Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (2)

2

На излизане от Ноксвил магистралата бе задръстена. Макар че бе още ранна пролет, времето бе толкова горещо, че се наложи да включим климатика. Том бе програмирал GPS-а така, че да ни показва пътя, щом навлезем в планината, но за момента нямахме нужда от него. Докато караше, той тихо си тананикаше, а аз знаех, че прави така, когато е в напрегнато очакване. Въпреки мрачната атмосфера във Фермата всички, чиито трупове се намираха там, бяха починали от естествена смърт. Предстоеше ни да се сблъскаме с нещо съвсем различно.

Престъпление.

— Значи става въпрос за убийство?

Спокойно можеше да се предположи, че е така, в противен случай Бюрото за разследване към Тенеси нямаше да участва в разследването. БРТ, към което Том беше консултант, е нещо подобно на ФБР, но неговата дейност е ограничена само до щата Тенеси. Щом се бяха обадили оттам, а не от местното полицейско управление, значи ставаше въпрос за нещо наистина сериозно.

Без да откъсва очи от пътя, Том отвърна:

— Така изглежда. Нямам много информация, но доколкото разбрах, трупът е в доста лошо състояние.

Започна да ме обхваща безпричинна нервност.

— Не искам моето присъствие да ти създава проблеми.

Том ме изгледа изненадано.

— Защо да ми създава проблеми? Обикновено водя някого да ми помага.

— Не за друго, а защото съм англичанин.

Преди да дойда в Щатите, трябваше да мина през обичайните процедури за получаване на виза и разрешително за работа, но тогава изобщо не очаквах, че ще попадна в подобна ситуация. Не знаех дали участието ми в официално разследване ще бъде добре прието от местните власти.

Том сви рамене.

— Не виждам защо това трябва да е проблем. Надали става въпрос за националната сигурност, а и аз ще гарантирам за теб, ако се наложи. Ако не говориш много, може да не забележат акцента ти.

Той се усмихна, пресегна се и включи CD-плейъра. За Том музиката беше това, което за други хора са цигарите или уискито — твърдеше, че тя прояснява съзнанието му и му помага да се съсредоточи. Неговата страст беше джазът от 50-те и 60-те години на миналия век. Бях слушал половин дузина от албумите му и познавах повечето. От колоните се понесе песен на Джими Смит. Том въздъхна и се намести по-удобно на шофьорската седалка.

Насочих поглед навън, към природните картини на Тенеси. Пред нас се издигаха Смоуки Маунтинс, обгърнати в обичайната синкава мъгла, на която дължаха името си^[1]. Покритите им с гори склонове се простираха чак до хоризонта и напомняха на огромен зелен океан, който силно контрастираше със суетнята около безбройните крайпътни магазини. Движехме се покрай ярко оцветени заведения за бързо хранене, барове и аутлети, над които се простираше мрежа от електрически и телеграфни жици.

Англия и Лондон ми се струваха безкрайно далече.

— Дойдох тук, за да си върна хъса към живота и да се отърва от натрапчивите мисли. Бях съвсем наясно, че когато се прибера, ще трябва да взема някои трудни решения. Временният ми договор с университета в Лондон изтече, докато все още се възстановявах. Предложиха ми постоянно място, но в същото време получих предложение и от Катедрата по антропология в един от най-добрите университети в Шотландия. Освен това ми се обадиха и от Групата на съдебномедицинските консултанти — агенция, в която работят различни специалисти, които помагат на полицията за откриване на трупове. Всичко това би трябвало да повдигне самочувствието ми и да ме накара да се почувствам добре, но въпреки това не изпитвах никакъв ентусиазъм. Реших, че престоят ми тук ще промени това. Засега не беше.

Въздъхнах и несъзнателно потърках белега на дланта си.

— Добре ли си? — попита Том и ми хвърли кос поглед.

— Добре съм — отвърнах и стиснах ръка, за да скрия белега.

