнахме, Кайл беше в коридора и разговаряше с други двама помощници. Остави ги и ни заведе в залата, която беше подготвил, като през цялото време поглеждаше през рамо, сякаш се надяваше да се появи и някой друг. Много се разочарова, когато разбра, че не очакваме никого.

— Самър ще дойде ли днес?

Опитваше се да звучи някак небрежно, но напразно.

— Предполагам, че ще намине по-късно — отвърна Том.

— Чудесно. Попитах просто така.

Том запази пълно спокойствие, докато Кайл напусна залата.

— Сигурно е от пролетта — заяви той с усмивка. — Хормоните започват да се обаждат.

Точно бяхме облекли хирургическите дрехи и гумените престилки, когато донесоха ковчега от „Стийпъл Хил“. За транспортирането го бяха поставили в алуминиев контейнер, също като руските матрьошки. Първо трябваше да се направят снимки на трупа, затова Кайл закара ковчега с количка до рентгеновия кабинет.

— Имате ли нужда от помощ? — попита той.

— Не, благодаря, ще се справим.

— Том… — обадих се аз.

За да могат да ги снимат, останките трябваше да бъдат извадени от ковчега. Поради разлагането трупът вече не беше толкова тежък, но въпреки това не исках Том да се напряга.

Той въздъхна отчаяно, явно прочел мислите ми.

— Ще изчакаме да дойде Самър. И без това причинихме достатъчно неприятности на Кайл.

— Няма проблем. Мартин и Джейсън ще ме покрият — каза оживено Кайл, като чу името на Самър. — Освен това доктор Хикс отсъства в момента — добави той с плаха усмивка.

Том неохотно отстъпи.

— Добре тогава. След като направим снимките, помогни на Дейвид да вдигне трупа.

В този момент телефонът му иззвъня. Той го извади и погледна дисплея.

— Трябва да се обадя, Дан е.

Том излезе в коридора, а ние с Кайл отворихме закопчалките, които придържаха алуминиевия капак.

— Значи си англичанин, така ли? — попита той. — От Лондон ли си?

— Да.

— Еха! И как е в Европа?

Зачудих се какво да отговоря, като междувременно се мъчех да отворя една от закопчалките.

— Зависи от страната.

— Така ли? Много ми се иска един ден да отида. Да видя Айфеловата кула и други подобни неща. Пътувал съм доста из Щатите, но винаги ми се е искало да отида в чужбина.

— Непременно трябва да го направиш.

— Няма да стане с парите, които печеля — отвърна той тъжно. — И Самър ли ще стане съдебномедицински антрополог като доктор Либерман?

— Доколкото знам, така възнамерява.

Беше съсредоточил цялото си внимание върху закопчалките и се опитваше да изглежда напълно безразличен.

— Това означава ли, че ще остане в Тенеси?

— По-добре попитай нея.

Той ме изгледа ужасено, после бързо сведе поглед.

— О, не, не бих могъл. Аз просто, нали разбирате… чудех се.

Едва успявах да сдържа усмивката си.

— Предполагам, че ще остане тук още известно време.

— Добре.

Той кимна енергично няколко пъти и се съсредоточи върху работата си. Беше болезнено срамежлив. Нямах представа как би се отнесла Самър към него, но се надявах да събере смелост да си опита късмета.

Тъкмо се канехме да вдигнем алуминиевия капак, когато влезе Том. По изражението му разбрах, че нещо не е наред.

— Не си правете труда. Дан каза да не пипаме трупа засега. Явно Алекс Ървинг иска да го огледа на място.

— Това пък защо му е?

Можех да разбера желанието на психолога да огледа тялото на жертвата от бунгалото, но това беше положено в ковчег. Какво се надяваше да открие, като видеше трупа на живо, а не на снимка?

— Какво да ти кажа? — въздъхна ядосано Том. — Хиск и Ървинг за една-единствена сутрин. Господи, очертава се ужасен ден. Кайл, това не си го чул.

Помощникът се усмихна.

— Разбира се, сър. Мога ли да ви помогна с още нещо?

— Засега не. Ще те повикам, когато дойде Ървинг. Казаха, че няма да се забави.

Трябваше обаче да се досетим, че Ървинг не е от хората, които се притесняват, че някой ги чака. Измина половин час, после цял, а той все още не ни беше удостоил с присъствието си. В това време двамата с Том се заехме да изплакнем и подсушим костите на трупа от бунгалото, които бях оставил да престоят една нощ в препарат. Минаха почти два часа, преди психологът да се появи. Влезе в залата, без дори да почука на вратата. Беше облечен в скъпо велурено яке и черна риза, с леко набола брада по закръглените бузи и оформящата се двойна брадичка.