Той прие отговора ми без коментар.

— В торбата на задната седалка има сандвичи. Да си ги разделим и да хапнем, преди да пристигнем. Надявам се, че обичаш кълнове — усмихна се накриво той.

С приближаването на планините местността ставаше все по-гориста. Минахме през Пиджън Фордж — планински курорт с барове и ресторанти край пътя. Едно от заведенията беше в стил Дивия запад, пред вратата му дори имаше пластмасови цепеници. В Гатлинбърг карнавалната атмосфера ми се стори доста по-сдържана в сравнение с това, което вече бяхме видели. Градът беше разположен в подножието на планините, с множество мотели и магазини, чиято гледка обаче не можеше да се сравнява с тази на величествените планини пред нас.

Подминахме града и навлязохме в един съвършено друг свят. Пътят се виеше покрай стръмни хълмове, покрити с гъсти гори, които хвърляха сянка наоколо. Смоуки Маунтинс са част от планинската верига на Апалачите и се простират върху площ от хиляда и триста квадратни километра на границата между щатите Тенеси и Северна Каролина. Обявени са за национален парк, макар че докато гледах през прозореца, си мислех, че природата е в радостно неведение относно този факт. Тук почти не се забелязваха следи от човешка дейност. Бях свикнал с пренаселените британски острови и огромните внушителни планини будеха у мен смирение.

Трафикът тук бе значително по-слаб. След няколко седмици щеше да стане доста по-натоварен, но все още бе ранна пролет и по шосето почти нямаше коли. Изминахме още няколко километра и Том сви по един страничен път, много по-тесен и покрит е чакъл.

— Трябва да е някъде наблизо — отбеляза той, поглеждайки екрана на GPS-а, след което се взря напред. — А, ето, пристигнахме.

До един тесен черен път се виждаше табела с надпис „Бунгала Шрьодер №5-13“. Том зави, двигателят леко изръмжа и превключи на по-ниска предавка, за да успее да се изкачи по наклона. Сред гората се виждаха покривите на бунгалата, разположени на доста голямо разстояние едно от друго.

Встрани от пътя бяха паркирани полицейски коли, както и няколко други без обозначение, за които реших, че са на Бюрото за разследване. Когато наближихме, пътя ни препречи униформен полицай, сложил небрежно ръка върху кобура с пистолета.

Том спря и свали прозореца, но полицаят не му даде възможност да каже каквото и да било.

— Не можете да минете оттук, сър. Обърнете колата и си вървете.

Говореше с типичен южняшки акцент, тонът му беше любезен, но твърд и непоколебим.

— Всичко е наред. Бихте ли съобщили на Дан Гарднър, че Том Либерман е пристигнал?

Униформеният полицай се отдръпна и предаде нещо по радиостанцията си. Отговорът, който чу, очевидно го задоволи.

— Добре. Паркирайте някъде тук при останалите коли.

Том изпълни нареждането му. Междувременно установих, че тревогата, която изпитвах по-рано, се бе засилила. Опитах се да се успокоя, като си казах, че е съвсем нормално да изпитвам известно безпокойство, че все още не се бях възстановил напълно от преживяното и не бях планирал да участвам в разследването на убийство. Въпреки това напълно съзнавах, че истинската причина за дискомфорта ми е друга.

— Сигурен ли си, че присъствието ми тук няма да създаде проблеми? — попитах отново. — Не бих искал да се пречкам на някого.

Том изглеждаше съвсем спокоен и уверен.

— Не се безпокой. Ако някой те попита, кажи, че си с мен.