С него вървеше момиче на не повече от деветнайсет-двайсет години. Стоеше плътно до него през цялото време, като че ли търсеше закрилата му.

Ървинг ни удостои с неискрена усмивка.

— Добър ден, доктор Либерман, доктор… — той кимна разсеяно към мен. — Дан Гарднър сигурно ви е уведомил, че ще дойда.

Том не отвърна на усмивката му.

— Да, уведоми ни, освен това каза, че ще пристигнете съвсем скоро.

Ървинг вдигна ръце, сякаш се предава, и по лицето му се появи усмивка, която би трябвало да ни обезоръжи.

— Mea Culpa. Тъкмо правех предварителен запис за едно телевизионно предаване, когато Гарднър ми се обади, но записът се проточи по-дълго от очакваното. Знаете как става.

Изражението на Том казваше, че прекрасно знае. След това насочи вниманието си към момичето.

— Коя е госпожицата?

Ървинг постави покровителствено ръка върху рамото на момичето.

— Това е, ъ-ъ… Стейси. Тя е моя студентка. Пише дисертация върху трудовете ми.

— Трябва да е много интересно — заяви Том. — Боя се обаче, че ще трябва да ви изчака отвън.

Психологът махна с ръка, за да покаже, че въобще не е съгласен с това предложение.

— Няма проблем. Предупредих я какво може да види.

— Въпреки това не мога да й позволя да остане.

Усмивката застина на устните на Ървинг и той впери гневен поглед в Том.

— Казах й, че може да дойде с мен.

— Не е трябвало да го правите. Това е морга, а не класна стая. Съжалявам — добави по-меко Том, като се обърна към момичето.

Ървинг продължи да гледа втренчено Том още миг, след това се усмихна със съжаление на момичето.

— Току-що отмениха решението ми, Стейси. Ще трябва да ме изчакаш в колата.

Тя побърза да напусне залата, свела глава от неудобство. Стана ми жал за нея, но Ървинг трябваше да помисли, преди да я доведе тук без съгласието на Том. Усмивката на психолога изчезна веднага щом вратата се затвори след нея.

— Тя е една от най-добрите ми студентки. Ако знаех, че ще изпадна в такова неловко положение, нямаше да я поканя да дойде с мен.

— Сигурен съм, че е така, но тук решенията не взимате вие — отвърна Том с тон, който подсказваше, че въпросът е приключен. — Дейвид, би ли помолил Кайл да дойде в рентгеновия кабинет? Аз ще покажа на доктор Ървинг къде да се преоблече.

— Няма да е необходимо. Нямам намерение да пипам каквото и да било.

Държанието на психолога бе ледено.

— Може и да е така, но правилата тук са особено строги. Освен това не бих искал да си изцапате якето.

Ървинг погледна скъпото си велурено яке.

— Добре, може би сте прав…

Том ми се усмихна леко, докато излизах от залата. Когато с Кайл влязохме в рентгеновия кабинет, Том и Ървинг вече ни чакаха, застанали мълчаливо от двете страни на алуминиевия контейнер с ковчега.

Ървинг бе облякъл бяла престилка върху дрехите си. Имаше доста измъчен вид и когато с Кайл тръгнахме да отваряме контейнера, той взе да разтрива носа си.

— Надявам се, че няма да ни отнеме много време. Страдам от ринит и климатикът действа на синусите ми като… О, боже!

Той бързо отстъпи назад и постави ръка върху носа си. Бяхме свалили капака и в стаята се понесе ужасна смрад. Трябваше обаче да му се признае, че бързо се съвзе, свали ръката от носа си и се приближи към ковчега.

— Това, ъ-ъ… нормално ли е?

— Състоянието на трупа ли имате предвид? — попита Том и сви рамене. — Зависи какво разбирате под „нормално“. Степента на разлагане съответства на заровен труп, но не и на такъв, заровен преди шест месеца.

— Предполагам, че имате обяснение за това?

— Все още нямаме.

Ървинг се престори на изненадан.

— Значи, имаме два трупа, като и двата по някаква странна причина са в по-напреднал стадий на разложение, отколкото би трябвало. Явно става дума за поведенчески модел. И, доколкото разбирам, това тук не е законният собственик на гроба, така ли?

— Така изглежда. Този мъж е чернокож. А Уилис Декстър е бял.

— Тази погребална агенция издига далтонизма до нови висоти — измърмори Ървинг.

Той посочи мръсния памучен чаршаф, който покриваше всичко, с изключение на главата на трупа.

— Бихте ли…?

— Един момент. Дейвид, би ли снимал трупа?

Направих няколко снимки с фотоапарата на Том, след което той кимна на Кайл да махне покрова. Помощникът се зае със задачата много внимателно. Чаршафът бе залепнал за тялото заради телесните течности, отделени от трупа при разлагането, затова отделянето стана трудно. Когато видя какво се криеше под него, Кайл спря за момент и погледна несигурно към Том.

Трупът беше съвсем гол.

— Определено става дума за поведенчески модел — заяви Ървинг, който очевидно намираше всичко това за много забавно.

Том подкани Кайл:

— Продължавай.

Помощникът отстрани целия чаршаф. През цялото време, докато оглеждаше трупа, Ървинг попипваше брадата си. Приличаше ми на заучен театрален жест, но може би не бях обективен.

— Ако оставим настрана факта, че е съблечен, има няколко неща, които веднага се набиват на очи — заяви убедено той. — Трупът е положен много внимателно. Ръцете са сгънати на гърдите в обичайната поза, краката са изпънати, като че ли това е най-обикновено погребение. Каквото то очевидно не е. Но убиецът се е отнесъл към тялото с явно уважение, нещо, което определено не е така при първата жертва. Но пък разнообразието прави живота много по-интересен, не мислите ли?

Не и на жертвите. Усещах, че Том също се дразни от начина, по който говореше Ървинг.

— Трупът, който открихме в бунгалото, не е бил първата жертва.

— Моля?

— Ако приемем, че този човек е бил убит, нещо, което не можем да твърдим, докато не установим причината за смъртта, то тогава той е починал много преди мъжа, който открихме вчера — обясни Том. — Който и да е този тук, той е починал пръв.

— Напълно сте прав — съгласи се Ървинг с изкуствена усмивка. — Но това само потвърждава теорията ми. Развитието е съвсем ясно. Щом този Декстър е инсценирал собствената си смърт преди шест месеца, което е много вероятно, в тази инсценировка има нещо символично. В началото смятах, че убиецът отхвърля собствената си сексуалност и проявява потиснатите си сексуални желания под формата на насилие. Но сега картината се променя. Първата жертва е била покрита с покров и погребана, като че ли убиецът е изпитвал срам и затова е искал да я скрие. Шест месеца по-късно тялото в бунгалото е изложено на показ, така че целият свят да може да го види. То сякаш крещи: „Вижте ме! Вижте какво направих!“. Убиецът е „погребал“ своята предишна идентичност и е излязъл на светло, така да се каже. Като се има предвид огромната разлика в отношението му към двете жертви, няма да се учудя, ако има и други, за които още нищо не знаем.

Изглеждаше доста въодушевен от тази възможност.

— Значи, все още смятате, че убиецът е хомосексуалист? — попита Том.

— Почти съм сигурен. Всичко потвърждава това.

— Изглеждате наистина убеден — обадих се аз.

Бях решил да не се намесвам, но държанието на Ървинг ме изнерви.

— Имаме два голи трупа, и двата са на мъже. Според вас това нищо не означава, така ли?

— Понякога труповете от моргата се транспортират до погребалната агенция голи и ги погребват така, ако нямат роднини или близки, които да донесат дрехи.

— Значи, появата на второ голо мъжко тяло е просто съвпадение? Интересна теория — заяви той и ме удостои със снизходителна усмивка. — Може би ще успеете да обясните и защо по пръстовия отпечатък на Декстър, оставен върху филмовата кутийка, имаше следи от бебешко олио?

По лицето на Том се изписа същата изненада, каквато изпитах и аз в този момент. Ървинг се престори на удивен.

— О, съжалявам, Гарднър не ви ли спомена? Предполагам, че не е имал причина да го прави. Но освен ако убиецът не е изпитвал силно влечение към овлажнителите, мога да се сетя само за една друга причина да използва бебешко олио.

Замълча за момент, сякаш за да ни даде време да разберем какво има предвид.