Излязохме от колата. Тук, далече от града, въздухът беше чист и свеж, миришеше на диви цветя и глинеста пръст. Късното следобедно слънце се промъкваше през клоните на дърветата и осветяваше пъпките им, които блестяха като огромни изумруди. Бе доста хладно, защото бяхме високо в планината, а и дърветата хвърляха плътна сянка, затова видът на мъжа, който се приближи към нас, ми се стори доста странен. Беше облечен в костюм и вратовръзка, но бе свалил сакото си и го бе преметнал през едната си ръка. По светлосинята му риза се виждаха тъмни петна от пот, а лицето му бе силно зачервено. Той подаде ръка на Том:

— Благодаря, че дойде.

— Няма защо. Дан, запознай се с доктор Дейвид Хънтър. Той е на работно посещение във Фермата. Реших, че няма да е проблем, ако го взема със себе си.

Последното изречение изобщо не бе формулирано като въпрос. Мъжът се обърна към мен. Изглеждаше петдесет и няколко годишен, със загоряло, прорязано от дълбоки бръчки лице. Късата му сива коса беше сресана на път настрани, толкова прав, все едно е бил разчертан с линия.

Стисна ръката ми доста силно, вътрешността на дланта му беше суха и покрита с мазоли.

— Приятно ми е. Аз съм специален агент Дан Гарднър, водя разследването.

Говореше с типичния за Тенеси акцент, но непосредственото му държание беше заблуда. Очите му гледаха строго и изпитателно. Все още не ме бе преценил докрай.

— Какъв е случаят? — попита Том и се протегна към задната седалка на колата, за да вземе куфарчето с принадлежностите си.

— Чакай, аз ще го взема — намесих се и го измъкнах.

Въпреки белега бях в много по-добра физическа форма от Том и за мен щеше да е много по-лесно да го нося. Той, като никога, се отказа да спори с мен.

Агентът отново пое по пътеката между дърветата.

— Трупът е в едно от бунгалата под наем. Управителят го е открил тази сутрин.

— Сигурно ли е, че става въпрос за убийство?

— Абсолютно.

Не каза нищо повече. Том му хвърли любопитен поглед, но се отказа да разпитва повече.

— Трупът идентифициран ли е?

— Открихме портфейл, в който имаше кредитни карти и шофьорска книжка, но не можем да твърдим със сигурност, че са на жертвата. Трупът е прекалено разложен, така че снимката не може да ни бъде от полза.

— Имате ли представа колко време е престоял в бунгалото? — изстрелях, без да се замисля.

Гарднър се намръщи и аз си напомних, че съм тук само в качеството си на помощник на Том.

— Надявах се, че вие ще ми дадете отговор на този въпрос — отвърна агентът, като вниманието му беше насочено към Том, а не към мен. — Патологът е все още тук, но за съжаление няма отговор на повечето ни въпроси.

— Кой е патологът? Скот ли? — попита Том.

— Не, Хикс.

— Аха.

Начинът, по който Том изрече думата, беше всичко друго, само не и комплимент. В този момент обаче се тревожех повече от това колко се задъхваше, докато се изкачваше по пътеката.

— Чакайте малко — обадих се аз.

Спрях, оставих куфарчето на земята и се престорих, че завързвам връзките на обувките си. Гарднър ме изгледа раздразнено, но Том пое облекчено въздух и започна бавно да бърше стъклата на очилата си. Загледа се внимателно в потъмнялата от пот риза на агента.

— Извинявай за въпроса, Дан, но добре ли си наистина? Изглеждаш ми доста… разгорещен.

Дан изгледа потната си риза така, сякаш едва сега я забеляза.

— Да кажем, че там е доста топло. Сам ще се увериш.

Тръгнахме отново. Пътят вече не беше толкова стръмен и сред гората се откри малка поляна, през която минаваше буренясала пътека, покрита с чакъл. От нея тръгваха и други пътеки, които водеха към бунгала, полускрити в гората. Отправихме се към бунгалото в най-отдалечения край на поляната, встрани от всички останали. Беше малко, облицовано с избелели от времето дъски. Пътеката беше препречена от яркожълта полицейска лента, а наоколо цареше обичайната за такива случаи суматоха.