— Във всеки случай единствено сексуалната мотивация може да обясни различната расова принадлежност на жертвите — общото между тях не е цветът на кожата, а фактът, че са мъже. Не, тук определено имаме работа със сексуален насилник и като се има предвид подозрителното отсъствие на Уилис Декстър от собствения му гроб, бих предположил, че убиецът е той.

— Дан каза, че Декстър няма криминално досие, нито пък е бил задържан за проява на насилие — отбеляза Том.

Ървинг се усмихна самодоволно.

— Най-умните серийни убийци нямат криминални досиета. Те умеят добре да се прикриват и много често са уважавани членове на обществото. Докато не допуснат грешка или съзнателно не се разкрият. Патологичният нарцисизъм е често срещана черта сред тях. В един момент им омръзва да се правят на света вода ненапита и решават да покажат на какво са способни. За щастие повечето от тях в крайна сметка попадат в капана на собствената си суета. Като този тук. — Ървинг направи театрален жест към трупа. Беше започнал да говори така, все едно изнасяше лекция, а ние е Том бяхме двама не особено умни първокурсници.

— Като се има предвид колко е трудно да се подменят труповете, Декстър не би могъл да извърши подмяната без помощта на някой от погребалната агенция — продължи убедено Ървинг. — Или самият Декстър е работил там, което е малко вероятно, като се има предвид, че е бил механик, или пък е имал съучастник. Може би са били любовници. Възможно е дори да са действали в екип — единият е бил активен, а другият — пасивен. Тогава вече наистина става интересно.

— Направо вълнуващо — измърмори Том.

Ървинг го изгледа остро, сякаш за пръв път му хрумна, че не сме достойни за лекцията, която ни изнасяше. Появата на Самър ни лиши от по-нататъшните му прозрения.

Тя отвори вратата на рентгеновия кабинет, но като ни видя изправени до ковчега, спря на прага.

— О, извинявайте, да изчакам ли отвън?

— Ако питате мен, не е необходимо — отвърна Ървинг и я дари с широка усмивка. — Но, разбира се, доктор Либерман трябва да реши. Той твърдо отстоява позицията, че трябва да спестяваме на студентите неприятните факти от живота.

Том не обърна внимание на подигравката.

— Самър е моя специализантка и ни помага в работата.

— Разбира се. — Ървинг се усмихна още по-широко, когато забеляза пиърсингите по лицето на Самър. — Знаете ли, винаги съм намирал бодиарта за очарователен. Преди време много исках да си направя татуировка, но в нашите професионални кръгове не се гледа с добро око на тези неща. Въпреки това много ми допада езическият аспект на пиърсингите и като цяло идеята за примитивния съвременен човек.

Самър силно се изчерви, но по-скоро от удоволствие, отколкото от неудобство.

— Благодаря.

— Не е нужно да благодарите на мен — Ървинг беше пуснал целия си чар в действие. — Имам някои книги по въпросите на примитивния бодиарт, предполагам, че ще ви е интересно да им хвърлите един поглед. Може би…

— Професор Ървинг, ако сте приключили, трябва да се залавяме за работа — прекъсна го Том.

По лицето на Ървинг пробягна чувство на раздразнение.

— Разбира се. Приятно ми беше да се запозная с вас, госпожице…?

— Самър.

— Лятото е любимият ми сезон[1] — ухили се отново Ървинг.

Той свали ръкавиците и се огледа, търсейки къде да ги остави. Не можа да им намери подходящо място и ги подаде на Кайл. Младият помощник се изненада, но смирено ги пое.

Ървинг се усмихна още веднъж на Самър и излезе. След като вратата се затвори, в кабинета настъпи тишина. Самър се усмихваше, лицето й бе придобило тъмночервен оттенък под изрусената коса. Кайл гледаше унило и все още стискаше ръкавиците в ръка.

Том се изкашля.

— Та, докъде бяхме стигнали…

Започнах да правя снимки на останките, а той излезе, за да се обади на Гарднър. Криминалистите трябваше внимателно да огледат ковчега и обикновено това ставаше, след като трупът бъде изваден от него. Според мен фактът, че тялото е голо, не променяше нищо, но не можех да упрекна Том, че иска първо да информира агента.

Кайл все още се мотаеше из кабинета, макар че вече можеше да си върви. Като гледах обаче какви погледи хвърля на Самър, сърце не ми даваше да му кажа, че повече нямаме нужда от него. Изражението му беше като на подритнато кученце.

Том не се забави и щом влезе в кабинета, обяви:

— Дан каза да започваме. Хайде да извадим трупа.

Отправих се към контейнера, но Том ме спря.

— Кайл, би ли помогнал на Самър?

— Аз ли? — попита помощникът и се изчерви, след това хвърли бърз поглед към момичето. — Да, разбира се. Няма проблем.

Том леко ми смигна, а Кайл отиде при Самър, която стоеше до алуминиевия контейнер.

— Липсват ти само лъкът и стрелата на Купидон — измърморих аз, докато те се готвеха да извадят тялото.

— Понякога за тези неща е нужна малко помощ — каза той, после усмивката изчезна от лицето му. — Дан иска да ускорим работата. При други обстоятелства не бих се заел с тези останки, докато не приключа с онези от бунгалото, но в тази ситуация…

Изведнъж се чу леко възклицание. Обърнахме се и видяхме Кайл, вперил поглед в облечената си в ръкавица ръка.

— Какво има? — попита Том и се приближи до него.

— Нещо ме убоде. Точно когато пипнах трупа.

— Има ли кръв?

— Не знам…

— Чакай да видя — намесих се аз.

Кайл носеше дебели гумени ръкавици, които стигаха почти до лактите му. Бяха покрити с телесните течности, отделени от разлагащия се труп, но точно на дланта съвсем ясно се виждаше дупчица.

— Няма нищо, всичко е наред… — започна Кайл.

Не му обърнах внимание и свалих плътната ръкавица. Кожата на ръката му беше бледа и набръчкана от дългото носене на ръкавицата. В центъра на дланта му се виждаше тъмно петно кръв.

— Сложи ръка под чешмата. Има ли тук аптечка? — попитах аз.

— Трябва да има в залата за аутопсии. Самър, би ли я донесла? — попита Том.

Кайл се остави да го заведа до умивалника. Поставих ръката му под силната струя студена вода, която отми кръвта. Раната беше микроскопична, като от убождане от карфица, но това не я правеше по-малко опасна.

— Какво има? — попита Кайл, когато Самър се върна с аптечката.

— Ако са ти направили всички имунизации, няма да има проблем — казах аз колкото е възможно по-убедително. — Нали са ти направили?

Той кимна, наблюдавайки притеснено как дезинфекцирам раната. В това време Том бе отишъл при ковчега.

— Къде точно хвана трупа?

— Ами за рамото. За дясното рамо.

Том се наведе, за да огледа тялото по-внимателно, но не го докосна.

— Тук има нещо. Самър, подай ми, моля те, форцепса.

Той се протегна и с помощта на инструмента хвана онова, което беше забито в разлагащата се плът, и много внимателно го извади.

— Какво е това? — попита Кайл.

Лицето на Том остана безизразно.

— Прилича ми на игла за спринцовка.

Игла! — възкликна Самър. — Боже мили! Убол се е на игла, забита в това нещо?

Том я изгледа ядосано. В главите на всички ни обаче се въртеше същият въпрос. Тъй като работеше в моргата, Кайл бе длъжен да се имунизира срещу заболяванията, с които може да се зарази при работа с трупове, но имаше и такива болести, срещу които нямаше ваксини. Ако се вземеха всички предпазни мерки, обикновено рискът беше минимален.

Освен в случай на отворена рана.

— Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоиш, но все пак ще е най-добре да те закарам в спешното — заяви Том, привидно спокоен. — Хайде, иди да се преоблечеш, а аз ще те чакам отвън.

Кайл беше съвсем пребледнял.

— Няма нужда, наистина съм добре…

— Сигурен съм, но все пак нека да те прегледат — каза Том с тон, който не търпеше възражения.

Кайл се подчини и излезе от стаята като замаян. Том изчака, докато вратата се затвори.

— Абсолютно ли си сигурна, че не си докоснала нищо, Самър?

Тя кимна бързо, лицето й все още беше пребледняло.

— Аз изобщо не докоснах трупа. Точно се канех да помогна на Кайл да го вдигне, когато… Господи, мислите ли, че има риск за него?

Том не отговори на въпроса й.

— Ти също можеш да отидеш да се преоблечеш, Самър. Ще ти се обадя, ако ни е необходима помощта ти.

Самър изобщо не се възпротиви и излезе от кабинета.

Том постави иглата в бурканче за проби.

— Искаш ли аз да придружа Кайл? — попитах.

— Не, това е моя отговорност. Ти продължи работата по другите останки. Не искам никой да доближава ковчега, докато не направя рентгенови снимки.