Това беше първият ми оглед на местопрестъпление в САЩ. В общи линии не се различаваше особено от познатата ми процедура, но имаше някои незначителни особености, които придаваха нереална атмосфера на цялото преживяване. До бунгалото бяха застанали няколко агенти от Бюрото за разследване. Бяха облечени в бели гащеризони, надигаха жадно бутилките с минерална вода, а лицата им бяха зачервени и потни. Гарднър ни поведе към една млада жена, облечена в елегантен делови костюм, която разговаряше с доста пълен мъж, чиято гола глава блестеше на светлината като яйце. По нея нямаше нито един косъм, липсваха дори мигли и вежди. Приличаше едновременно на новородено и на влечуго.

Когато се приближихме, той се извърна към нас, а тънките му устни се разтегнаха в усмивка, в която нямаше нищо весело.

— Чудех се кога най-после ще се появиш, Либерман.

— Тръгнах веднага щом ми позвъни, Доналд — отвърна Том любезно.

— Странно е, че изобщо трябваше да ти се обаждам. Миризмата се усеща чак в Ноксвил.

Той се захили, без да се притеснява, че никой друг не се разсмя на шегата му. Предположих, че това е Хикс — патологът, за когото Гарднър беше споменал. Младата жена, с която разговаряше, беше слаба, но мускулеста като гимнастичка. Ако се съдеше по поведението й, бих казал, че е военна. Това впечатление се подсилваше от строгия й тъмносин костюм и късо подстриганата черна коса. Не носеше грим, а и нямаше нужда от такъв. Само устните й някак не пасваха на външния й вид — бяха извити и плътни и излъчваха чувственост, която останалата част от тялото й сякаш не признаваше.

За миг сивите й очи се спряха върху мен — напълно безизразни и въпреки това преценяващи. Бялото на очите й блестеше на фона на кожата, леко потъмняла от слънцето. Излъчваше здраве.

Гарднър побърза да ни запознае.

— Том, това е Даян Джейкъбсън. Съвсем отскоро работи в отдел „Убийства“. Това е първото й разследване. Досега й говорех хвалебствия за теб и за Фермата, така че, моля те, гледай да не ме изложиш.

Тя протегна ръка, без да обърне внимание на шегата на Гарднър. Том се усмихна широко, а тя едва раздвижи устни. Не можех да преценя дали тази резервираност е нещо обичайно за нея, или просто много се старае да изглежда делова.

Докато гледаше Том, Хикс изкриви устни. Усети, че го наблюдавам, и раздразнено посочи с глава към мен.

— Този кой е?

Говореше така, сякаш ме нямаше.

— Казвам се Дейвид Хънтър — отвърнах аз, макар че въпросът не бе отправен към мен.

Инстинктивно усетих, че няма никакъв смисъл да му подавам ръка.

— Дейвид временно работи при нас и бе така добър да се съгласи да ми помогне — обясни Том.

„Работи при нас“ не беше най-точно казано, но в момента нямах никакво намерение да оспорвам тази благородна лъжа.

— Англичанин ли е? — възкликна Хикс, който очевидно бе доловил акцента ми.

Младата жена отново ме погледна хладно и усетих, че се изчервявам.

— Да не си почнал да водиш туристи тук, Гарднър?

Очаквах присъствието ми да накара някои хора да се наежат, както би станало в Англия, ако чужденец се включеше в местно разследване, и въпреки това отношението му ме подразни. Спомних си, че съм тук по покана на Том, затова си наложих да не отвръщам. Самият Гарднър не изглеждаше никак доволен от ситуацията.

— Доктор Хънтър е тук по моя покана — намеси се Том. — Той е един от водещите съдебномедицински антрополози във Великобритания.

Хикс изсумтя недоверчиво.

— Да не искаш да кажеш, че ние си нямаме достатъчно?