Никога не го бях виждал толкова мрачен. Възможно беше иглата да се е счупила случайно и да е останала забита в трупа, но това не бе много вероятно. Не можех да преценя кое от двете ме безпокоеше повече — фактът, че иглата нарочно е била оставена в трупа, или подтекстът на това действие.

Някой е очаквал трупът да бъде изровен.

 

 

Първия път беше една жена. Бе два пъти по-възрастна от теб и много пияна. Забеляза я в един бар, алкохолът така бе замъглил съзнанието й, че се олюляваше на високия стол на бара. Беше доста едра, с голям бюст, лицето й бе зачервено, между пожълтелите й от никотина пръсти гореше цигара. Отметна, глава и се захили на нещо по телевизията, а смехът й прозвуча като вой на сирена.

Ти веднага я пожела.

Наблюдаваше я от другия край на помещението, с гръб към нея, но през цялото време не откъсваше очи от отражението й в огледалото. Обвита в цигарен дим, тя сваляше повечето мъже в бара, прегръщаше ги пиянски, а кожата в горната част на ръката й висеше като гушата на пуяк. Ти се напрягаше всеки път, когато тя се приближаваше към някого, ревността те изгаряше отвътре. Мъжете обаче се отдръпваха и отблъскваха авансите й. Тя се върна с несигурна стъпка, седна отново на стола си и извика да й донесат още едно питие. Може би така се опитваше да удави разочарованието си. А ти се изнервяше все повече, защото знаеше, че моментът е дошъл.

Беше предопределено.

Барманът най-после загуби търпение към нея. Ти се измъкна незабелязано навън, докато тя крещеше на бармана, като ту го наричаше с обидни имена, ту му се умилкваше. Когато излезе, ти вдигна яката на сакото си и бързо се скри в съседния вход. Беше есен, ситният дъждец се носеше като мъгла, която обвиваше светлините на уличните лампи с жълтеникав ореол.

Това беше възможно най-подходящата нощ.

Наложи се да я чакаш по-дълго, отколкото мислеше. Усети как започваш да трепериш от студа и адреналина, обзелото те напрежение за малко да развали очакваното преживяване. Но ти успя да запазиш спокойствие. Стига отлагане. Боеше се, че ако не предприемеш стъпката сега, може би никога няма да го направиш.

В този момент я видя да се задава откъм бара с несигурна походка, докато се опитваше да се загърне в тънкото си палто. Мина покрай входа, където чакаше, без изобщо да те забележи. Ти тръгна бързо след нея и докато я следваше по пустите улици, сърцето ти се блъскаше в гърдите в асинхрон с крачките ти.

Видя срещу себе си светещата реклама на един бар и разбра, че моментът е настъпил. Догони я и се изравни с нея. Възнамеряваше да й кажеш нещо, но езикът ти беше надебелял и не ти се подчиняваше. Тя дори улесни положението, като те погледна с изненада в замъгления си поглед, после от начервените й устни се разнесоха кикот и дъх на цигарен дим.

Хей, ще ме почерпиш ли едно питие?

Микробусът ти беше паркиран на няколко преки, но ти не можеше да чакаш повече. Когато стигнахте до една тъмна пресечка, ти я дръпна в уличката и треперейки, извади ножа.

Всичко стана хаотично, прониза я и от тялото й бликна течност. Нещата приключиха, преди още да са започнали. Ти стоеше над нея и дишаше тежко, възбудата отмина и отстъпи място на усещането за нещо сиво и безинтересно. Това ли беше цялата работа?

Избяга, обзет от отвращение и разочарование. Едва по-късно, когато съзнанието ти започна да се прояснява, успя да анализираш грешките си. В нетърпението си действа прекалено прибързано. Нещата трябваше да стават много бавно, за да можеш да изпиташ наслада. Как иначе щеше да се научиш? При цялото това бързане дори не успя да извадиш фотоапарата от джоба на палтото си. А що се отнася до ножа, като си спомнеше колко бързо приключи всичко…

Не, ножът определено беше грешка.

Дълъг път измина ти оттогава. Усъвършенства техниката си и превърна акта в истинско изкуство. Сега вече знаеш точно какво искаш и как да го получиш. Въпреки това си спомняш с обич за онзи пръв нескопосан опит в малката уличка. Тогава ти беше за първи път, а първият път винаги е провал.

Съвършенството се постига с практика.

Бележки

[1] От англ. summer — „лято“. — Б.пр.