— Искам да кажа, че високо ценя неговото професионално мнение — отвърна Том невъзмутимо. — Ако няма друго, да се залавяме за работа.

Хикс сви рамене и каза с пресилена любезност:

— Ами започвайте. С удоволствие ви оставям случая — промърмори той и се отправи надолу към паркираните коли.

Оставихме двамата агенти пред бунгалото, а с Том се приближихме до една сгъваема маса, на която имаше кутии с гащеризони, ръкавици, обувки и маски за еднократна употреба. Изчаках да се отдалечим достатъчно, така че останалите да не могат да ни чуят.

— Виж какво, Том, може би в крайна сметка идеята не бе добра. Ще те изчакам в колата.

— Не обръщай внимание на Хикс — усмихна се той. — Той работи в моргата на Университетския център, така че често се засичаме. Никак не му е приятно, когато трябва да ми преотстъпи случая. Отчасти заради професионална завист, но и като цяло си е пълен боклук.

Знаех, че се опитва да ме успокои, но въпреки това се чувствах некомфортно. Бях свикнал да присъствам на огледи на местопрестъплението, но ясно си давах сметка, че мястото ми не е тук.

— Не съм сигурен… — започнах аз.

— Няма никакъв проблем, Дейвид. Ще ми направиш услуга, ако останеш да ми помогнеш. Честно.

Приех думите му, но с това съмненията ми ни най-малко не изчезнаха. Знаех, че трябва да съм благодарен на Том, защото малко британски експерти имаха възможността да участват в разследване в Щатите. И все пак поради някаква причина напрежението не ме напускаше. Дори не можех да обвиня Хикс за враждебното му отношение към мен; бях се справял в далеч по-сложни ситуации. Причината беше в мен самия. В някакъв момент, през последните няколко месеца, наред с многото други неща бях загубил и вярата в собствените си способности.

Хайде, стегни се. Не можеш да изложиш Том.

Гарднър се приближи към сгъваемата маса точно в момента, в който изваждахме гащеризоните от найлоновите пликове.

— Съветвам ви да облечете гащеризоните върху бельото. Вътре е ужасно горещо.

— Не съм се събличал пред чужди хора, откакто завърших училище — изсумтя Том. — Не смятам сега да започвам.

Гарднър сви рамене.

— Да не кажеш после, че не съм те предупредил.

Не бях толкова срамежлив колкото Том, но въпреки това последвах примера му. И без това се чувствах неудобно, оставаше само да се съблека по боксерки пред погледите на всички наоколо. Освен това беше още началото на пролетта, а и слънцето вече залязваше. Колко горещо би могло да бъде в бунгалото?

Гарднър започна да рови в кутиите, докато откри бурканче с ментолов вазелин. Намаза дебел слой под носа си и подаде бурканчето на Том.

— Вземи, ще ти потрябва.

— Не, благодаря — каза Том. — Обонянието ми вече не е така чувствително, както преди.

Гарднър мълчаливо ми подаде бурканчето. Обикновено и аз не използвах ментолов вазелин. Миризмата на разлагащи се трупове ми беше също толкова позната, колкото и на Том, а след последната седмица във Фермата бях напълно привикнал към нея. Въпреки това взех бурканчето и намазах малко вазелин над горната си устна. Очите ми веднага се насълзиха от острата миризма. Поех дълбоко дъх и се опитах да поотпусна обтегнатите си нерви. Какво, по дяволите, ти става? Държиш се така, все едно ти е за първи път.

Докато чаках Том да се приготви, усещах топлите лъчи на слънцето, което озари върховете на дърветата и бавно започна да се спуска на запад. Помислих си, че независимо от това, което щеше да се случи тук, утре сутрин то отново ще изгрее.

Том дръпна ципа на гащеризона си и ми се усмихна весело.

— Да вървим да видим какво ни чака.

Нахлузихме латексовите ръкавици и тръгнахме по затревената пътека към бунгалото.